№ 329
гр. София, 24.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 7-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на десети март през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Камелия Първанова
Членове:Георги Иванов
Димитър Мирчев
при участието на секретаря Невена Б. Георгиева
като разгледа докладваното от Камелия Първанова Въззивно гражданско дело
№ 20241000502326 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл.258 и следв ГПК.
С решение № 3615/17.06.2024г, постановено по гр.д.№ 3577/2023г по описа на СГС,
ГО, I-8 с-в, е осъдена Прокуратурата на РБългария да заплати на Н. Х. Ш., с ЕГН
**********, на основание чл. 2б ЗОДОВ, вр. чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС – сумата от 5 000 лева
(пет хиляди лева), представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди,
причинени от нарушаване на правото на разглеждане и решаване в разумен срок на сл.дело
№ 1/1991 г., преобразувано в сл.дело № 780-II/1998 г. и преобразувано в ДП № II-048/1999 г.
по описа на Военно окръжна Прокуратура - София, ведно със законната лихва, считано от
предявяване на иска – 24.03.2023 г. до окончателното плащане, като е отхвърлена исковата
претенция над уважения размер до предявения от 124 000 лв. Осъдена е Прокуратурата на
Република България да заплати на Н. Х. Ш., ЕГН **********, на основание чл. 10, ал. 3 от
ЗОДОВ - сумата от 10 (десет) лева, представляващи направени в процеса пред Софийски
градски съд съдебни разноски за платена държавна такса.
Решението е обжалвано от Н. Х. Ш., чрез адв. М.И. от САК, в частта му, с която е
отхвърлен предявеният иск за разликата над 5 000лв. до 124 000лв., ведно със законната
лихва от предявяване на иска до окончателно изплащане на сумата, за обезщетение за
неимуществени вреди, претърпени в резултат на нарушаване на правото му на разглеждане и
приключване в разумен срок на сл. д. № 1/1991 г., преобразувано в сл.д. №780 – II/1998г. по
описа на ВОП – София, преобразувано в ДП № II - 048/1999 г. по описа на ВОП – София, с
доводи, че е неправилно поради нарушение и неправилно приложение на материалния закон,
съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Сочи, че не са
обсъдени всички доказателства по делото и доводи на страните, че не е съобразена възрастта
му към момента на извършените спрямо него действия през 1985г. чрез задържането му и
изпращането му на остров Белене-33 години, а към настоящия момент е на 66 години. Не е
съобразено процесуалното му поведение по време на наказателното производство, което не
1
е възпрепятствал, че не му е била предоставяна никаква информация по делото под
претекст, че същото е секретно. Неефективното разследване е довело и до невъзможност да
защити накърнените чу фундаментални права- на свобода, труд, самоопределяне, личен и
семеен живот, че няма друг правен ред да защити своите накърнени права. Възразява срещу
приетото от съда за фактическата и правна сложност на делото, тъй като интензивността на
разследването е била до първото внасяне на обвинителния акт в съда 1993г, или до второто
през 1997г., като впоследствие не са били извършвани процесуално-следствени действия.
Поддържа, че неприключването на делото в разумен срок му е оказало негативно
въздействие, тъй като е бил лишен от свобода, неосъден, насилствено са били променени
имената му поради турския му етнически произход, подложен на унизително и нечовешко
третиране, изгонен от България с цел провеждане на асимилиране на етническата му
общност.
Сочи още, че не са съобразени стандарта на живот и социално-икономически
показатели към момента на увреждането.
Позовава се на практика на ВКС, с която е определено обезщетение в по-висок
размер на други пострадали от същото досъдебно производство.
Претендира да се отмени решението в обжалваната му част и да се уважи исковата му
претенция до пълния предявен размер от 124 000лв., ведно със законната лихва върху сумата
от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане на сумата и да се присъдят
разноски за заплатената държавна такса.
В писмената защита се поддържат доводите, изложени във въззивната жалба.
Ответната страна-Прокуратурата на РБългария е оспорила въззивната жалба като
неоснователна.
Съдът, след като обсъди доводите, изложени в жалбата, доказателствата по делото,
намира за установено следното:
Въззивната жалба е депозирана в законоустановения срок, от надлежна страна и
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима. Разгледана по
същество е частично основателна.
