Решение по дело №1094/2019 на Окръжен съд - Стара Загора

                             

 

                                

 

                           

                              Р Е Ш Е Н И Е

 

 

 

№   137                                               07.05.2019 г.                                        гр.Стара Загора

 

СТАРОЗАГОРСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, І-ви въззивен състав,

в открито съдебно заседание, проведено на десети април две хиляди и деветнадесета година,

в следния състав:

 

                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА ТЕЛБИЗОВА - ЯНЧЕВА

                                                             ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ УРУКОВ

                                                                                   АТАНАС АТАНАСОВ

 

Секретар: Пенка Василева

като разгледа докладваното от съдия Атанас Атанасов в.гр.д. № 1094 по описа на съда за 2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:

         

Производството се води по реда на чл.258 от Граждански процесуален кодекс /ГПК/ и сл.

Образувано е по въззивна жалба на Н.С.И. ***, действаща чрез адв.Цв.М., против решение № 28/16.01.2019 г. по гр.д.№ 480/2018 г. по описа на Районен съд – Казанлък.

С жалбата решението се обжалва като неправилно и незаконосъобразно, поради постановяването му в нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост.

Изложени са оплаквания за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, т.к. първоинстанционният съд е направил неправилен извод за недоказаност на направеното от въззивницата /ответница в първоинстанционното производство/ възражение за придобивна давност,  поради необсдъждането в съвкупност и поотделно на събраните по делото гласни и писмени доказателства.

Необосноваността на решението се обосновава и с доводи за незачитане от първоинстанционния съд на събраните по почин на въззивницата свидетелски показания и писмени доказателства, които ценени в съвкупност помежду си и с изявленията на ищците в исковата им молба, установявали несъмнено елементите на придобивната давност, а именно, че Н.И. е влядяла целия процесен недвижим имот за период от над 20 години и е демонстрирала намерението си за своене спрямо ищците-съсобственици по несъмнен начин.

Претендира се отмяната на обжалваното решение и постановяването на ново, с което предявените срещу Н.С.И. ревандикационни искове бъдат отхвърлени, а в нейна полза бъдат присъдени и направените пред двете съдебни инстанции разноски.

В срока за отговор на въззивната жалба е подаден такъв от въззиваемите И.С.К. *** и Ц.С. ***, действащи чрез адв.Н.Т., с който жалбата е оспорена като неоснователна.

Развити са съображения, че обжалваното решение е правилно и обосновано, т.к. изводите на съда за основателност на предявените искове са подкрепени от събраните по делото доказателства, които са били анализирани подробно по отделно и в съвкупност.

Претендира се за потвърждаване на решението и присъждането на разноските пред въззивната инстанция.

В откритото съдебно заседание въззивницата  не се явява лично и не се представлява от пълномощник.

Въззиваемите се представляват от пълномощник-адвокат, чрез когото оспорват жалбата и пледират за потвърждаване на обжалваното решение.

След запознаване със становищата на страните и въз основа на събраните доказателства, съдът намира за установено от фактическа страна следното:

Първоинстанционният съд е бил сезиран с предявени от И.С.К. *** и Ц.С. *** срещу Н.С.И. *** активно субективно съединени ревандикационни искове за признаване по отношение на ответницата, че всеки един от ищците е собственик по наследство на по ¼ идеална част от недвижим имот, представляващ неурегулиран поземлен имот идентификатор № 27499.501.275 по плана на с.Енина , общ.Казанлък, обл.Стара Загора, с площ от 371 кв.м., ведно с построената в него еднофамилна жилищна сграда с площ от 61 кв.м. и идентификатор № 27499.501.275.1, както и осъждането й да им предаде владението върху тези идеални части от имота.

Направено е и искане за отмяна до ½ идеална част на констативен нотариален акт от 15.04.2013 г., с който Н.С.И. е била призната за собственик на целия недвижим имот.

В хода на производството исковете са били изменени по своя петитум досежно претендираната от ищците квота в съсобствеността, а именно от по 1/6 идеална част за всеки един от двамата.

Изложени са твърдения, че страните като низходящи от първи ред са наследници по закон на родителите си Б.И.К., починала на 20.08.1983 г., и С.Т.К., починал на 07.07.1986 г.

