РЕШЕНИЕ
№ 39
гр. Бургас , 22.04.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, V ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в
публично заседание на пети октомври, през две хиляди и двадесета година в
следния състав:
Председател:Вяра И. Камбурова
Членове:Галя В. Белева
Александър Д. Муртев
при участието на секретаря Тодорка С. Каракерезова
като разгледа докладваното от Галя В. Белева Въззивно гражданско дело №
20202100502121 по описа за 2020 година
С решение № 1546 от 7.07.2020г. по гр.д.№ 9816/19г. на РС- Бургас е прието за
установено, че Р. В. Г. от гр.Бургас не дължи на „Водоснабдяване и канализация“ ЕАД,
гр.Бургас следните суми, за които е образувано изпълнително дело №237/2014г. на ЧСИ
Иванка Миндова:
- 604,28 лв., главница за неизплатени фактури за ползвани ВиК услуги за периода от
21.03.2011 г. до 26.08.2013 г.;
- 375,12 лв., законна лихва за забава за периода от 30.09.2013г. до 18.11.2019г.;
- 125 лв.- разноски за заповедното производство и 150 лв. за юрисконсултско
възнаграждение, като погасени по давност.
„Водоснабдяване и канализация“ ЕАД е осъдено да заплати на БРС сумата от 50 лв.-
държавна такса за уважения иск.
В законоустановения срок е постъпила въззивна жалба от „Водоснабдяване и
канализация“ ЕАД, гр.Бургас, подадена чрез пълномощника- юрисконсулт Златева. С нея
решението е обжалвано изцяло. Изложени са оплаквания, че същото е неправилно. Намира
за неправилен извода на съда, че заповедта за изпълнение не е приравнена на съдебно
решение, поради което разпоредбата на чл.117, ал.2 от ЗЗД, регламентираща 5-годишна
давност не била приложима. Цитирани са съдебни решения СРС, СГС и РС- Варна в обратна
насока. Според въззивника практиката е повтарящо се категорична- влязлата в сила заповед
за изпълнение удовлетворява изискването на правната норма на гражданския процес, имащ
1
значение за развитието на производството по поставеното за решаване пред съда от първа
инстанция искане за осъждане на длъжника да плати определена сума пари, а обжалваното
решение противоречало на тази практика. Не било вярно становището на съда, че
заповедното производство е част от изпълнителния процес, тъй като продължението му, при
оспорване от длъжника, бил общия исков процес- т.е. от поведението на длъжника зависело
дали ще се проведе съкратено производство по частното гражданско дело или исков процес.
Налице било и противоречие между доклада по делото и мотивите, изложени в съдебното
решение. В доклада си, съдът указал на ищцата, че носи тежестта да докаже, че вземанията
на ответника са погасени по давност, тъй като за период от 5 години не били извършени
принудителни действия. Моли също да бъде взето предвид, че с молба вх.№7794 от
14.02.2020г. ответникът възразил срещу прилагането на кратката погасителна давност и по
причина, че в петитума на исковата молба липсвало уточнение от какво произтичала
главницата, липсвала надлежна конкретизация на произхода - правопораждащия
юридически факт, релевантен за преценката за квалификацията като /не/периодично
вземане и при липса на такава индивидуализация съдът нямал основание да се произнася по
характера на главницата. От една страна ищецът не доказал по несъмнен начин вида на
главницата, а от друга- съдът неправилно отклонил възражението на ответника за
приложимост на 5-годишния давностен срок, предвид наличието на влязъл в сила съдебен
акт- заповед за изпълнение.
Моли обжалваното решение да бъде отменено, като вместо него се постанови ново, с
което иска да бъде отхвърлен /виж уточнение в с.з. на 5.10.2020г., във връзка с указания на
БОС за отстраняване нередовности на исковата молба/. Претендира за присъждане на
разноски за двете инстанции.
В законоустановения срок е постъпил отговор на въззивната жалба от страна на
въззиваемата Р. В. Г., представлявана от процесуалния представител- адв.Галина Павлова.
С него жалбата е оспорена като немотивирана и неоснователна.
