РЕШЕНИЕ
№ 85
гр. Монтана, 22.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – МОНТАНА в публично заседание на тринадесети
март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Аделина Троева
Членове:Аделина Тушева
Елизабета Кралева
при участието на секретаря СИЛВИЯ Л. Г.
като разгледа докладваното от Елизабета Кралева Въззивно гражданско дело
№ 20231600500050 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 113 от 24.11.2022 г., постановено по гр. дело № 583 по
описа за 2021 г. Районен съд-Берковица е признал за установено по
отношение на К. Д. с ЕГН **********, че Н. Т. с ЕГН ********** е
собственик по наследство от родителите си Р. Н. и Н.Н. на ¼ идеална част от
Поземлен имот с идентификатор *по КККР на гр.*, находящ се в гр.*, ул.
„*“ № *, с площ от 596 кв.м., при съседи: *, *, *, *, *, на ½ идеална част от
сграда с идентификатор *по КККР на гр. *, с адрес на сградата: гр.*, ул. „*“
№*, разположена в поземлен имот с идентификатор *, със застроена площ от
67 кв.м., на два етажа, и на ½ идеална част от сграда с идентификатор *по
КККР на гр.*, с адрес на сградата: гр.*, ул. „*“ №*, разположена в поземлен
имот с идентификатор *, със застроена площ от 25 кв.м. на един етаж. Освен
това К. Д. е осъдена да предаде владението на Н. Т. върху посочените идеални
части от същите недвижими имоти, а предвид изхода на делото е отменен
Нотариален акт за собственост № *, том *, рег. № *, нот.дело № 244/2021 г.
от 28.05.2021 г., издаден от нотариус Е. П. с рег. № 589 от регистъра на НК,
до размера на посочените идеални части от същите имоти.
1
Срещу решението е подадена въззивна жалба от К. Д., чрез процесуален
представител адв. К. Б.. В жалбата се релевират доводи за неправилност и
незаконосъобразност на постановеното решение. Твърди се, че предметът на
спора не е конкретизиран, тъй като в обстоятелствената част и петитума на
исковата молба има разминавания досежно имота, по отношение на който се
търси защита. Освен това се твърди, че в исковата молба не са посочени
обстоятелствата, които да обосноват твърденията за придобиване на имота по
давностно владение. Излагат се доводи за неправилно разпределяне на
доказателствената тежест между страните от страна на районния съд. Сочи се,
че е налице и необоснованост на обжалваното решение, с подробни доводи в
тази насока. Предвид изложеното моли съда да отмени решението и да върне
делото на БРС за отстраняване на допуснатите нарушения, а при липса на
основание за това – да се отхвърли исковата претенция на Н. Т., като същата
бъде осъдена да заплати направените пред двете инстанции разноски.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба
от Н. Т., чрез своя пълномощник адв. Ж. С., с който същата се оспорва като
неоснователна. Поддържа се, че исковата молба е редовна, тъй като
претенцията е конкретизирана и е именно по отношение на ½ ид.ч. от цялата
двуетажна сграда. Сочат се доводи за неоснователност на възражението
относно евентуалния иск, предвид факта, че същият не е предмет на
въззивното производство. С подробни доводи се оспорват твърденията за
разместена доказателствена тежест, като освен това се твърди, че ищцата е
успяла да обори констатациите в нотариалния акт, предвид че е успяла да
докаже своето право на собственост. Моли се съдът да потвърди
първоинстанционното решение като правилно и да присъди сторените в
настоящото производството разноски.
Във въззивното производство не са искани и събирани доказателства.
