№ 278
гр. София, 20.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 15-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично
заседание на седми април през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Даниела Дончева
Членове:Капка Павлова
Михаил Малчев
при участието на секретаря Красимира Г. Георгиева
като разгледа докладваното от Михаил Малчев Въззивно търговско дело №
20251001000141 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 710 от 16.05.2024 г., постановено по т. д. №
20231100901573 по описа на Софийски градски съд, е отхвърлен предявеният
от „ХАРА БЪЛГАРИЯ” ЕООД, ЕИК *********, иск с правно основание чл.
694, ал. 2, т. 2 ТЗ за установяване наличие на вземане от „Тиберий 2000“ ООД
/н./, ЕИК: *********, в размер на 1 620 000 евро, дължимо на основание чл. 34
ЗЗД, представляващо дадена без основание сума по обявен за нищожен с
решение № 65 от 21.02.2018 г. по т. дело № 660/2017 г. на Апелативен съд -
Пловдив договор за покупко-продажба от 12.06.2007 г. на поземлен имот №
56784.519.891 по КККР на гр. Пловдив, с административен адрес: гр.
Пловдив, ул. „***“ № 11, с площ от 954 к в.м., ведно с построената в него
сграда с идентификатор 56784.519.891.1 със застроена площ 344 кв. м., срещу
цена от 1 620 000 евро.
Посоченото решение е обжалвано от ищеца в първоинстанционното
производство - „Хара България“ ЕООД, действащ чрез процесуалния си
представител. Във въззивната жалба се излагат съображения, че решението е
неправилно, незаконосъобразно, необосновано, постановено в несъответствие
със събраните доказателства. Оспорват се изводите на първоинстанционния
съд, че процесното вземане е възникнало преди датата на решението за
откриване на производство по несъстоятелност, поради което се явява „старо
вземане“, и подлежи на предявяване в сроковете по чл. 685 и чл. 688, ал. 1 ТЗ.
1
Изразява се и несъгласие със заключението на първата инстанция, че
вземането, предявено на 01.12.2022 г. с молба вх. № 313889/01.12.2022 г., е
погасено в съответствие с чл. 739, ал. 1 ТЗ. Поддържа се, че след влизането в
сила на решението № 260024 от 16.02.2022 г. на ОС - Пловдив, с което е
призната нищожността на договора за покупко-продажба от 12.06.2007 г.,
сключен между „Хара България“ ЕООД и несъстоятелния търговец „Тиберий
2000“ ООД, в полза на купувача по сделката „Хара България“ ЕООД е
възникнало субективно облигационно право на вземане срещу несъстоятелния
ответник в размер на 1 620 000 Евро, представляващо насрещна престация по
сделката, която е призната за нищожна. Изтъква се, че вземането на кредитора
„Хара България“ ЕООД е възникнало едва след приключването на
производството по гр. д. № 2870/2020г. по Описа на ОС - Пловдив с влязло в
сила решение на 16.11.2022 г. Посочва се, че в мотивите на това решение е
признато, че на основание чл. 152 ЗЗД, договора за покупко-продажба,
оформен с нотариален акт № 46, том IV, peг. № 6292, дело № 569 от 2007г., на
нотариус С. И. Р. - З., относно ПИ 56784.519.891 по КККР на гр. Пловдив с
площ от 954 кв. м., ведно с построената в него сграда с идентификатор
56784.519.891.1 със застроена площ 344 кв. м., е нищожен. Заявява се, че
процесът пред ОС - Пловдив е започнал и се е развил след откриване на
производството по несъстоятелност по т. д. № 2784/2017г., и по него като
самостоятелна страна е участвал синдикът на длъжника - А. В., т. е.
решението обвързва синдика на „Тиберий 2000“ ООД (н.). Вземането на
„Хара България“ ЕООД, предявено пред синдика, е вземане за платената
продажна цена по договор за покупко-продажба, за който е признато, че е
нищожен със задължителната сила на мотивите - чл. 223, ал. 2 ГПК, по
отношение на въззивника в настоящото производство, участвал в процеса,
като ТЛП на страната на ответника. Ето защо се изтъква, че на основание чл.
34 ЗЗД с признаването на договора за нищожен се е осъществил състава на
посочената разпоредба и е възникнало субективното облигационно право на
вземане (преди това договора от 12.06.2007г. не е бил признат за нищожен).
Въз основа на изложените доводи се моли решението да бъде отменено, а
предявеният иск да бъде уважен.
В установения от закона срок, въззиваемият и ответник в
първоинстанционното производство - „Тиберий 2000“ ООД (н.), действащ
чрез процесуалния си представител, е депозирал отговор на въззивната жалба.
В него се излагат подробни съображения за неоснователност на въззивната
жалба. Поддържа се, че в случая правилно е приложена от съда т. 7 от ППВС
№1/1979 г., която е задължителна съдебна практика. Освен това се изтъква, че
нищожността на процесния договор е обявена на 20.06.2019 г. с вписването в
имотния регистър на влязлото в сила решението № 65 от 21.02.2018 г. на АС –
Пловдив, постановено по т. д. №660/2017 г. Моли се решението да бъде
изцяло потвърдено. Претендира се присъждане на сторените във въззивното
производство разноски.
В установения от закона срок, синдикът на „Тиберий 2000“ ООД (н.), не
2
е депозирал отговор на въззивната жалба.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от активно
легитимирана страна в процеса против решение, подлежащо на въззивно
обжалване, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по
същество.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
СОФИЙСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, след преценка на изложените от
страните твърдения, доводи и възражения и на доказателствата по делото,
съобразно разпоредбата на чл. 235 ГПК , приема следното:
Видно е от съдържанието на нотариален акт № 46, том IV, peг. № 6292,
дело № 569 от 12.06.2007 г. на нотариус С. Р. - З., с район на действие PC - гр.
Пловдив, че на 12.06.2007 г. „Тиберий 2000” ООД продава на “Хипо Алпе-
Адриа-Лизинг” ЕООД недвижим имот, а именно: УПИ XIV-1045, кв. 395 по
плана на гр. Пловдив, Старинна градска част, находящ ес в гр. Пловдив, ул.
„Княз Церетелев” № 11, с площ от 940 кв.м., ведно с изградената в имота
жилищна сграда, представляваща „Резиденция Стария град” за сумата от 1 620
000 евро без ДДС. В нотариалния акт е посочено, че продажна цена е била
заплатена в деня на продажбата.
Междувременно, купувачът „Хипо Алпе-Адриа лизинг“ ЕООД, е бил
преименуван с вписвания в Търговски регистър, първоначално в „Хета Асет
Резолюшън България“ ЕООД, считано от 04.02.2015 г., а считано от
21.05.2021 г. в „Хара България“ ЕООД.
С решение № 65/21.02.2018 г. по т. д. № 660/2017 г. по описа на
Апелативен съд - Пловдив, след частична отмяна на решение №
468/21.11.2016 г., поправено с Решение № 469/04.10.2017 г. по т.д. № 662/2015
г. по описа на Окръжен съд - Пловдив, е признато за установено по отношение
на „Хета Асет Резолюшън България“ ЕООД (с предишно наименование „Хипо
Алпе Адриа Лизинг“ ЕООД и настоящо наименование „Хара България“
ЕООД), че сключената с „Тиберий 2000“ ЕООД сделка по нотариален акт за
продажба на недвижим имот № 46, том IV, per. № 6292, дело № 569/2007 г. по
описа на нотариус С. И. Р. - З., с peг. № *** по регистъра на НК, е нищожна на
основание чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД вр. чл. 152 ЗЗД - като част от
съглашение, с което предварително е бил уговорен начин, различен от този,
който е предвиден в закана за удовлетворяване на дружеството лизингодател
по сключения на 21.05.2007 г. договор за финансов лизинг № *********,
впоследствие с променен № *********, само по отношение на три
самостоятелни обекта в сградата, изходящи се в гр. Пловдив, ул. „Княз
Церетелев” № 11 - с идентификатор 56784.519.891.1.4, с идентификатор
56784.519.891.1.3 и с идентификатор 56784.519.891.1.2. Решението в
посочената част е влязло в законна сила на 21.05.2019 г.
Съгласно съдебно решение № 260024/16.02.2022 г. по гр. дело
3
№2870/2020 г. по описа на Пловдивски окръжен съд, влязло в законна сила на
16.11.2022 г., е уважен предявен от „Тиберий 2000“ ООД (в несъстоятелност)
срещу „Олд Сити“ ООД (частен правоприемник на „Хара България“ ЕООД)
иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, като е признато за установено по
отношение на „Тиберий 2000“ ООД (н.), че „Олд Сити“ ООД не е собственик
на ПИ 56784.519.891 по КККР на гр. Пловдив с административен адрес гр.
Пловдив, ул. ..Княз Церетелев“ № 11, с площ от 954 кв.м., ведно с построената
в него сграда с идентификатор 56784.519.891.1 със застроена площ 344 кв.м.
Решението е постановено с участието на трето лице - помагач на ответника
„Хета Асет Резолюшън България“ ЕООД, с променено в хода на процеса
наименование „Хара България“ ЕООД и с конституиран за самостоятелно
участие като страна в процеса синдик на ищеца „Тиберий 2000“ ООД - А. Л.
В..
Видно е от справка в Търговския регистър, че с решение №
1220/04.07.2019 г. по търговско дело № 2784/2017 г. по описа на Софийски
градски съд е обявена неплатежоспособността на длъжника „Тиберий 2000”
ООД, определена е началната й дата и е открито производство по
несъстоятелност на дружеството. Решението е вписано в Търговския регистър
на 04.07.2019 г.
