Номер 22623.10.2020 г.Град Велико Търново
Окръжен съд – Велико Търново
На 22.10.2020 година в закрито заседание в следния състав:
Председател:Теодорина Димитрова
Членове:Ивелина Солакова
Лилия Ненова
като разгледа докладваното от Лилия Ненова Въззивно частно гражданско
дело № 20204100500697 по описа за 2020 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по реда на чл. 274 и сл. от ГПК.
С Решение № 82 от 24.07.2020 г., постановено по гр.дело № 644/2019 г. по описа на
Свищовския районен съд като процесуално недопустими са оставени без разглеждане предявените
от Едноличен търговец М.К.Б. с фирма „......“ срещу Х. П. А. искове за сумата 663 лв. – главница,
представляваща обезщетение за имуществени вреди, причинени по небрежност при изпълнение на
трудови задължения, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното
изплащане и за сумата 252,41 лв. – обезщетение за забава върху главницата за периода от
13.07.2015 г. до датата на подаване на исковата молба, производството по делото е прекратено, а
едноличният търговец е осъден да заплати на Х.А. сумата 400 лв. – разноски по делото за
адвокатско възнаграждение.
Срещу първоинстанционния акт е постъпила частна жалба от едноличния търговец, чрез
адвокат Ж.Д. от АК-Хасково. В жалбата се заема становище за неправилност на съдебния акт с
твърдение, че в случая се касае за пълна имуществена отговорност на работника, тъй като с оглед
доказателствения материал по делото безспорно се установява, че ответникът е действал при
умисъл, като е целял и допускал настъпването на вредоносния резултат. Моли се за отмяна на
атакувания съдебен акт и връщане на делото на същия съд за произнасяне със съдебен акт по
съществото на спора. Претендират се разноски.
В срока по чл. 276, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на жалбата от Х.А., чрез адвокат Х.Т.
от АК-Велико Търново. Страната изтъква, че не е спазена формата за обжалване, тъй като в случая
се обжалва решение, а не определение. Заема становище за неоснователност на жалбата, която
счита същата за бланкетна. Възразява, че твърдението за умисъл се въвеждало за пръв път в
процеса едва с депозираната жалба. Преповтаря доводите и възраженията, обективирани в
подадения пред първостепенния съд отговор на исковата молба и взема становище по съществото
на спора. Позовава се на нормата на чл. 210 от КТ, като намира за правилен извода на
първостепенния съд за недопустимост на предявения иск. Моли за потвърждаване на обжалвания
съдебен акт. Претендира присъждане на разноски за две инстанции.
1
Великотърновският окръжен съд, като взе предвид наведените в жалбата оплаквания
и доводи, становището на другата страна и мотивите на обжалвания съдебен акт и след като
се запозна с материалите по делото, намира следното:
Жалбата е подадена от правоимащо лице в срока по чл. 275, ал. 1 от ГПК против подлежащ
на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество,
същата е неоснователна по следните съображения:
Първоинстанционното производство е образувано по искова молба на ЕТ М.К.Б. с фирма
„......“ срещу Х. П. А. , с която се иска осъждане на ответника за сумата 663 лв. – главница,
представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди при изпълнението на трудови
задължения по възложен превоз на товари по определен маршрут; за сумата 460 лв. – главница,
представляваща обезщетение за неспазен срок на предизвестие за период от един месец, в размер
на едно брутно трудово възнаграждение; за сумата 252,41 лв. – обезщетение за забава върху
обезщетението за имуществени вреди в размер на законната лихва за периода от 13.07.2015 г. до
датата на подаване на исковата молба; както и законна лихва върху главниците считано от датата
на исковата молба до окончателното заплащане. В исковата молба се твърди, че на 02.10.2014 г.