Окръжен съд-Монтана, като провери атакувания по реда на въззивното
обжалване съдебен акт във връзка с оплакванията в жалбата, предвид
събраните по делото доказателства и въз основа на закона, приема следното:
Въззивната жалба е допустима като подадена в срок от легитимирано
лице, имащо правен интерес от отмяна на обжалвания съдебен акт, като по
същество е неоснователна. Съображенията за това са следните:
За да постанови своето решение, първоинстанционният съд е приел, че
2
ответницата не би могла да придобие имота чрез позоваване на придобивна
давност, тъй като след смъртта на родителите на съпруга й, последният се
явява владелец на притежаваната от него идеална част от наследствения имот
и държател на идеалните части на останалите наследници. Съдът приел, че
присъствието на ответницата в процесния имот до смъртта на съпруга й през
2017 г. представлява търпимо действие, което не я прави владелец, респ. през
периода от 2006 г. до 2017 г. същата не може лично да придобие имота по
давностно владение. Освен това първоинстанционният съд приел, че от
доказателствата по делото не може да се установят действия, от които да се
приеме, че ответницата и нейният съпруг са преобърнали държанието във
владение по един несъмнен начин, чрез отричане на владението на ищцата
върху наследствената й идеална част.
Окръжен съд-Монтана, като взе предвид доказателствената съвкупност,
намира, че от фактическа стана се установява следното:
От представените удостоверения за наследници е видно, че лицето Р.Н.
и Н.Н. са били съпрузи. Р. е починала на 03.01.1997 г., а Н. на 17.06.2006 г. От
същите документи се установява, че техни наследници са децата им Н. Т. и Б.
Н..
За безспорен и ненуждаещ се от доказване факт е приет, че родителите
на ищцата (въззиваема) Н.Н. и Р.Н. са собственици на ½ ид.ч. от процесните
имоти.
Приложен е Нотариален акт за собственост № *, том *, рег. № *,
нот.дело № *от 2021 г., с който на 28.05.2021 г. К. Д. е призната за собственик
на основание давностно владение на следните имоти:
½ ид.ч. от Поземлен имот с идентификатор *по КККР на гр.*с адрес: гр.
*, ул. „*“ № *, с площ от 596 кв.м. и начин на трайно ползване: ниско
застрояване / до 10 м/.;
Сграда с идентификатор *по КККР на гр.*, с адрес: гр. *, ул. „*“ №*, с
площ от 67 кв.м. и предназначение: жилищна сграда-еднофамилна.;
Сграда с идентификатор *по КККР на гр.*, с адрес: гр. *, ул. „*“ № *, с
площ от 25 кв.м. и предназначение: постройка на допълващото
застрояване.
От приложената данъчна декларация от 2019 г., подадена от К. Д., е
видно, че като собственици е вписала себе си, двете си деца, както и Н. Т.. В
3
графата „начин на придобиване“ е написала, че е имотите са придобити по
наследство.
От показанията на св. С.И.а се установява, че нейната къща е залепена
за къщата, за която се води спор между страните. К. и нейният съпруг Б.
живели на втория етаж от процесната къща, а родителите на Б. - Н. и Р.
живели на първия етаж. През 1992 г. Н. живяла в общински апартамент в ж.к.
*, тъй като в къщата на баща й нямало място за нея. По думи на свидетелката
същата присъствала на сватбата на Б. и К., но твърди, че не е чула от
родителите на Н. да са й давали пари, за да си купи жилище, а единствено са
споделяли, че след смъртта им Н. ще остане на първия етаж, а Б. и К. на
втория. Свидетелката твърди, че първо починала Р., а след това през 2006 г.
починал и Н., като след неговата смърт на първия етаж останала Н., която
през 2007 г. си донесла цялото обзавеждане и багажа. Н. живеела в *, но
периодично си идвала за празниците. След като починал Б. през 2017 г. не е
имало спорове за къщата между страните. За първи път такъв възникнал
около Великденските празници през 2021 г., когато Н. се прибрала в *,
опитала да влезе в къщата, но К. не позволила и заявила, че къщата е нейна
собственост. Вратата на двора била заключена, а Н. се обадила на децата си да
дойдат да я вземат понеже не могла да влезе.
