Решение по дело №58/2020 на Районен съд - Несебър

Р  Е Ш  Е  Н  И  Е

№43

гр. Несебър, 24.02.2020г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

НЕСЕБЪРСКИ РАЙОНЕН СЪД, наказателен състав в публично заседание на седемнадесети февруари две хиляди и двадесета година, в състав:

РАЙОНЕН СЪДИЯ: Валери Събев

при участието на секретаря Мая Деянова, като разгледа АНД № 58 по описа на Районен съд Несебър за 2020г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 59-63 ЗАНН.

Образувано е по жалба, подадена от „Г.1.” ЕООД, срещу наказателно постановление № 02-0002574 от 17.12.2019г. на директора на д. „И.п.т.”***, с което на жалбоподателя на основание чл. 416, ал. 5 вр. чл. 414, ал. 3 от КТ за извършено нарушение на чл. 62, ал. 1 от КТ вр. чл. 1, ал. 2 от КТ, е наложено наказание „имуществена санкция” в размер на 2000 лв. Жалбоподателят твърди, че по време на проверката Е. К. бил в хотела в качеството му на лице, неангажирано с трудова дейност в обекта. Сочи, че К. никога не е работил там. Излага, че са провеждани разговори единствено да наглежда хотела при възможност и време от негова страна. Обръща внимание, че никой не му е обяснил за какво става въпрос при попълване на справката по чл. 402 от КТ. С тези доводи от съда се иска да отмени НП.

Ответната страна в производството - директора на д. „И.п.т.”***, чрез процесуалния си представител, заема становище за неоснователност на жалбата. Развива съображения в насока, че дружеството е извършило вмененото му нарушение, тъй като правоотношението с Е. К. съдържа всички характеристики на трудово такова. Намира нарушението за доказано. Моли обжалваното НП да бъде потвърдено. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.  

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и като съобрази доводите и възраженията, изложени в жалбата, намира за установено следното:

От фактическа страна:

На 04.11.2019г., около 12:30 часа, свидетелите К.Г. (началник отдел „АИДО” при ДИТ Бургас) и Д.С. ***) участвали в извършването на проверка на търговски обект – хотел  „О.”, находящ се в к. к. „************, стопанисван от „Г.1.” ЕООД. При пристгане на територията на хотела свидетелите забелязали лицето Е. К., който не ги погледнал, а се насочил към вътрешността на хотела. Свидетелите тръгнали след него, като той заобиколил цялата сграда и влязъл в помещение – стая за персонал. Проверяващите също влезли в стаята, като в този момент К. се приготвял да обядва. Пред проверяващите К. обяснил, че работи в хотела, като попълнил декларация по чл. 402, ал. 1, т. 3 вр. чл. 402, ал. 2 от КТ, в която вписал, че няма сключен писмен трудов договор, но работи в хотел „О.” за работодателя „Г.1.” ЕООД, като наглежда хотела, с работно време от 5 часа, почивни дни – събота и неделя и трудово възнаграждение от 500 лв. Впоследствие проверяващите поискали да се свържат с управителя на търговското дружество, като К. минал през сградата и им казал да го изчакат пред централния вход на хотела. Пред входа св. Г. се свързала с управителя на дружеството, който й обяснил, че призовката по чл. 45, ал. 1 от АПК следва да бъде връчена на К.. Самият К. излязъл от хотела и заявил същото пред проверяващите. През цялото време той боравел с връзка с ключове за помещенията в хотела, отключвал врати в самата сграда и се ориентирал много добре на територията на хотела. Призовката по чл. 45, ал. 1 от АПК била връчена на К., като на 20.11.2019г. в ДИТ Бургас били представени изисканите документи от упълномощено от управителя на дружеството лице. Не бил представен сключен трудов договор с К.. С оглед направените от проверяващите констатации проверяващите съставили протокол № ПР 1935751/20.11.2019г. за извършена проверка. От св. Г. бил съставен и АУАН № 02-0002574 от 20.11.2019г. срещу жалбоподателя за нарушение на чл. 62, ал. 1 КТ вр. чл. 1, ал. 2 КТ, връчен на упълномощеното лице. В предвидения срок срещу АУАН било депозирано възражение (на л. 19 – л. 20 от делото) с твърдения, че К. бил в обекта на основание частно посещение. Към възражението били приложени разпореждане за отпускане на пенсия на К., както и 2 бр. декларации – от управителя на дружеството и от К.. В своята декларация Е. К. декларирал, че на 04.11.2019г. се намирал в хотела, за да поиска от управителя да му даде за лично ползване лекотоварен автомобил и не е извършвал никаква трудова дейност. Въз основа на АУАН е издаденото и процесното НП, предмет на проверка в настоящото производство.

Изложената фактическа обстановка съдът прие за установена с оглед събраните по делото доказателства: АУАН № 02-0002574 от 20.11.2019г., справка по чл. 402, ал. 1, т. 3 вр. чл. 402, ал. 2 от КТ, призовка по чл. 45, ал. 1 от АПК, протокол № ПР 1935751/20.11.2019г. за извършена проверка, пълномощно, възражение срещу АУАН, ведно с разпореждане за отпускане на пенсия на К., както и 2 бр. декларации – от управителя на дружеството и от К., отговор на писмени възражения, изготвен от св. Г., заповед № З-0058 от 11.02.2014г. на изпълнителния директор на ИА „ГИТ”, показанията на свидетелите Г. и С.. От доказателствата по делото се установява в пълнота описаната по-горе фактическа обстановка. Същите си кореспондират помежду си и съдът ги кредитира. Не се кредитира единствено декларацията от К., представена след съставяне на АУАН. Към момента на проверката той е декларирал в писмен вид определени обстоятелства, поради което последващата негова декларация, в която декларира точно обратното и то едва когато е образувано административнонаказателното производство, не следва да се кредитира. Освен това тази негова декларация противоречи на останалите събрани по делото доказателства, в това число показанията на свидетелите, които сочат, че К. се е намирал в обекта, предприел е действия да обядва в него, познавал е добре хотела и е имал ключове от помещенията в този хотел. Тези факти не съответстват на декларираното впоследствие от него, че е посетил хотела по личен въпрос между него и управителя на дружеството.

При така установената фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Жалбата е депозирана в рамките на седемдневния срок за обжалване по чл. 59, ал. 2 ЗАНН, подадена от легитимирано да обжалва лице срещу подлежащ на обжалване акт, поради което следва да се приеме, че същата се явява процесуално допустима. Разгледана по същество жалбата е частично основателна.

Обжалваното наказателно постановление е издадено от компетентен орган (оправомощен да издава НП със заповед № З-0058 от 11.02.2014г. на изпълнителния директор на ИА „ГИТ”) в срока по чл. 34, ал. 3 ЗАНН. При издаване на АУАН и наказателното постановление са спазени императивните разпоредби на чл. 42 и чл. 57 от ЗАНН.

Настоящият състав като инстанция по същество след извършена проверка за законност, констатира, че при издаването на наказателното постановление не са допуснати съществени нарушения и на материалния закон, които да обуславят неговата отмяна. В конкретния случай се касае за извършено нарушение по чл. 62, ал. 1, вр. чл. 1, ал. 2 от КТ, съгласно които разпоредби отношенията при предоставянето на работна сила се уреждат само като трудови правоотношения и трудовият договор се съставя в писмена форма. По делото се установи, че в деня на проверката на място – 04.11.2019г., лицето Е. Нешев К. е било установено да полага труд в обекта, стопанисван от „Г.1.” ЕООД, като между него и жалбоподателя не е съществувал подписан трудов договор. В тази връзка следва да се има предвид, че трудовото правоотношение е уреденото от трудовото законодателство правоотношение, което възниква при и по повод предоставянето на работна сила от работника на работодателя. Трудовите правоотношения се различават от останалите граждански правоотношения между страните, свързани с престирането на работна сила (напр. договорът за изработка по см. на чл. 258 и сл. от ЗЗД) по своите елементи, уредени в трудовото законодателство – напр. работно време и почивки, отпуски, трудово възнаграждение. Наличието на всички тези елементи характеризира едно отношение като трудово. В случая К. собственоръчно е попълнил справка, в която е отбелязал, че е работещ за дружеството жалбоподател и е отразил конкретни елементи на трудовото правоотношение (трудови задължения, работно време, почивни дни, трудово възнаграждение). Както се посочи тази справка се кредитира от съда, тъй като за попълването посочените обстоятелства не се изискват специални юридически знания, а освен това не е имало причина К. да попълва работно време, почивни дни, трудово възнаграждение, ако е бил на посещение в хотела по лични въпроси. Наред с това служителите на ДИТ Бургас са възприели К. като единственото лице, намиращо се на територията на хотела, което свободно се е придвижвало в него, притежавало е ключове за помещенията му и впоследствие е било оправомощено от управителя да получи призовка по чл. 45, ал. 1 от АПК. Тези обстоятелства също са в противоречие с твърденията, че К. е бил на място по лични въпроси. Ето защо единственият начин за уреждане на отношенията между него и работодателя е бил чрез сключването на писмен трудов договор по чл. 62, ал. 1 вр. чл. 1, ал. 2 от КТ. Поради тази причина съдът приема, че търговецът е нарушил чл. 62, ал. 1 от КТ като не е уредил отношенията си с К. чрез сключването на писмен трудов договор.

Този извод не се разколебава и от твърденията, че „наглеждането” на хотела не може да се приеме за трудово правоотношение. На практика по делото е доказано, че К. е предоставял работна сила за жалбоподателя и твърденията, че само е „наглеждал” хотела, не променят този извод. Нещо повече – от значение за конкретното нарушение е предоставянето на работна сила, а така нареченото „наглеждане” също представлява предоставяне на работна сила, а не извършване на конкретна работа по смисъла на чл. 258 ЗЗД. Няма как да се приеме, че К. не е бил наясно каква справка попълва. В случая от значение са фактите, попълнени от него, а не формата, в която са попълнени. Няма логична причина той да попълни работно време, почивни дни, задължения и трудово възнаграждение, без такива да съществуват. Именно посочените факти характеризират правоотношението като трудово, а не самото попълване на декларацията. След като е декларирал посочените обстоятелства, К. на практика е декларирал основните елементи на трудово правоотношение, възникнало между него и жалбоподателя, което е следвало да бъде уредено с писмен трудов договор.

За извършеното нарушение в чл. 414, ал. 3 от КТ се предвижда наказание имуществена санкция в размер от 1500 лв. до 15 000 лв. Наказващият орган е наложил на жалбоподателя санкция в размер на 2000 лв. При определяне на наказанието при условията на чл. 27, ал. 2 от ЗАНН съдът достигна до извод, че справедливото наказание, което следва да се наложи на дружеството е „имуществена санкция” в минималния предвиден размер в санкционната норма - 1500 лв. Съдът счита, че с оглед липсата на отегчаващи вината обстоятелства налагане на наказание над предвидения в закона минимум се явява необосновано и несправедливо, поради което наложената санкция от 2000 лв. следва да бъде намалена до минимално предвидения в чл. 414, ал. 1 от КТ размер от 1500 лв. С така наложеното наказание в размер на 1500 лв. ще бъдат постигнати целите, предвидени в чл. 12 от ЗАНН да се предупреди и превъзпита нарушителят, както и генералната превенция за въздействие върху обществото. Така определеният от законодателя минимум е в достатъчно висок размер и при липсата на данни за други нарушения на трудовото законодателство от страна на търговеца, в достатъчна степен ще отговори на целите на административното наказание.

С оглед изложеното обжалваното наказателно постановление следва да се измени в частта относно размера на наложеното наказание „имуществена санкция”, като размерът се намали от 2000 лв. на 1500 лв.   

При този изход на спора с оглед изричното искане на процесуалния представител на ДИТ Бургас и на основание чл. 63, ал. 3 от ЗАНН в полза на наказващия орган следва да се присъдят направените разноски – за юрисконсултско възнаграждение. В тази връзка следва да се има предвид, че разноските се определят по реда на АПК. По смисъла на чл. 143, ал. 3 от АПК когато съдът отхвърли оспорването страната, за която административният акт е благоприятен, има право на разноски. В Тълкувателно решение № 3 от 13.05.2010г. по тълкувателно дело № 5/2009г. по описа на общото събрание на колегиите на ВАС е прието, че случаите, в които съдът отхвърли оспорването страната дължи заплащане на разноски за юрисконсултско възнаграждение, когато административният орган е представляван от юрисконсулт в производството. Видно от мотивите на ТР в такива случаи следва да се приложи субсидиарно разпоредбата на чл. 78, ал. 8 от ГПК. Според този текст размерът на присъденото възнаграждение за юрисконсулт не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ. Впрочем и разпоредбата на чл. 63, ал. 5 от ЗАНН препраща към чл. 37 от ЗПП. Според чл. 37, ал. 1 от ЗПП заплащането на правната помощ е съобразно вида и количеството на извършената дейност и се определя в наредба на Министерския съвет по предложение на НБПП. Въз основа на този текст е приета Наредба за заплащането на правната помощ. Съгласно чл. 27е от цитираната Наредба възнаграждението за защита в производства по Закона за административните нарушения и наказания е от 80 до 120 лв. Т.е. съдът следва да определи юрисконсултското възнаграждение именно в тези рамки. С оглед фактическата и правна сложност по делото, съдът достигна до извод, че за осъщественото от юрисконсулта процесуално представителство в полза на наказващия орган следва да се определи възнаграждение в размер на 80 лв. Като се вземе предвид изменението на НП и намаляването на наложената санкция от 2000 на 1500 лв., съдът достигна до извод, че съразмерно с потвърдената част от НП на наказващия орган следва да се определи юрисконсултско възнаграждение в размер на 60 лв. (арг. от чл. 63, ал. 3 от ЗАНН вр. чл. 144 АПК вр. чл. 78, ал. 3 от ГПК). Присъждането на част от претендираните разноски при изменение на НП е в съответствие и с трайната практика на ВАС по дела по ЗОДОВ (по реда, на които са се разглеждали претенциите за разноски преди измененията в чл. 63 от ЗАНН). В този смисъл напр. е Решение № 1168 от 23.01.2020г. по адм. дело № 607/2018г. на ВАС. Посочената сума следва да се присъди в полза на Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда”, доколкото последната е юридическото лице на бюджетна издръжка, към което принадлежи ДИТ Бургас (като териториално поделение) – арг. от чл. 63, ал. 5 ЗАНН вр. чл. 2, ал. 1 и чл. 16, ал. 1 от Устройствен правилник на изпълнителна агенция "Главна инспекция по труда” вр. пар. 1, т. 6  от ДР на АПК.

Така мотивиран и на основание чл. 63, ал. 1 ЗАНН, съдът

Р   Е   Ш   И   :

ИЗМЕНЯ наказателно постановление № 02-0002574 от 17.12.2019г. на директора на д. „И.п.т.”***, с което на „Г.1.” ЕООД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление в к. к. „************, на основание чл. 416, ал. 5 вр. чл. 414, ал. 3 от КТ за извършено нарушение на чл. 62, ал. 1 от КТ вр. чл. 1, ал. 2 от КТ, е наложено наказание „имуществена санкция” в размер на 2000 лв., като НАМАЛЯВА размера на имуществената санкция от 2000 лв. на 1500 лв.

ПОТВЪРЖДАВА наказателното постановление в останалата част.

ОСЪЖДА „Г.1.” ЕООД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление в к. к. „************, да заплати на изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда”, на основание чл. 63, ал. 3 и ал. 5 ЗАНН, сумата от 60 лв., представляваща направени по делото разноски – юрисконсултско възнаграждение.

Решението подлежи на обжалване пред Административен съд - Бургас в 14-дневен срок от датата на получаване на съобщението, че решението е изготвено.

РАЙОНЕН СЪДИЯ: