РЕШЕНИЕ
№IV-285
22.12.2020
г., гр. Бургас
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен съд – Бургас, II гражданско отделение, IV въззивен граждански състав, в открито
заседание на двадесет и трети ноември две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НЕДЯЛКА ПЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. ДАНИЕЛА МИХОВА
2. мл. с. ДИАНА АСЕНИКОВА-ЛЕФТЕРОВА
при
секретаря Ваня Димитрова, като разгледа докладваното от младши съдия Асеникова-Лефтерова
въззивно гражданско дело № 2426 по описа за 2020 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба вх. № 3029/23.07.2020 г. на З.К.К., ЕГН **********, и А.Х.К., ЕГН**********, чрез
пълномощника адвокат Георгиева, против Решение № 146 от 25.06.2020 г. по гр. д.
№ 300/2018 г. на Районен съд – Поморие в ЧАСТТА,
с която А.Х.К., ЕГН**********, и З.К.К.,
ЕГН**********, са ОСЪДЕНИ да
заплатят на П.Х.К., ЕГН**********, сумата
9 093,75 лв., от която сума 1515, 62
лв., платими от А. К., а 7 578, 13 лв., платими от З. К., представляващи
съответен на неговия дял - 1/6 идеална
част приход от съсобствения между него и ответниците недвижим имот - 153/351
кв. м. в ид. части от дворно място,
представляващо поземлен имот с идентификатор *** по
КККР на гр. Поморие, с административен адрес в ***, с
площ 351 кв. м., ведно с построените в северната му част масивна жилищна сграда
с партер, два жилищни етажа и тавански етаж със застроена площ 74 кв. м. и пристройка
към къщата, която пристройка, заедно с партерния етаж на сградата представлява
търговски обект с обща застроена площ от 60 кв. м., за всеки от месеците от юни до септември за всяка от годините в периода от 2013 г. до 2017
г., ведно със законната лихва върху тази сума от 20.11.2017 г. до
окончателното изплащане на сумата.
В
жалбата са изложени доводи, че със събраните по делото гласни доказателства ищецът
не е успял да докаже, че съсобственият имот е бил отдаван под наем непрекъснато
за целия процесен период, цената на нощувка, заетата леглова база, както и че
реализираните доходи са били получавани едновременно от двамата ответници.
Навеждат се оплаквания, че по делото не се установява А.К. да е
получавал доходи от имота, поради което искът е следвало да бъде отхвърлен
спрямо него. Отбелязва се, че по делото не се установява какъв е общият леглови
потенциал на къщата, както и кои помещения са били използвани от ответницата З.К.,
за която съсобственият имот е основно жилище.
Молят
съда да отмени решението в обжалваната част и да постанови друго, с което да
отхвърли предявените искове. Претендират за присъждане на разноски.
Постъпил е писмен отговор от П.Х.К., чрез пълномощника адвокат
Грънчева, която оспорва жалбата като неоснователна и излага доводи в подкрепа
на изводите на първоинстанционния съд в тази част. Позовава се на заключението
на вещото лице, за да обоснове несъстоятелност на възраженията относно липсата
на доказателства за заетостта на легловата база в съсобствения имот през
претендирания период.
Моли за потвърждаване на решението в обжалваната част.
Постъпила е и въззивна жалба вх. № 3137/29.07.2020 г. на П.Х.К., ЕГН**********, с адрес;***,
чрез пълномощника адвокат Грънчева, против Решение № 146 от 25.06.2020 г. по
гр. д. № 300/2018 г. на Районен съд – Поморие в ЧАСТТА, с която са ОТХВЪРЛЕНИ
предявените от П.Х.К. против З.К.К. и А.Х.К.