Ищецът Н. Х. Ш. е посочил в исковата молба, че е един от пряко пострадалите от
деянията, които са предмет на разследване по сл. дело № 1/1991 г. по описа на
Прокуратурата на Въоръжените сили, впоследствие преобразувано в сл. дело № 780 -II/1998
г. по описа на ВОП - София, а сега ДП № II – 048/1999 г. по описа на ВОП- София, което е
известно в публичното пространство като делото за т. нар. „Възродителен процес“. През
1985 г. работел в завод ЗММ-Сливен, като през м. януари на същата година управителят на
завода, заедно със служител на МВР и партиен член, го заставили да си смени имената. На
следващия ден бил задържан. Около два месеца бил държан затворен в сградата на МВР –
Сливен, където имало и други хора от турски етнически произход. В продължение на две
седмици ищецът бил многократно разпитван, като разпитите били съпроводени с мъчения и
насилие. След това бил настанен в гаражните помещения на полицейското управление,
където условията били сурови - липса на вода, отопление, завивки, тоалетна, а храната,
която им давали, била сух хляб и сирене. В началото на м. март 1985 г. с белезници на
ръцете, заедно с други хора, бил качен в полицейски микробус и закаран на остров Белене.
През периода от 10.01.1985 г. до 25.05.1987 г. ищецът бил задържан и фактически лишен от
свобода в затвора на остров Белене и в затвора в Бобов дол. През първите месеци нямал
право да се свързва с роднините си, нито имал право на свиждане, а впоследствие свиждания
му били разрешени през дълги периоди от 6 месеца. Непрекъснато бил под наблюдение на
служители на органите за сигурност. По-късно ищецът бил изпратен в с. Сапарева баня с
тежки ограничения и изолация, в които фактически бил лишен от свобода по см. на чл. 5 от
ЕКЗПЧОС. Бил принуден да напусне заедно със семейството си страната и да се установи да
2
живее в Турция, като едва след демократичните промени в България през 1989 г. се завърнал
в родния си град. От средствата за масово осведомяване, ищецът разбрал, че Държавата
започнала разследване, за да установи организаторите и участниците в т. нар.
„Възродителен процес“ и да потърси отговорност от тях, но години наред пострадалите не
били потърсени от разследващите и ищецът нямал никаква информация за разследването.
Във връзка с извършените спрямо него и другите пострадали действия е започнало
досъдебно производство срещу висши членове на ръководството на Държавата по
обвинение в престъпления за това, че в периода 1984-1989г. са подбуждали към национална
вражда и омраза – престъпление по чл. 162 НК. Впоследствие било повдигнато ново
обвинение за престъпление по служба - по чл. 387, ал. 2 НК, от което са произлезли тежки
последици. По тези обвинения било образувано следствено дело № 1/1991 г. на
Прокуратурата на Въоръжените сили (образувано на 30.01.1991 г.), по което на 20.07.1993 г.
във Върховния съд – Военна колегия, бил внесен обвинителен акт, по който било образувано
НОХД №1/1994г. по описа на Върховния съд – Военна колегия, но с разпореждане делото
било върнато за допълнително разследване, поради допуснати съществени нарушения на
процесуалните правила. На 19.12.1997г. бил внесен отново обвинителен акт във ВКС, във
връзка с което било образувано НОХД 01/1998 г. по описа на ВКС срещу същите
извършители по същите обвинения, но с разпореждане от 28.04.1998 г. делото било върнато
повторно поради това, че не са били изпълнени дадените указания. Поради настъпили
промени в подсъдността, с писмо от 13.05.1998г., делото било изпратено на Софийска
военноокръжна прокуратура, а с постановление от 29.09.1998 г. сл. дело 1/1991 г. по описа
на Прокуратурата на въоръжените сили е преобразувано в сл. дело № 780-II/1998 г. по описа
на СВОП. С постановление от 06.04.1999 г. наказателното производство било спряно поради
наличие на свидетели в чужбина, а на 04.12.1999г. било възобновено и разследването
продължило под нов номер – ДП № II-048/1999 г. по описа на ВОП-София.
Ищецът е посочил, че е бил разпитван като свидетел пред Военно-окръжна
прокуратура гр. Сливен и са му били разяснени правата на пострадало лице по образуваното
следствено дело - понастоящем ДП № II- 048/1999 г. по описа на ВОП-София. Изложил е
доводи, че в материалноправен аспект има качеството на пострадал от деянията, предмет на
разследването, поради това, че със същите са му били причинени имуществени и
неимуществени вреди в лично качество. На 11.01.2012 г., 41- вото Народно събрание приело
Декларация, с която осъдило опита за насилствена асимилация на българските мюсюлмани и
призовало българското правосъдие и главния прокурор на Република България да направят
необходимото за приключване на делото, но в продължение на повече от 10 години след
това, делото не било приключено с повдигане на обвинение, а било прекратено поради това,
че всичките пет лица, привлечени като обвиняеми - починали.