От показанията на св. П.Т. се установява, че докато били живи неговата
баба и дядо живели на първия етаж. Свидетелят твърди, че майка му Н. и
семейството се нанесли на първия етаж през 2008 г., малко след смъртта на
дядо му. Посещавали имота по веднъж на месец, както и по време на
празници. По негови думи майка му Н. няма достъп до имота от Великден
2021 г. когато си отишла до *, но не била допусната до имота от К. (неговата
леля). До този момент свидетелят твърди, че не е имало караници за имота.
От показанията на св. Т.И.а се установява, че докато били живи Р. и Н.
живели на първия етаж на къщата, а на втория били Б. и К.. В този период Н.
живяла първо в общинско жилище, а после се преместила в *. Свидетелката
твърди, че след като Р. и Н. починали Н. си преместила багажа на първия
етаж, като първоначално нямало спорове за собствеността между нея и К., а
освен това двете били в добри отношения. Свидетелката твърди, че разбрала
от лицето С., че през 2021 г. около Великден Н. не могла да влезе в къщата,
тъй като вратата била заключена и се били скарали с К..
4
От показанията на св. И.К. се установява, че след като Р. и Н. починали,
Б. и К. живели в къщата. Свидетелят бил приятел с покойният съпруг на К. и
си ходели на гости, като това се случвало преди около 10-15 години. От
неговите показания се установява, че през 2010 г. К. го повикала да
ремонтира покрива на къщата, тъй като една част от него се била срутила.
Твърди, че не е виждал Н. да нанася багаж в къщата.
От показанията на св. Х.Ц. се установява, че в къщата живее К. и синът
й, като преди това там живели свекъра и свекървата на К., заедно с Б..
Свидетелката твърди, че след смъртта на бащата на Б. не е виждала Н. да се
нанася в имота, но я е виждала да го посещава един-два пъти. Твърди, че
съседа им В. споделил с нея, че парите, които на сватбата на Б. и К. са
събрани, са дадени за апартамент на Н.. По думи на свидетелката спорът за
имота между К. и Н. е започнал откакто К. е направила ремонт преди две
години, като преди този момент не е имало пререкания.
От показанията на св. В.Л. се установява, че в имота живели Р. и Н., а
след тяхната смърт единствено К. и съпругът й го обитавали. Свидетелят
твърди, че не е виждал Н. от 15 години. Л. твърди, че в деня на сватбата на К.
и Б. закарал Н. до тях, за да остави парите от сватбата. От него разбрал, че
парите били предвидени за жилище на Н., а процесната къщата щяла да
остане за Б.. Свидетелят твърди, че помагал на К., когато последната правила
ремонт на покрива на къщата.
При така установената фактическа обстановка от правна страна МОС
приема следното:
Предявеният пред Берковския районен съд иск е ревандикационен и е с
правно основание чл.108 от ЗС. Видно от исковата молба още в самото
начало ищцата Н. Т. е посочила, че като наследник на родителите си, същата
е собственик на ½ ид.ч. от построената в имота двуетажна сграда с
идентификатор *със застроена площ от 67 кв.м. Фразата „реално ползване на
първия етаж със самостоятелен вход“ по никакъв начин не води разминаване
между обстоятелствената част на исковата молба и петитума. При
предявяването на ревандикационен иск съществено е в исковата молба да се
конкретизира основанието, на което ищецът твърди, че е станал собственик.
Основанието са фактите и обстоятелствата, от които се извежда
претендираното право, като в случая конкретно е заявено – по наследство (от
родителите си) и алтернативно по давност. В отправеното искане до съда
ищцата е заявила, че претендира собственост именно по отношение на ½ ид.ч.
същата сграда. В исковата молба няма данни, от които да се направи извод, че
се претендира собственост по отношение на реална част от имота,
5
представляваща самостоятелен обект, поради което възраженията във
въззивната жалба се явяват неоснователни. Тук е мястото да се отбележи, че
действително в исковата молба евентуалното позоваване на придобивна
давност е конкретизирано единствено по отношение на периода от време, но
същото не следва да се третира като нарушение, довело до ограничаване
защитата на ответната страна, предвид това, че районният съд е уважил
главният иск и не се е стигнало до произнасяне по евентуалния иск.