искове за присъждане на сумата 1 903 лв.,
представляваща общият размер на обезщетение за забава в размер на законната
лихва върху претендираната главница, считано от 01.10. на всяка от годините в
периода от 2013 г. до 2017 г. до момента на предявяване на исковата молба,
както и в ЧАСТТА, с която са ОТХВЪРЛЕНИ предявените от П.Х.К. против
З.К.К. и А.Х.К. искове за присъждане на
сумата 8 749, 31 лв., представляваща
обезщетение за лишаването му от ползване на съсобствен недвижим имот - 153/351
кв. м. в ид. части от дворно място
представляващо поземлен имот с идентификатор *** по
КККР на гр. Поморие, с административен адрес в ***, с
площ 351 кв. м., ведно с построените в северната му част масивна жилищна сграда
с партер, два жилищни етажа и тавански етаж със застроена площ 74 кв. м. и
пристройка към къщата, която пристройка, заедно с партерния етаж на сградата
представлява търговски обект с обща застроена площ от 60 кв. м., за периода от
21.11.2012 г. до м. май 2013 г., както и от м. октомври до м. декември 2013 г.,
както и за периодите от януари до май и от м. октомври до м. декември за всяка
от годините, включени в периода от 2014 г. до 2017 г., ведно със законната
лихва върху тази сума от 20.11.2017 г. до окончателното изплащане на
сумата.
Във въззивната жалба са изложени оплаквания против извода
на съда, че липсва отправена от ищеца до ответниците писмена покана за
заплащане на обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС. Поддържа се, че това
обстоятелство се установява от показанията на свидетеля К., както и от
процесуалното поведение на ответниците, които не оспорват това твърдение на
ищеца. Отбелязва се, че от съобразно заключението на вещото лице дължимата от
ответника А.К. сума е в размер на 1818, 75
лева, но съдът го е осъдил да заплати на ищеца сума в размер на 1515, 62 лева
без да изложи мотиви защо не възприема заключението на експертизата в тази
част. По отношение на присъдените разноски се посочва, че съдът не е коментирал
направеното възражение за прекомерност на претендираното от ответниците
адвокатско възнаграждение.
Моли съда да отмени решението в обжалваната част и да
постанови друго, с което да уважи предявените искове. Претендира за присъждане
на разноски. В случай, че съдът не уважи изцяло въззивната жалба, прави искане
за намаляване на размера на присъденото адвокатско възнаграждение за първата
инстанция.
Постъпил е писмен отговор от З.К.К. и А.Х.К., чрез пълномощника адвокат Георгиева, която оспорва
въззивната жалба и излага доводи в подкрепа на изводите на първоинстанционния
съд в тази част. Оспорва се наличието на извършено признание на иска от страна
на ответниците. Анализират се показанията на свидетеля К. и значението им за установяване на елементите от
фактическия състав по чл. 31, ал. 2 ЗС. Поддържа се, че съдът правилно не е
намалил размера на адвокатското възнаграждение, което е определено с оглед броя
и цената на отделните искове.
Моли за потвърждаване на решението в обжалваната част.
Претендира за присъждане на разноски, за което представя договор за правна
защита и съдействие.
Въззивните
жалби са подадени против подлежащ на обжалване съдебен акт, в законовия срок,
от надлежно упълномощени представители на легитимирани страни, които имат
правен интерес от обжалване на решението в съответната част, и съдържат необходимите
реквизити, поради което са процесуално допустими.
В
съдебно заседание въззивникът-ищец се представлява от адвокат Грънчева, която
поддържа въззивната жалба и отговора.
В
съдебно заседание въззивниците-ответници се представляват от адвокат Георгиева,
която поддържа въззивната жалба и отговора. Прави възражение за прекомерност на
претендираното от насрещната страна адвокатско възнаграждение.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, на основание чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 12 ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Пред
Районен съд – Поморие е предявена искова молба от П.Х.К. против З.К.К. и А.Х.К. за осъждане на ответниците да заплатят на ищеца
съобразно квотите си в съсобствеността следните суми (съобразно приетото в
съдебно заседание на 12.02.2020 г. изменение):
сумата от
9093, 75 лева, представляваща 1/6 от получената от ответниците наемна
цена от отдавано под наем на летуващи съсобствено имущество за всеки от
месеците в периода от юни до септември за всяка от годините от 2013 г. до 2017 г.,
от която сума 7275, 00 лева, платими от З.К.К., и 1818, 75 лева,
платими от А.Х.К., ведно със законната лихва
за забава от завеждане на исковата молба до окончателното изплащане.
сумата от
1903, 00 лева, представляваща законната лихва за забава върху всяка
дължима вноска, считано от 01.10 на всяка година, до предявяване на исковата
молба на 20.11.2017 г., от която сума 1523, 52 лева, платими от З.К.К.,
и 379, 48 лева, платими от А.Х.К.;
сумата от
8749, 31 лева, представляваща обезщетение за лишаването на ищеца от
ползването на своята част от съсобствения имот за периода от 21.11.2012 г. до
м. май 2013 г., от м. октомври до м. декември 2013г., както и за периодите от м.
януари до м. май и от м. октомври до м. декември за всяка от годините, включени
в периода от 2014 г. до 2017 г., от която сума 6999, 44 лева, платими от
З.К.К., и 1749, 87 лева, платими от А.Х.К.,
ведно със законната лихва за забава от завеждане на исковата молба до
окончателното изплащане;
в случай
на отхвърляне на първата претенция, при условията на евентуалност, сумата от 4402,
70 лева, представляваща обезщетение за лишаването на ищеца от възможността
да ползва своята част от съсобствения имот за периода юни-септември за всяка от
годините в периода от 2013 г. до 2017 г., от която сума 3522, 17 лева,
платими от З.К.К., и 880, 53 лева, платими от А.Х.К., ведно
със законната лихва за забава от завеждане на исковата молба до окончателното
изплащане.
В
исковата молба са изложени твърдения, че страните са съсобственици на следния недвижим
имот: 153/351 кв. м. в ид. части от дворно място представляващо поземлен имот с
идентификатор *** по КККР на гр. Поморие, с
административен адрес в ***, с
площ 351 кв.м., при съседи: имоти с идентификатори ***, ***, ***, ***, ***, ведно
с построените в северната му част масивна жилищна сграда с партер, два жилищни
етажа и тавански етаж, със застроена площ 74 кв. м., и пристройка към къщата,
която пристройка заедно с партерния етаж на сградата представлява търговски
обект с обща застроена площ от 60 кв.м. Сочи се, че квотите в съсобствеността върху
жилищната сграда и пристройките са по 1/6 ид. ч. за ищеца и за ответника А.К. и 4/6 ид. ч. за ответницата З.К.. Твърди се, че от 2009
г. ищецът не е бил допускан в съсобствения имот от ответниците въпреки
многократно отправяните до тях покани от ищеца да ползва своята част. Посочва
се, че ответниците, заедно със семейството на втория ответник, живеят в
съсобствения имот, като ползват двата жилищни етажа и таванския етаж на
построената жилищна сграда, а през летния сезон (м. юни – м. септември) на
всяка година те отдават двата жилищни етажа под наем на летуващи и получават
цялата наемна цена за съсобственото имущество.
Предявени
са субективно съединени главни искове с правно основание чл. 30, ал. 3 ЗС,
ведно с акцесорни искове с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, обективно
съединени с искове с правно основание чл. 31, ал. 1 ЗС, и евентуално съединени
с искове с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС.
По
делото е депозиран отговор на исковата молба от ответниците, които я оспорват
по основание и размер. Признават изложените в исковата молба твърдения относно
наличието на съсобственост по отношение
на построените в дворното място сгради между страните по делото при посочените
квоти за всяка от страните. Твърдят, че съсобственият имот никога не е бил
категоризиран като туристически обект. Считат претенциите на ищеца за
недоказуеми предвид невъзможността въз основа на прогнозна цена за минал период
и неясна заетост на легловата база да се определи реално получената от
ответниците наемна цена за всеки един от процесните периоди. Молят за
отхвърляне на предявените искове.
Безспорно
е по делото, а и се установява от представените писмени доказателства, че
страните са съсобственици на построената в процесния недвижим имот жилищна
сграда при квоти 1/6 за ищеца, 1/6 за ответника А.К. и
4/6 за ответницата З.К..
От
представеното удостоверение изх. № 943-272-1/08.01.2018 г., издадено от Община
Поморие, се установява, че за периода от 01.01.2013 г. до 31.12.2017 г. за
процесния имот няма действащо удостоверение за категоризация за място за
настаняване и от името на ответницата не е постъпвало заявление за издаване на такова
удостоверение за същия период.
По
делото са събрани гласни доказателства чрез показанията на свидетелите Щ.К., К.Д. и Б.К.. Свидетелят
К. посочва, че с ищеца са
съседи на *** в ***, а
бащината къща на ищеца се намира на ***, но
след смъртта на бащата на ищеца от 2009 г. ответниците не го
допускат там. Споделя, че през лятото на 2012 г. по молба на ищеца е отишъл
заедно с него до бащината му къща, където ищецът поискал от ответниците да му
заплащат наем в размер на 500 лева за това, че ползват изцяло къщата, но те
оспорили правата му. Свидетелят заявява, че това искане било обективирано във
видян от него документ, който ответниците отказали да подпишат и който бил оставен
от ищеца в къщата. Разказва, че преди дядо Х. и баба
З. живеели сами в къщата, като през летните месеци се качвали да живеят в
таванското помещение и отдавали двата етажа от къщата под наем на летуващи. Обяснява,
че сега баба З., А. и съпругата му живеят на
партерния етаж на къщата, който бил преустроен от заведение в жилище, като
продължавали да отдават двата етажа от къщата под наем на почиващи. Свидетелят разказва
още, че през лятото вижда, че от къщата влизат и излизат туристи и че има
хавлии и бански по терасите; че къщата се намира на крайбрежната улица, където
има туристи от началото на юни до средата на септември; че едно време цената на
нощувката е била 10 лева, а сега е 20 лева; че през 2015 г. – 2016 г. негов
братовчед е отседнал в къщата срещу цена от 10 лева на нощувка и че когато го е
настанявал там е видял и други туристи.
Свидетелят Д. посочва, че през юни
месец 2016 г. е отседнал в къщата заедно с двама свои приятели, с които
заплатили общо 30 лева за нощувка – по 10 лева на човек, като в къщата имало и
други настанени туристи, а на следващата година свидетелят изпратил негови
приятели да почиват там. Свидетелката К.
заявява, че по няколко пъти в годината, включително и лятото, за по няколко дни
идвала в ***, където нощувала в малка
стаичка заедно с баба З., но не й плащала нищо, защото са приятелки. Не е
виждала туристи в къщата, а само хора, които идват от плажа да ползват
тоалетна. Сочи, че А. спи в малка стаичка в
заведение на брега на морето, а в къщата идва често, като сега се грижи за
болната си майка. Според свидетелката в къщата няма условия за живеене –
таванските помещения са с пропаднал таван и течащ покрив, а партерът е в окаяно
състояние.
По
делото са изготвени основно и допълнителни заключения на вещото лице по
допуснатата съдебно-икономическа експертиза. При оглед на място вещото лице е
установило, че двата жилищни етажа от къщата представляват 2 апартамента с по 3
стаи, всяка от които с по 3 легла – или общо 18 стаи максимален леглови капацитет.
По поставените въпроси, касаещи размера на предявените искове, вещото лице е дало
конкретни отговори, отразени в табличен вид, като е отчело наличието на
допълнителни пазарни аналози на аналогични на процесния имот места на първа
линия при определяне на средната заетост от 15 легла за 75 дни на сезон и
съобразяване на характерната за всеки от летните месеци туристическа пълняемост
– 100 % за м. юли/август и 25 % за м. юни/септември. В съдебно заседание вещото
лице уточнява, че изчисленията са направени за посочената в кадастъра
квадратура на имота, а подпокривното пространство, което е пригодено и се
използва за живеене, не е включено в изчисленията, както и партерът, който
според вещото лице е влажен и не може да се отдава под наем. При разпита вещото
лице сочи, че при извършения оглед е останало с впечатление, че апартаментите с
оглед тяхното оборудване се отдават под наем, а собствениците живеят на
партера.
По
исковете с правно основание чл. 30, ал. 3 ЗС:
Съгласно
разпоредбата на чл. 30, ал. 3 ЗС всеки съсобственик участва в ползите и
тежестите на общата вещ съразмерно с частта си. Ползите от общата вещ включват всички
облаги, които се получават пряко от общата вещ или по повод на нея, включително
и доходите, получавани по повод облигационни отношения, имащи за обект вещта,
какъвто е и договорът за наем.