Въззиваемата страна намира, че първоинстанционният съд е извършил детайлен анализ
на събраните по делото доказателства, правилно е тълкувал законодателната уредба и
трайната съдебна практика, при което, в правилно и обосновано, в съответствие със закона
приел, че е налице основание да бъде признато за установено, че процесните суми не са
дължими от въззиваемата поради погасяването им по давност, на основание чл.111 б.“в“
ЗЗД с изтичането на тригодишна давност. Сочи, че според ТР №3 по т.д.№3/2011г. на ВКС,
вземанията на топлофикационните, електроснабдителните и ВиК дружествата представляват
периодични плащания по смисъла на цитираната по-горе норма. Вземанията за лихвите и
разноските се погасявали също с тригодишна давност, на основание чл.111, б.“в“ ЗЗД, вр.
чл.119 ЗЗД. Правилно първоинстанционният съд анализирал възражението на ответника за
приложение на чл.117, ал.2 ЗЗД, като е извел правилен извод, че след влизането в сила
заповедта за изпълнение не се приравнява по последици на влязлото в сила решение, то
дължимите вземания се погасяват след изтичането на кратката погасителна давност.
Правилно било приложено разрешението на т.14 от ТР №2/2013г на ОСГТК на ВКС, според
което не следвало да се търси аналогия между предявяването на иск и подаването на
2
заявление за издаване на заповед за изпълнение, поради изключителния характер на
разпоредбата на чл.117, ал.2 ЗЗД. Изтъква, че цитираната от въззивника съдебна практика
няма задължителен характер, а преобладаващата такава е в обратния смисъл. Цитирани са
конкретни решения на ВКС. На следващо място се сочи, че становището на въззивника за
неприложимост на т.10 от ТР №2 от 26.06.2015г. по т.д.№2/2013г. на ВКС, възприето и от
районния съд в обжалваното решение, било неправилно. Необоснован и неотносим към
казуса бил изводът на БРС, че независимо, че според цитираното ТР, Постановление
№3/1980г. на Пленума на ВС е обявено за загубило сила, това разрешение не следвало да се
прилага, понеже изпълнителното производство било спряно през периода на неговото
действие. Намира, че следва да се приеме, че изпълнителното производство не е спряно през
периода на действие на ППВС №3/80г., както и че ТР №2/2015г. по тълк.д.№2/2013г. на
ВКС има действие и за забавените изпълнителни дела. Настоява да бъдат взети предвид
разрешенията, дадени с конкретни решения на ВКС по идентични казуси, в които е прието
за приложима разпоредбата на т.10 от ТР №2/2015 по т.д.№2/2013г. на ОСГТК на ВКС в
случаите по чл.433, ал.1, т.8 ГПК, като се счита, че прекъсването на погасителната давност
за вземанията е осъществено от момента на последното валидно принудително действие.
Моли, решението да бъде потвърдено изцяло, включително за дължимата държавна
такса.
В съдебно заседание процесуалните представители на страните поддържат своите
становища, изложени по-горе и оспорват тези на насрещната страна.
По допустимостта на въззивното производство Бургаският окръжен съд намира
следното:
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок от надлежно упълномощен
представител на страна, която има правен интерес да обжалва съдебното решение. Жалбата,
след своевременното отстраняване на нередовностите, констатирани от ОС- Бургас,
отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 ГПК и е допустима. Ето защо делото следва да
се разгледа по същество.
Бургаският окръжен съд, като взе предвид събраните по делото доказателства,
становището на страните и съобрази относимите разпоредби на закона, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Ищцата Р. В. Г. е предявила против „Водоснабдяване и канализация“ ЕАД Бургас,
иск за признаване за установена неоснователността на изпълнението по изпълнително
дело № 237 по описа за 2014г. на ЧСИ Иванка Миндова за установяване недължимост
на следните задължения към ответното дружество: главница- 604,28 лв.; 375,12 лв.-
законната лихва върху главница, начислена за периода от 30.09.2013г. до 18.11.2019г.;
125 лв.- разноски и 150 лв.- юрисконсултско възнаграждение, или общо 1254,40 лв.,
понеже същите били погасени по давност.
В исковата молба се сочи, че изпълнителното дело е образувано по молба на
ответника от 10.02.2014г., въз основа на изпълнителен лист, издаден в полза на
ответното дружество за задължения за неплатена и изразходвана вода за отчетния
3
период от 11.02.2011г. до 9.07.2013г., чийто падеж бил от 21.03.2011г. до 26.08.2013г.
