Р Е Ш Е Н И Е
№.............
Гр.
София, 09.07.2021 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІV-Д въззивен
състав в публично заседание на двадесети май през две хиляди и двадесет
и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА
КОРДОЛОВСКА
РОСИ МИХАЙЛОВА
при секретаря Снежана
Тодорова като разгледа докладваното от съдия Кордоловска гр. дело № 6132
по описа за 2020 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 ГПК.
С решение № 6620 от 09.01.2020 г. по гр.дело 46361/2018
г. по описа на СРС, ГО, 45 състав съдът е признал за установено в
отношенията между страните по предявените обективно кумулативно съединени установителни искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 99, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, вр. с чл. 240, ал.2 и чл. 92,
ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответникът че Ю.Б.К. дължи н. „А.з.с.н.в."
ЕАД, сумата
в размер от 800,00 лв. /осемстотин/ лева,
представляваща главница, дължима по Договор за паричен заем с №
2176787/29.10.2014 г., сключен между „И.А.М." АД и ответника - Ю.Б.К., вземанията по който са прехвърлени на ищеца по
силата на договор за прехвърляне на вземания от 16.11.2010 г. и Приложение № 1
към договора от 01.05.2015 г., ведно със законната лихва, считано от
датата на подаване на заявление по чл. 410 ГПК - 30.08.2017г. до окончателното плащане, сумата в размер на 53,28 лева /петдесет и три лева и
двадесет и осем стотинки/, представляваща договорна лихва, за периода от
05.11.2014г. до 18.02.2015г., сумата в размер на 243,46 лева /двеста четиридесет
и три лева и четиридесет и шест стотинки/, представляваща мораторна лихва,
за периода от 06.11.2014 г. до
30.08.2017 г.
С решението съдът е отхвърлил исковете за сумата в
размер на
45,00 лева, представляваща такса разходи и сумата в размер на 306,88
лева, представляваща
неустойка за неизпълнение на задължение, за периода от 05.11.2014г. до 18.02.2015г.,
и за които вземания е издадена Заповед за изпълнение на задължение по чл. 410 от ГПК в производството по ч.гр.д. №
60043/2017г. по описа на СРС, 45-ти състав.
С
решението съдът е осъдил ответника Ю.Б.К., ЕГН ********** ДА ЗАПЛАТИ на основание чл. 78, ал.1 от ГПК н.А.з.с.н.в." ЕАД, ЕИК *******,
сумата в размер на 59,79 лева, разноски в заповедното производство, както и сумата
в размер на 537,82 лева, разноски в исковото производство
Недоволен от решението, в ЧАСТТА, с което установителните
искове при квалификацията на чл. 422,
ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 240, ал. 1 вр. чл. 79, ал. 1 вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл.86, ал.1 от ЗЗД са уважени е
останала ответникът Ю.Б.К., който в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, чрез особения си представител адв.Х.С. го обжалва при твърдения, че
решението в обжалваната част е неправилно и незаконосъобразно. Искането й към
въззивната инстанция е да отмени решението в обжалваните уважителни части и да
постанови ново, с което да се признае за установено недължимост на сумите по
отношение на ищцовото дружество.
Въззиваемата страна – „А.З.С.Н.В." ЕАД, оспорва въззивната жалба по съображения изложени в
депозирания по реда на чл. 263, ал. 1 от ГПК писмен отговор от 11.06.2020 г.
Претендира разноски.
Решението в ЧАСТТА,
с която съдът е отхвърлил исковете за сумата в размер на 45,00 лева,
представляваща такса разходи и сумата
в размер на 306,88 лева, представляваща
неустойка за неизпълнение на задължение, за периода от 05.11.2014г. до 18.02.2015г., като
необжалвано от ищеца, е влязло в сила.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението; по допустимостта му само в обжалваната част, а по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Както вече Върховният
касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176 от 08.06.2011 г. по
гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по гр. д. № 331/10 г. на
ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на ІV г.о.; № 702 от
5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от 12.10.2010 г. по гр. д.
№ 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по правилността на
фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната
жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на посочените процесуални
действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на
първоинстанционния съд; относно правилността на първоинстанционното решение той
е обвързан от посочените в жалбата пороци, а надхвърлянето на правомощията по
чл. 269 ГПК е основание за касиране на въззивното решение.
Обжалваното решение е издадено от
надлежен съдебен състав на Софийски районен съд, в рамките на предоставената му
от закона правораздавателна власт и компетентност, поради което същото е
валидно. Предвид изискванията на процесуалния закон за служебна проверка на
постановеното решение в обжалвата му част, съдът счита, че не се установяват
нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със съществуване и
упражняване правото на иск, поради което първоинстанционното решение е
допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав
споделя изцяло мотивите на обжалваното решение, поради което и на основание чл.
272 ГПК препраща към мотивите на СРС.
Предявените
пред първоинстанционният съд искове са установителни при правна квалификация
чл. 415 вр. чл. 422 ГПК за признаване на установено по отношение на ищеца, че
ответникът му дължи сумите по Заповед за изпълнение на задължение по чл. 410 от ГПК в производството по ч.гр.д. №
60043/2017г. по описа на СРС, 45-ти състав.
Производството се развива след постъпване по реда на чл. 414,
ал. 2 от ГПК на възражение от ответника против издадената в полза на ищеца
заповед за изпълнение и предвид разпоредбата на чл. 415 вр. чл. 422 от ГПК за
ищеца е налице интерес от търсената защита и производството се явява
процесуално допустимо.
По делото не е спорно и
от представените писмени доказателства се установява, че между цедента "И.А.М."
АД и Ю.Б.К.
е сключен Договор за потребителски кредит № 2176787/29.10.2014 г., по силата на който заемодателят е
предоставил на заемателя кредит в размер на 800,00 лева, която сума заемателят се е задължил да
върне на 16 седмични погасителни вноски, всяка в размер на 53,33 лева, считано
от 05.11.2014 г., а последната вноска на 18.02.2015 г. Съгласно договора сумата по погасителните
вноски, съставлява изплащане на главницата по
договора, ведно с възнаградителна лихва в размер на 40,00 лева, или
договорната лихва е в размер на 53,28 лева.
Няма спор между страните, че кредитът е предоставен от
първоначалния кредитор и усвоен изцяло от ответницата Ю.Б.К..
Правото си на кредитор на спорното вземане ищцовото дружество „А.З.С.Н.В."
ЕАД установява от
представения по делото Договор за цесия, видно от който на 16.11.2010 г. „И.А.М." АД е сключил с
ищеца Договор, по силата на който страните се споразумели, че продавача ще
прехвърля на купувача станали ликвидни и изискуеми в пълен размер вземания,
произхождащи от договори за потребителски кредит, сключени от продавача с физически лица,
по които е налице неизпълнение. Предвидено било, че вземанията ще се индивидуализират в Приложение №
1. /чл. 2.2 от договора/. Страните изразили
водя да прехвърлят нови вземания при спазване на условията на договора, като новите
вземания следвало да се индивидуализират в ново Приложение № 1, което след
изпращане и потвърждаване щяло да има значение на допълнително споразумение
към
договора, индивидуализиращо продадените вземания.
Продавачът по договора за цесия се задължил да предостави потвърждение
за сключената цесия след приемането на всяко от съответните Приложения № 1 /чл. 4.8 от договора/, както и от негово име
да изпрати писмени уведомления на длъжниците за сключения договор за
цесия в рамките на един календарен месец,
считано от потвърждаване на съответното Приложение № 1 от купувача /чл.
4.9 от договора/.
По делото на л.12 е прието като доказателство по делото извършеното
Потвърждаване на цесията, като към
него фигурира и процесния Договор с длъжника Ю.Б.К. в Приложение № 1 към
Договора за цесия /л.14 по делото/.
От заключението на изготвената и приета по делото
пред първоинстанционният съд Съдебно
счетоводна експертиза, която съдът кредитира като обективно и компетентно
изготвена, се установява, че
остатъкът, който се дължи от ответницата е в
общ размер на 1 448,81 лева, от които 800,00 лева главница; възнаградителна
лихва в размер на 53,28 лева,
разходи по събирането на вземането в размер на 45,00 лева, дължима неустойка по чл. 4,т.2 от договора в размер на
306,88 лева и дължима лихва за забава върху главницата, за периода от
06.11.2014г. до 30.08.2017г. в размер на 243,65 лева.
Ответницата Ю.Б.К. не ангажира по делото
доказателства за погасяване на задължението
си.