Кредиторът „Хара България“ ЕООД е предявил с молба вх. №
313889/01.12.2022 г. вземане срещу длъжника „Тиберий 2000” ООД в размер
на 1 620 000 евро, представляваща платена продажна цена, дължима на
основание чл. 34 ЗЗД, по договор за покупко-продажба, обективиран в
нотариален акт № 46, том IV, peг. № 6292, дело № 569 от 2007 г., който според
него с влязло в сила решение (решение № 260024 от 16.02.2022 г.,
постановено по гр. дело №2870/2020 г., по описа на ПОС) е бил признат за
нищожен.
В списъка на приетите вземания на кредиторите на „Тиберий 2000”
ООД предявени на основание чл. 688, ал. 3 ТЗ, под № 1, е включено
предявеното от кредитора „Хара България“ ЕООД вземане в размер на 1 620
000 евро, по силата на влязло в сила на 16.11.2022 г. решение № 260024 от
16.02.2022 г., постановено по гр. дело №2870/2020 г., по описа на ПОС,
потвърдено с решение №138 от 01.08.2022 г., постановено по в. гр. дело №
272/2022 г. по описа на ПАС,
На 15.06.2023 г. е обявен в Търговския регистър по партидата на
„Тиберий 2000” ООД, ЕИК *********, изготвен от синдика Списък на
приетите от синдика вземания на кредиторите на дружеството, предявени на
основание чл. 688, ал. 3 ТЗ.
В срока по чл. 690, ал. 1 ТЗ е постъпило възражение с вх. №
279220/22.06.2023 г. с пощенско клеймо от 21.06.2023 г., подадено от
длъжника „Тиберий 2000“ ЕООД (н.).
С определение № 261520 от 10.08.2023 г., обявено на същия ден в ТР
под № 20230810145937, постановено по т.д. № 2784/2017г. на СГС, TO, VI-18
4
състав, по възражение на длъжника „Тиберий 2000“ ЕООД (н.)е изменен
списъка на приетите вземания от синдика А. В., като приетото процесно
вземане на „Хара България“ ЕООД в размер на 1 620 000 евро, е изключено от
съда по несъстоятелността от списъка на приетите вземания, предявени на
основание чл. 688, ал. 3 ТЗ.
При така установената фактическа обстановка, въззивният съд
намира от правна страна следното:
Положителният установителен иск по чл. 694, ал. 2, т. 2 ТЗ е обусловен
от развилия се спор по реда на чл. 692, ал. 3 ТЗ относно конкретно вземане на
кредитор, като предметът на исковото производство съвпада с този на
производството по възраженията по делото за несъстоятелност (решение №
185/10.12.2014 г. по т. д. № 3199/2013 г. на ВКС, І т. о.). Предпоставка за
предявяване на иска е подадено възражение по чл. 690 ТЗ. Законодателят не е
предвидил ограничения относно допустимите оспорвания на прието вземане,
а с добавянето на изр. 2 на чл. 690, ал. 2 ТЗ (ДВ бр. 66/2023 г.) изрично е
уточнил, с оглед на създадената съдебна практика до този момент, че предмет
на възражението могат да бъдат основанието, размерът, обезпечението или
привилегията на вземането. С предявения положителен установителен иск по
чл. 694, ал. 2, т. 2 ТЗ кредиторът оспорва приетото за основателно възражение
за погасяване на вземането му по давност, като влязлото в сила решение по
иска има установително действие в отношенията на длъжника, синдика и
всички кредитори в производството по несъстоятелност – чл. 694, ал. 8 ТЗ.
Главни страни в производството по установителния иск за съществуване на
вземането са страните по материалното правоотношение – кредиторът с
изключеното от списъка вземане и длъжникът. Синдикът участва в
производствата по чл. 694, ал. 1-3 ТЗ в защита интересите на кредиторите и на
длъжника, като задължителното му конституиране съгласно чл. 694, ал. 4 ТЗ е
израз на правомощието по чл. 658, ал. 1, т. 10 ТЗ по издирване и уточняване на
кредиторите на длъжника с оглед целта на предявените искове за разрешаване
на спорове във връзка с установяване на кредиторите на несъстоятелността
(мотивите по т. 2 на ТР № 2/2018 г. от 13.07.2020 г. на ОСТК на ВКС), както и
за създаване на гаранции срещу симулативност на водените процеси.
Синдикът не е нито подпомагаща страна, нито задължителен необходим
другар, а особен вид страна, сходна с процесуалното положение на прокурора
в гражданския процес – чл. 26, ал. 3 ГПК (решение № 125/04.07.2017 г. по т. д.
№ 2591/2016 г. на ВКС, І т. о.) и като такъв разполага с всички процесуални
права на страните в производството по чл. 694 ТЗ с изключение на тези, които
са обусловени от материалното правоотношение или представляват
разпореждане с предмета на делото.
В разглеждания случай неправилен и необоснован е изводът на
първоинстанционния съд, че искът с правно основание чл. 694, ал. 2, т. 2 ТЗ
следва да бъде отхвърлен, тъй като процесното вземане на „Хара България“
ЕООД е възникнало преди датата на решението за откриване на производство
по несъстоятелност, поради което се явява „старо вземане“ и е подлежало на
5
предявяване в преклузивните срокове по чл. 685 ТЗ или чл. 688, ал. 1 ТЗ.