Безспорно
е, че страните са съсобственици на процесната жилищна сграда при квоти 1/6 за
ищеца, 1/6 за ответника А.К. и
4/6 за ответницата З.К.. От съвкупната преценка на събраните по делото
доказателства съдът приема за установено, че за процесния период 2013 г. – 2017
г. през м. юни – м. септември ответниците са отдавали под наем на почиващи
двата етажа от съсобствения имот. За установяване на обстоятелството, че
съсобственият имот се отдава под наем на туристи, не е нужно представянето на
писмени доказателства за регистрация или категоризация на обекта по реда на
Закона за туризма, а подлежи на доказване с всички доказателствени средства. В
тази насока са показанията на свидетелите К. и Д., които съдът кредитира като житейски логични, последователни
и непротиворечиви, както и установеното от вещото лице при огледа на място.
Съдът, като взе предвид и приятелските отношения между ответницата и свидетелката
К., прецени, че не следва да й дава вяра поради
това, че има епизодични и непълни впечатления относно обстоятелствата кой живее
в процесния имот и дали той се отдава под наем на летуващи, а показанията й
относно състоянието на съсобствения имот не съответстват на установеното от
вещото лице при оглед на място. Житейски логичният извод, че съсобственият имот
се отдава под наем на летуващи и от двамата ответници се подкрепя не само от
събраните по делото гласни доказателства, но и от обстоятелството, че в хода на
първоинстанционното производство ответникът К. не е оспорил насочването на
исковата претенция спрямо него с възражение, че само ответницата К. е
получавала доходите от имота. Доводи в тази насока се навеждат едва с въззивната
жалба и то на такъв етап от производството, който не допуска евентуално
изменение чрез увеличение на цената на иска по чл. 30, ал. 3 ЗС спрямо
ответницата К..
По
изложените съображения съдът намира, че предявените искове с правно основание
чл. 30, ал. 3 ЗС са доказани по основание.
По
отношение на размера им и на основание чл. 162 ГПК съдът взе предвид
допълнителното заключение на вещото лице по извършената съдебно-икономическа
експертиза (л. 153), от което се установява, че дължимата част от дохода от
сезонното отдаване на стаи за отдих на почиващи за процесния период съобразно
квотата в съсобствеността на страните, възлиза общо на 9093, 75 лева, от които
7275, 00 лева, дължими от ответницата З.К., и 1818, 75 лева, дължими от
ответника А.К.. При изготвяне на
заключението вещото лице не е включило подпокривното пространство и приземния
етаж, а е взело предвид само двата жилищни етажа от къщата, които представляват
2 апартамента с по 3 стаи, всяка от които с по 3 легла – или общо 18 стаи
максимален леглови капацитет, като при отговорите на поставените въпроси е отчело
средната заетост от 15 легла за 75 дни на сезон при средна цена на легло за
съответната година (л. 99) и е съобразило характерната за всеки от летните месеци
туристическа пълняемост – 100 % за м. юли/август и 25 % за м. юни/септември. В
тази насока неоснователни са оплакванията на въззивниците-ответници, касаещи
недоказаният размер на предявените искове. Основателно е обаче възражението на
въззивника-ищец, че съдът неправилно е определил дължимите суми без да изложи
мотиви защо не възприема заключението на експертизата в тази част. В мотивите и
в диспозитива на обжалваното решение съдът е приел, че от общо дължимата сума
от 9093, 75 лева ответникът А. К. следва да заплати съобразно своята 1/6 ид. ч.
от съсобствеността сумата от 1515, 62 лева, а ответницата З. К. съобразно
своите 4/6 ид. ч. – сумата от 7578, 13 лева. Първоинстанционният съд не е
съобразил, че за целите на определяне на дължимата от всеки от ответниците част
от общата сума от 9093, 75 лева, представляваща 1/6 от получените за процесния
период доходи съобразно квотата на ищеца, квотите на ответниците следва да бъда
приравнени към 1 (единица). Съдът възприема за правилно заключението на вещото
лице, което по надлежен математически начин е определило дължимата от всеки от
ответниците сума. Ето защо предявеният срещу ответницата К. иск за сумата от
7275, 00 лева, както и предявеният срещу ответника К. иск за сумата от 1818, 75
лева се явяват основателни и следва да бъде уважени в пълните им предявени
размери от 7275, 00 лева, съответно 1818, 75 лева (съобразно допуснатото
увеличение на исковете). За разликата над предявения срещу ответницата К.
размер от 7275, 00 лева до пълния присъден размер от 7578, 13 лева решението
подлежи на обезсилване, тъй като е постановено свръхпетитум в нарушение на
принципа на диспозитивното начало.
