Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 631 20.02.2020 година град Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, II ри граждански състав, в
публично заседание на шестнадесети януари две хиляди и двадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЛЯНА СЛАВОВА
при участието на секретаря Десислава Кръстева,
като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 17052 по описа на
съда за 2018 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
по делото е образувано по искова молба от З.Д.Д., ЕГН ********** ***; чрез
пълномощника му- адв. Д.Б. срещу ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ АД, ЕИК *********,
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28,
„Силвър Център“, ет. 2, офис 40-46, представлявано от С. К., с която са
предявени обективно съединени искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр.
чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК и чл. 55, ал. 1 от ЗЗД
В исковата
молба се твърди, че между страните бил сключен договор за паричен заем № ***** от
20.12.2016г, за срок от 12 месеца, с размер 1500 лева. Възнаградителната лихва
била уговорена на 35%, съгласно чл. 2, т. 6 от договора. Месечната погасителна
вноска била в размер от 149,94 лева. В договора било уговорено задължение за
заемополучателя в срок от три дни от сключването на договора да осигури
обезпечение – двама поръчители или банкова гаранция, като в противен случай се
дължала неустойка в размер на 1345,92 лева. Общата дължима сума по договора,
заедно с неустойката следвало да бъдат върнати на 12 месечни погасителни вноски
в размер от 112,16 лева.
Твърди се, че
сключеният между страните договор бил недействителен, тъй като ищцата не била
подписала общите условия на всяка страница съобразно чл. 11, ал. 2 ЗПК. Освен
това не била посочена и общата сума, дължима от потребителя, съгласно чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК- не било ясно какъв е размерът на възнаградителната лихва и на
ГПР. Нарушена била разпоредбата и на чл. 11, ал. 1, т.9 ЗПК, тъй като в договора не били посочени
условията за прилагане на договорения лихвен процент от 40%. В нарушение на чл.
11, ал. 1, т. 11 ЗПК не било посочено в погасителния план разпределението на
вноски между дължимите по договора суми за главница, възнаградителна лихва ГПР.
В условията на евентуалност ищецът възразява, че уговорената между страните неустоечна клауза
е нищожна, тъй като нарушавала добрите нрави и надхвърляла присъщите й
наказателна, обезщетителна и обезпечителна функции. Освен това неустойката била
недействителна на осн. 21, ал. 1 ЗПК, тъй като с нея се създавали задължения,
които по своето същество се покриват от ГПР и по този начин се надвишава
изискването по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Също така клаузата за неустойка била нищожна
поради противоречие със закона, доколкото чл. 71 ЗЗД предвиждал възможност при
непредставяне на обезпечение кредитора да търси цялата дължима сума по
договора. Твърди се, че договорената
възнаградителна лихва от 40% била нищожна поради противоречието й с добрите
нрави, тъй като надвишавала повече от три пъти размера на законната лихва.
Клаузата за неустойка противоречала и на чл. 33 от ЗПК. Предвид изложеното
ищецът е предявил следните искове /съобразно измененението на иска, допуснато в
проведеното на 16.01.2020г. съдебно заседание/:
-
да бъде признато за установено в отношенията между страните, че договор
за паричен заем № *****от 20.12.2016г е недействителен поради липса на
подписани общи условия, поради липса на посочено обща сума дължима от потребителя,
поради липса на посочен размер на възнаградителната лихва и поради липса на
посочване в погасителния план на последователността на разпределение на
вноските по договора измежду различните неизплатени суми.
- да бъде
осъден ответникът да заплати на ищеца сумата от 335,10 лева, представляваща
получена от дружеството сума по недействителен договор за паричен заем № *****от
20.12.2016г, ведно със законната лихва върху тази сума от предявяване на иска
до окончателното й изплащане.
При условията на евентуалност спрямо
предходните два иска ищецът претендира:
- да бъде признато за установено в
отношенията между страните, че неустойката предвидена в
чл.4, ал. 2 от договор за паричен заем № ***** от
20.12.2016г. е нищожна поради противоречието
й с добрите нрави и поради противоречието й с материалния закон.