Съображенията за това са следните:
Предявяването на вземанията в производството по несъстоятелност е
подчинено на императивните правила, предвидени в глава 43, част IV
„Несъстоятелност“ на Търговския закон. За кредиторите с вземания,
възникнали преди датата на откриване на производството по несъстоятелност
(това е датата на решението за откриване на това производство - чл. 634а ТЗ),
са въведени кратки срокове за предявяване на вземанията им - основен
едномесечен срок по чл. 685, ал. 1 ТЗ от вписване в търговския регистър на
решението за откриване на производството по несъстоятелност и
допълнителен двумесечен срок по чл. 688, ал. 1 ТЗ. С изтичането на
посочените срокове се погасява процесуалното право на предявяване на
вземането в производството по несъстоятелност чл. 688, ал. 1, изр. 2 ТЗ
(решение № 9 от 06.06.2016 по т. д. № 3773/2014 г. на ВКС, I т. о.). След
изтичането на срока по чл. 688, ал. 1 ТЗ е предвидено да се предявяват само
вземанията, които са възникнали след датата на откриване на производството
по несъстоятелност, ако не са платени на падежа, като за тези вземания
синдикът съставя допълнителен списък (разглежданият случай е точно такъв).
Тези правила са установени, за да бъде очертан кръгът на кредиторите, с оглед
фазата по осребряване на имуществото на длъжника и с цел справедливо
удовлетворяване на кредиторите на несъстоятелния длъжник. Съгласно
определение № 179/05.04.2021 г. по ч. т. д. № 512/2021 г. на II т. о. на ВКС
преценката за спазване на сроковете по чл. 685, ал. 1 ТЗ и чл. 688. ал. 1 ТЗ има
значение за извода съществува или не предявеното вземане. Т. е. въпросът
дали вземането е предявено след изтичане на преклузивните срокове, е въпрос
по съществото на спора.
Настоящият съдебен състав констатира, че в случая с решение №
65/21.02.2018 г. по т.д. № 660/2017 г. по описа на Апелативен съд - Пловдив,
което не е допуснато до касационно обжалване с определение №
264/21.05.2019 г. по описа на ВКС, I т. о., не е прогласен за нищожен целия
договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт за продажба на
недвижим имот № 46, том IV, peг. № 6292, дело № 569/12.06.2007 г., а само по
отношение на няколко обекта от сградата с идентификатор 56784.519.891.1.
Както беше вече изтъкнато договорът за покупко-продажба има два основни
обекта - ПИ 56784.519.891 с площ от 954 кв.м., ведно с построената в него
сграда с идентификатор 56784.519.891.1 със застроена площ 344 кв.м. Ето
защо не отговаря на истината твърдението на ответника и въззиваем, че
нищожността на целия договор за покупко-продажба от 12.06.2007 г. е
прогласена с влязлото в сила на 21.05.2019 г. съдебно решение, постановено по
т. д. № 660/2017 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив. Налице е случай на
прогласена частична нищожност. Съгласно чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на
отделни части на договора не води до неговата цялостна нищожност.
Неслучайно в мотивите на съдебното решение от 16.02.2022 г., влязло в сила
на 16.11.2022 г., постановено по гр. дело № 2870/2020 г. по описа на ПОС, е
6
изтъкнато, че разрешенията за частична нищожност, постановени в решение
№ 65/21.02.2018 г. по т.д. № 660/2017 г. на ПАС, не обвързват съдът и са
извършена изцяло самостоятелна преценка дали целият процесен договор е
нищожен, от което пък е зависело уважаването на предявения от „Тиберий
2000“ ООД (н.) установителен иск за собственост. Ето защо обосновано
кредиторът „Хара България“ ЕООД се позовава като източник на вземането за
връщане на продажната цена, като дадена по нищожен договор съгласно чл. 34
ЗЗД, на решение № 260024/16.02.2022 г. по гр. дело №2870/2020 г. по описа на
Пловдивски окръжен съд. В тази насока следва да бъде акцентирано на
обстоятелството, че с цитирания съдебен акт е уважен предявен от длъжника
„Тиберий 2000“ ООД против трето за процеса лице „Олд сити“ ООД
отрицателен установителен иск за собственост с правна квалификация чл. 124,
ал. 1 ГПК по отношение на недвижимите имоти, обект на гореописания
нотариален акт. Предметът на съдебното производството по гр. дело
№2870/2020 г. на ПОС е точно отричането на правото на собственост спрямо
приобретателя на „Хара България“ ЕООД, страна по договор за продажба от
23.07.2018 г. От момента на влизане в сила на съдебното решение на ПОС -
16.11.2022 г. е възникнало съгласно чл. 34 ЗЗД вземането за връщане на
продажната цена по договора за покупко-продажба от 12.06.2007 г., а
следователно е започнала да тече и погасителна давност за предявяването му.
Началото на изискуемостта е начало и на погасителната давност съгласно чл.
114, ал. 1 ЗЗД.