По делото пред СРС е представено Пълномощно от
09.09.2015 г., с което цедента „И.А.М." АД е упълномощило цесионера „А.з.с.н.в." АД да уведомява по
законоустановения ред всички свои длъжници за сключения на 16.11.2010 г.
Рамков договор за прехвърляне на парични задължения (цесия).
Видно от приетото
като доказателство по делото известние за доставяне с уведомителното писмо
длъжникът Ю.Б.К. е уведомена за извършената цесия на 13.05.2015 г.
Съгласно чл. 99, ал.1 ЗЗД кредиторът може да прехвърли своето
вземане, освен ако законът, договорът или естеството на вземането не допускат
това. Прехвърлянето поражда действие между цедента и цесионера с постигането на
съгласие между тях, а по отношение на третите лица и длъжника от момента на
съобщаване на последния от предишния кредитор - изискване на чл. 99, ал.4 ЗЗД. Установеното с тази норма и с нормата на
чл. 99, ал.3 ЗЗД задължение на цедента (стария кредитор)
да съобщи на длъжника за извършеното прехвърляне на вземането, има за цел да
защити длъжника срещу ненадлежно изпълнение на неговото задължение, т.е. срещу
изпълнение на лице, което не е носител на вземането. Настоящият въззивен състав
приема, че в разглеждания казус цесията е проявила своето действие, доколкото
длъжника/ответницата е получила Уведомлението за извършената цесия.
Настоящият въззивен състав споделя изводите на
СРС за неоснователност на възражението
на ответника за нищожност на клаузата на чл. 10 от договора, доколкото не противоречи на чл. 26 от ЗПК, тъй като страните
изрично са се съгласили, че вземанията по договора могат да се прехвърлят. Страните по договора за кредит не са
ограничили правото на кредитора да прехвърля вземането, нито пък законът или
естеството на вземането препятстват подобно действие, напротив точно обратното
в чл. 10 изрично са предвидили, че заемодателят има право по всяко време да прехвърли правата си по договора на трето лице.
Следователно договорът за цесия, по
силата на който ищецът се легитимира като кредитор, е валиден. Спрямо
ответника цесията има действие от деня в
който му е била съобщена, като това следва от нормата на чл.99, ал.4 .
В случая уведомлението е изпратено от цесионера, но е редовно, тъй като той е бил упълномощен за това от
цедента, като в този смисъл е и Решение № 137 от 2.06.2015 г. на ВКС по гр. д.
№ 5759/2014 г., III
г. о., ГК.
Задължението на цедента по чл.99, ал.3 ЗЗД да уведоми
длъжника не е за незаместими действия, поради което може да бъде упражнено от пълномощник, упълномощен в обикновена писмена
форма. По изложеното съдът намира,
че договора за цесия е валиден, ответника надлежно е уведомен за прехвърляне на
вземането, поради което спрямо него цесията е породила действие.
Законосъобразен е изводът на първостепенният
съд, че Договорът от 29.10.2014 г. по свята правна същност е договор за
потребителски кредит по смисъла на разпоредбата на чл. 9 от Закона за потребителския кредит, Обн.
ДВ. бр.18 от 5 Март 2010 г., доколкото не противоречи
и на чл. 4, ал.1,т.6 от ЗПК, който
по излолжените в обжалваното решение от първоинстанционния съд мотиви, които
настоящата инстанция споделя, е действителен, поради и което, доколкото се установява от изслушаната ССчЕ размера на
главницата, не се установява положителния
факт на заплащането й, то искът за главница в размер на 800.00 лв. е основателен
и като такъв следва да бъде уважен.
Установената съдебна практика на ВКС (Решение
№ 23/07.07.2016 г. по т. дело № 3686/2014 г. на ВКС, ГО и др.) приема, че за
неравноправния характер на клаузите
в потребителския договор
съдът следи служебно и следва да се
произнесе независимо дали страните са навели
такива възражения или не, като служебното начало следва да се приложи и при преценка дали клаузите на договора са
нищожни - т. 1 и т. 3 от Тълкувателно
решение 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В случая ответникът е релевирал възражение за нищожност на
клаузите на чл. 10 от договорите, което
възражение се обсъди, чл. 4, ал.2 от договора, както и на клаузата на чл. 2,т.6
и т.8 от договора, където е определен размера на годишния лихвен процент и ГПР.
