Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. Плевен, 19. 03. 2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Плевенският районен съд, I
граждански състав, в публичното заседание на шести март през двехиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ХРИСТО ТОМОВ
при секретаря Румяна Конова като разгледа
докладваното от съдията ТОМОВ гр. д. № 7851 по описа за 2018 година, и на
основание данните по делото и закона, за да се произнесе, взе предвид следното:
Иск с правно основание чл. 422 във вр. с чл. 415 от ГПК.
Постъпила е искова молба от „Ю.Б.”
АД ***, в която се твърди, че между ищцовото дружество и ответницата Н.В.И. *** в
качеството й на кредитополучател е бил сключен договор за потребителски кредит
№ ***/ 13. 07. 2007 год. /под № ***в системата на „***” АД/ с разрешен размер
от 22 000 лв. Твърди се, че съгласно чл. 2 ал. 1 от договора кредитът се
усвоява по сметка на кредитополучателя. Твърди се, че кредитът е бил усвоен
еднократно на 17. 07. 2007 год. Твърди се, че в чл. 3 от договора са били
уговорени дължимите лихви върху усвоения кредит, а съгласно чл. 5 ал. 1 срокът
на договора е бил 264 месеца. Твърди се, че с допълнителни споразумения от 08. 04.
2009 год., 30. 06. 2011 год., 30. 01. 2013 год., 09. 10. 2014 год., 12. 11.
2015 год. и 26. 10. 2016 год. страните са предоговорили условията по отпуснатия
кредит, като са били въведени седем периода на облекчено погасяване на кредита.
Твърди се, че съгласно разпоредбите на сключените допълнителни споразумения
кредиторът е упражнил правото си да преоформи сумата на съществуващите
просрочия чрез натрупването им към усвоената редовна главница по кредита,
поради което се формира главница по извлечението от сметка, по- голяма от
посочения размер в договора за банков кредит. Твърди се, че кредитополучателят
е преустановил плащането на дължимите месечни вноски за договорни лихви и
главница на 02. 03. 2018 год. и от тази дата същият е изпаднал в забава. Твърди
се, че на 12. 04. 2018 год. ищцовото дружество е обявило кредита за предсрочно
изискуем. Твърди се, че с покана за изпълнение, връчена чрез ЧСИ ***, ищецът е
уведомил ответницата за настъпилата предсрочна изискуемост на вземанията,
произтичащи от договора за кредит, като й е бил предоставен седмодневен срок за
доброволно изпълнение. Твърди се, че поканата е получена лично от ответницата
на 07. 05. 2018 год., но плащане не е извършено. Твърди се, че поради това
ищецът е подал заявление по чл. 417 от ГПК и е било образувано ч. гр. дело №
4431/ 2018 год. по описа на ***районен съд. Твърди се, че срещу
издадената заповед за незабавно изпълнение е постъпило възражение от длъжника, което
обуславя правния интерес на ищеца от предявяване на настоящия установителен
иск. В заключение ищецът моли съда да признае за установено спрямо ответницата,
че същата му дължи следните суми:
-сумата
от 24 030, 44 лв., представляваща главница за периода от 02. 04. 2018 год. до 13. 06. 2018 год.;
-сумата
от 341, 27 лв., представляваща договорна /възнаградителна/ лихва за периода от
02. 04. 2018 год. до 13. 06. 2018 год.;
-сумата
от 85, 97 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 02. 04. 2018 год. до 13. 06.
2018 год., и
-сумата
от 106, 00 лв., представляваща такси за периода от 02. 05. 2018 год. до 13. 06.
2018 год.,
ведно
със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
заявлението в съда /15. 06. 2018 год./ до окончателното изплащане на вземането.
Претендира и присъждане на направените в хода на заповедното и настоящото
производство деловодни разноски.
Ответницата, чрез своя процесуален представител,
ангажира становище, че исковата молба е неоснователна.
Съдът, като прецени
събраните по делото писмени и гласни доказателства и съобрази доводите на страните,
намира за установено следното:
Претенцията на ищеца намира
своето правно основание в разпоредбата на чл. 422 във вр. с чл. 415 ал. 1 от ГПК. Налице е спор между страните относно дължимостта на вземането по издадена
в полза на ищеца заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр. д. № 4431/
2018 год. по описа на ***районен съд. Предявеният иск е допустим, тъй като във
всички случаи, когато заповедта за изпълнение е издадена въз основа на
предвиден в закона несъдебен акт /несъдебно изпълнително основание/ и е
постъпило възражение от длъжника в установения двуседмичен срок, заявителят
/кредиторът/ разполага с възможността да реализира правата си, предявявайки
претенцията по чл. 422 от ГПК. Разгледан по същество, предявеният
положителен установителен иск е частично основателен.