С оглед
основателността на главните искове с правно основание чл. 30, ал. 3 ЗС не са
налице предпоставките за разглеждане на евентуално съединените искове с правно
основание чл. 31, ал. 2 ЗС (за същите периоди, за които са предявени главните
искове по чл. 30, ал. 3 ЗС).
По
исковете с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС:
На
основание чл. 31, ал. 1 ЗС всеки съсобственик има право да си служи със
съсобствената вещ изцяло съобразно нейното предназначение, стига да не пречи на
другите съсобственици да си служат с нея според правата им. Съгласно
разпоредбата на чл. 31, ал. 2 ЗС, когато общата вещ се използва лично само от
някои от съсобствениците, те дължат обезщетение на останалите за ползата, от
която са лишени, от деня на писменото поискване. Хипотезата на чл. 31, ал. 2 от
ЗС е частен случай на общата забрана по чл. 59 от ЗЗД за облагодетелстване на
едно лице за сметка на друго. Препятстването от страна на ползващия
съсобственик - макар и по силата на правомерно поведение - на възможността друг
съсобственик да упражни субективното си материално право да ползва своята част
от общата вещ - нарушава забраната по ал. 1 да не се пречи и поражда
установеното в ал. 2 на чл. 31 от ЗС - право на обезщетение. Последното е
регламентирано като средството за защита на лишените от възможност пряко да си
служат с общата вещ съобразно притежавания дял съсобственици и е компенсация
срещу неправомерното ползване на един или някои от съсобствениците. Съобразно
разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 7 от 02.11.2012 г. по тълк. д. №
7/2012 г., ОСГК на ВКС, разпоредбата на чл. 31, ал. 2 ЗС има предвид личното
ползване на съсобствената вещ, „служенето” с нея за задоволяване на лични
нужди, съобразно предназначението й, без събиране на добиви и граждански
плодове. Претенцията за обезщетение ще е основателна и когато ползващият
съсобственик не си служи пряко и непосредствено с цялата обща вещ, но имайки
достъп до нея, след като е получил писмена покана, не допуска друг съсобственик
да си служи с вещта. Задължението за заплащане на обезщетение от страна на
ползващия съсобственик възниква с получаване на писмено поискване от лишения от
възможността да ползва общата вещ съсобственик. Писменото поискване по чл. 31,
ал. 2 от ЗС е едностранно волеизявление за заплащане на обезщетение, на което
законодателят е регламентирал единствено формата, но не и съдържанието.
Равнозначно е на поканата по чл. 81, ал. 2 от ЗЗД и след получаването му
съсобственикът изпада в забава.
Не се
твърди и не се установява, че за процесните периоди, попадащи извън
туристическия сезон, ответниците са получавали граждански добиви от общата вещ,
а от показанията на свидетеля К. се установява, че от 2009 г. насам ответниците не
допускат ищеца в съсобствения имот. По делото обаче не са ангажирани надлежни
доказателствени средства, от които да се установи отправянето на писмена покана
като предпоставка за дължимост на обезщетението по чл. 31, ал. 2 ЗС.
Показанията на свидетеля К.
относно връчената писмена покана за заплащане на наем през 2012 г. не
представляват годно доказателствено средство за установяването на това
обстоятелство предвид процесуалната забрана, предвидена в разпоредбата на чл.
164, ал. 1, т. 1 ГПК – свидетелски показания не се допускат за установяване на
правни сделки, за действителността на които закон изисква писмен акт. Поканата
по чл. 31, ал. 2 ЗС представлява правна сделка – едностранно волеизявление,
което поражда права и задължения (чл. 44 ЗЗД) и за което законът предвижда
писмена форма. Поради това поканата не може да се установява със свидетелски
показания. В аналогичен смисъл, но по отношение на поканата по чл. 33, ал. 2
ЗС, е постановено Решение № 808 от 14.01.2011 г. по гр. д. № 1185/2009 г., I г. о. на ВКС, чиито изводи съдът намира за приложими и в
настоящата хипотеза по чл. 31, ал. 2 ЗС. Ето защо отправянето на писмена покана
следва да се приеме за недоказано по делото обстоятелство, а това обуславя
неоснователността на предявените искове по чл. 31, ал. 2 ЗС.