На следващо място, съдът намира за неоснователни възраженията във
връзка със зададения от районния съд въпрос за обявяване на безспорен и
ненуждаещ се от доказване факт, че родителите на ищцата са били
собственици на ½ ид.ч. от процесните имоти, тъй като още с исковата молба
ищцата е представила нотариални актове и спогодба, от които е видно кои
имоти са били тяхна собственост и кога са я придобили. Тези документи са
представени на ответната страна. Същата се е запознала с тях и в своя отговор
на исковата молба не ги е оспорила. Именно и затова същата в хода на делото
се е съгласила този факт да се отдели като безспорен, тъй като е била
запозната и очевидно намира фактът за ненуждаещ се от доказване.
Не може да бъде споделено виждането на въззивника, че ищцата не е
доказала правото на праводателите си. Не е спорно, че при предявяване на
ревандикационен иск и позоваване на придобиване на собственост по
наследство, наследникът следва да посочи конкретен придобивен способ, чрез
който неговият наследодател е придобил правото на собственост. Такъв
придобивен способ са именно представените с исковата молба нотариални
актове, от които родителите на ищцата черпят своето право на собственост.
Този факт не е оспорен от ответната страна, а напротив, последната го е
признала за безспорен и ненуждаещ се от доказване.
Настоящата инстанция е съгласна с релевираните доводи във
въззивната жалба, че при оспорване на признатото с нотариален акт по
обстоятелствена проверка право на собственост тежестта за доказване се носи
от оспорващата страна, но следва да се отбележи, че това е така единствено в
случай, в който оспорващата страна не разполага с документ за собственост.
В настоящото производство е точно обратното – ищцата още с отговора на
исковата молба е представила удостоверение за наследници и документи, от
които нейните наследодатели черпят правото на собственост, респ. същата по
силата на тези документи се явява собственик на съответната ид.ч. от
процесните имоти.
Въззивникът още в първоинстанционното производство е
конкретизирал, че е владял процесния имот през периода от 2006 г. до 2017 г.
Тези твърдения, по разбиране на настоящата инстанция, са недоказани. Видно
от писмените доказателства от фактическа страна се установява, че през 1997
г. е починала Р. Н., а след това на 17.06.2006 г. е починал Н.Н.. От това
следва, че имуществото на последният е преминало към неговите деца при
равни права ( по ½ ид.ч. за ищцата и по ½ ид.ч. за съпругът на ответницата-
6
Б.). В практиката няма спор, че при наследяване на имот от няколко лица
сънаследникът, който ползва наследствения имот е владелец на своята
идеална част от него и държател на идеалните части на останалите
наследници. За да превърне владението в самостоятелно, т.е. само за себе си е
необходимо да „отблъсне” владението на другите. Това се осъществява чрез
конкретни действия по отричане правата на останалите съсобственици
(сънаследници) върху имота, които действия следва да са станали достояние
на останалите съсобственици (сънаследници). Извършването на ремонтни
дейности и поемането на разноските по тях не се третират като такива
действия (Решение № 110 от 20.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 870/2011 г., II г.
о., ГК и цитираната в него съдебна практика). Обикновеното ползване на
съсобствената вещ по смисъла на чл.31 от ЗС, както и плащането на данъци за
имота също не изразява намерение за своене. В случая, в периода от 2006 г.
до 2017 г. ответницата е живяла заедно със съпруга си в имота. Този факт
следва да се третира като търпимо действие, като същото не представлява
владение.