Според правилото на чл. 34 ЗЗД „когато договорът бъде признат за
нищожен или бъде унищожен, всяка от страните трябва да върне на другата
страна всичко, което е получила от нея“. С основание в теорията се сочи, че
извършването на престация в изпълнение на нищожна или унищожена сделка
се въздига от закона като определен юридически факт, чието настъпване води
до определени правни последици, една от които е пораждането на право на
реституция (restitutio) на даденото по недействителната сделка. В доктрината
се посочва, че в разпоредбата на чл. 34 ЗЗД законодателят е уредил
кондикционен иск, явяващ се разновидност па condictio sine causa, който дава
възможност „за възстановяване на фактическото положение отпреди
извършване на сделката (restitutio in integrum). Целта е връщането на нещата в
тяхното първоначално състояние, т. е. към момента отпреди извършването на
недействителната сделка и изпълнението по нея. Субективното право по чл.
34 ЗЗД се определя от авторите в правната теория като облигационно,
притезателно, имуществено, прехвърлимо и наследимо. Вземанего за връщане
на даденото по един недействителен договор не произтича от самото
съглашение, а има своя извъндоговорен характер. То лежи на плоскостта на
неоснователното обогатяване. По своето съдържание правото да се иска
възстановяване на даденото по недействителната сделка в доктрината се
дефинира като „призната и гарантирана възможност да се получи обратно
това, което е дадено от участник по нищожна или унищожена сделка и
получено от насрещната страна или участник по сделката“ (П., М. Гражданско
7
право. Обща част. 2002, с. 576). Доколкото ще е налице облигационно
правоотношение между страните по недействителната сделка, имащо обаче
своята извъндоговорна природа, то най-често на субективното право по чл. 34
ЗЗД ще съответства корелативното задължение на насрещната страна да върне
полученото но недействителната сделка. De lege lata нормата на чл. 34 ЗЗД
регламентира двустранната реституция на даденото по недействителната
сделка, който законодателен подход следва да е в основата за установяване на
нейното съдържание и впоследствие за нейното правоприлагане. Напълно
оправдано двустранната реституция, която чл. 34 ЗЗД предвижда, по повод
разменените между страните престации по недействителната сделка се
определя като изцяло правилна и морална (Д., Ал. Гражданско право. Обща
част. 2012, с. 520).
Безспорен елемент от ФС, пораждащ правото по чл. 34 ЗЗД, е фактът на
изпълнение по недействителната сделка. То следва да е било извършено от
поне една от страните или и от двете страни. Фактът па извършеното
изпълнение (даването, респ. получаването па престацията по сделката)
подлежи на доказване от престиралото лице, което трябва при условията на
пълно и главно доказване, индивидуализирайки извършената престация, да
установи нейния вид, характер и размер, както и обстоятелството, че другата
страна я е получила. Например уважаването на претенцията па продавача по
чл. 34 ЗЗД за връщане на владението върху имота (предаден по
недействителната сделка) предполага установяване на обстоятелството, че е
предал на купувача фактическата власт върху вещта. Когато обаче продавачът
е продължил да упражнява фактическа власт върху имота като държател на
купувача (какъвто е разглеждания случай), достатъчно за упражняване на
неговото право по чл. 34 ЗЗД ще бъде да установи например чрез иск по чл.
124, ал. 1 ГПК, че е действителния носител на правото на собственост върху
вещта. Купувачът може да търси връщане на платената цена по
недействителната сделка, ако докаже плащането, респ. получаването й от
страна на продавача.
Следващ елемент от фактическия състав на чл. 34 ЗЗД е сделката да
бъде призната за нищожна (Т., В. Гражданско право на НРБ. Дял ІІ. 1973, с.
290 и Р., Ф. Гражданско право. 2003, с. 424). Трябва да е налице влязно в сила
съдебно решение по въпроса за нищожността на сделката, от който момент
възниква правото да се претендира по съдебен ред реституция на даденото по
нищожна сделка. Това следва от тълкуването на разпоредбата на чл. 34 ЗЗД, в
която изрично е посочено договорът да бъде „признат“ за нищожен.
Употребената дума в ЗЗД „признат“ следва да се разбира единствено като
прогласяване нищожността на сделката по съдебен ред. В правната доктрина е
обосновано и друго разбиране, че влязлото в сила съдебно решение,
прогласяващо нищожността на сделката не е необходим елемент от ФС,
пораждащ правото на възстановява чл. 34 ЗЗД (П., М. Гражданско право.
Обща част. 2002, с. 575), което не може да бъде подкрепено. Същото без
нормативна опора и основателна причина тълкува стеснително разпоредбата
8
на чл. 34 ЗЗД. За по-голяма яснота следва да бъде посочено, че по този въпрос
относно приложението на нормата на чл. 34 ЗЗД съществува противоречива
съдебна практика на ВКС. Според застъпеното например в решение № 1503-
2009-IV ГО на ВКС становище, приложението на двустранна реституция по
чл. 34 ЗЗД е обусловена от съдебно „призната“ нищожността на договора. От
друга страна в решение № 303-2015- IV ГО на ВКС се посочва, че правото на
възстановяване по нищожните сделки възниква от получаване па изпълнение
и не се влияе от момента на съдебното прогласяване на нищожността. По
надолу ще бъдат изложени съображения защото последното разрешение е
несправедливо и житейски непригодно.