По изпълнителното дело били предприети само запор върху сметки на ищцата в ОББ
/на 24.06.2014г./ и Фи банк /на 27.08.2014г./, а така също на 13.08.2014г. била вписана и
възбрана върху недвижим имот на ищцата в с.Недялско. Последният бил продаден от
ЧСИ Христова с №878 на КЧСИ, по който било извършено разпределение на сумите, в
което не били включени сумите по процесното изпълнително дело. Ищцата била
уведомена за възбраната на 8.10.2014г. Оттогава нямало предприети други
изпълнителни действия срещу ищцата, нито били постъпвали плащания от нейна
страна. Затова същата счита, че от последното предприето спрямо нея изпълнително
действие е изтекъл период по-дълъг от 5 години. Главницата била погасена по давност
на основание чл.111, б. „в“ ЗЗД, тъй като сумите по нея представлявали периодични
плащания, а останалите акцесорни вземания били погасени по давност на същото
основание, както и на основание чл.119 ЗЗД. Намира още, че за главницата бил изтекъл
и общият давностен срок по чл.110 ЗЗД. Сочи също, че продължилото пред този
период бездействие на кредитора довело до прекратяване на изпълнителното дело по
силата на закона на основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК.
Ангажирани са доказателства, претендират се разноски.
Предявеният иск е с правно основание чл.124, ал.1 ГПК във връзка с чл.439, ал.2
от ГПК.
Ответникът- „Водоснабдяване и канализация“ ЕАД, представляван от
юрисконсулт Константин Белев, е представил отговор в законния едномесечен срок от
получаването на исковата молба. С него исковете са оспорени на първо място като
недопустими, понеже соченото в исковата молба изпълнително дело било прекратено,
а липсата на висящ изпълнителен процес била процесуална пречка за предявяване на
иск по чл.439 ГПК поради липса на правен интерес от оспорване на изпълнението.
Затова моли за прекратяване на производството. По същество намира исковете за
неоснователни. Сочи, че вземането на дружеството по изпълнителния лист от
24.10.2013г., издаден по ч.гр.д.№8367/13г. на БРС не е погасено по давност, въпреки
изложените в исковата молба фактически твърдения, които оспорва. Заявява, че по
изпълнителното дело са предприети множество изпълнителни действия /без да ги
конкретизира/, всяко от които прекъсвало давността на основание чл.116, б.“в“ ЗЗД и
съобразно разясненията, дадени в мотивите на т.10 от ТР №2/2013г. на ОСГТК на ВКС.
Моли исковете да бъдат отхвърлени. Претендира разноски. Ангажира доказателства.
Във връзка с отговора на исковата молба и доклада на съда ищцата, чрез
служебният си адвокат, назначен по реда на ЗПП- адв.Галина Павлова, е пояснила и
допълнила исковата молба. По повод възражението за недопустимост на
производството е заявила е, че не е получавала постановление за прекратяване на
изпълнителното дело. Във връзка с доклада е възразила, че съдът неправилно е указал
на ищцата да докаже, че задълженията са погасени с изтичането на общата 5-
4
годишна давност, като поддържа становището си, че вземанията на ответника са
погасени с тригодишна давност, понеже се касае за периодични плащания.
От своя страна пълномощникът на ответното дружество- адв.Попова, е заявила,
че тъй като процесните вземания са установени със сила на пресъдено нещо, то
погасителната давност за тях е винаги 5- годишна.
Това становище на ответника е оспорено от служебния адвокат на ищцата-
адв.Павлова, по съображения, че съгласно трайната практика на ВКС в случая
разпоредбата на чл.117, ал.2 от ЗЗД не намира приложение, тъй като не се касае за
вземане, установено с влязло в сила решение, а за вземане на база заповед за
изпълнение.
Районният съд е приложил като доказателство по делото преписът от
изпълнителното дело.
За да уважи исковете, съставът на районния съд е приел, че в конкретния случай е
без значение, че по изпълнителното дело са извършени изпълнителни действия през
2014г., тъй като е счел, че от извършването на последното изпълнително действие не е
започнала да тече нова давност. Посочил е, че с образуването на изпълнителното дело
през 2014г. давността за вземането е прекъсната на основание чл.116, б. „в“ ЗЗД и след
това веднага е спряна по силата на чл.115, б.“ж“ ЗЗД- така ППВС №3/1980г. Цитирана
е съдебна практика, според която отмяната на цитираното ППВС, извършена с т.10 от
ТР №2 от 26.06.2015г. по тълк.д.№2/2013г. на ОСГТК на ВКС, поражда действие от
датата на обявяването на ТР и се прилага от тази дата и то само към висящите към този
момент изпълнителни производства, но не и към тези, приключили преди това. Приел е
още, че ППВС е действало до 26.06.2015г., като до този момент се е считало, че
давността е била спряна и не е текла. След тази дата давността е възобновила
течението си. След като по силата на ППВС давността е била спряна, то извършваните
през 2014г. не са я прекъсвали, респективно- от тях не е започвала да тече нова давност.
Приел е също, че давността за процесните задължения е започнала да тече от
26.06.2015г. и оттогава е текла безпрепятствено, понеже липсвали извършени други
изпълнителни действия, нито искания за извършване на такива.
Посочил е също, че в случая вземанията на кредитора се погасяват с кратката
погасителна давност, понеже са за неизплатени фактури за ползвани ВиК- услуги,
поради което се касае за периодични плащания, за които давността е 3 години- чл.11,
б.“В“ ЗЗД. Същите не са признати в общ исков процес с решение на съд, а са
установени само със заповед за изпълнение, срещу която не е подадено възражение,
поради което на основание чл.416 ГПК същата е влязла в сила. Приел е още, че в
случая не намира приложение чл.117, ал.2 ЗЗД, тъй като в текста на правната норма е
посочен конкретния акт, при наличието на който давността всякога е петгодишна и той
е единствено съдебно решение. Посочил е също, че нормата е императивна и е с
изключителен характер, доколкото предвижда нов, по-дълъг давностен срок за всички
5
задължения, които преди влизане в сила на решението са се погасявали с изтичането на
кратката погасителна давност, поради което не следва да бъде тълкувана разширително
и прилагана по аналогия. Позовал се е по аналогия на разрешението, съдържащо се в
мотивите към т.14 от ТР №2/2013г. на ОСГТК на ВКС, че не може да се търси аналогия
между подаването на искане за издаване на изпълнителен лист, респективно- на
заявление за издаване на заповед за изпълнение и предявяване на иск, възражение или
искане за почване на помирително производство по чл.116 б.“б“ ЗЗД поради
изключителния характер на разпоредбата. Развити са подробни съображения за
характера на заповедното производство както и мястото му като част от изпълнителния
процес, като е изведено заключение, че ако не бъде подадено възражение съдът приема
вземането за безспорно и при влизане в сила на заповедта за изпълнение тя добива
изпълнителна сила, която заявителят цели, без обаче да има установително действие,
доколкото въпросът за съществуването на вземането никога не е бил поставян за
разглеждане. Затова, в заключение районният съд е приел, че заповедта за изпълнение
не е приравнена на съдебно решение, поради което не намира приложение и
петгодишната давност по чл.117, ал.2 от ЗЗД. Посочил е, че давността е изтекла на
26.06.2018г., а самото изпълнително дело е прекратено поради перемпция през 2019г.
като изтеклата давност е погасила процесните вземания. Ето защо съдът е счел, че
ищцата не дължи на ответното дружество процесните суми.
В рамките на правомощията си по чл.269 ГПК Бургаският окръжен съд приема, че
обжалваното решение е валидно и допустимо. Постановено е от законен състав на
съда, в писмена форма, при спазване изискванията на чл.236 ГПК, като волята на съда
е ясна и разбираема.
Решението е постановено по редовна и допустима искова молба. Вярно е, че преди
образуването на производството по иска по чл. 439 ГПК /искът по настоящото дело е
предявен на 18.11.2019г./, изпълнителното производство вече е било прекратено по
силата на закона поради настъпила перемпция по чл.433, ал.1, т.8 от ГПК,
констатирана по-късно и с нарочен акт на съдебния изпълнител с постановление за
прекратяване на производството от 21.10.2019г., за което няма данни да е връчено на
страните и да е влязло в сила. От преписката по изпълнителното дело се установява
също, че няма произнасяне на ЧСИ по молбата на взискателя „В и К“ ЕАД от
17.01.2020г. за връщане на изпълнителния лист. Следователно макар изпълнителното
производство формално да е прекратено, съществува възможност взискателят, въз
основа на изпълнителния лист незабавно /с оглед изхода от настоящото дело/ да
образува ново изпълнително дело срещу длъжника, като го принуди да води нов иск по
чл.439, ал.2 ЗЗД, в което производство длъжникът да упражни възражението си за
погасяване по давност на вземанията на взискателя по изпълнителния лист. Затова не
може да се отрече правният интерес на ищеца да установи със сила на пресъдено нещо
недължимостта на сумите, за които срещу него е издаден изпълнителен лист в полза на
6
ответника по делото. Следователно, възражението на ответника за недопустимост на
иска е неоснователно.
Ето защо не са налице процесуални пречки за разглеждането на спора по
същество.
Фактическата обстановка е установена правилно от районният съд съобразно
приложените доказателства, като пред въззивната инстанция страните не спорят по
фактите.
На 24.10.2013г., въз основа на заповед за изпълнение №5365/1.10.2013г. по ч.гр.д.
№8367/2013г. по описа на Бургаския районен съд, е издаден изпълнителен лист в полза
на „Водоснабдяване и канализация” ЕАД против ищцата по настоящото дело за
следните суми: 604,28 лв. за неплатени фактури за ползвани ВиК услуги, издадени по
фактури за периода от 21.03.2011г. до 26.08.2013г., с отчетен период по фактури от
11.02.2011г. до 9.07.2013г.; законната лихва от 30.09.2013г. до изплащане на вземането,
както и 125 лв. разноски по делото, от които 100 лв. държавна такса и 25 лв.
юрисконсултско възнаграждение.
Очевидно е от текста на заповедта за изпълнение, която е издадена въз основа на
заявление на „ВиК“ ЕАД, че главницата по изпълнителния лист е формирана от
неплатените ежемесечни задължения на ищцата за ползвани ВиК услуги. Съобразно
трайната съдебна практика тези задължения представляват периодични плащания по
смисъла на чл.111, б.“в“ от ЗЗД- така разрешението, възприето с ТР №3/11 от
18.05.2012г. по тълк.д.№3/2011г. на ОСГТК на ВКС, което е задължително на
съдилищата.
Вярно е твърдението на въззивната страна, че в проекто- доклада си съдът е дал
указания на ищцата да докаже, че вземанията на ответника по изпълнителното дело са
погасени по давност, тъй като за период от 5 години не са извършени процесуални
действия. Вярно е също, че по-късно в решението си съдът е приел, че вземанията на
дружеството имат периодичен характер и се погасяват с тригодишна давност. Това
обаче не води до извод, че решението е неправилно, нито, че е постановено при
допуснато нарушение на съдопроизводствените правила. Макар указанията в доклада
до ищцовата страна да са били неправилни, това не води по никакъв начин до
нарушаване правата на ответната страна, тъй като в решението си съдът, след като е
обсъдил събраните по делото доказателства /които не са били налични при
изготвянето на проекто- доклада и доклада в съдебно заседание, тъй като
изпълнителното дело е приложено на по-късен етап от развитието на производството/ е
приложил правилно закона и е достигнал до верен правен извод относно естеството на
вземането за главницата, претендирано от ответника.
Ищцата, още в исковата молба /обстоятелствената част/ е заявила, че вземанията
за главницата са за ВиК услуги, които имат характер на периодични вземания, които се
погасяват с тригодишна давност. Ответната страна не е оспорила своевременно тези
7
твърдения /в срока за отговор на исковата молба/, а по повод възраженията на ищцата
против доклада и неправилните указания на съда относно приложимия давностен срок,
изложени в първото по делото заседание, единственото възражение на процесуалният й
представител е било, че тези вземания са установени по съдебен ред, поради което е
приложима разпоредбата на чл.117, ал.2 ЗЗД. При това положение за съдът не е
съществувало задължение да даде указания на ответника да посочи правопораждащия
фактически състав на вземанията му, от който да бъде изведен извод, че същите са от
такова естество, че за тях да е приложима общата 5- годишна давност.
Липсата на конкретизация в петитума на исковата молба по чл.439 ГПК от какъв
правопораждащ юридически факт произтича вземането на ответника, не съставлява
нередовност на иска, в каквато насока са оплакванията в жалбата. Съгласно чл.127,
ал.1, т.5 ГПК в петитума на иска следва да съдържа данни в какво се състои искането, а
в случая то е ясно- да се установи, че ищцата не дължи на ответника вземанията,
описани по вид и размер, както и по период в обстоятелствената част на исковата
молба. Понеже не е налице хипотезата на противоречие между обстоятелствената част
и петитума на иска, не се налага подробно индивидуализиране на задълженията и в
петитума на иска. Напротив, предвид естеството на предявения срещу него иск-
отрицателен установителен за недължимост на сумите, за които срещу ищцата е
предприето принудително изпълнение, ако действително ответникът е считал, че
вземанията му са от такова естество, че не представляват периодични плащания по
смисъла на чл.111, б. “в“ ЗЗД, той самият следваше да направи изрично оспорване в
тази насока още с отговора на исковата молба, в какъвто случай за съда би възникнало
задължение да включи в доклада си указания до ответника, че следва да установи тези
свои твърдения. Това обаче не е сторено от ответника. В тази връзка следва да се
подчертае и това, че дори пред въззивната инстанция ответникът не сочи вземанията
му, от които е формирана главницата, да са различни от посоченото в исковата молба-
“задължения за неплатена и изразходвана вода“, т.е. дължими суми за ползвани от
ищцата В и К- услуги.