Вземането на „Ю.Б.” АД *** произтича от договор за потребителски
кредит № ***/ 13. 07. 2007 год. /под № ***в системата на „***” АД/. По силата на последния ответницата
Н.В.И. като кредитополучател е усвоила разрешен кредит в размер на 22 000
лв., като се е задължила да върне същия, заедно с дължимите лихви, в сроковете
и при условията на договора. Съгласно чл. 3 ал. 1 от договора
кредитополучателят дължи на банката годишна лихва в размер на сбора на БЛП на
банката за жилищни кредити в лева, действащ за съответния период, плюс
договорна надбавка от 0, 45 пункта. Посочено е, че към момента на сключване на
договора БЛП за жилищни кредити в лева е в размер на 7 %. Съгласно чл. 3 ал. 5 от договора действащият
базов лихвен процент на банката за жилищни кредити в лева не подлежи на
договаряне и промените в него става незабавно задължителни за страните. Банката
уведомява кредитополучателя за новия размер на базовия лихвен процент за
жилищни кредити в лева и датата, от която той е в сила, чрез обявявянето му на
видно място в банковите салони. Отделно от това в чл. 4 от договора страните са
уговорили задължение на кредитополучателя да заплаща на банката такси за
управление и еднократно дължима административна такса. Съгласно чл. 5 от
договора крайният срок за погасяване /издължаване/ на кредита е 264 месеца,
считано от датата на откриване на заемната сметка по кредита, а съгласно чл. 6
ал. 1 от договора погасяването става чрез равни анюитетни /месечни/ вноски,
включващи лихва и главница, всяка в размер на 169, 70 лв. Безспорно по делото
е, че с допълнителни
споразумения от 08. 04. 2009 год., 30. 06. 2011 год., 30. 01. 2013 год., 09. 10. 2014 год., 12. 11. 2015 год. и 26.
10. 2016 год. страните са предоговорили условията по отпуснатия кредит.
Безспорно е също така, че поради забава в плащанията по договора за кредит на
12. 04. 2018 год. вземанията на банката са били обявени за предсрочно
изискуеми, за което кредитополучателят е бил уведомен с покана за изпълнение,
връчена лично чрез ЧСИ *** с район на действие ***окръжен съд. За изясняване на
размера на задължението на ответницата към ищцовото дружество в хода на
съдебното дирене е назначена съдебно- икономическа и счетоводна експертиза,
която е дала заключение, че към 13. 06. 2018 год. задължението по процесния договор
за кредит е следното: главница- 24 030, 44 лв.; договорна /възнаградителна
лихва/ за периода от 02. 04. 2018 год. до 13. 06. 2018 год.- 341, 27 лв.;
наказателна лихва за периода от 02. 04. 2018 год. до 13. 06. 2018 год.- 85, 97
лв. и такси просрочие- 34
лв. Вещото лице е посочило, че след 13. 06. 2018 год. са извършени три плащания
от страна на ответницата, с които са погасени разноски в производството.
Следователно към момента на приключване на съдебните прения общият размер на
вземането на ищеца възлиза на сумата от 24 491, 68 лв. В този размер
предявеният положителен установителен иск се явява основателен и доказан и
следва да бъде уважен, като за разликата до претендираните 24 563, 68 лв. искът
следва да се отхвърли.
Несъстоятелно
е възражението на ответницата за наличието на неравноправни клаузи в процесния
договор за банков кредит, определящи лихвата по кредита /напр. чл. 3 ал. 1/, които
са нищожни и не пораждат действие, което обуславяло и недължимост на определени
суми- предмет на настоящия иск. Съдът
счита, че посочените по- горе клаузи са в съответствие с принципа за
договорната автономия, регламентиран в чл. 9 от ЗЗД, и не нарушават императивни
правни норми. Съгласно изискванията за сключването
му с подписването на договора на кредитополучателя са предложени и известни условия по кредита, в това число и лихвения
процент, изразен като годишен лихвен процент, метода за изчисляване на лихвата- сбор на БЛП на „Ю.Б.„ АД за жилищни кредити в лева, валиден за съответния период и договорна
надбавка. Съгласно сключените
последващи допълнителни споразумения размерът на лихвения процент е променян- както с оглед на формиращите го компоненти, така и
с оглед размер на същите, в това число и
договорната добавка. Тук
е мястото да се отбележи, че ответницата е
физическо лице, на което по силата на договора за кредит е предоставен
обезпечен кредит за закупуване на жилище, който не е предназначен за
извършването на търговска или професионална дейност, поради което същата има качеството на потребител
по смисъла на § 13
т. 1 от ДР на ЗЗП, тъй като
предоставената и ползвана услуга не е предназначена за извършване на търговска
или професионална дейност. В този смисъл в правоотношенията си с банката ищцата се ползва от закрилата на ЗЗП
и има право да се позовава на нея с твърдения, че посочените клаузи от договора
са неравноправни и поради това нищожни.