Тук е мястото да бъде заявено, че хипотезата на чл. 34 ЗЗД уреждала
различен ФС в сравнение с чл. 55 ЗЗД (Т., В. Гражданско право на НРБ. Дял ІІ.
1973, с. 290; Г., О. Конфискацията при недействителните сделки. 1988, с. 107;
С.. Зл. Облигационно право. Извъндоговорни облигационни отношения. 1998,
с. 56; К., Т. Подбрани съчинения. Възражение за неизпълнен договор и право
на задържане. 2010, с. 287; М., М. Унищожаемост на гражданскоправните
сделки. 2013, с. 254). Искането за възстановяване по чл. 34 ЗЗД представлява
„самостоятелно субективно право“ и е уредено отделно, въпреки че в основата
на искането за възстановяване „стои принципът за неоснователното
обогатяване“. В този смисъл е налице и практика на ВКС, която напълно се
споделя от настоящия съдебен състав (решение № 42-2008-II ТО на ВКС,
решение № 14-2009- IV ГО на ВКС и др.). В тази насока чл. 34 ЗЗД притежава
самостоятелно значение и приложение. Самата норма на чл. 34 ЗЗД определя
ясно момента, от който настъпва изискуемостта на задължението за връщане
на даденото – влизане в сила на решението за обявяване на нищожността на
договора. Този извод логично е обоснован в мотивите на т. 2А от ТР № 4-
2014-ОСГК на ВКС, както и на решение № 271-2011-III ГО на ВКС. Също
така поради специалния характер на чл. 34 ЗЗД спрямо чл. 55, ал. 1 ЗЗД следва
да се заключи, че разрешенията на ППВС № 1/1979 г., включително по т.7,
както и на ТР № 5 от 21.11.2019 г. по тълк. д. № 5/2017 г., ОСГТК на ВКС, не
са пряко относими и приложими към възстановяването на престираното по
нищожен договор.
Правото по чл. 34 ЗЗД има за предмет даденото от едната и полученото
от другата страна. Престираното по сделката може да е било имуществена или
духовна ценност - пари, вещи, материална или духовна услуга, интелектуално
произведение и пр. В тази връзка следва да се отбележи, че става въпрос за
изпълнение на задължение, изразяващо се във фактически действия, най-често
физическо предаване на имуществени блага, а като такива се посочват
плащането на пари и предаването на вещи - индивидуално и родово
определени. В разглеждания случай, видно и от самото съдържание на
нотариален акт № 46, том IV, peг. № 6292, дело № 569 от 12.06.2007 г., че
продажната цена на процесните обекти е платена от ищцото в настоящото
производство дружество в полза на ответното дружество. Последното от своя
страна си е запазило фактическата власт върху продадените обекти, като е
9
станало държател на същите по волята на купувача. Тези специфични
обстоятелства водят до извод, че възстановяването на даденото по нищожния
договор ще се изразява в признаването на „Тиберий 2000“ ООД за собственик
на ПИ 56784.519.891 и построената в него сграда с идентификатор
56784.519.891.1 от една страна (доколкото фактическата власт е била останала
да бъде упражнявана от него, не се налага осъждането на купувача по
договора или неговия правоприемник в тази насока). От друга страна пък
продавачът ще дължи връщането на платената продажна цена.
Няма спор в теорията и в практиката, че правото да се иска връщане на
даденото по недействителни сделки се погасява е общата погасителна давност
по чл. 110 ЗЗД, но давността не се прилага служебно от съда (чл. 120 ЗЗД).
Съгласно чн 114, ал. 1, изр. 1 ЗЗД „давността почва да тече от деня, в който
вземането е станало изискуемо“, т.е. началният момент на погасителната
давност е този, от който вземането стане изискуемо. Възможно е да е била
сключена нищожна сделка, по която да е извършено фактическо изпълнение
от страните. От друга страна искът за прогласяване на нищожността на
договора не се погасява но давност и може да се предяви например повече от
десет години след сключването му. Така в разглеждания случай, ако приеме
тезата, че погасителната давност за връщането на даденото по чл. 34 ЗЗД, тече
от момента на сключването на договора, ще означава, че продавачът винаги
ще може да се възползва от правото си по чл. 34 ЗЗД, като получи обратно
фактическата власт върху вещта. Същият ще разполага безсрочно с иск по чл.
108 ЗС, а докато фактическата власт не е предавана, какъвто е разглеждания
случай, ще разполага с установителен иск за право на собственост по чл. 124,
ал. 1 ГПК. За сметка на това правото на купувача по чл. 34 ЗЗД за връщане на
платеното по договора ще бъде погасено 5 години след сключването му. Това е
една от причините да бъде напълно подкрепено застъпеното в част от теорията
(Т., В. Гражданско право на НРБ. Дял ІІ. 1973, с. 290; К., Т. Подбрани
съчинения. Възражение за неизпълнен договор и право на задържане. 2010, с.