По
исковете с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
В
жалбата на въззивника-ищец липсват конкретни оплаквания за неправилност на
решението в частта относно предявените акцесорни искове по чл. 86, ал. 1 ЗЗД,
поради което и на основание чл. 269 ГПК въззивният съд не дължи извършването на
проверка на решението в тази част. Все пак, за пълнота следва да се отбележи
следното.
Съгласно
разпоредбата на чл. 86, ал. 1 ЗЗС при неизпълнение на парично задължение длъжникът
дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. В хипотезите
на неоснователното обогатяване като източник на паричното задължение, моментът
на изпълнението му не е определен, поради което длъжникът изпада в забава от
датата на поканата от страна на кредитора съгласно чл. 84, ал. 2 ЗЗД и от този
момент се дължат лихви. По материално-правния въпрос за приложение на чл. 86 ЗЗД във вр. с чл. 30, ал. 3 ЗС относно необходимостта от писмена покана по см.
на чл. 84, ал. 2 ЗЗД, за да е налице забава на длъжника - съсобственик за
заплащане на лихви по неплатена главница, дължима на основание чл. 30, ал. 3 ЗС,
е постановено Решение № 155 от 15.01.2015 г. по гр. д. № 3518/2014 г., II г. о. на ВКС, с което се приема, че когато се претендира
обезщетение по чл. 30, ал. 3 ЗС, което се дължи без покана, то за да се приеме,
че длъжникът е изпаднал в забава, следва да е налице изрично писмено искане, а
при липса на такова лихвата се дължи от деня, в който искът е предявен. Предвид
гореизложените съображения относно недоказването на отправена писмена покана
предявените искове за заплащане на обезщетение за забава се явяват
неоснователни. С оглед на това обезщетение за забава в размер на законната
лихва върху главниците по чл. 30, ал. 3 ЗС се дължи едва от датата на подаване
на исковата молба.
Поради
частично несъвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции обжалваното
решение следва да бъде обезсилено
в частта, с която ответницата З.К. е
осъдена да заплати на ищеца сумата над 7275, 00 лева до пълния присъден
размер от 7 578, 13 лева, а ответникът А.К.
следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата над присъдения размер от 1515,
62 лева до пълния предявен размер от 1818, 75 лева. В останалата
обжалвана част решението следва да бъде потвърдено.
По
разноските:
Предвид
крайния изход на делото, който по същество не води до промяна на общия размер
на присъдената сума, следва да се приеме, че и двете страни имат право на
разноски съобразно направените от тях искания за присъждането им и
представените доказателства за извършването им, но само в качеството им на
въззиваеми по неоснователна жалба, а не и в качеството им на въззивници.
Въззиваемият-ищец
е представил (л. 48) договор за правна защита и съдействие с предмет изготвяне
на въззивна жалба, отговор на въззивна жалба и процесуално представителство с
уговорено възнаграждение в размер на 1500 лева, заплатено в брой. Въз основа на
съотношението между обжалваемия интерес по въззивната жалба и отговора на
въззивната жалба съдът приема, че уговореното възнаграждение за изготвяне на
въззивна жалба е размер на 810 лева, а за отговор на въззивна жалба – 690 лева,
която сума не се явява прекомерна с оглед обжалваемия интерес и предвидения
минимум в разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредбата за минималните
размери на адвокатските възнаграждения. Ето защо въззивниците-ответници следва
да бъдат осъдени да заплатят на въззиваемия-ищец сумата от 690 лева,
представляваща адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция.
Въззиваемите-ответници
са представили (л. 6) договор за правна защита и съдействие с предмет изготвяне
на въззивна жалба и процесуално представителство при уговорено възнаграждение в
размер на 900 лева, заплатено в брой, както и (л. 36) договор за правна защита
и съдействие с предмет изготвяне на отговор на въззивна жалба и процесуално
представителство при уговорено възнаграждение в размер на 1800 лева, заплатено
в брой, което се явява прекомерно с оглед обжалваемия интерес и предвидения
минимум в разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредбата за минималните
размери на адвокатските възнаграждения. Поради това и на основание чл. 78, ал.