В случая обаче се установи, че включването на процесните
клаузи в договора е в резултат на изричното им предварително обсъждане и съгласие на
потребителя по отношение на тяхното
съдържание, поради което същите
се явяват индивидуално уговорени по смисъла на чл. 146 ал. 2
от ЗЗП.
Освен това клаузите за определяне на размера на
лихвения процент в договора съдържат обективни, обосновани обстоятелства, при
чието проявление възниква потестативното право на банката едностранно да
променя договорения лихвен процент и съдържанието им е напълно ясно. Клаузите
от договора, които позволяват на банката- кредитор
едностранно да може да променя размера на уговорения лихвен процент, при промяна на БЛП, респ. при промяна на
референтния лихвен процент /СОФИБОР, респ. ПРАЙМ/
са ясни и посочват по какъв метод се формира, начина на формирането му и
приложим математически алгоритъм за изчисляването му и обвързаност на
конкретния размер на изменението с обективни критерии, отразяващи промяна на
конкретни обективни обстоятелства от финансовия пазар ще се приложи клаузата,
освен това тези индекси са обективни и банката не влияе върху ръста им, поради
това клаузите не са неравноправни и нищожни на основание чл. 146 ал. 1 от ЗЗП. Съгласно заключението на вещото лице в отделните периоди
по време на действие на договора за кредит лихвата се е определяла по различни
начини: а/ през периода от 17. 07.
2007 год. до 01. 11. 2014 год. кредитът се е олихвявал с променлив лихвен
процент- БЛП + договорна
надбавка, като БЛП се е определял от комитета по управление на активите и
пасивите /КУАП/ на банката по методология за определяне на БЛП; б/ през периода
от 02. 11. 2014 год. до 29.
06. 2018 год. кредитът се е олихвявал с променлив лихвен процент- 6 месечен
СОФИБОР + договорна надбавка и в/ след 30. 06. 2018 год. кредитът
се е олихвявал с променлив лихвен процент- ПРАЙМ + договорна
надбавка. По
отношение определянето на БЛП вещото лице е посочило, че същият е сбор от
трансферна цена на ресурса и буферна надбавка. Първият компонент се влияе от
пазарните /бенчмаркови/ лихвени мерители- в случая СОФИБОР, от рисковата
премия, приложима за банката при привличане на финансов ресурс и от директните
нелихвени разходи на банката. Що се отнася до буферната надбавка, тя изразява
оценката под формата на лихвена премия на нивото на риска при най-
кредитоспособните клиенти и абсорбира временните пазарни сътресения в лихвените
нива в размер на 0, 50 % /на годишна база/. Съобразявайки
гореизложеното, вещото лице е дало заключение, че през първия от релевантните
за спора периоди от време ищцовото дружество е имало основание за увеличаване
на лихвения процент: стойностите на бенчмарковите лихви и CDS /включително CDS на ***и на
банката/ и кумулативното им изменение сочат увеличение, нараснали са
просрочените кредити, отчетено е и влиянието на гръцката финансова криза, което
в случая е съществено, доколкото ищецът е банка с гръцки капитал. Вещото лице е
анализирало подробно и промените в индекса СОФИБОР, който е бил основата за
изчисляване на лихвения процент на банката в последващия период, както и
методологията за определяне на референтния лихвен процент ПРАЙМ. При тези
обстоятелства съдът приема, че заложените в договора за кредит и допълнителните
споразумения основания за промяна на лихвения
процент представляват, съобразно смисъла, приет
в Директива 93/13 ЕИО от 1993 г. и съдебната практика на СЕС
„основателно съображение за едностранна промяна на възнаградителна лихва“, тъй
като е установен както размерът на промяната при изменение на обективен
показател и същевременно е предвидена и равна възможност БЛП, съответно
индексът СОФИБОР, като формиращи лихвата
компонент, да бъде намаляван, а не само
увеличаван едностранно. Клаузите предвиждат както увеличаване, така и
намаляване на лихвения процент, ако съответните икономически и финансови
показатели и индекси в периода на
действие на договора са подлежали на спад. Следователно
в настоящия
случай принципът на добросъвестност- който изисква в договорните отношения да
бъде осигурена защитата на всеки признат от нормите на правото интерес, а не
само на индивидуалния интерес,-
не е нарушен, тъй като клаузите са с ясно уговорени параметри и не са
неопределени, не са обвързани със стоящи извън предварително известните и
договорени от страните обстоятелства и не водят до липса на защита и
накърняване на интересите на потребителя. По изложените съображения съдът
счита, че оспорените клаузи не покриват общите критерии дадени в нормата на
чл.143 от ЗЗП, което да ги прави
неравноправни, т. е. същите са породили своето правно действие и
обвързват страните по възникналото облигационно правоотношение. Ето защо
възражението на ответницата в обратна насока не може да бъде споделено. Аналогично
е положението и с възражението за нищожност на клаузата на чл. 18 ал. 2 от
процесния договор за кредит, доколкото при установеното по делото виновно
неизпълнение на задълженията на кредитополучателя изправната страна е
разполагала с възможността да обяви предсрочната изискуемост на цялото вземане
и е реализирала законосъобразно това свое потестативно право.