287) и съдебната практика (мотивите на т. 2А от ТР № 4-2014-ОСГК на ВКС,
решение № 271-2011-III ГО на ВКС) разбиране, че докато не бъде постановено
решение за прогласяване нищожността на сделката няма да започне да тече и
погасителна давност за упражняване на правото по чл. 34 ЗЗД.
Освен това за пълна на изложеното следва да изтъкне, че двустранната
реституция съгласно чл. 34 ЗЗД, при която е престирано и от двете страни по
нищожния договор, налага насрещното възстановяване и на двете престации
едновременно от страните. Поради това схващане в доктрината дори е
обосновано, че искането на страната по чл. 34 ЗЗД за връщане па даденото по
недействителната сделка е елемент от ФС, пораждащ правото на
възстановяване на престираното от другата страна (Д., М. Основанията за
нищожност по чл. 26, ал. 1 ЗЗД. 2013, с. 250). По въпроса при предявен иск по
чл. 34 ЗЗД от едната страна длъжни ли са съдилищата да постановят
едновременна реституция на даденото от двете страни по нищожен договор, е
налице противоречива практика на ВКС. Според решение № 176-2012-I ТО на
10
ВКС такава двустранна реститутиция не се дължи служебно от съда. За сметка
на това в решение № 271-2011- III ГО на ВКС касационното обжалване е било
допуснато по материалноправния въпрос длъжен ли е съда да постанови всяка
от страните да върне на другата всичко, което е получила нея в изпълнение на
признат за нищожен договор, и без иск и възражение за последното. В това
решение на ВКС се застъпва, че „двустранната реституция по 34 ЗЗД изисква
да се върне на другата страна полученото в изпълнение на признат за
нищожен договор, и без иск и възражение за последното“. В мотивите на
цитирания акт ВКС възприема като правилно постановеното решение № 1012-
1959-I ГО на ВС, в което се поддържа, че „с признаване на договора за
покупко-продажба на недвижим имот за нищожен за страните настъпва
задължението всяка от тях да върне на другата всичко, което е получила от
нея. Това задължение на страните, произтичащо от чл. 34, ал. 1 ЗЗД, не е
безусловно. ВС приема в горепосочения акт, че „разпоредбата на чл. 34, ал. 1
ЗЗД следва да се свърже с чл. 90 ЗЗД“, отнасяща се и „до задължения,
породени в резултат на липсата на договор“, както и че „липсата на искане от
ответника за поставяне в действие на предвидената в чл. 90, ал. 1 ЗЗД
едновременност на изпълнението не е пречка съдът да постанови същата,
когато признае договора за нищожен поради невъзможност на уговореното“.
Върховната инстанция заключава, че „това съдът е длъжен да направи без да
има предявен иск от ответника за връщане на сумата и без искане за същото
във форма на възражение, тъй като с признаване нищожността па договора,
имущественото състояние на страните по него, по силата на закона следва да
се приведе в положението отпреди сключването па договора“. Застъпва се и че
„това изискване на закона за привеждане имущественото състояние на
страните по нищожния договор в положение преди сключването му изисква
едновременност на изпълнението и от двете страни“, както и че „без
едновременност на изпълнението и от двете страни на това, което всяка от тях
дължи да върне на другата, което е получила от нея, няма да може
имущественото състояние на същите да се приведе в положение от преди
сключването на нищожния договор, няма да може правилно да се приложи
законът“. В цитираното решение на ВС се поддържа, че „допуснатата от съда
разновременност за изпълнението па насрещните задължения на ищеца и
ответника, произтичащи от едно и също недоговорно правоотношение
вследствие обявяване договора за покупко-продажба на недвижим имот за
нищожен, е в нарушение на закона“. Според касационната инстанция „не
може ответникът да предаде владението на имота, което му е предадено въз
основа на нищожния договор, преди ищецът да му изплати сумата, която той
му е броил в изпълнение на договора“, като „само при едновременност на
изпълнението на насрещните задължения на страните по нищожния договор
имущественото състояние на същите ще се приведе в положението преди
договора“. ВС застъпва също и тезата, че „съдът служебно трябва да присъди
не само връщане на това, което всяка страна е получила в изпълнение на
обявения за нищожен договор, а да предвиди и едновременност на
11
изпълнението на насрещните им вземания, за да създаде положение, при което
имущественото състояние на ищеца и ответника ще се приведе в положение
преди сключването на договора“. Посочва се в горецитирания акт на ВС, че
„съдът... уважил иска на И. М. за признаване договора за нищожен, осъдил И.
С. да му предаде владението на помещенията, които са му били отстъпени по
договора, и осъдил ищеца да върне на ответника сумата 15 000 лв., получена
по същия договор“, но като долустоящите съдилищане са предвидили
едновременност на изпълнението на насрещните вземания на ищеца и
ответника, особено съществено са нарушили чл. 4 и чл. 188 ГПК (отм.) чл. 34,
ал. 1 и чл. 90, ал. 1 ЗЗД.