В резултат на приетите в края на 2017г. изменения в НПК, с които за първи път се
давала възможност на пострадалия в наказателното производство да поиска ускоряване на
разследването, ищецът упражнил правото по чл. 368, вр. чл. 369 от НПК, в резултат от което
било образувано НЧД № 4775/2018г. по описа на СГС, НО, 13 с-в. С Определение № 4945 от
06.11.2018 г. по това дело, съдът предоставил на прокуратурата едномесечен срок за
проверка и оценка на доказателствата, както и да се произнесе съгласно правомощията по
чл. 242, ал. 1 НПК. С Постановление от 04.10.2018 г. на ВОП- досъдебното производство
било спряно, след като продължило в течение на 31 години, а с Постановление от 31.05.2022
г. досъдебното производство било прекратено но това постановление било отменено с
Определение № 1223 от 22.12.2022 г. по ВЧНД № 821/2022 г. на Апелативен съд-София и
делото било върнато за продължаване на процесуално- следствените действия.
Ищецът е поддържал доводи, че продължителността на досъдебното производство от
над 30 години към момента на предявяване на настоящия иск е нарушила правото му за
разглеждане и решаване на делото в разумен срок по чл. 6, параграф 1 от ЕКЗПЧОС.
Необоснованото забавяне на делото по същество е равносилно на отказ на достъп до
3
правосъдие и своеобразен отказ за извършване на разследването по ефективен начин. Навел
е доводи, че отговорност за необоснованото забавяне на делото носи Държавата, която е
длъжна да обезщети вредите, причинени в резултат на нарушаване на правото по чл. 6§1 от
ЕКЗПЧОС за разумна продължителност на съдебния процес. В резултат на това нарушение
ищецът е посочил, че е понесъл неимуществени вреди, изразяващи се в притеснения,
очакване и безпокойство за резултата от това производство, фрустрация от бавенето, тревоги
и страх, че същото се води формално, разочарование и загуба на доверие в институциите,
правосъдието и справедливостта. С оглед значителната продължителност на досъдебното
производство от над 31 години, ищецът бил лишен от възможността да се конституира като
частен обвинител в съдебната фаза, за да поддържа обвинението срещу виновните лица за
извършените спрямо него деяния, както и като граждански ищец, за да може да предяви иск
за обезщетяване на причинените му от деянията вреди. Забавянето довело до невъзможност
да се реализира наказателната отговорност на виновните лица, а очакването на ищеца за
възмездие останало неудовлетворено и задълбочило чувството му за липса на
справедливост.
Посочил е, че Прокуратурата на РБ е надлежен процесуален субституент на
Държавата, поради ръководните й функции в досъдебната фаза на процеса (чл. 46, ал. 1
НПК).
Претендирал е за осъждане на ответника, да му заплати сумата от 124 000 лева –
представляваща обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди, причинени от
нарушаване на правото на разглеждане и приключване в разумен срок на сл. дело № 1/1991
г., впоследствие преобразувано в сл. дело № 780 – II/1998 г. по описа на ВОП-София, а сега
ДП № II-048/1999 г. по описа на ВОП-София, за периода от образуване на делото през
януари 1991 г. до момента на предявяване на настоящия иск, ведно със законната лихва,
считано от 23.03.2023 г. до окончателното изплащане на сумата.
Ответната страна-Прокуратура на РБ е оспорила исковата претенция като
неоснователна, при евентуалност по претендиран размер. Релевирала е доводи, че нормата
на чл. 2б от ЗОДОВ, е в сила от 15.12.2012 г. /ДВ, бр. 98/11.12.2012 г./ и няма обратно
действие, поради което урежда само онези житейски хипотези, които са се осъществили след
приемането й. Ищецът не е уточнил кое конкретно процесуално действие не е извършено в
разумен срок от органи на Прокуратура на РБ по времето на правно действие на тази норма
т.е. след 15.12.2012г. Претенция, основана на забавени действия, извършени преди влизане в
сила на посочената норма, е недопустима, поради това, че до този момент не е налице
признато от закона защитимо право на обезщетение от неспазен разумен срок за разглеждане
на делото. Наведени са доводи, че приложените към исковата молба писмени доказателства,
вкл. постановлението на ВОП- София от 4.10.2018 г. за спиране на наказателното
производство не доказвали неизпълнение на задължение, произтичащо от закон.
Изложила е доводи, че продължителността на разумния срок за конкретно
производство зависи от конкретните обстоятелства по делото. Възразила е, че за вреди,
претендирани за периодите след внасянето на обвинителния акт в съда до връщането му на
органите на Прокуратура на РБ не била пасивно материално-правно легитимирана да
отговаря за вредите, които може да са настъпили, понеже в този период - друг правен субект
бил отговорен за своевременното разглеждане и решаване на делото.