- да бъде осъден ответникът да заплати
на ищеца сумата от 785,52 лева, недължимо платена неустойка по договор за
паричен заем № *****от 20.12.2016г. ведно със законната лихва върху тази сума
от датата на предявяване на иска в съда до окончателното й изплащане.
- да бъде признато за установено в
отношенията между страните, че възнаградителната лихва предвидена от договор за
паричен заем № ***** от 20.12.2016г. е нищожна поради противоречието й с
добрите нрави.
- да бъде осъден ответникът да заплати
на ищеца сумата от 237,92 лева недължимо платена възнаградителна лихва по
договор за паричен заем № ***** от 20.12.2016г., ведно със законната лихва
върху тази сума от датата на предявяване на иска в съда до окончателното й
изплащане.
Претендират се и направените по делото
разноски, в това число се иска определяне на адвокатско възнаграждение по реда
на чл. 38 от ЗА за всеки от двата обективно съединени иска в размер на по 360
лева с ДДС, както и в същия размер за осъщественото процесуално
представителство по насрещния иск. Подробни съображения излага в писмена
защита.
Обстоятелства,
от които произтичат твърденията на ответника:
В срока по
чл.131 ГПК по делото е постъпил отговор на исковата молба и насрещен иск от
ответника, чрез пълномощника му адв. М. Ш.. Ответникът взема становище за
неоснователност на предявените искове. Посочва се, че законът не създава
задължение на страните да сключват договори за заем единствено при общи
условия. Обстоятелството, че към процесния договор за потребителски кредит
нямало отделни общи условия не водило до неговата недействителност. Сочи, че
били налице конкретно параметри като обща дължима сума по договора и ГПР.
Твърди, че за да е спазена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, не е
необходимо в Договора изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи,
а било достатъчно само формалното посочване на общата дължима сума и ГПР, което
изискване било спазено в процесния договор. Освен това посочва, че е налице
законоустановен механизъм за пресмятане на ГПР. Твърди, че макар да липсва
разпоредба, която специално да е озаглавена като „условия за прилагане на
договорения лихвен процент“, такива се съдържат в Договора и могат да бъдат
изведени при систематическото тълкуване на разпоредбите на Договора една с
друга, както и в тяхната съвкупност. Условията, относими към прилагането на
договорения лихвен процент били посочени в чл. 2 от Договора. Договореният лихвен
процент бил фиксиран, поради което не следвало да се прилага изискването на чл.
11. ал. 1, т. 9 ЗПК, което касаело променлив лихвен процент.
Ответникът
оспорва доводите на ищеца за недействителност на договора на осн. чл. 22 във
връзка с чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК. Посочва, че приложимият по Договора
Погасителен план е реално предоставен на ищеца при самото сключване на Договора
и отговаря изцяло на законоустановените изисквания на ЗПК, като включва размера
на погасителната вноска и нейните компоненти, вкл. брой и пореден номер на
вноските, падеж, както и размер на неустойката и общ размер на вноската и
неустойката. Позовава се на Член 10 буква „з“ от Директива 2008/48 на
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за
потребителски кредити и практиката на Съда на ЕС. Твърди, че на ищеца е
предоставена информация за икономическите последици от сключването на договора
за кредит. Допълнително предоставянето на погасителен план на ищеца било
обезпечено от нормата в чл. 7 от Договора, а условието било ищецът да подаде
писмена молба в тази връзка до „Изи Асет Мениджмънт“ АД. Оспорва претенцията на
ищеца за връщане на заплатени суми в размер от 300 лева, тъй като не били
налице предпоставки за обявяване на недействителността на договора.
По отношение на
валидността на клаузата за неустойка, ответникът твърди, че същата не била
предвидена за забава от страна на ищеца за заплащане на задълженията му по
Договора. Предвиждането на неустойка за неизпълнение на друго договорно
задължение на ищеца целяло компенсиране на риска, който поема заемодателят,
поради непредоставяне на обезпечения. Ищецът разполагал с достатъчна
информация относно характера на
неустойката, както и срока и условията за изпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение по Договора, за да прецени реалната си възможност
за предоставяне на банкова гаранция или алтернативно - двама поръчители.
Следвало да се отчете и факта, че ищецът работил като **** ****** в „К. т.“ гр.