С отговора е направено възражение за нищожност на клаузата за възнаградителна лихва. Уговорения
по договора ГПР е 49.09 %, а фиксираният годишен лихвен процент е 40.00 %. Договорът е сключен за 4 месеца, поради
което общия размер на договорната лихва е 53.28 лв. за периода
05.11.2014 г. до 18.02.2015 г.
За процесният период основният лихвен процент
на БНБ е 0,00 % + 10 пункта, което прави размер на законната лихва към дата на сключване
на договора 10 %. Трикратният размер на
законната лихва към 18.02.2015 г. е 30 %. По процесния договор ответникът е
получил 800 лева като се е задължил да върне 853.28 лева. Страните са се
съгласили това да стане на 16 седмични погасителни вноски. Няма пречка
страните да уговорят договорна надбавка в
размер по-голям от законната лихва.
За съобразяването дали тази уговорка
е нищожна, следва да се съобразят конкретните данни по производството - в този смисъл решение №
61/21.10.2015 г., т. д. № 894/2014 г. на I т. о. на ВКС. Приема се, че
противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва,
надвишаваща трикратния размер на законната лихва (а за обезпечени кредити -
двукратния размер на законната лихва. Ето
защо законосъобразен е изводът на СРС, че така
уговореният ГЛП в размер на два пъти над размера на законната лихва не противоречи
на добрите нрави. Предвид характера на
предоставяната по договора услуга, следва да
се приеме, че процесиите уговорки съответстват на изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните договорни
правоотношения и равнопоставеността
на съконтрахентите. Ето защо претенцията за
възнаградителна лихва за сумата в размер на 53.28 лв. за периода 05.11.2014 г.
- 18.02.2015 г, е основателна и като такава
следва да бъде уважена.
С оглед уважаването на иска относно
главницата в претендирания размер и доколкото се касае за неизпълнение на парично
задължение, основателен се явява акцесорният
иск за заплащане на лихва за забава. Съгласно договора първата вноска по договора е била платима на 05.11.2014г., което означава, че от
06.11.2014г., при неплащане вземането става изискуемо за съответната
вноска и длъжника изпада в забава. Съгласно
експертизата законната лихва възлиза на сумата от 243,65 лева, за периода от 06.11.2014г. до 30.08.2017г., като искът следва
да бъде уважен в този размер.
В упражнение на правомощията си по
чл.271 от ГПК въззивната инстанция е длъжна да потвърди решението в обжалваните
уважителни части.
Така мотивиран Софийски градски съд,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 6620 от
09.01.2020 г. по гр.дело 46361/2018 г. по описа на СРС, ГО, 45 състав В ЧАСТТА,
с която съдът е признал за установено в отношенията между
страните по предявените обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 99, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр.
чл. 9 ЗПК, вр. с чл. 240, ал.2 и чл. 92, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответникът че Ю.Б.К. дължи н. „А.з.с.н.в."
ЕАД, сумата
в размер от 800,00 лв. /осемстотин/ лева,
представляваща главница, дължима по Договор за паричен заем с №
2176787/29.10.2014 г., сключен между „И.А.М." АД и ответника - Ю.Б.К., вземанията по който са прехвърлени на ищеца по
силата на договор за прехвърляне на вземания от 16.11.2010 г. и Приложение № 1
към договора от 01.05.2015 г., ведно със законната лихва, считано от
датата на подаване на заявление по чл. 410 ГПК - 30.08.2017г. до окончателното плащане, сумата в размер на 53,28 лева /петдесет и три лева и
двадесет и осем стотинки/, представляваща договорна лихва, за периода от
05.11.2014г. до 18.02.2015г., сумата в размер на 243,46 лева /двеста четиридесет
и три лева и четиридесет и шест стотинки/, представляваща мораторна лихва,
за периода от 06.11.2014 г. до
30.08.2017 г., вкл.в ЧАСТТА за разноските.
Решението в ЧАСТТА, с която
съдът е отхвърлил исковете за сумата в размер на 45,00 лева,
представляваща такса разходи и сумата
в размер на 306,88 лева, представляваща
неустойка за неизпълнение на задължение, за периода от 05.11.2014г. до 18.02.2015г., като
необжалвано от ищеца, е влязло в сила.
Решението
не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.