Затова и ирелевантно е оплакването, че съдът не е съобразил становището на
ответника, депозирано в БРС на 14.02.2020г., в което са изложени доводите за
неправилност на възраженията на ищцата против доклада на съда, че следва да
установява изтекла 5-годишна давност предвид съдебната практика в обратната насока,
както и предвид петитума на исковата молба, в който липсва уточнение от какво
произтича главницата, липсва надлежна конкретизация на нейния произхода.
Напротив, съдът е обсъдил всички доводи на страните, като е съобразил
доказателствата по делото и в съответствие с правомощията си е приложил правилно
материалния закон.
Въз основа на изпълнителния лист от 24.10.2013г. и по искане на ответника по
настоящото дело, е било образувано изпълнително дело №20147040400237 /т.е. ИД
8
№237/14г./ по описа на ЧСИ Иванка Миндова, с район на действие ОС- Бургас.
Молбата за образуване на делото била подадена на 10.02.2014г. В нея е посочено,
че се иска образуване на изпълнително дело спрямо длъжника по изпълнителния лист.
Направено е искане за пълно проучване на имущественото състояние на длъжника.
Посочено е, че ако не се установят данни, че лицето получава доходи, върху които да
се насочи принудителното изпълнение съобразно изискванията на закона, да се
пристъпи към опис на движимите вещи, намиращи се в жилището на длъжника и
публичната им продан, както и възбрана, опис и публична продан на принадлежащите
та длъжника недвижими имоти. На основание чл.18 от ЗЧСИ е на съдебният
изпълнител е възложено да определи начина на изпълнението.
Първото предприето от ЧСИ спрямо ищцата по настоящото дело изпълнително
действие е наложен на 03.06.2014г. запор на сметка в ОББ АД.
На 13.08.2014г. е наложен и запор на сметка на ищцата в ПЪРВА
ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА АД.
На същата дата е вписана и възбрана върху недвижим имот на ищцата- нива в
землището на с.Недялско, като искането на ЧСИ за налагане на възбраната е от
16.07.2014г.
Въпреки твърденията на ответника в отговора на исковата молба, не се
установяват други негови искания за предприемане на изпълнителни действия, нито
такива, извършени от ЧСИ в хода на изпълнителното дело.
Изпълнителното производство е прекратено от ЧСИ Миндова на 21.10.2019г. с
нарочно постановление, на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК- поради това, че
взискателят не е поискал повече от две години извършване на изпълнителни действия.
При така установената фактическа обстановка, въззивната инстанция приема
следните правни изводи.
Изпълнителното дело против ищцата е образувано през 2014г., при действието на
ППВС №3/80г. на ВС. Съгласно това постановление, образуването на изпълнителното
производство прекъсва давността, като по време на изпълнителния процес давност не
тече. Настоящият въззивен състав споделя доводите на БРС, че до обявяването му
загубило сила с ТР № 2/2013 по тълк.д.№2/2013г. на ОСГТК, постановено на
26.06.2015г., разрешенията, дадени с ППВС №3/80г. на ВС имат действие и са
приложими по отношение на заварените изпълнителни производства, каквото е и
настоящото. В тази връзка съдът възприема изцяло съображенията, изложени в
решение №170/17.09.2018г., постановено по гр.д.№2382/17г. на ВКС и др. по този
въпрос, че отмяната на ППВС 3/80 г. няма обратно действие. Т.е. отмяната на
цитираното ППВС не заличава последиците за давността, които вече са били
настъпили преди тази отмяна, а именно- прекъсването и спирането на давността.
Ето защо в конкретния казус с образуването на изп.д.№237/14г. на ЧСИ Иванка
Миндова давността за процесните вземания на въззивника е била прекъсната и е
9
спряла да тече. Понеже всички предприети от взискателя и ЧСИ изпълнителни
действия са извършени през 2014г., т.е. преди 2015г., те не се ползват с последиците,
посочени в т.10 от ТР №2/2013г. на ОСГТК на ВКС по т.д.№2/2013г. – а именно всяко
от тях да прекъсва давността, като от този момент да започва да тече нова давност.
Едва след 26.06.2015г. /отмяната на ППВС 3/80/, за процесните вземания е
започнала да тече нова давност- така чл.117, ал.1 ЗЗД.
Спорният и пред настоящата инстанция въпрос е дали тази нова давност е
изключителната 3-годишна давност по чл.111, б.“в“ ЗЗД, приложима към вземанията
на ответника за главницата, които имат периодичен характер /както бе изяснено по-
горе в изложението/, както и за лихвите, или е приложима 5- годишната давност,
предвидена в чл.117, ал.2 от ЗЗД.
Настоящият въззивен състав изцяло споделя доводите на БРС по този въпрос, а
именно, че чл.117, ал.2 ЗЗД не намира приложение в настоящия казус, като на
основание чл.272 ГПК препраща към тях без да е необходимо същите да бъдат
възпроизведени в настоящото изложение.
Съгласно действащия ГПК заповедното производство е част от изпълнителния, а не от
исковия процес. Това е видно от систематичното му място в Част пета „Изпълнително
производство“, Дял първи, Глава 37 от кодекса. Тъй като в уредбата на заповедното
производство липсват разпоредби, аналогични на тези на чл.297, 298 и 299 от ГПК, които
уреждат последиците от влизането в сила на съдебните решения, а така също липсва
изрично препращане към някоя от тях, то не може да се приеме, че влязлата в сила в сила
като невъзразена от длъжника заповед за изпълнение се ползва с последиците на влязлото в
сила съдебно решение, включително и тези по чл.117, ал.2 ЗЗД. В случая е безспорно, че във
връзка със заповедното производство не се е развил исков процес за установяване
вземанията на „ВиК“ ЕАД спрямо ищцата и не е постановено съдебно решение по иск с
правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.415 ГПК, само в която хипотеза би била
формирана сила на пресъдено нещо, която да има и установително действие в отношенията
между страните във връзка с ползваните от ищцата ВиК- услуги. С други думи- процесните
вземания на ответника не са установени със съдебно решение, каквото е изискването на
чл.117, ал.2 от ЗЗД, с който е въведена обща петгодишна давност за всички съдебно
установени вземания. Тъй като нормите, уреждащи давността са императивни и
изключителни, те не могат да се тълкуват разширително. По тази причина настоящият
съдебен състав приема, че за вземанията на ответника, за които е издаден изпълнителен лист
въз основа на невъзразена от длъжника заповед за изпълнение, се прилага давностния срок,
относим към съответния вид вземане. Понеже вземанията за ВиК- услуги, от които е
формирана главницата са такива по чл.111, б.“в“, предл.3 от ЗЗД, а тези за лихви за
забавено плащане са такива по чл.111, б.“в“, предл.2 ЗЗД, то същите са били погасени с
изтичането на тригодишен давностен срок, считано от 26.06.2015г. до 26.06.2018г.
Следователно, към датата на прекратяване на изпълнителното производство от ЧСИ п
очл.433, ал.1, т.8 ГПК по силата на закона /на 26.06.2017г./, както и към датата на
10
образуването на настоящото дело /на 18.11.2019г./, вземанията на ответника за главницата и
лихвата за забава са били погасени по давност. На основание чл.119 от ЗЗД са погасени по
давност и вземанията за разноски за заповедното производство, предвид техния имат
акцесорен характер.
По изложените съображения исковете по чл.439 ГПК са основателни и следва да
бъдат уважени.
Понеже фактическите и правни изводи на въззивния съд съвпадат изцяло с тези
на първата съдебна инстанция, обжалваното решение следва да се потвърди.
С оглед изхода на делото /въззивната жалба е приета за неоснователна/ на
въззивника не се дължат разноски.
Разноските на ищцовата страна се уреждат по реда на ЗПП.
Мотивиран от гореизложеното и на основание чл.271, ал.1, предл.1 ГПК,
Бургаският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1546 от 7.07.2020г. по гр.д.№ 9816/19г. на РС- Бургас.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване на
основание чл.280, ал.3 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11