Ответникът е оспорил твърденията за характера и обема на понесените вреди с
доводи, че не са ангажирани доказателства за действително търпени неимуществени вреди
като пряк и непосредствен резултат от релевираното нарушение на правото на разглеждане
на досъдебното производство в разумен срок, в подкрепа на твърденията за негативното
отражение върху личния живот, здравословното и емоционално състояние на ищеца.
Възразил е срещу началната дата на претендираната лихва за забава.
С решението си първоинстанционният съд е уважил иска за обезщетение за
4
неимуществени вреди за сумата от 5 000лв. по чл.2 б ЗОДОВ за нарушаване на правото за
разглеждане на производството в разумен срок, ведно със законната лихва и го е отхвърлил
до сумата от 124 000лв.
Разследването по сл. дело № 1/1991 г., впоследствие преобразувано в сл. дело №
780ІІ/1998 г. по описа на ВОП - София, а понастоящем ДП № ІІ- 048/1999 г. по описа на ВОП
- София /делото за т.нар. "Възродителен процес"/ и до настоящия момент не е приключило.
Страните не спорят, а и от събраните в хода на съдебното дирене писмени
доказателства – Удостоверение изх. № 1779/05.06.1992 г. на Министерство на вътрешните
работи се установява, че за времето от 10.01.1985 г. до 25.05.1987г. ищецът Н. Х. Ш. е бил
задържан и лишен от свобода в затвора и лагера на остров Белене, а след това и в затвора в
Бобов дол.
От съдържанието на представените като доказателства по делото Предложение от
07.02.1985 г. на Началника на ОУ – МВР гр. Сливен, Заповед № I-177 от 19.02.1985 г. се
установява, че по отношение на ищеца Н. Х. Ш. /с променено име А. Х. Ш./ е направено
предложение, във връзка с което е наложена превантивна административна мярка по чл. 39,
ал. 3, т. 5 във връзка с ал. 1 от ЗНМ – „Принудително установяване в ТВО „Белене“ за срок
от 3 години.
От представеното по делото Удостоверение изх. № 1779/22.05.1991 г., издадено от
Министерството на вътрешните работи, се установява, че ищецът Н. Х. Ш. е бил изселен за
времето от 26.05.1987 г. до 14.12.1988 г. в гр. ***, обл. ***, с административен акт по
политически причини. Като доказателства по делото са представени и Предложение от
12.05.1987 г. на началника на ОУ-МВР гр. Сливен и Заповед I-353 от 26.05.1987г. на МВР за
прилагане на превантивна административна мярка по чл. 39 от ЗНМ.
Не се спори, че в документите от тези години имената на ищеца Н. Х. Ш. са били
принудително сменени като същият е фигурирал с имена – А. Х. Ш. и Н. Х. Ш.. От
удостоверение за идентичност на лице с различни имена с изх. № 9400¬1914/26.01.2023 г. на
Община Сливен, обл. Сливен се установява, че имената Н. Х. Ш. и Н. Х. Ш. са имената на
едно и също лице.
От съдържанието на представеното като доказателство по делото Предложение от
01.12.1988 г. на началника на Окръжно управление на МВР се установява, че е направено
предложение да бъде отменена принудителната мярка по чл. 39, ал. 1, т. 1 от ЗНМ на лицето
Н. Х. Ш. и да му бъде разрешено завръщане в гр. Сливен.
От представения като доказателство по делото Протокол от 09.12.1988 г. от заседание
на Комисията по чл. 6 от Наредбата за прилагане на чл. 39, ал. 1 от ЗНМ се установява, че е
взето решение по отношение на лицето Н. Х. Ш., живущ в ***, обл. ***, да бъде прекратена
административната мярка „Принудително установяване в друго населено място“.
От представената по делото Заповед № I – 847 на Министерството на вътрешните
работи от 14.12.1988 г. се установява, че въз основа на взетото решение е издадена заповед
за прекратяване на превантивната административна мярка по чл. 39, ал. 1, т. 1 от ЗНМ по
отношение на ищеца Н. Х. Ш..
Видно от представените писмени доказателства с Постановление от 31.01.1991 г. на
прокурор при Прокуратурата на въоръжените сили е образувано сл. дело № 1/1991 г. по
описа на Прокуратурата на Въоръжените сили, което е преобразувано в сл. дело № 780-
ІІ/1998 г. на ВОП - София, а след това преобразувано в ДП № ІІ-048 от 1999 г. на ВОП -
София, за разследване на извършени през време на възродителния процес престъпления.
Установява се, че следствено дело № 1/1991 г. е образувано срещу петима обвиняеми
за престъпления по чл. 162, ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 2, вр. чл. 26 от НК – че в периода от
1984 г. до 1988 г., при условията на продължавано престъпление всеки от тях в съучастие с
други лица проповядвали и подбуждали към национална вражда и омраза, а впоследствие по
5
обвинение за престъпление по чл. 387, ал. 2 НК, във вр. с, ал. 1 и чл. 20, ал. 2 НК, че през
периода от 1984 г. до 1988 г. при условията на продължавано престъпление обвиняемите
злоупотребили и превишили властта си с цел постигане на консолидация на българската
нация чрез насилствена асимилация на мюсюлманското малцинство в страната, включваща
принудителна смяна на имената на българските мюсюлмани, принудително затваряне в
лагери на остров Белене, принудително преместване от работа и дисциплинарно уволнение
поради несъгласие с промяната. Производството е било многократно спирано, впоследствие
възобновявано, частично прекратено, внасяно за разглеждане в съда.
От представеното по делото Определение № 4945 от 06.11.2018 г. се установява, че
н.ч.д. № 4775/2018 г. по описа на СГС, НО, 13 състав е било образувано по молба на ищеца
Н. Х. Ш.. По нея съдът се е произнесъл като е определил едномесечен срок за проверка и
оценка на доказателствата и доказателствените средства и произнасяне на прокурора
съгласно правомощията му по чл. 242, ал.1 НПК по процесното досъдебно производство ( л.
300-305).
С Постановление от 04.10.2018 г. по ДП № II-048/1999 г. по описа на Военно-окръжна
прокуратура – София е спряно наказателното производство на основание чл. 244, ал. 1, т. 1,
във вр. с чл. 25, ал. 2 във вр. чл. 242, ал. 1 от НПК. Видно от постановлението в хода на
наказателното производство в периода от 05.02.2001 г. до 04.02.2004 г. са били установени
общо 446 пострадали лица, както и техните наследници по закон, като от тях разпитани са
били общо 369 души, но не са били разпитани още 38 свидетели, които са починали, както и
35 лица, които по това време преобладаващо са се намирали на територията на Република
Турция. В тази връзка в хода на досъдебното производство е била изпратена четвърта поред
съдебна поръчка до Република Турция с искане за разпит на 35 лица, намиращи се на
територията на Република Турция, от която не са били получени резултатите, във връзка с
което наказателното производство е било спряно.
С Постановление на наблюдаващия прокурор от 18.04.2022 г. производството по
делото е възобновено на основание чл. 199 и чл. 245, ал. 2 от НПК.
С Постановление от 31.05.2022 г. по ДП № II-048/1999 г. по описа на Военно-окръжна
прокуратура – София е прекратено наказателното производство по ДП № II-048/1999 г. по
описа на Военно-окръжна прокуратура – София на основание чл. 199 и чл. 243, ал. 1, т. 1, вр.
чл. 24, ал. 1, т. 4 от НПК поради настъпила смърт на единствения жив обвиняем в
производството.
С Определение № 1331 от 20.06.2022 г., постановено по н.ч.д. № 2337/2022 г. по
описа на СГС, НО, 9 с-в е било потвърдено постановлението на Военно-окръжна
прокуратура – София от 31.05.2022 г., с което е прекратено наказателното производство по
ДП № II-048/1999 г. по описа на Военно-окръжна прокуратура – София.
С Определение № 1223 от 22.12.2022 г., постановено по н.ч.д. № 821/2022 г. по описа
на Апелативен съд – София, НО, 6-ти състав е било отменено определението от 20.06.2022
г., постановено по н.ч.д. № 2337/2022 г. по описа на СГС, НО, 9 с-в за прекратяване на
наказателното производство по ДП № II-048/1999 г. по описа на Военно-окръжна
прокуратура – София и делото е върнато на Военно-окръжна прокуратура – София за
продължаване на процесуално-следствените действия.
Видно от представената молба с вх. № 03/01 г. от 03.02.2023 г. до Военно-окръжна
прокуратура – София е подадена молба от десет лица, сред които е и ищецът по делото Н. Х.
Ш., с която са поискали да бъдат конституирани като пострадали лица в досъдебната фаза на
ДП № 11-048/1999 по описа на ВОП- София и са поискали да им бъда предоставена
информация за хода на разследването.
От представената като доказателство по делото призовка от Военно- окръжна
прокуратура се установява, че ищецът Н. Х. Ш. е бил призован да се яви на 19.10.2023 г. в
6
качеството на пострадало лице по ДП № II-048/1999 г. по описа на Военно-окръжна
прокуратура – София.
По делото е представен препис от бр. 44 от 01.06.1990 г. на Държавен вестник, в
който е обнародван списък на лицата, приет с решение на Комисия на Народното събрание
за политическа и гражданска реабилитация на неоснователно лишените от свобода и
въдворени в Белене лица във връзка с насилствената промяна на имената на една част от
българските граждани, сред които е и ищецът.
По делото са ангажирани гласни доказателства чрез разпит на свидетелката Г. О. Ш.
/съпруга на ищеца/, която е дала показания, че ищецът е бил в затвора в Белене четири
години, а през това време тя е останала сама с малко дете на 2 години и половина. Съпругът
й бил първа смяна на работа, когато го задържали и отвели в затвора в Белене. Те го
очаквали да се прибере вкъщи след работа и когато се прибрал заедно с него дошли трима
служители на полицията с кола, които претърсили навсякъде у дома им, а след това отвели
съпруга й без да знае къде. През следващите дни ходила няколко пъти в полицията, за да
получи информация къде е съпругът й, но никой не й отговорил. Следващият път, когато
видяла ищеца, било след около три-четири месеца като през това време членовете на
семейството му не знаели дали е жив. След около три месеца получили писмо с отворен
плик от съпруга й, в което същият им съобщил, че се намира в Белене, както и че може да
отидат, за да го видят. Те отишли в Белене, но свиждането не се състояло, тъй като синът им,
който по това време бил на 2 години започнал да плаче, поради което ги изгонили.
Свидетелката видяла съпруга си след около 2-3 месеца в Белене, той бил блед и с гола глава,
видели се само за няколко минути. През периода, в който съпругът й бил в Белене, отишли
да го видят общо около 5-6 пъти, а в края на 1988 г. той бил освободен от Белене и се
прибрал в къщи. След дългия период на раздяла ищецът имал голяма слабост към детето си,
което не му казвало татко, а го наричало по име, тъй като не го помнело добре, защото те не
го водели на свиждане поради това, че се опасявали, че ще плаче и може да развали
свиждането им. Дала е показания, че съпругът й бил на работа и искали да му сменят името,
но тъй като отказал и поради това го задържали. След като се завърнал в къщи започнали да
го призовават във Военна прокуратура в Сливен, за да дава показания какво се е случило. Те
очаквали да получат възмездие и да има наказание за тези четири години, в които ищецът
бил затворен в Белене без присъда.
С оглед на установената фактическа обстановка, въззивният съд приема от правна
страна следното:
Съгласно чл. 2б, ал. 1 и 2 от ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени на
граждани от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок
съгласно чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС, уреждаща правото на справедлив съдебен процес, всяко
лице при решаването на спор относно негови граждански права и задължения или
основателността на каквото и да е наказателно обвинение срещу него има право на
справедливо и публично гледане на делото в разумен срок от независим и безпристрастен
съд, създаден в съответствие със закона. Съдът следва да съобрази общата продължителност
и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на
страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите
участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти, които имат значение
за правилното решаване на спора. В решение №66/2.04.2015г по гр.д.№5813/2014г на III Г.О.
е посочено, че механизмът, по който се прави извод дали е спазено изискването за разумен
срок е да се установи продължителността на релевантния период и след това се преценява
дали този период е разумен. В ал.2 са посочени примерни критерии, които съдът взема
предвид: общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и
правна сложност, поведението на страните и техните процесуални или законни
представители, поведението на останалите участници в процеса и компетентните органи.
7
Разпоредбата на чл.6, пар.1 ЕКЗПЧОС следва да се тълкува в контекста на цялата
система на Конвенцията. При преценката дали едно наказателно производство, което не е
преминало в своята съдебна фаза, е спор за граждански права по смисъла на Конвенцията,
понятието "при определяне на неговите граждански права и задължения" обхваща всеки
гражданин, чиито права и задължения се засягат пряко от производството, включително и от
досъдебното такова, т.е. и лицето, пострадало от престъпление, каквото качество съобразно
разпоредбата на чл.76 НПК има частният обвинител /чл. 6 от Конвенцията може да се
приложи дори при отсъствие на искане за парично обезщетение – достатъчно е изходът от
производството да е решаващ за въпросното “гражданско право”/.
Нормата на чл.2б ЗОДОВ предоставя самостоятелен ред, по който всеки гражданин и
юридическо лице може да търси отговорност на държавата и да претендира обезщетение за
вреди, представляващи пряка и непосредствена последица от нарушение на правото на
разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съгласно чл.6, пар.1 от Конвенцията.
Доколкото се касае за вътрешно правно средство за реализиране на право, предоставено с
Конвенцията, критериите въз основа на които съдът прави преценката си дали е допуснато
това нарушение, са посочени примерно в чл.2б, ал.2 ЗОДОВ, като са приложими
стандартите, установени в практиката на Европейския съд по правата на човека.
Решаващият фактор за приложимостта на чл.6, пар. 1, КЗПЧОС по отношение на
наказателно дело в гражданския му аспект е дали висящото наказателно производство
обуславя (има значение) за съдебната защита на гражданско право, с титуляр жертвата от
престъплението. Дали дадено право следва да се счита за гражданско по смисъла на чл.6,
пар.1 КЗПЧОС трябва да се определи не само с оглед правната му квалификация, а в
зависимост от материалното негово съдържание и последици съгласно вътрешното право,
като се вземат пред вид предметът и целта на Конвенцията. Гражданските права и
задължения трябва да бъдат предметът, или един от предметите на спора, а резултатът от
производството трябва да бъде пряко решаващ за такова право. При преценката дали е
налице гражданско "право" отправната точка следва да бъдат разпоредбите на приложимия
национален закон и тълкуването им от вътрешните съдилища. Разпоредбата на чл.6, пар.1 не
гарантира обаче каквото и да било съдържание на тези граждански "права" в материалното
право на договарящата държава и по пътя на тълкуването съдът не може да създаде
материално право, което няма законово основание в конкретната държава.
Ищецът претендира обезщетение въз основа на твърдения както за вреди, настъпили
от самото престъпление (страх и тревожност, засягане на честта и достойнството му и др.,
които е изпитвал след преживяното), така и от бавното производство довело до ненаказване
на извършителите. По реда на чл.2б ЗОДОВ държавата е длъжна да обезщети само вредите,
които са пряка последица от неразумно бавните действия на правозащитните органи, но не и
вредите от престъплението, поради което наведеното възражение във въззивната жалба на
ищеца е неоснователно. Съгласно чл.6, пар.1 КЗПЧОС всяко лице „при определянето на
неговите граждански права и задължения”, има право на справедливо и публично гледане на
делото, в разумен срок и нарушението на това субективно материално право поражда
отговорност за обезщетение на базата на деликта. В случая продължителността на
наказателното производство значително надхвърля законоустановените в НПК срокове, а
фактическата сложност на следственото дело, не може да оправдае продължилото повече от
30 години досъдебно производство за установяване на фактите, поради което е налице
нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съгласно чл. 6,
пар. 1 от Конвенцията. Спазването на гаранцията за разглеждане на делата в разумен срок е с
цел съхраняване на доверието на обществеността в правораздавателната система и
възмездяване чувството за справедливост на страните в процеса, както лицата по отношение
на които е инициирано наказателно преследване, така и по отношение на пострадалите.
Разумността на времетраене на производството трябва да бъде преценена в светлината на
особените обстоятелства по делото, съобразно критериите, установени в практиката на съда,
8
и по-специално – сложността на делото, поведението на жалбоподателя и поведението на
компетентните държавни органи.
От писмените доказателства по делото се установява, че Н. Х. Ш. е лично пострадал
от „Възродителния процес” – не просто са му сменени имената и е получил други документи
за самоличност, но е бил изселен принудително в други населени места, тормозен е
психически, живял е в лагери при лоши битови и хигиенни условия, упражнена е репресия
спрямо него. Следователно, налице е активна процесуална легитимация на ищеца да
завеждане на процесния иск.
По приложението на правния въпрос за съдържанието на критерия за справедливост
по чл. 52 ЗЗД при обезщетяване на неимуществени вреди има многобройна, еднопосочна и
последователна съдебна практика, вкл. и задължителна такава (изразена в ППВС № 4/1968 г.
– т. II, както и в решение № 407 по гр. д. № 1273/2009 г. на ВКС, ІІІ г. о.; решение № 394 по
гр. д. № 1520/2011 г. на ВКС, ІІІ г. о.; решение № 391 по гр. д. № 201/2011 г. на ВКС, ІІІ г. о.;
решение № 3 по гр. д. № 637/2011 г. на ВКС, ІІІ г. о.; решение № 51 по гр. д. № 465/2011 г. на
ВКС, ІV г. о. и др.). Съгласно тази практика, справедливостта, като критерий за определяне
паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към
стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл,
справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от
преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и
степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици,
продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално
положение. Принципът на справедливост включва в най - пълна степен обезщетяване на
вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички
тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди
(болки, изживявания и страдания), решението е постановено в съответствие с принципа на
справедливост. Неговото приложение в съответствие със закона означава съдът да определи
точен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай
конкретно, а не по общи критерии. Според изискванията на закона размерът на обезвредата
следва да е пълен и справедлив, и той е различен за всеки отделен случай, вкл. с оглед на
факта, че всеки човек има различна психика и субективно по различен начин възприема
едни и същи факти, свързани с нарушаване правото му на разглеждане и решаване на
конкретното дело в разумен срок.