Приживе общите на страните наследодатели били собственици на процесния недвижим имот, а след смъртта на С.Т.К. през 2009 г. И.С.К. и Ц.С.К. направили откази от наследството му.

През 2013 година Н.С.И. се снабдила с констативен нотариален акт за собственост на целия имот, като освен това не допускала ищците в имота, т.к. считала, че след отказите им от наследството на баща им, целият имот оставал за нея.

С отговора си на исковата молба  ответницата Н.С.И. оспорила исковете като неоснователни, като изложила възражение, че процесният имот е бил придобит от родителите на страните в режим на СИО, поради което наследствените квоти на децата от наследството на Б.И.К. са по 1/6 идеална част.

Релевирала е възражение за придобиване на правото на собственост върху идеалните части на ищците от имота по силата на давностно владение, установено от 1992 г. и продължило до днес.

Във връзка с това възражението е изложила твърдения, че от получаване на отказите от наследството на С.Т.К. през 1992 г. ответницата е уведомила ищците, че започва да владее наследствената къща за себе си и я счита за своя собствена.

През годините никой от ищците не бил оспорвал владението й, поради което още през 2002 г., преди да се снабди с констативен нотариален акт за собственост, придобивната давност в нейна полза била изтекла.

Индиции за намерението й за своене, респективно отношението на ищците към имота, представлявали обстоятелствата, че само тя го била декларирала в данъчната служба и заплащала всички дължими за него данъци, а от своя страна И.С.К. и Ц.С.К. не били декларирали имота в данъчната служба и не плащали данъци за него.

С обжалваното решение първоинстанционният съд е приел, че възражението на ответницата за придобивна давност не е било доказано, т.к. от събраните по делото доказателства не се установявало намерението за своене на имота от Н.С.И. да е било демонстрирано спрямо всеки един от ищците, както и да е изтекъл предвидения в закона срок за придобиване на имота по давност, считано от този момент.

Предявените искове са били уважени, като И.С.К. и Ц.С.К. са били признати за собственици по силата на наследствено правоприемство на Б.И.К. всеки на по 1/6 идеална част от процесния недвижим имот, представляващ дворно място, ведно с построената в него къща и ответницата е била осъдена да им предаде владението върху тези идеални части от имота, като на основание чл.537, ал.2 от ГПК е бил отменен констативния нотариален акт, с който Н.С.И. е била призната за собственик на имота до размера на 2/6 идеални части.

Въззивният съд намира, че въз основа на събраните в първоинстанционното производство доказателства фактическата обстановка правилно е била установена от Районен съд – Казанлък, поради което на основание чл.272 от ГПК препраща към мотивите на обжалваното решение в тази им част.

Безспорно установено е, че с констативен нотариален акт от 07.08.1981 г. Бонка И.К. е била призната за собственик по давност на недвижим имот, представляващ дворно място, находящо се в с.Енина, общ.Казанлък, обл.Стара Загора, с площ от 370 кв.м., за което е отреден парцел ІV-275 в кв. 68 по плана на селото, ведно с построената в него къща, който по действащите КККР на населеното място представлява поземлен имот с идентификатор № 27499.501.275 по плана на с.Енина, общ.Казанлък, обл.Стара Загора, с площ от 418 кв.м., ведно с построената в него еднофамилна жилищна сграда с площ от 61 кв.м., с идентификатор № 27499.501.275.1.

Не се спори между страните, че към него момент Б.И.К. е била в брак със С.Т.К..

Бонка И.К. е починала на 20.08.1983 г., като след смъртта си е оставила за свои законни наследници съпруга си С.Т.К. и трите си деца Н.С.И., И.С.К. и Ц.С.К..

От своя страна  С.Т.К. е починал на 07.07.1986 г., като след смъртта си е оставил за свои законни наследници трите си деца Н.С.И., И.С.К. и Ц.С.К..

На 15.05.1992 г. Ц.С.К. се отказала от наследството на своя баща С.Т.К., а на 22.05.1992 г. отказ от наследството му е направил и И.С.К..

С констативен нотариален акт № 122, т.2, рег.№ 958, н.д.№ 228/2013 г. на Нотариус М.П., с рег.№ 445 на НК и район на действие при КРС, Н.С.И. е била призната за собственик по наследство на следния недвижим имот: неурегулиран поземлен имот № 27499.501.275 по плана на с.Енина, общ.Казанлък, обл.Стара Загора, с площ от 371 кв.м., ведно с построената в него еднофамилна жилищна сграда с площ от 61 кв.м. и идентификатор № 27499.501.275.1.

С констативен нотариален акт № 177, т.1, рег.№ 815, н.д.№ 141/2017 г. на Нотариус М.П., с рег.№ 445 на НК и район на действие при КРС, Н.С.И. отново е била призната за собственик по наследство на следния недвижим имот: поземлен имот и идентификатор № 27499.501.275 по плана на с.Енина , общ.Казанлък, обл.Стара Загора, с площ от 418 кв.м., ведно с построената в него еднофамилна жилищна сграда с площ от 61 кв.м. и идентификатор № 27499.501.275.1.

От представените от Община Казанлък удостоверения за декларирани данни, издадени на 25.09.2018 г., се установява, че с декларации от И.С.К. и Ц.С.К. са декларирали притежанието на по ½ идеална част от жилищната сграда и по 139/418 идеални части от земята на процесното дворно място.

Не е отразено Н.С.И. да е декларирала процесния недвижим имот.

С удостоверение, издадено на 15.10.2018 г., Община Казанлък е удостоверила, че партидата на  Н.С.И. за процесния недвижим имот е била открита на 01.01.2012 г., без данни за основанието за откриването й, а е била закрита до 31.12.2013 г. на основание констативен нотакт – разлика в квадратурата на земята. Новата партида е открита от 01.01.2014 г.  – констативен нотариален акт, а  е закрита служебно до 31.12.2017 г. на основание декларация от 22.03.2018 г. – корекция на земя с дялове.

От съобщение на Община Казанлък до Н.С.И. за дължими данъчни задължения, се установява, че по отрита на 07.04.2009 г. партида целия процесен недвижим имот е бил деклариран от въззивницата.

С покана от 03.06.2011 г. Н.С.И. е уведомила И.С.К., че е няма право да стопанисва процесния недвижим имот и го е поканила да го освободи, като изнесе своите вещи и й върне ключовете. Не са налице писмени доказателства тази покана да е достигнала до адресата си и кога евентуално е станало това.

От показанията на свидетилите М.Б.М. и П.С.С. се установява, че в процесния имот са живели родителите на страните, а след смъртта на Б.К., в имота е живял баща им С.К.. След неговата смърт никой не живеел в имота, но И.К. често ходел там, правил ремонти и подобрения /тоалетна/ и понякога сеел нещо, а Н.И. обработвала двора.  В последствие от 2009-2010 г. И.К. се установил да живее в къщата, като ползвал едната стая, а другата била заключена от сестра му Н.И., докато през пролетта на 2013 г. бил изгонен от нея оттам с помощта на полицейски служител. След този момент той повече не ходел в имота. От своя страна Ц.К. никога не била ходила в имота.

От показанията на свидетелите З.Т. и Р.Т.се установява, че познават от около 35 години Н.И. и са приятелски семейства. Свидетелите живеели преимуществено в Австрия, като в България се прибирали по новогодишните празници и през лятото от началото на месец август до средата на месец септември, а от 2013 година насетне - за по половин година. По време на престоите си в България З.Т. ходел в с.Енина, където имал наследствен имот, а Р.Т. два пъти била ходила в този имот. Двамата свидетели знаели, че от около 20 години Н.И. ***, за който брат й и сестра й се били отказали  от тяхното наследство и тя се била снабдила с нотариален акт. Н.И. често ходела в имота, стопанисвала го, работела двора, отглеждала плодове и зеленчуци в него, като се чувствала негов собственик и плащала данъците за него. Когато се налагало да се поправи нещо по къщата се случвало да извика брат си И., но свидетелите никога не го били виждали в имота. Веднъж И.К. се самонастанил и живял в къщата за около 4-6 месеца, но бил изгонен от Н.И.. Тя била водила някакви дела със своя съседка за имота.

От материалите по приложеното приключило гражданско дело се установява, че Н.С.И. е водила гражданско дело срещу свои съседи в с.Енина по предявени искове за собственост на реална част от имот, придадени по регулация, като исковете й са били уважени и касаят процесния поземлен имот.

Въз основа на така установените факти съдът направи следните правни изводи:

Настоящият съдебен състав намира, че въззивната жалба е редовна, т.к. отговаря на законовите изисквания за съдържание и приложения и е допустима, т.к. е подадена  от процесуално легитимирано лице с правен интерес от въззивно обжалване, срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, в предвидения в закона срок за обжалване.

В рамките на правомощията си при извършената въззивна проверка на обжалваното решение, съдът намира същото за валидно и допустимо, а по същество за правилно, по следните съображения:

Безспорно установено от събраните по делото доказателства е, че процесният недвижим имот е бил притежаван в режим на СИО от общита на страните наследодатели, след като е бил придобит от Б.К. по силата на давностно владение, чийто срок е изтекъл по време на брака.

След смъртта й през 1983 г. в съответствие с разпоредбите на чл.13, ал.1, чл.14, ал.3 и ал.7 от СК от 1968 г. / отм./ съпругът й С.К. е станал собственик на ½ идеална част от имота, а всяко от трите му деца е станало собственик на по 1/6 идеална част от имота. / виж в този смисъл ТР № 27/1970 г. на ВС/

След смъртта на С.К. през 1986 г. неговата ½ идеална част е била наследена от децата му при равни квоти, като след отказите на въззиваемите от наследството на баща им, въззивницата Н.И. е придобила по наследство от двамата си родители собствеността върху общо 4/6 идеални части от процесния недвижим имот.

Недоказано при условията на пълно доказване е възражението й за придобиването на идеалните части от имота на въззиваемите по силата на давностно владение.

Съгласно чл.79, ал.1 от Закона за собствеността правото на собственост върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на десет години, а съгласно ал.2 на същия законов текст ако владението е добросъвестно собствеността се придобива с непрекъснато владение за срок от 5 години.

Владението представлява упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът дължи, лично или чрез другиго, като своя, а по силата на законовата презумпция на чл.69 от Закона за собствеността се предполага, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго.

С ТР № 1/06.08.2012 г. по т.д.№ 1/2012 г. на ОСГК на ВКС е прието, че презумпцията на чл.69 ЗС се прилага на общо основание в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от юридически факт, различен от наследяването.

В случаите, при които един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху вещта на основание, което изключва владението на останалите, намерението му за своене се предполага и е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в срока по чл.79 ЗС.

Когато обаче съсобственикът е започнал да владее своята идеална част, но да държи вещта като обща, то той е държател на идеалните части на останалите съсобственици и презумпцията се счита за оборена, а ако се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си.

В конкретният случай Н.С.И. е установила фактическа власт върху имота на основание наследяване и е била държател на идеалните части на останалите сънаследници, а  се е позовала на изтекла в нейна полза придобивна давност, снабдявайки се през 2013 година с констативен нотариален акт за собственост на целия процесен имот.

Съгласно указанията по приложението на закона, дадени с ТР № 11/2013 г. по тълк.д.№ 11/2012 г. на ОСГК на ВКС нотариалният акт, с който се признава по реда на чл.587 от ГПК право на собственост върху недвижим имот не се ползва с материална доказателствена сила, а само с обвързващо съда легитимиращо действие, задължаващо го да приеме, че посоченото в акта лице е собственик на имота до доказване на противното с влязло в сила решение.

При оспорване на признатото с акта право на собственост тежестта на доказване се носи от оспорващата го страна, която следва да докаже пълно и главно или свои права, противопоставими на тези на титуляра по акта, или да опровергае фактите, обуславящи посоченото в акта придобивно основание.

В настоящият случай посредством събраните по делото доказателства въззивният съд приема, че И.К. и Ц.К. са опровергали фактите, обуславящи придобиването на идеалните им части от имота от Н.И. по давност, в частност промяната в намерението й да владее тези идеални части за себе си, вместо да ги държи за тях.