В
писмената си защита ответницата излага доводи и за нередовност на водените от
ищеца счетоводни книги, която обуславяла недоказаност на исковата претенция.
Това възражение не е намерило израз в депозирания отговор на исковата молба,
поради което следва да се приеме за преклудирано и не следва да се обсъжда.
Недопустимо е едва след приключването на съдебните прения да се релевират нови
възражения срещу иска, които не са могли да бъдат изследвани в хода на
производството чрез ангажирането на съответните доказателства.
В заключение може да се обобщи, че в полза на ищеца „Ю.Б.”
АД е налице вземане срещу ответницата Н.В.И. в размер на сумата от общо 24 491,
68 лв., в който размер искът следва да се уважи, като за разликата до
24 563, 68 лв. същият следва да се отхвърли като неоснователен.
При този изход на делото и на основание чл. 78 ал. 1 и 3 от ГПК ответницата
следва да бъде осъдена да заплати на ищеца деловодни разноски по компенсация в
заповедното производство в размер на 1 563, 35 лв. и деловодни разноски по
компенсация в исковото производство в размер на 964, 18 лв. Следва да се
отбележи, че при определянето на размера на дължимите разноски е съобразено
обстоятелството, че и двете страни не са представили категорични доказателства
за изплащането на част от претендираните разноски: процесуалният представител
на ответницата адв. Д.Ф. не е ангажирал доказателства, от които да се установява
превеждането по банков път на остатъка от договореното адвокатско
възнаграждение по приложения по ч. гр. дело № 4431/ 2018 год. по описа на ***районен
съд договор за правна защита и съдействие от 05. 09. 2018 год., както и по
приложения по настоящото дело аналогичен договор; от друга страна липсват
каквито и да е било доказателства за размера и изплащането на адвокатско
възнаграждение на процесуалния представител на ищеца адв. ***. Ето защо и при
съобразяване на разясненията, дадени в т. 1 от тълкувателно решение от 06. 11.
2013 год., ОСГТК, недоказаните деловодни разноски не следва да се присъждат.
По изложените съображения Плевенският
районен съд
Р Е
Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на ответницата Н.В.И. ***, ЕГН **********,
че същата дължи на ищеца „Ю.Б.” АД, ЕИК ***,
със седалище и адрес на управление ***, представлявано от *** и ***, сумата от общо 24 491, 68 лв., от които главница-
24 030, 44 лв.; договорна /възнаградителна лихва/ за периода от 02. 04.
2018 год. до 13. 06. 2018 год.- 341, 27 лв.; наказателна лихва за периода от
02. 04. 2018 год. до 13. 06. 2018 год.- 85, 97 лв. и такси просрочие- 34 лв., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 15. 06. 2018 год. до
изплащане на вземането,
като за разликата до 24 563, 68 лв. ОТХВЪРЛЯ
предявения иск като неоснователен.
ОСЪЖДА Н.В.И. ***, ЕГН **********, да заплати на „Ю.Б.” АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление ***,
представлявано от *** и ***, сумата от 1 563, 35 лв., представляваща деловодни
разноски по компенсация в заповедното производство.
ОСЪЖДА Н.В.И. ***, ЕГН **********, да заплати на „Ю.Б.” АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление ***,
представлявано от *** и ***, сумата от 964, 18 лв., представляваща деловодни
разноски по компенсация в исковото производство.
Решението подлежи на
обжалване пред ***окръжен съд в 14- дневен срок от връчването
му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: