№ 17844
гр. София, 06.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 66 СЪСТАВ, в публично заседание на
първи октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ГЕОРГИ ИЛ. АЛИПИЕВ
при участието на секретаря ПЕТЯ Н. НИКОЛОВА
като разгледа докладваното от ГЕОРГИ ИЛ. АЛИПИЕВ Гражданско дело №
20251110115901 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 124 ГПК.
Производството по делото е образувано по искова молба от „***, със
седалище и адрес на управление: гр. ***, офис сграда ***, представлявано от
юрисконсулт *** Г., срещу ***, ЕГН: **********, с постоянен адрес: гр. ***.
Ищецът твърди, че на 13.07.2022г. между "*** (като кредитор) и
ответника Н. И. И. (като заемател) е сключен Договор за потребителски
кредит № ***. По силата на този договор ответникът е усвоил сума в размер
на 306,78 евро. Твърди се, че "*** е прехвърлило вземането си по този договор
за заем на „*** по силата на договор за цесия, сключен на 20.12.2023г.,по
силата на Приложение № 1 към Договор за покупко-продажба на вземания.
Сочи се, че ответникът е уведомен за извършената цесия по реда на чл.99, ал.3
ЗЗД.
Ищецът поддържа, че ответникът не е изпълнил задълженията си по
договора за заем, като не е върнал усвоената сума и дължимите лихви в
размер на 34,14 евро – договорна лихва, поради което е налице неизпълнение
и забава за периода от 21.08.2022г. до 04.11.2024г. – датата на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК в съда в размер на 29,03 евро. В резултат на това
ищецът, като цесионер, претендира непогасения остатък от главницата 247,70
евро, начислена договорна лихва в размер на 34,14 евро и обезщетение за
забава съгласно условията на договора в размер на 29,03 евро за периода от
21.08.2022г. до 04.11.2024г.
В законоустановения срок е постъпил писмен отговор от ответника Н. И.
И., която оспорва изцяло предявените искове по размер и основание.
Твърди, че в договора за заем изчисленият ГПР не включва неустойка за
непредоставяне на гарант, въпреки че такава клауза е предвидена в договора,
1
което нарушава разпоредбите на Закона за потребителския кредит (ЗПК).
Твърди, че е извършил плащания по договора за заем, които следва да бъдат
отчетени при определяне на дължимия размер. Заявява, че не е бил уведомен
за договора за цесия, което е в нарушение на закона. Ответникът счита, че
договорът е нищожен, тъй като противоречи на Закона за защита на
потребителите (ЗЗПотр.). Твърди, че клаузи от договора са неравноправни.
Моли съда да отхвърли предявените искове за главница, договорна лихва
и лихва за забава като недължими. Претендира присъждане на направените по
делото разноски, включително адвокатско възнаграждение.
От събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в
тяхната съвкупност, съдът приема за установено от фактическа и правна
страна следното:
От представените по делото писмени доказателства се установява, че
между ответника и "*** е сключен договор за паричен заем № ***/13.07.2022
г., по силата на който заемодателят е предоставил на заемополучателя сума в
размер на 600,00 лева. Съгласно разписка от същата дата (л.13), сумата е
получена в брой от ответника. В договора е уговорен годишен лихвен процент
от 40,10% и годишен процент на разходите (ГПР) от 42,16%.
С договор за продажба и прехвърляне на вземания от 20.12.2023 г.
заемодателят е прехвърлил вземанията си по договора на ищеца.
Съгласно константната практика на ВКС изискването за съобщение от
страна на предишния кредитор е с цел да бъде избегнато двойно плащане от
длъжника. Възражение за несъобщаване или съобщаване от ненадлежно
упълномощено лице може да бъде наведено от длъжника само при
изпълнение на задължението към предишния кредитор, в противен случай то е
ирелевантно. Такава е и практиката залегнала в Решение № 173 от 15.04.2004
г. на ВКС по гр. д. 788/2003 г., ТК съгласно което:“ Неизпълнението му не се
отразява на действителността на договора за цесия, а води до неговата
непротивопоставимост на длъжника само тогава, когато съобщението за
сключването му се предхожда от изпълнение, престирано на досегашния
кредитор. От това следва ирелевантността на факта кога и на кого е съобщено
за прехвърленото вземане, след като по делото безспорно е било установено,
че задължението за главница по договора за заем не е погасено.“ и в
Определение № 987 от 18.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 867/2011 г., IV г. о.,
ГК: “ Длъжникът може да възразява успешно за липсата на уведомяване само
ако едновременно с това твърди, че вече е изпълнил на стария кредитор или на
овластено от този кредитор лице до момента на уведомлението.“
От заключението на допуснатата съдебно-счетоводна експертиза, което
съдът кредитира като компетентно и неоспорено, се установява, че Съгласно
размерът на отпуснатият кредит – 600,00 лв., годишният лихвен процент от
40,10% в размер на 66,77 лв., размерът на неустойката – 415,23 лв., общата
сума за плащане в размер на 1082,00 лв., срокът за погасяване на кредита – 183
дни. Установява се, че съгласно разписки за извършени плащания и справка по
договор за заем №***/13.07.2022г., извършени плащания от заемателя Н. И.
2
И., възлизат в общ размер на 416,00 лв. Вещото лице посочва, че съгласно чл.
12, ал.4 от Договора е предвидената неустойка в размер на 421,23 лв., която
при включването на й в общите разходи по кредита, реалният ГПР възлиза на
160,22%.
При така събраните и обсъдени доказателства, съдът намира, че
предявените искове имат за предмет установяване на вземания, чийто
правопораждащ факт несъмнено е договор за потребителски кредит по
смисъла на чл. 9 от Закона за потребителския кредит. Това е договор, въз
основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за
предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за
продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността
на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски
през целия период на тяхното предоставяне, като не са налице изключенията
по чл. 4 ЗПК, а заемателят се явява потребител - лице, което при сключването
на договор за потребителски кредит, действа извън рамките на своята
професионална или търговска дейност.
Съгласно разпоредбата на чл. 7, ал.3 ГПК Съдът следи служебно за
наличието на неравноправни клаузи в договор сключен с потребител.
В случая страните са постигнали съгласие, че кредитополучателят
дължи заплащане на възнаградителна годишна лихва в размер на 40, 10 % от
главницата по кредита.
Разрешението, дадено в т. 3 от ТР № 1/2009 г. от 15.06.2010 г. по
тълкувателно дело № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС приема, че автономията на
волята на страните при сключването на договора е ограничена, като отделните
клаузи не може да противоречат на повелителните норми на закона и на
добрите нрави. Противоречието с императивни правни норми и добрите нрави
е основание за нищожност както на гражданските, така и на търговските
сделки. Добросъвестното встъпване в договорни правоотношения се основава
на принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските
правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона
интерес и в съдебната практика се възприема като съответно на морала
изискване чрез договорите да не се злоупотребява.
Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3то
ЗЗД винаги се проявява в нарушаване на правен принцип, който може
законодателно дори да не е изрично закрепен, но спазването му да е проведено
чрез създаване на други разпоредби, представляващи част от действащото
право. Такива са принципите на справедливостта, на добросъвестността в
гражданските и търговските правоотношения и на предотвратяването на
несправедливото облагодетелстване - аргументи от чл. 63 о т ЗЗД, чл. 302 от
ТЗ, чл. 307 от ТЗ и чл. 289 о т ТЗ. Преценката за нищожност на договорни
клаузи, поради накърняване на добрите нрави, следва да се прави за всеки
3
конкретен случай към момента на сключване на договора. Въпросът дали
договорената лихва е несъвместима с добрите нрави се решава конкретно за
всеки отделен случай, като се съобразят всички обстоятелства по делото - не
само нейния размер, но и размера и валутата на предоставения капитал, срока
на ползването, обстоятелствата, при които е било поето задължението за
лихва, нейната функция, както и всички други условия и обстоятелства по
договора, които евентуално биха имали значение за размера й. Нарушение на
нравствения императив би имало само, ако възнаграждението е предназначено
за генериране на свръхпечалба.
Нищожни са договорите, които противоречат на закона или го
заобикалят, както и договорите, които накърняват добрите нрави,
включително и договорите върху неоткрити наследства (чл. 26 ЗЗД). Видно от
съдържанието на нормата, законодателното уреждане на случаи, в които
договор или клауза от него ще е нищожна, когато при нормативната уредба
законодателят се е ръководел от принципа добрите нрави да не се накърняват,
привързва нормативно уредената хипотеза към основание на чл. 26, ал. 1
предл първо ЗЗД, без да изключва преценката на съда за недействителност
поради противоречие с добрите нрави за неуредените хипотези. Накърняване
на добрите нрави е налице, когато договорната свобода се използва от едната
страна, за да възложи на другата несъразмерни тежести, като се възползва от
по-неблагоприятното й положение. Преценката за нищожност поради
накърняване на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към
момента на сключване на договора. Съгласно Решение № 285 от 12.06.2019 г.
на ВКС по гр. д. № 1511/2018 г., IV, решение по гр. д. № 2944 по описа за 2021
г. Трето г. о и др. добрите нрави не са писани, систематизирани и
конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат
от тях, като за спазването им (например иск за присъждане на неустойка,
вземания с възнаградителен или санкционен характер, включително лихви и
годишен процент разходи по потребителски кредити) съдът следи служебно.
Един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в
гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и
защитава всеки признат от закона интерес. Такъв е несъмнено интересът на
потребителя при сключен от него договор за кредит. В съдебната практика са
установени субективните критерии за накърняване на добрите нрави при
злепоставяне на чужди интереси с цел извличане на собствена изгода
(Решение № 156 от 10.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2451/2019 г., III г. о., ГК и
Решение № 128 от 17.01.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3170/2017 г., I г. о., ГК,
Решение № 24 от 9.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2419/2015 г., III г. о., ГК,
Решение № 183 от 21.11.2018 г. на ВКС по т. д. № 542/2018 г., I т. о., ТК),
които принципно съвпадат с хипотезите на надмощно положение на
специализиран на съответен пазар търговец над неинформиран потребител,
поради което за да е налице по-общ състав на опорочаване на сделката, се
налага да се установи другия обективен критерий на толкова значителна и
явна несъразмерност на стойностите на насрещните престации, че полученото
4
от зависимата или фактически подчинената страна да е толкова незначително,
че да има практически нулева стойност. Нарушение на нравствения императив
би имало само, ако възнаграждението е предназначено за генериране на
свръхпечалба.
Съдът намира, че тъй като договорът има ясно дефинирани насрещни
престации, едната от които е нищожна, то сключването на договора е
опорочено. Съгласно чл. 26, ал. 4 ЗЗД, нищожността на отделни части от
договора не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от
повелителни правила на закона или когато може да се предположи, че
сделката би била сключена и без недействителните части. Следва да се държи
сметка, че не съществува правомощие на съда да се намеси в отношенията
между страните като замества една нищожна клауза с друга нормативна
разпоредба на закона.
При това положение настоящият състав намира, че договорът за кредит
е недействителен.
За пълнота следва да се посочи, че уговорената в чл. 12, ал.4 от договора
неустойка по съществото не изпълнява функциите на неустойка по смисъла на
чл. 92 ЗЗД. Клаузата в договора, с която е предвидено потребителят да дължи
неустойка на кредитора при неосигуряване на обезпечение, е уговорена във
вреда на длъжника и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца и потребителя. Кредиторът, като професионалист,
е длъжен да направи преценка на възможността на кредитополучателя да
върне кредита, съответно да даде надлежно обезпечение на предоставения му
кредит. Предвиждането на санкция за потребителя, ако не осигури
обезпечение, всъщност цели освобождаване на кредитора от изпълнение на
задължението му по чл. 16 от Закона за потребителския кредит и чл. 8 от
Директива 2008/48 и е опит за прехвърляне на същото в отговорност на
потребителя. В тежест на кредитора е да проучи предварително финансовото
състояние на потребителя, да изиска обезпечение на задълженията по
договора за кредит най-късно към сключването му и да не допуска
предоставяне на кредити без предварителна оценка на кредитоспособността.
Прехвърлянето на неблагоприятните последиците от неизпълнение на това
задължение на кредитора в патримониума на потребителя е в нарушение на
чл. 21, ал. 1 от ЗПК, съгласно която всяка клауза в договор за потребителски
кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е
нищожна.
Тази неустойка по съществото си представлява лихва и като такава
следва да се начислява към годишния процент на разходите по кредита,
съгласно императивното изискване на чл. 19, ал. 1 и, ал. 2 ЗПК. На основание
чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или
във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България. В противен случай и на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК тези клаузи са
5
нищожни.
Дефиницията на понятието "общ разход по кредита за потребителя" се
съдържа в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, съгласно който това са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждения за кредитни
посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия, като общият разход по
кредита за потребителя не включва нотариални такси.
От заключението на допуснатата съдебно-счетоводна експертиза, което
съдът кредитира като компетентно и неоспорено, се установява, че при
включването на тази неустойка в общите разходи по кредита, реалният ГПР
възлиза на 160,22%.
Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите не може да
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения. Към датата на сключване на договора този законов праг е
значително по-нисък от изчисления от вещото лице ГПР от 160,22%. Поради
това клаузите, формиращи оскъпяването по кредита, са нищожни на
основание чл. 19, ал. 5 ЗПК. Нищожността на тези съществени елементи
опорочава целия договор и води до неговата недействителност.
Съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
От гореизложеното следва, че основателен е единствено искът за
връщане на чистата стойност на кредита (главницата). Претендираният размер
на главницата по договора е 600,00 лева. От заключението по съдебно-
счетоводната експертиза се установява, че ответникът е извършил плащания
по договора в общ размер на 416,00 лева. Следователно, ищецът има право да
получи разликата, а именно 184,00 лева (600,00 лв. - 416,00 лв.).
Исковете за заплащане на договорна лихва и за обезщетение за забава са
неоснователни и следва да бъдат отхвърлени, тъй като при недействителен
договор потребителят не дължи такива разходи.
Ето защо следва да бъде уважен искът за сумата от 184 лева или 94,08
евро, представляваща главница по договора за кредит, като исковете за
заплащане на за разликата над 184,00 лв. до пълния предявен размер на
главницата от 247,70 евро, както и исковете за сумата от 18,72 евро,
представляваща договорна лихва, и за сумата от 29,03 евро са неоснователни
и следва да бъдат отхвърлени, тъй като при недействителен договор
потребителят не дължи такива разходи
6
По отношение на разноските.
С оглед изхода на спора, разноските следва да се разпределят съобразно
уважената и отхвърлената част от исковете. Общият размер на предявените
искове е 577,94 лв. (еквивалент на 295,44 евро). Уважената част е 184,00 лв.,
което представлява 31,8% от общата претенция.
Ищецът е направил разноски в заповедното производство в размер на 75
лв. (25 лв. държавна такса и 50 лв. юрисконсултско възнаграждение) и в
исковото производство в размер на 525 лв. (25 лв. държавна такса и 400 лв. за
експертиза и 100 лв. юрк възнаграждение, определено по реда на чл.78, ал.8
ГПК). Ответникът следва да му заплати 31,8% от тези суми, а именно 23,85
лв. за заповедното и 166,95 лв. за исковото производство, или общо 190,80 лв.
На основание чл.78, ал.3 ГПК ответникът имат право на разноски,
съобразно с отхвърлената част от исковете, но доколкото не са представени
доказателства да са сторени такива, не им се следват.
Мотивиран от гореизложеното:
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по исковете, предявени по реда на чл.
422, ал.1 ГПК, че Н. И. И., ЕГН **********, ДЪЛЖИ на „***, ЕИК ***,
сумата от 184,00 лева (94,08 евро), представляваща остатък от чистата
стойност по недействителен договор за потребителски кредит № *** от
13.07.2022 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 05.11.2024 г., до окончателното
изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. №
66717/2024 г. на СРС, като ОТХВЪРЛЯ предявените искове за разликата над
184,00 лв. до пълния предявен размер на главницата от 247,70 евро, както и
исковете за сумата от 18,72 евро, представляваща договорна лихва за периода
от 20.08.2022г., до 11.01.2023г., и за сумата от 29,03 евро, представляваща
обезщетение за забава за периода от 21.08.2022г. до 04.11.2024г., като
НЕОСНОВАТЕЛНИ.
ОСЪЖДА Н. И. И. , ЕГН **********, ДА ЗАПЛАТИ на „***, ЕИК ***,
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 23,85 лв. представляваща
извършени разноски в заповедното производство, както и сумата от 166,95 лв.,
представляващи разноски, направени в исковото производство, съразмерно с
уважената част от исковете.
Решението може да се обжалва в двуседмичен срок от връчването му на
страните пред Софийски градски съд.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7