От показанията на св. С.И., П.Т. и Т.И.а се установява, че след смъртта
на Н. Н. ищцата е пренесла своя багаж на първия етаж от процесния имот и го
е посещавала периодично. От друга страна, свидетелите И.К., Х. Ц. и
В.Л.твърдят, че след смъртта на Н.Н. не са виждали ищцата Н. да посещава
имота, а имотът е обитаван единствено от Б. и неговата съпруга – ответницата
К.. От тези факти не може да се установи, че ответницата (въззивник) К. Д. и
нейният съпруг са преобърнали държането във владение по несъмнен начин,
чрез отричане на правата на ищцата (въззиваема) Н. Т.. Както се спомена по-
горе извършването на ремонт не се третира като действие годно да отблъсне
владението. От свидетелските показания се установява, че през 2021 г. около
Великден при посещение на имота Н. не е била допусната от К., с твърдения
на последната, че имотът е неин. Именно това действие, следва да се третира
като владение, тъй като по този начин са отречени правата на Н. и това е
станало нейно достояние. По този начин К. Д. е демонстрира поведение на
пълноправен индивидуален собственик на целия имот, но предвид датата, на
която се е случило това, няма как да се придобие имота по давност, тъй като
владението не е продължило 10 години.
Твърденията, че по силата на устна договорка и желание на родителите
на съпруга й процесните имоти е следвало да останат в собственост на
семейството на ответницата съдът намира, че са неотносими към този спор.
Съгласно чл. 77 от ЗС правото на собственост се придобива чрез правна
сделка, по давност или по други начини, определени в закона. Когато се касае
7
за сделка, то същата следва да бъде в нотариална форма. Устни договорки не
следва да се зачитат като релевантен факт. Дори да се приеме, че има такава
уговорка, то същата не доказва, че ответницата и съпругът и са отблъснали
владението на ищцата и това е станало нейно достояние. Отделно от това
въпросните твърдения за предаване на пари останаха недоказани в хода на
производството. Единствено св. Л. твърди, че му било споделено от бащата на
Н., че парите от сватбата ще останат за нея, но следва да се има предвид, че
фактът на предаване на парите е недоказан, тъй като няма свидетел-очевидец,
който да твърди със сигурност, че това обстоятелство се е осъществило.
Решението не може да почива на предположения, а само на доказани със
сигурност факти.
Във въззивната жалба се сочи, че районният съд не се е занимал с
въпроса относно основанието на правото на собственост върху постройка с
идентификатор *. Настоящата инстанция, като такава по същество на спора,
намира, че въззиваемата Н. е придобила съответната ид.ч. от правото на
собственост върху посочената постройка въз основа на наследство от
родителите си. Този факт е доказан както от удостоверението за наследници,
така и представените нотариални актове, които легитимират наследодателят
като титуляр на правото на собственост. След като веднъж е придобито
правото на собственост, последното може да се загуби, само ако трето лице
придобие имота на деривативно или оригинерно основание или ако
собственикът се откаже от правото си по предвидения в чл.100 от ЗС ред. В
настоящия казус се установи, че Д. е преобърнала държането във владение
около Великден 2021 г., от която дата не са изминали 10 години, поради
което не може да се приеме, че е придобила имота по давност.
От гореизложеното следва, че първоинстанционното решение следва да
се потвърди като правилно, а на основание чл.78, ал.3 от ГПК на въззиваемата
Н. Т. следва да се заплатят разноски от К. Д. в размер на 1500,00 лева,
съразмерно с отхвърлената част от иска.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 113 от 24.11.2022 г. на Районен съд-
8
Берковица, постановено по гр. дело № 583/2021 г., по описа на същия съд
като ПРАВИЛНО.
ОСЪЖДА К. Д. с ЕГН ********** с адрес: гр.*, ул. „*“ № * да заплати
на основание чл.78, ал.3 от ГПК на Н. Н. Т. с ЕГН **********, с адрес: гр.*,
ул. „*“ № *, сумата от 1500,00 лева, представляваща адвокатско
възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в
едномесечен срок от връчването му на страната.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9