П., което предполагало познание в детайли в сферата на кредитирането.
Клаузата за неустойка била изцяло
валидна и съобразена с добрите нрави. Законът не поставя изискване за посочване
на вредите, които ще бъдат компенсирани с неустойката. Чл. 33 ЗПК бил
неприложим, доколкото неустойката не била свързана с института на забава на
длъжника. Липсвало законово ограничение
за предвиждането на клауза за неустойка, касаеща обезщетение на неизпълнението
на друго задължение по Договора, различно от това за плащане на погасителните
вноски. Посочва, че така уговорената в Договора клауза за неустойка била изцяло
валидна и следва да бъде отхвърлена претенцията на ищеца за нейната
недействителност. Сочи, че разпоредбата на чл. 71 от ЗЗД била неотносима към
процесните правоотношения. По отношение на валидността на клаузата за
възнаградителна лихва посочва, че не е налице противоречие с добрите нрави.
Твърди, че към датата на уговарянето на лихвените проценти по Договора
(20.12.2016 г.) не били налице императивни правни норми, относими към максималния
размер на възнаградителната лихва. Твърди, че свободата на договаряне е
съчетана с правилата на добросъвестността и справедливостта, както и с
нормалното развитие на обществените отношения, с които именно се свързват
добрите нрави като неписани, но трайно утвърдени правила за поведение.
Ответникът
твърди, че ищецът имал изискуеми и ликвидни парични задължения към Изи Асет
Мениджмънт АД, произхождащи от същия
Договор, а именно: за главница- 688.34 лева, за възнаградителна лихва- 61,36
лева за периода от 22.04.2017 – 18.12.2017 и 560,40 лева – неустойка за периода
от 22.04.2017г.-18.12.2017г., за които суми предявява насрещен осъдителен иск
срещу първоначалния ищец. Претендира присъждане на законна лихва от датата на
депозиране на насрещната искова молба.
В срока по чл.
131 ГПК от насрещния ответник е постъпил отговор на насрещната искова молба, с
който се оспорва насрещния иск като неоснователен. Поддържа се, че процесния
договор за кредит е недействителен. Посочва се, че нищожността по чл. 22 от ЗПК
е специална по отношение на уредената в ЗЗД. Моли за отхвърляне на насрещната
искова претенция.
ПЛОВДИВСКИ РАЙОНЕН СЪД, 2-ри гр. състав, след като
прецени събраните по делото доказателства
по реда на чл. 235, ал. 2 вр. чл. 12 ГПК, намира следното:
Между страните не е налице спор, а и
видно от приетия по делото договор за
паричен заем с № ***** от 20.12.2016г, се установява, че същият е сключен между ищеца и ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД, за срок от 12 месеца. По силата
на договора на ищеца е предоставен заем
в размер на 1500 лева. Уговорена е възнаградителна лихва в размер на 35%,
съгласно чл. 2, т. 6 от договора. Месечната погасителна вноска е в размер от
149,94 лева. Предвидено е също задължение за заемополучателя в срок от три дни
от сключването на договора да осигури обезпечение – двама поръчители или
банкова гаранция, като в противен случай според клаузите на договора се дължи
неустойка в размер на 1345,92 лева. Общата дължима сума по договора, заедно с
неустойката следвало да бъдат върнати на 12 месечни погасителни вноски, като
към размера на всяка от тях се добавя сумата от 112,16 лева.
Ищецът не
твърди да е предоставил обезпечението, предвидено в договора и по този въпрос
между страните не е налице спор.
От заключението
на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза, извършена от в. л. Т. Р.
се установява, че по силата на договор за паричен заем от 20.12.2016г. на ищеца З.Д.Д. е предоставена сумата от 1500
лева, от която сума- 974,64 лева за погасяване/рефинансиране на предходен заем,
като остатъка е изплатен на заемополучателя. Уговорен е в договора лихвен
процент върху сумата в размер на 35%, като заетата сума следва да се погаси на
12 броя равни месечни вноски, всяка в размер на 149,94 лева. Съгласно договора,
при неизпълнение на задължението на заемополучателя да предостави посочените в
същия обезпечения, последния дължи неустойка в размер на 1345,92 лева, която
следва разсрочено да се заплати заедно с всички 12 месечни вноски, като към
всяка от тях се добавя сумата от 112,16 лева и по този начин дължимата месечна
вноска възлиза на сумата от 262,10 лева. Според в. л. задълженията по договора
са общо в размер на 3145,20лева, съобразно уговорения план на погасяване,
включващи главница 1500 лева, възнаградителна лихва 299,28 лева и неустойка в
размер на 1345,92 лева. С извършените
плащания в размер на общо 1835,10 лева са погасени по пера, посочените в
експертизата задължения, както следва: 811,66 лева главница, възнаградителна
лихва 237,92 лева и неустойка -785,52 лева. В следствие на извършените
плащания, общият размер на задължението за главница, възнаградителна лихва и
неустойка възлиза към момента на 1310,10 лева, от които дължима главница 688,34, възнаградителна
лихва в размер на 61,36 лева и неустойка в размер на 560,40 лева. Отделно от
посочените по-горе задължения по процесния договор за заем са платени дължими
такси на обща стойност 45 лева. От клаузите на подписания между страните
договор за паричен заем, уговореният лихвен процент е фиксиран в размер на 35%
и по този начин вещото лице е изчислило дължимата възнаградителна лихва за
целия период на кредита. Според заключението на съдебно – счетоводната
експертиза по процесния договор за паричен заем са погасени задължения за
главница,възнаградителна лихва и неустойка в размер на общо 1835,10 лева.
Съдът кредитира заключението на
съдебно-счетоводната експертиза, като компетентно извършено, отговарящо пълно и
ясно на поставените въпроси и неоспорено от страните.
Въз основа на така установените
факти по делото, съдът достигна до следните правни изводи:
Между страните не е налице спор относно факта на сключване на процесния
договор за паричен заем, получаването на сумата от 1500 лева в заем от ищеца,
както и че същия е извършил плащания по договора в размер на
общо 1835 лева.
Предвид изложеното, съдът трябва да изследва наличието, респ. липсата на
основания за недействителното на договора за потребителски кредит, както и в
условията на евентуалност – нищожността на клаузата за договорна лихва и неустойка.
Съгласно
чл. 9, ал. 1 от ЗПК (стара редакция) договорът за потребителски кредит е
договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите
за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за
продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на
услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия
период на тяхното предоставяне. Ал. 2 на същия член посочва, че страни по
договора са потребител и кредитор, като за потребител се смята всяко физическо
лице, което при сключването на договор за потребителски кредит действа извън
рамките на своята професионална или търговска дейност. Кредитор е всяко
физическо или юридическо лице, което предоставя потребителски кредит в рамките
на своята професионална и търговска дейност. Предвид изложеното, съдът намира,
че възникналото правоотношение между страните попада в приложното поле на ЗПК,
като не са налице основанията за изключване на неговото приложение, посочени в
чл. 4 на същия закон.
По
отношение на противоречието на договора за паричен заем с чл. 11, ал. 1, т. 10
от ЗПК (в редакцията му към момента на сключване на договора за кредит), съдът
намира, че такова е налице. Съгласно посочената норма, в договора за
потребителски кредит трябва да е посочен годишният процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в
приложение № 1 към закона начин. В договора
за заем изрично е посочен размерът на ГПР
- 41,08%, като са определени следните допускания – договорът ще бъде
валиден за посочения в него срок, всяка от страните ще изпълнява точно и в срок
задълженията си, съответно няма да бъдат начислени разходи за събиране и лихви
за забава. В същия е посочен общият размер на всички плащания, дължими от
заемателя. Въпреки това обаче, от посочените клаузи не става ясно какво включва
ГПР, определен в горепосочения размер. Действително, в приложение 1 към ЗПК е
посочен механизмът, по който се изчислява ГПР, както и параметрите, които се
включват при неговото изчисляване. Това обаче не освобождава кредитора от
задължението да посочи конкретните параметри поотделно. В сключения между
страните договор е посочен годишен лихвен процент в размер на 35 %, който
неминуемо се включва в ГПР. Други величини, включени в ГПР обаче не са
посочени, което създава неяснота относно начина, по който заемодателят е
определил ГПР в размер на 41,08%. Не случайно правилата, предвидени в ЗПК са
императивни, предвид неравнопоставеността на страните при определяне на
условията, касаещи възникващото между тях правоотношение. В този смисъл,
законът изисква „яснота“ относно съдържанието на договора и не може да се
поставя в тежест на потребителя чрез тълкуване на договорните клаузи да
„разбере“ какво се включва в съществените постигнати договорки, каквато е тази
за определяне на ГПР. Ето защо, съдът намира, че на основание чл. 22, във
връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК сключеният между страните договор се явява
недействителен.