5 ГПК съдът, като съобрази фактическата и правна сложност на делото, намира за
основателно направеното възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение от 1800 лева, което следва да бъде намалено на 900 лева. Ето
защо въззивникът-ищец следва да бъде осъден да заплати на
въззиваемите-ответници сумата от 900 лева, представляваща адвокатско
възнаграждение пред въззивната инстанция.
Въззивната
инстанция дължи произнасяне и по направеното във въззивната жалба на ищеца
оплакване, че първоинстанционният съд не е коментирал направеното възражение за
прекомерност на претендираното от ответниците адвокатско възнаграждение. В
мотивите на обжалваното решение действително липсва произнасяне по направеното
от ищеца в съдебно заседание на 12.02.2020 г. възражение за прекомерност на
претендираното от ответниците адвокатско възнаграждение. За извършването на
надлежна преценка за основателност на възражението съдът следва да вземе
предвид размера на уговореното и заплатено от страната адвокатско
възнаграждение. Пред първата инстанция ответниците са представили списък (л.
158) с посочени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 3 000
лева съгласно приложен по делото договор за правна защита и съдействие с
отбелязване, че сумата е заплатена в брой. Съдът, като взе предвид
действителната фактическа и правна сложност на делото, както и характера и
размера на предявените искове, намира за основателно направеното възражение за
прекомерност на претендираното от ответниците адвокатско възнаграждение, поради
което и на основание чл. 78, ал. 5 ГПК същото следва да бъде намалено от 3 000
лева на сумата от 1 500 лева, която надвишава законовия минимум по чл. 36 ЗА
вр. чл. 7, ал. 2, т. 4 НМРАВ. Върху така редуцирания поради прекомерност размер
на адвокатското възнаграждение ответниците имат право на разноски съразмерно на
отхвърлената част от исковете, а именно за сумата от 810 лева. Ето защо
обжалваното решение следва да бъде отменено и в частта за разноските, с която
ищецът е осъден да заплати на ответниците сумата над 810 лева до пълния
присъден размер от 1618, 50 лева, представляваща разноски за заплатено пред
първата инстанция адвокатско възнаграждение.
На
основание чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. 1 ГПК решението подлежи на касационно
обжалване само в частите, които са постановени по отношение на З.К.К., а в
останалите части е окончателно.
Така
мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА Решение № 146 от 25.06.2020 г.
по гр. д. № 300/2018 г. на Районен съд – Поморие в ЧАСТТА, с която З.К.К.,
ЕГН **********, е осъдена да заплати на
П.Х.К., ЕГН**********, сумата над 7275, 00 лева до пълния присъден размер от 7 578, 13 лева.
ОСЪЖДА А.Х.К., ЕГН**********, да заплати на П.Х.К., ЕГН**********, сумата над присъдения размер от 1515,
62 лева до пълния предявен размер от 1818, 75 лева, представляваща част от получените доходи от
съсобствения недвижим имот – два жилищни етажа от масивна жилищна сграда,
построена в северната част на поземлен имот с идентификатор *** по КККР на гр. Поморие, с административен адрес в ***, съобразно квотите в съсобствеността, за всеки от
месеците от юни до септември за всяка от годините в периода от 2013 г. до 2017
г., ведно със законната лихва върху тази сума от 20.11.2017 г. до окончателното
изплащане на сумата.
ОТМЕНЯ Решение № 146 от 25.06.2020 г.
по гр. д. № 300/2018 г. на Районен съд – Поморие в ЧАСТТА за разноските, с която
П.Х.К., ЕГН**********, е осъден да заплати на З.К.К., ЕГН **********, и А.Х.К., ЕГН**********, сумата над
810 лева до пълния присъден размер от 1618, 50 лева, представляваща
разноски по делото.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата
обжалвана част.
ОСЪЖДА З.К.К., ЕГН **********, и А.Х.К., ЕГН**********, да заплатят на
П.Х.К., ЕГН**********, сумата от 690 лева, представляваща адвокатско
възнаграждение пред въззивната инстанция.
ОСЪЖДА П.Х.К., ЕГН**********, да заплати на З.К.К., ЕГН **********, и А.Х.К., ЕГН**********, сумата от 900 лева, представляваща адвокатско
възнаграждение пред въззивната инстанция.
Решението
подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния касационен съд в
едномесечен срок от връчването му на страните в частите, които са постановени
по отношение на З.К.К., а в останалите части е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.