Поради всички изложени съображения следва да се заключи, че точно
от момента на влизане в сила на решение № 260024/16.02.2022 г. по гр. дело
№2870/2020 г. на ПОС за ищеца и въззивник в настоящото производство е
възникнало правото на основание чл. 34 ЗЗД да иска от ищеца връщане на
заплатената по нищожния договор продажна цена. Ето защо проценото
вземане на Хара България“ ЕООД по отношение на „Тиберий 2000“ ООД (н.)
не е погасено по давност. Освен това същото вземане не е старо такова, за да
бъде предявено в сроковете по чл. 685, ал. 1 ТЗ и чл. 688. ал. 1 ТЗ, а следва да
бъде подведено под хипотезата на чл. 688, ал. 3 ТЗ. В случая вземането на
кредитора „Хара България“ ЕООД е възникнало след датата на решението за
откриване на производство по несъстоятелност, а именно на 16.11.2022 г.,
когато с влязло в сила решение е установено, че правото на собственост върху
вещите принадлежи на продавача по нищожния договор. Ако се възприеме,
разрешението на първоинстанционния съд, че вземането за възстановяване на
продажната цена е възникнало в момента на нейното плащане - 12.06.2007 г.,
което според настоящия състав противоречи на съдържанието на чл. 34 ЗЗД,
това означава да се толерира неоснователно обогатяване на „Тиберий 2000“
ООД (н.) за сметка на „Хара България“ ЕООД. В тази насока продавачът по
нищожния договор ще получи както правото на собственост върху вещите,
така и ще задържи платената продажна цена. А нито едно съдебно решение
като краен резултат не може да насърчава неоснователното обогатяване на
едната страна в процеса за сметка на другата.
При така приетите за изяснени правнорелевантни обстоятелства и
изложените правни съображения, настоящата съдебна инстанция достига до
категоричния правен извод, че предявеният иск е основателен. Тъй като
правният извод, до който настоящата съдебна инстанция достига, не съвпада с
крайните правни съждения на първоинстанционния съд, въззивната жалба
следва да бъде уважена, като обжалваното решение бъде отменено.
По разноските:
С оглед изхода на правния спор пред въззивната инстанция на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК в полза на дружеството – въззивник се
дължат разноски. В случая обаче от тази страна не са представени
доказателства за извършването на съдебни разноски, нито е представен
12
списък по чл. 80 ГПК, поради което въззивният съд не следва да й присъжда
такива.
Държавната такса в производството по чл. 694 ТЗ не се внася
предварително и при възлагането й се държи сметка за изхода от спора.
Поради основателността на въззивната жалба и уважаването на предявения
иск, дължимата в производството пред настоящата инстанция държавна такса,
определена според цената на иска и правилото на чл. 694, ал. 7 ТЗ, възлизаща
на 16 200 лв., следва да се възложи на въззиваемото дружеството – ответник.
Воден от изложеното, Апелативен съд – София
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 710 от 16.05.2024 г., постановено по т. д. №
20231100901573 по описа на Софийски градски съд, като вместо него
постановява:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 694, ал. 2, т. 2 ТЗ, че
в полза на кредитора „Хара България“ ЕООД, ЕИК: ********* съществува
вземане в размер на 1 620 000 евро към длъжника от „Тиберий 2000“ ООД
(н.), ЕИК: *********, представляващо възстановена на основание чл. 34 ЗЗД
платена продажна цена по нищожен договор за покупко-продажба от
12.06.2007 г. на поземлен имот № 56784.519.891 по КККР на гр. Пловдив, с
административен адрес: гр. Пловдив, ул. „***“ № 11, с площ от 954 к в.м.,
ведно с построената в него сграда с идентификатор 56784.519.891.1 със
застроена площ 344 кв. м., обективиран в нотариален акт № 46, том IV, peг. №
6292, дело № 569 от 12.06.2007 г. на нотариус С. Р. – З., което вземане е
изключено от списък на приетите вземания, обявен в ТРРЮЛНЦ по партидата
на длъжника с определение № 261520/10.08.2023 г. по т. д. № 2784/2017 г. на
Софийски градски съд.
ОСЪЖДА „Тиберий 2000“ ООД (н.), ЕИК: *********, да заплати по
сметка на Софийски градски съд на основание чл. 78, ал. 6 ГПК във вр. с чл.
694, ал. 7 ТЗ държавна такса в размер на 16 200 лева, а също така по сметката
на Софийски апелативен съд държавна такса в размер на 8 100 лева за
въззивното производство.
Решението е постановено при участие на синдика на „Тиберий 2000“
ООД (в несъстоятелност).
Решението може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния
касационен съд по правилата на чл. 280 ГПК в 1-месечен срок от връчването
му на страните.
Председател: _______________________
13
Членове:
1._______________________
2._______________________
14