Видно събраните по делото гласни доказателства, на Н. Х. Ш. се е отразила негативно
продължителността на досъдебното производство, предизвиквайки у него чувства на
безпокойство, тревожност и неудовлетвореност. В конкретния случай, всички факти от
значение за правото му на обезщетение за вреди от престъплението - страх, тревожност,
засягане на честта и достойнството поради прилаганата насилствена асимилация над
етническите турци от страна на тоталитарния режим, не могат да бъдат критерии при
определяне обезщетението за претърпените неимуществени вреди от друг деликт - бавното
правораздаване (в този смисъл е решение от 27.12.2016 г. по гр.д.№2403/2016 г., IV г.о. на
ВКС). Значение имат още възрастта на ищеца – понастоящем на 66 г., като към момента на
цитираните исторически събития, същият е бил между 30-40 годишна – възраст.
Критерий за определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени
вреди по чл. 52 ЗЗД, е и съдебната практика по сходни случаи, защото справедливостта е
налице в най-голяма степен, когато сходните случаи /или сравнително сходните, тъй като
пълно сходство е невъзможно/ се третират еднакво от съда.
Така например, с най-новата към настоящия момент съдебна практика, а именно –
решение – 50062/22.02.2024г на ВКС по гр.д.№ 1194/2023г, III ГО, ГК, решение №
506/30.07.2024г на ВКС по гр.д.№ 4306/2023г, IV ГО, ГК, решение № 339/16.06.2024г на
ВКС по гр.д.№ 3020/2023г, III ГО, ГК, определение № 28/3.01.2024г на ВКС по гр.д.№
9
986/2023г , III ГО., за други пострадали лица по реда на чл. 2б ЗОДОВ от т.нар.
„Възродителен процес“, са определени обезщетения за неимуществени вреди в размер от по
30 000 лв.
САС приема, че сумата от 30 000лв. се явява справедлива по смисъла на чл. 52 ЗЗД
да обезщети болките и страданията, търпени от ищеца Н. Х. Ш., ведно със законната лихва
от 23.03.2023г.г до окончателното изплащане на сумата.
Поради различие в изводите на двете инстанции, обжалваното решение следва да се
отмени в частта му, с която исковата претенция по чл.2 б ЗОДОВ за заплащане на
обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлена за разликата от 5 000лв. до 30 000лв.,
ведно със законната лихва от 24.03.2023г до окончателното изплащане на сумата, като
вместо него се постанови, че се осъжда Прокуратурата на РБългария да заплати сумата за
разликата от 5 000лв. до 30 000лв., за обезщетение за неимуществени вреди, ведно със
законната лихва от 24.03.2023г до окончателното изплащане на сумата. В останалата част
обжалваното решение / разликата от 30 000лв до 124 000лв./ е правилно и следва да се
потвърди на основание чл.271 ГПК.
С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.1 ГПК следва да бъде осъдена
Прокуратурата на РБългария да заплати на Н. Х. Ш., сумата от 5.00лв. за разноски за
държавна такса за въззивно обжалване.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 4588/31.07.2024г., постановено по гр.д. №
20231100112201/2023г по описа на СГС, В ЧАСТТА му, с която е отхвърлена исковата
претенция по чл.2 б от ЗОДОВ на Н. Х. Ш. с ЕГН ********** срещу ПРОКУРАТУРАТА НА
РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ за разликата от 5 000лв. до 30 000лв. /допълнително сумата от 25
000лв./ за обезщетение за причинените му неимуществени вреди от нарушаване правото му
на разглеждане и приключване в разумен срок на сл.д. № 1/1991 г., впоследствие
преобразувано в сл.д. № 780-II/1998 г. по описа на ВОП-София, а към момента ДП № II-
048/1999 г. по описа на ВОП-София, ведно със законната лихва от образуване на делото на
24.03.2023г. до окончателното изплащане, КАТО ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ ДА ЗАПЛАТИ на Н. Х.
Ш. с ЕГН ********** на основание чл. чл.2 б от ЗОДОВ сумата за разликата от 5 000лв. до
30 000лв. /допълнително сумата от 25 000лв./ за обезщетение за причинените му
неимуществени вреди от нарушаване правото му на разглеждане и приключване в разумен
срок на сл.д. № 1/1991г., впоследствие преобразувано в сл.д. № 780-II/1998 г. по описа на
ВОП-София, а към момента ДП № II-048/1999 г. по описа на ВОП-София, ведно със
законната лихва от датата на предявяване на иска 24.03.2023г до окончателното изплащане
на сумата.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата му обжалвана част.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК Прокуратурата на РБългария да заплати на
Н. Х. Ш. с ЕГН ********** сумата от 5.00лв. за разноски за държавна такса за въззивно
обжалване.
Решението може да се обжалва с касационна жалба в едномесечен срок от връчването
му на страните при условията на чл.280 ГПК пред ВКС на РБ.
10
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11