бил сключен трудов договор между страните като ответникът бил назначен на длъжност „шофьор,
тежкотоварен автомобил – 12 тона и повече“, че със заповед бил командирован за извършване на
превоз на товари с курс България-Европа-България, по време на който – на 02.02.2015 г., при
изпълнение на възложена работа се насочил не към адрес на разтоварване на стоката, а към адреса
на регистрация на фирма, довело до закъсване на камиона и необходимост от изтеглянето му с
пътна помощ, като в последствие работодателят заплатил на „Служба пътища, мостове и водоеми“
гр. Гент (Белгия) сумата от 340 евро с равностойност 663 лева за нанесена повреда на пътя.
Ищецът сочи, че с писмо, получено от ответника на 13.07.2015 г., уведомил последния за
нанесената повреда на пътя и причинената на работодателя вреда, която не била възстановена до
датата на депозиране на исковата молба в съда. Сочи още, че считано от 10.08.2015 г. трудовото
правоотношение между страните било прекратено на основание чл. 326, ал. 1 от КТ, като в
издадената заповед на работодателя било отразено дължимо обезщетение от страна на работника
за неспазен срок на предизвестие в размер на 460 лв.
С протоколно определение от 25.06.2020 г. по гр.дело № 644/2019 г. на РС-Свищов, поради
направен от ищеца отказ от предявения иск за сумата 460 лв. – обезщетение за неспазен срок на
предизвестие, производството по делото е прекратено в тази му част.
Впоследствие с обжалваното пред настоящата инстанция Решение № 82 от 24.07.2020 г.,
постановено по същото дело, останалите искове са оставени без разглеждане като недопустими с
прекратяване на производството. В мотивите на съдебния акт районният съд е посочил, че
правната квалификация на иска за обезщетение на имуществените вреди е по чл. 203, ал. 1 от КТ,
т.е. касае се за ограничена имуществена отговорност на работника/служителя, за реализираното на
която законът съдържа специален ред (чл. 210 от КТ) – като в случая нито се твърдяло издаването
на заповед от страна на работодателя, нито се представяла такава, поради което искът се явявал
процесуално недопустим. Посочил е още, че дори да се приеме, че ищецът разполага с възможност
да предяви чрез пряк иск претенцията си за осъществяване по съдебен ред на ограничената
имуществена отговорност на служителя си, към датата на предявяване на исковата молба –
12.04.2019 г., той вече не е разполагал с материалното право на иск с оглед определените от КТ
срокове, с изтичането на които се погасявала както отговорността на работника, така и вземането
на работодателя за обезщетение. Поради недопустимостта на иска по чл. 203, ал. 1 от КТ
първостепенния съд е оставил без разглеждане и претенцията за обезщетение за забава върху
сумата за обезщетението за имуществени вреди.
Въз основа на изложените факти, въззивният съд достигна до следните правни изводи:
2
Съгласно разпоредбата на чл. 203, ал. 1 от Кодекса на труда работникът или служителят
отговаря имуществено съобразно правилата на Раздел ІІ, Глава Х от кодекса за вредата, която е
причинил на работодателя по небрежност при или по повод изпълнението на трудовите си
задължения. Законодателят е ограничил тази отговорност до размера на уговореното месечно
трудово възнаграждение (чл. 206, ал.1 от КТ). Редът и сроковете за осъществяване на
ограничената имуществена отговорност са разписани в разпоредбата на чл. 210 от КТ – издаване
на заповед от страна на работодателя, с която да бъдат определени основанието и размера на
отговорността на работника/служителя, в едномесечен срок от откриването на вредата или от
плащането на сумата на третото лице, но не по-късно от една година от причиняването ú; право на
работника/служителя за писмено оспорване на основанието или размера на отговорността в 1-
месечен срок от връчването на заповедта, в който случай работодателят може да предяви иск
срещу него в съда; извършване на удръжки от работодателят на дължимата сума от трудовото
възнаграждение на работника/служителя в размерите, посочени в Гражданския процесуален
кодекс, при липса на оспорване от страна на работника или служителя, като в случаите, когато
поради прекратяване на трудовото правоотношение или по други причини събирането на сумата не
може да стане чрез удръжки от трудовото възнаграждение, законът дава право работодателят да
поиска издаване на заповед за изпълнение по чл. 410, ал. 1 от ГПК въз основа на своята заповед,
независимо от размер на вземането.
Разписаната в закона (Кодекса на труда) процедура предпоставя както възникването на
отговорността на работника или служителя, така и възможността за предявяване на иск от страна
на работодателя пред съд, т.е. осъществяването на тази процедура се явява абсолютна процесуална
предпоставка за съдебното разглеждане на отговорността на работника или служителя по искане на
работодателя.
В конкретния случай частният жалбоподател нито оспорва фактическия извод на
първостепенния съд за липса на заповед по чл. 210, ал. 1 от КТ, нито твърди издаването на такава
заповед, респ. наличието на писмено оспорване от страна на работника, нито пък по делото са
представени доказателства в тази насока. Ето защо, формираните правни изводи на първата
инстанция за недопустимост на исковото производство са правилни и обосновани. След като
работодателят не е издал заповед по чл. 210, ал. 1 от КТ и не е осъществил разписаната в чл. 210 от
КТ абсолютна процесуална предпоставка за развитие на исковото съдебно производство,
основаната на този текст претенция е процесуално недопустима.
Неоснователно се явява въведеното с въззивната частна жалба възражение, че в случая се
касае за пълна, а не за ограничена имуществена отговорност на работника. Съобразно изложените
в исковата молба фактически твърдения претенцията на ищеца намира своето правно основание в
разпоредбата на чл. 203, ал. 1 от КТ. Липсват каквито и да било твърдения или изложени факти за
противоправно поведение на ответника по смисъла на чл. 203, ал. 2 от КТ (за умишлено
причиняване на вредата или за причиняване на вредата в резултат на извършено престъпление,
които предпоставки са основание за възникване на пълната имуществена отговорност на
работника), поради което дадената от първостепенния съд правна квалификация на спорното
право се явява правилна, т.е. в случая се търси ограничена имуществена отговорност на
работника/служителя, реализирането на която се осъществява по правилата на Раздел ІІ, Глава Х на
КТ и се предпоставя от заповед на работодателя по чл. 210, ал.1 вр. ал. 2 и ал. 5 от КТ.
За пълнота на изложението, във връзка с възражението на въззиваемия досежно вида на
първостепенния акт и реда за обжалването му, следва да бъде посочено следното: независимо от
наименованието, дадено от първостепенния съд на акта, предмет на проверка пред настоящата
инстанция - „решение“, със същият не се дава разрешение по съществото на спора. Напротив, с
постановения съдебен акт исковата претенция е оставена без разглеждане и производството по
делото е прекратено. Ето защо пътят за обжалване на този съдебен акт е уреден от правилата на
Глава ХХII от ГПК чрез подаване на частна жалба, поради което изложените в тази насока доводи
се явяват лишени от основание.
3
Доводите и съображенията на ответника по жалба, касаещи съществото на спора, не следва
да бъдат обсъждани в това производство.
В обобщение на гореизложеното, подадената въззивна частна жалба се явява неоснователна
и като такава следва да бъде оставена без уважение, а обжалвания съдебен акт – потвърден.
При този изход на спора право на разноски има въззиваемият Х.А.. Същият е сезирал
своевременно въззивния съд с искане в тази насока, обективирано в подадения от него отговор по
чл. 276, ал. 1 от ГПК, като претенцията е за присъждане на разноски за две инстанции. Разноски за
първоинстанционното производство обаче вече са му били присъдени с обжалвания съдебен акт на
Районен съд – Свищов. Страната не е представила доказателства да е сторила разноски за
производството пред настоящата инстанция, поради което ВТОС в този си съдебен състав не
присъжда разноски на въззиваемия за въззивното производство.
Съобразно разпоредбата на чл. 274, ал. 4 вр. чл. 280, ал. 3 от ГПК настоящото определение
не подлежи на касационно обжалване.
Мотивиран така, Великотърновският окръжен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение (с характер на определение) № 82 от 24.07.2020 г.,
постановено по гр.дело № 644/2019 г. по описа на Свищовския районен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4