За
пълнота, следва да бъдат обсъдени и останалите посочени в исковата молба
основания за недействителност. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК, в договора
за потребителски кредит трябва да е посочен лихвения процент по кредита,
условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е
свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и
процедурите за промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства се
прилагат различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички
приложими лихвени проценти. В настоящия договор действително е посочен фиксиран
лихвен процент по заема в размер на 35 %. Въпреки това, обаче, никъде не е
посочено каква е базата, върху която следва да се начислява така посочената
лихва – дали върху цялата дължима сума или върху остатъчната главница. Не е
посочена и обща сума на дължимата възнаградителна лихва. Предвид изложеното, и
на основание чл. 22, във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК, сключеният между
страните договор за потребителски заем се явява недействителен и на това
основание.
По
приложението на чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК
и соченото от ищеца основание, че липсва погасителен план, който следва
да е неразделна част от сключения между страните договор. Изискването за
наличие на погасителен план е императивно, поради което същият следва да бъде
скрепен към подписания между страните договор. Освен това, в него трябва да са
посочени изрично параметрите на кредита – размер на погасителна вноска и как тя
се разпределя между дължимата главница и лихва. По делото не е представен
погасителен план към сключения между страните заем, който да отговаря на
изискванията на закона, досежно съдържащата се в него информация и да е
подписан от двете страни. При тези данни не може да се приеме, че той ищецът
бил запознат с погасителен план към момента на сключване на договора. Предвид
изложеното, договорът е недействителен и на основание чл. 22, във вр. с чл. 11,
ал. 1, т. 11 от ЗКП.
Предвид
гореизложеното, съдът намира, че предявеният от ищеца установителен иск за
обявяване недействителността на Договор за паричен заем № *****от 20.12.2016г.
на основание чл. 22 от ЗПК, е основателен.
По
отношение на релевираните от ищеца основания за обявяване на нищожността на
клаузите за възнаградителна лихва и неустойка поради противоречието й с добрите
нрави и закона, предвид факта, че се претендира при условията на евентуалност,
съдът счита, че не дължи произнасяне по този въпрос, предвид изхода на спора.
Във
връзка с предявения осъдителен иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца
сумата от 335,10 лева, получена без основание, по недействителен договор, съдът
счита същия за основателен. Безспорно по делото се установи, че ищецът е
заплатил на ответника сумата от общо
1835,10 лева. Съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит
бъде обявен за недействителен, потребителят дължи връщането само на чистата
стойност на получения кредит, която в настоящия случай се равнява на сумата от
1500 лева. Ето защо и на основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, ответникът следва да
върне получената без основание сума от 335,10 лева /съобразно допуснатото
увеличение на иска в последнотопроведено по делото съдебно заседание/, която
сума следва да се присъди, ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата
молба в съда- 29.10.2018г. до окончателното изплащане. Предвид уважаване на
главните искове и несбъдване на условието, под което са предявени евентуалните
обективно съединени искове, то и съдът не дължи произнасяне по тях.
По отношение на насрещния иск:
В
хода на настоящото производство е приет за съвместно разглеждане насрещен иск
предявен от Изи Асет Мениджмънт АД за
осъждане на З.Д.Д. да заплати на ищеца суми, произтичащи от същия Договор, а
именно: главница- 688.34 лева, възнаградителна
лихва- 61,36 лева за периода от 22.04.2017 – 18.12.2017 и 560,40 лева –
неустойка за периода от 22.04.2017г.-18.12.2017г.
Така
предявеният иск съдът намира за неоснователен. Съобразно изложените по – горе
мотиви, съдът счита, че процесния договор за заем № ***** от 20.12.2016г. е
недействителен. По аргумент от чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит бъде обявен за недействителен,
потребителят дължи връщането само на чистата стойност на получения кредит,
която в настоящия случай се равнява на сумата от 1500 лева. По делото няма
спор, че заемополучателят е заплатил сумата от общо 1835,10 лева, който факт се
установява и от заключението на приетата по делото съдебно-счетоводна
експертиза и следователно е възстановил получената в заем сума. Други суми не
са дължими, поради което и насрещния иск като неоснователен следва да се
отхвърли.
По отношение на разноските:
Предвид
изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК, в тежест на ответника
следва да се възложи заплащането на дължимата за производството ДТ,която
възлиза на сумата от 100 лева. Съгласно чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., на която се позовава пълномощникът на
ищеца, адвокатът може да оказва безплатно адвокатска помощ и съдействие на
материално затруднени лица. В договора за правна защита е отразено, че същата
се предоставя безплатно. Съгласно чл.38 ал. 2 ЗАдв., в случаите по ал. 1, ако в
съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има
право на адвокатско възнаграждение. Този размер - съобразно цената на исковете
и чл. 7, ал. 2, т. 1 НМРАВ възлиза на общо 720 лева – по 360 лева с ДДС за
всеки от обективно съединените искове, доколкото разпоредбата на чл. 2, ал. 5
от Наредба № 1 от 09.07.2004 г.
предвижда, че по граждански дела възнагражденията се определят съобразно
вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно. По отношение
на заявеното едва с писмената защита искане и за присъждане на адвокатско
възнаграждение в същия размер и по предявения срещу ищеца насрещен иск, то
възнаграждение по този иск не следва да се определя самостоятелно, тъй като
липсват данни за упълномощаване на адв. Б. за процесуалното представителство на
Д. в качеството му на ответник по насрещния иск /не е приложен към отговора по
насрещния иск договор за правна защита и съдействие/ .
С оглед изхода от спора –уважаване на
първоначалните искове и отхвърляне на насрещния иск, направените от ответника
разноски ще си останат в негова тежест.
По изложените
съображения, съдът
Р Е Ш
И :
ПРИЕМА ЗА
УСТАНОВЕНО, че сключеният между З.Д.Д., ЕГН: **********, адрес *** и „Изи Асет
Мениджмънт” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър Център“, ет. 2 , офис 40-46,
представлявано от С. К., Договор за паричен заем № ***** от 20.12.2016г. е НЕДЕЙСТВИТЕЛЕН, тъй като е в
противоречие със закона- чл. 11, ал. 1, т. 9,10 и 11 от ЗПК.
ОСЪЖДА Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал
Неру“ № 28, „Силвър Център“, ет.2, офис 40-46, представлявано от С. К. ДА
ЗАПЛАТИ на З.Д.Д., ЕГН: **********, адрес ***, сумата от 335,10 лева /триста тридесет и пет лева
и десет стотинки/, представляваща получена без основание сума по недействителен
Договор за паричен заем № ***** от 20.12.2016г., ведно със законната лихва
върху тази сума от датата на подаване на исковата молба – 29.10.2018г., до
окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал
Неру“ № 28, „Силвър Център“, ет.2 , офис 40-46, представлявано от С. К. ДА
ЗАПЛАТИ по сметка на Пловдивския
районен съд, в полза на бюджета на съдебната власт сумата от 100 лева /сто
лева/, представляваща дължима за производството държавна такса. ОСЪЖДА Изи Асет Мениджмънт”
АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
„Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър Център“, ет.2 , офис 40-46 да заплати на
адвокат Д.Г.Б. *** и адрес на упражняване на дейността гр. П., ул. „Б. П.“ № *,
сумата от 720 лева /седемстотин и двадесет лева/, представляваща адвокатско
възнаграждение за процесуално представителство, определена на основание чл. 38,
ал. 2 от ЗАдв.
Решението
подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването
му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
/п/
Вярно с оригинала!
Д. К.