Промяната в намерението следва да бъде извършена чрез явни и недвусмислени действия, които по несъмнен начин да манифестират, че от този момент насетне тя владее целия имот единствено и само за себе си, като тези действия следва да достигнат до знанието на другите съсобственици.

По отношение на Ц.К. е без съмнение, че подобни действия никога не са били манифестирани от въззивницата, а по отношение на И.К. подобни действия са манифестирани едва през 2013 г., когато той е бил отстранен от имота.

Оттогава до настоящият момент обаче не е изтекъл предвидения в закона десет годишен давностен срок, поради което не е налице придобиване на неговата идеална част от имота от Н.И..

Недоказани останаха нейните твърдения, че още от 1992 г. е заявила пред другите двама съсобственици намерението си да владее целия имот за себе си, т.к. липсват преки или косвени доказателства които да ги установяват, а напротив - налице са други такива, които ги опровергават, а именно показанията на разпитаните в първоинстанционното производство по почин на ищците /сега въззиваеми/ свидетели, както и удостоверенията, касаещи декларирането на имота, от които се установява, че през 2009 г. въззивницата е декларирала целия имот, но през 2018 г. другите двама съсобственици също са декларирали собственост върху идеални части от този недвижим имот.

Неоснователни са оплакванията във въззивната жалба за неправилност на решението на КРС поради необоснованост, т.к. първоинстанционният съд е обсъдил всички твърдения и възражения на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, като правилно е обосновал правен извод за недоказаност на възражението на въззивницата за придобивна давност.

Признанието в исковата молба на неизгодните за въззиваемите факти, че не са били допускани в имота от въззивницата, преценено в аспекта на останалите събрани доказателства, не обуславя извода за наличието на изтекла в полза на Н.И. придобивна давност, т.к. тези й действия се отнасят за времето след снабдяването й с констативен нотариален акт през 2013 г.

Свидетелските показания на свидетелите – съпрузи Т. също не са достатъчни да подкрепят направените от нотариуса изводи за наличието на изтекла в полза на Н.С.И. придобивна давност, т.к. впечатленията на тези свидетели са в значителна степен опосредени от казаното им от самата въззивница, а преките им впечатления се отнасят единствено до действия, обективиращи упражняваната от нея фактическа власт върху процесния имот, но не и до действия, манифестиращи спрямо останалите съсобственици намерението й да владее имота изключително и само за себе си.

Предявяването на иск за защита на правото на собственост върху съсобствения имот също представлява единствено действие на обикновено управление и не съставлява индиция за наличието на намерение за своене у предявилия го съсобственик, което да е било доведено до знанието на останалите съсобственици.

Тъй като правните изводи на настоящата съдебна инстанция за основателност на предявените искове съвпадат с изводите на Районен съд – Казанлък, то обжалваното решение следва да бъде потвърдено изцяло, ведно със законните последици по чл.537, ал.2 от ГПК.

Относно разноските:

При този изход на делото на основание чл.78, ал.3 от ГПК въззиваемите имат право на разноски в настоящото производство.

С оглед на представените доказателства за реално направени такива, в полза на всеки от двамата следва да се присъди сумата от 500,00 лв. – платено адвокатско възнаграждение.

 

Водим от изложените мотиви и на основание чл.271, ал.1, предл.І – во и чл.272 от ГПК Старозагорски окръжен съд

 

                            Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 28/16.01.2019 г. по гр.д.№ 480/2018 г. по описа на Районен съд – Казанлък.

ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.3 от ГПК Н.С.И., ЕГН – ***********, с адрес: *** да заплати на И.С.К., ЕГН – **********, с адрес: *** сумата от 500,00 лв. /петстотин лева/  - съдебно-деловодни пред въззивната съдебна инстанция.

ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.3 от ГПК Н.С.И., ЕГН – ***********, с адрес: *** да заплати на Ц.С.К., ЕГН – **********, с адрес: *** сумата от 500,00 лв. /петстотин лева/  - съдебно-деловодни пред въззивната съдебна инстанция.

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховен касационен съд на Република България в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

 

         ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                    ЧЛЕНОВЕ: 1.

                           

 

                                                                                                          

                                                                                                         2.