ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 636
гр. Силистра, 2.12.2021 г.
Административен съд – Силистра, в закрито заседание на втори декември две хиляди двадесет и първа година, в състав:
СЪДИЯ: Валери Раданов
разгледа адм.дело № 221 по описа на съда за 2021 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:
Постъпила е жалба от Ч.В.П., ЕГН **********, адрес: ***, срещу разпореждане № 342000-21418 / 17.11.2021 г. на началника на група "МПСВАНД" към сектор „ПП“ при ОД на МВР – Силистра, с което, на основание чл. 64, ал. 1 ЗМВР, е наредено на жалбоподателя да предаде свидетелство за управление на моторно превозно средство № ********* в сектор „ПП“ – Силистра за изтърпяване на наказание „лишаване от право да управлява моторно превозно средство“ за срок от една година и шест месеца, наложено със споразумение № 260097 / 16.02.2021 г. по НОХД № 581 / 2021 г. на Районен съд – Варна.
Гореописаното разпореждане не представлява административен акт с оглед на съображенията, изложени по-долу.
На първо място, присъдите и споразуменията по наказателни дела имат пряк юридически ефект. Ето защо е немислимо да се опосредява ефекта на присъдата от административен акт, така че, вместо да се изпълни директно присъдата, да се изпълни пряко административен акт, издаден на основание на присъдата. С оглед на това, отнемането (изземването) на свидетелство за управление на моторно превозно средство представлява фактическо действие в изпълнение на присъдата, а не административен акт, който да наслагва върху правния ефект на присъдата свой собствен ефект чрез предписването на допълнителни правни последици. Аргумент в тази насока може да се извлече и от разпоредбата на чл. 172, ал. 3 ЗДвП, която урежда изземването на свидетелството за регистрация на моторното превозно средство не като разпореждане във формата на административен акт, а като фактическо действие, пряко произтичащо от съставянето на акта за установяване на административното нарушение. Защото административният акт, наказателното постановление или присъдата биха могли да имат за свой предмет правото да се управлява моторно превозно средство, а отнемането (изземването) на свидетелство за управление на моторно превозно средство представлява – както вече се спомена по-горе – фактическо действие по изпълнението на властническото волеизявление относно въпросното право. Така описаната връзка между властническото волеизявление, касаещо правото да се управлява моторно превозно средство, и действието по изпълнение на волеизявлението проличава от правилото чл. 190, ал. 2 ЗДвП, според което наказанието "лишаване от право да се управлява моторно превозно средство" тече от датата на изземването на свидетелството за управление. Това означава, че фактическото изземване реализира волеизявлението за налагане на наказанието. В същата насока е разпоредбата на чл. 20 от Наредба № I-157 / 1.10.2002 г. за условията и реда за издаване на свидетелство за управление на моторни превозни средства, отчета на водачите и тяхната дисциплина, която изброява следните основания на фактическото действие по отнемането (изземването) на свидетелства за управление на моторно превозно средство, а именно: влезли в сила наказателни постановления, решения или присъди, с които е наложено наказание "лишаване от право да се управлява моторно превозно средство", заповед за прилагане на принудителна административна мярка, съставен акт за установяване на административното нарушение, в изрично предвидените от ЗДвП случаи. Сред така изредените основания не фигурират каквито и да било разпореждания по чл. 64, ал. 1 ЗМВР за изземване на свидетелство за управление на моторно превозно средство.
На второ място, авторът на обжалваното разпореждане не е действал в качеството си на административен орган, а в качеството на орган по чл. 237, ал. 1 ЗИНЗС, т.е. като орган, който изпълнява пенална санкция, изразяваща се в лишаване от право. Да се допусне обжалване действията на този орган по реда на АПК, би означавало, че изпълнението на присъдите и споразуменията на наказателни дела се контролира от административните съдилища, което би било правен абсурд и неправомерно изземване на прокурорската компетентност по упражняването на надзор за законност върху изпълнение на наказанията (чл. 146 ЗСВ), който надзор включва и разглеждането на [...] жалби и молби във връзка с изпълнение на наказанията [...]“ (чл. 146, ал. 1, т. 3 ЗСВ).
На трето място, до известна степен сходна на разглеждания казус е хипотезата на издаване на разпореждане по чл. 64, ал. 1 ЗМВР в изпълнение на определение на наказателен съд, с което е разрешено принудителното извършване на действия от полицейски органи, изразяващи се в дактилоскопиране, фотографиране и изземване на образци за ДНК-профил от обвиняем по досъдебно производство. По повод на тази хипотеза ВАС пояснява следното: „Оспореното пред АССГ разпореждане само формално притежава белезите на индивидуален административен акт, защото с него не се създават права или задължения или непосредствено се засягат права, свободи или законни интереси [...] по смисъла на чл. 21 от АПК. Засягането на правната сфера на жалбоподателя е осъществено с акт на наказателен съд, който е цитиран в разпореждането на служителя на МВР. [...] атакуваният пред първата инстанция акт [...] не представлява индивидуален административен акт, подлежащ на съдебен контрол. Независимо от цитираното в разпореждането правно основание, полицейският орган не е формулирал свое собствено властническо волеизявление, а е предприел действия по изпълнение на влязъл в сила съдебен акт, като неправилно ги е осъществил само в писмена форма с пожелателен характер, вместо да пристъпи към реално принудително фактическо изпълнение или да потърси съдействие от наказателния съд ако има затруднения и съмнения. [...] във всички случаи правната сигурност изисква влезлите в сила съдебни актове да се изпълняват, включително принудително и без за това да се налага издаване на опосредяващ административен акт, който да подлежи на оспорване по реда на чл. 145 и сл. от АПК. В същия смисъл е и актуалната съдебна практика, в която е анализирана относимата правна уредба (определение № 6966 / 09.06.2021 г., постановено по адм.д. № 5159 / 2021 г. по описа на Върховния административен съд, пето отделение, определение № 10268 / 11.10.2021 г., постановено по адм. д. № 8902/2021 г. по описа на Върховния административен съд) [...]“ (решение № 10471 / 15.10.2021 г. на ВАС по адм.д. № 6075 / 2021 г., V о.).
Изложените по-горе съображения налагат извод за недопустимост на жалбата, поради което, на основание чл. 159, т. 1 АПК, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ жалбата на Ч.В.П., ЕГН **********, адрес: ***, срещу разпореждане № 342000-21418 / 17.11.2021 г. на началника на група "МПСВАНД" към сектор „ПП“ при ОД на МВР – Силистра и ПРЕКРАТЯВА производството по адм.дело № 221 / 2021 г. на Административен съд – Силистра.
Определението подлежи на оспорване пред Върховния административен съд в 7-дневен срок от съобщаването му.
СЪДИЯ: