№ 285
гр. СЗ.., 19.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СЗ.., I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и първи септември през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Даниела К. Телбизова Янчева
Членове:Николай Ил. Уруков
Атанас Д. Атанасов
при участието на секретаря Таня Д. Кемерова Митева
като разгледа докладваното от Даниела К. Телбизова Янчева Въззивно
гражданско дело № 20225500500463 по описа за 2022 година
Производството е образувано по въззивна жалба, подадена от П. М. П.
от с.А., общ.СЗ.., чрез пълномощника му адв.А. А. от АК СЗ.. против решение
№477 от 01.06.2022г., постановено по гр.д.№ 4986/2021г. по описа на
Старозагорския районен съд, с което е частично уважен установителен иск
във връзка с изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК депозиран
от ищеца, а именно за претендираната за заплащане сума в размер на 2300
лева, а е отхвърлена претенцията за заплащане на сумата в размер на 1500
лева. Претендираното парично задължение според ищеца е на основание
дадена според него на 11.08.2020г. в заем парична сума.
Въззивника не е съгласен с постановеното решение в частта, с което е
уважена молбата за сумата в размер на 2300 лева, като счита същото за
неправилно и претецията за недоказана. Претендират отмяна на решението в
тази му част и отхвърляне на исковата молба изцяло.
Счита, че първоинстанционният съд е постановил решение единствено
и изцяло като е неправилно е кредитирал свидетелските показания.
Моли да бъде отменено решението, като неправилно в частта, с която е
признато за установено по отношение на П. М. П. съществуването на
вземането на М. Р. Р. за сумата в размер от 2300 лева по договор за заем от
11.08.2020г. и законна лихва върху главницата от 13.05.2021г.до изплащането
и да бъде постановено ново решение, с което съдът да отхвърли предявения
от М. Р. Р. изцяло иск за съществуване на вземането по заповед за изпълнение
на парично задължение по чл.410 от ГПК №333/18.05.2021г. по ч.гр.д.
1
2133/2021г. по описа на Старозагорски районен съд и постанови обезсилване
на същата. Моли да бъде отменено решението и в частта, с която П. М. П. е
осъден за разноските по делото.
Въззиваемият М. Р. Р., чрез пълномощника си адв.М. Д. от АК СЗ..
оспорват изцяло подадената въззивна жалба, като неоснователна и недоказана
и като такава считат, че следва да бъде оставена без уважение. Излагат
съображения в тази посока, като се позовават на разпоредбата на чл.240, ал.1
от ЗЗД, както и на константната практика на ВКС по сходни казуси.
Претендират отхвърляне изцяло на подадената въззивна жалба, като
неоснователна и недоказана и потвърждаване на решението в обжалваната му
част, като законосъобразно, правилно и обосновано. Молят да им бъдат
заплатени направените пред настоящата инстанция разноски.
Съдът, като обсъди направените в жалбата оплаквания, извърши
проверка на обжалвания съдебен акт, съгласно разпоредбата на чл.271 ал.1 от
ГПК, при съвкупната преценка на доказателствата по делото, намери за
установено следното:
Предявен е иск с правно основание чл.415, ал.1, т.1 от ГПК.
Ищецът М. Р. Р. твърди, че на 11.08.2020 г. е предоставил на ответника
паричен заем в размер на 2300 лева, като ответникът се задължил да върне
заемната сума в брой изцяло до 30.03.2021г. Заемната сума била предадена
изцяло в брой на ответника на 11.08.2020г. в гр. С.З.. На 26.02.2021г., ищецът
предоставил на ответника паричен заем в размер на 1500 лева, като
ответникът се задължил да върне заемната сума в брой изцяло до 30.03.2021г.
Заемната сума била предадена изцяло в брой на ответника от ищеца на
26.02.2021г. в гр. С.З.. Двете заемни суми били предадени от ищеца на
ответника в присъствието на свидетели. До настоящия момент ответникът не
бил върнал нищо от предоставените в заем суми въпреки многобройните
покани на ищеца. Ищецът депозирал в РС - С.З. заявление за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, въз основа на което било образувано
ч.гр.дело №2133/2021г. и издадена заповед за изпълнение. Длъжникът подал в
срок възражение срещу издадената заповед. Моли съда да постанови
решение, с което да се признае за установено по отношение на ответника
съществуване на задължение на ответника в размер на 3800 лв. - главница,
ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на депозирането
в РС - СЗ.. на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК.
Моли съда да му присъди сторените по делото разноски.
Ответникът П. М. П. оспорва предявения иск. Изразява несъгласие с
изложените от ищеца факти, тъй като същите не отговаряли на обективната
истина. Действително ответникът познавал ищеца, като за периода от
02.11.2020 г. до 02.03.2021 г. ответникът престирал труд в представляваното
от ищеца дружество „А.**“ ООД с ЕИК ****** на основание сключен трудов
договор №21 от 02.11.2020 год. на длъжност „шофьор на лекотоварен
автомобил“. Предвид незаплащането от страна на работодателя ответникът
уведомил ищеца, че прекратява едностранно трудовото си правоотношение.
2
Въпреки това от страна на работодателя със заповед №15/02.03.2021 год.
трудовото правоотношение било прекратено едностранно на основание чл.71,
ал. 1 от КТ в срока за изпитване. До настоящия момент на ответника не били
изплатени дължимите възнаграждения за престарания труд по посочения
договор. Според ответника, липсва каквато и да правна и житейска логика
ищецът да му предостави в заем сумата от 3800.00 лева на 11.08.2020 год. с
падеж до 30.03.2021год., на 02.11.2020 год. между представляваното от ищеца
дружество и ответника да се сключи трудов договор. На 26.02.2021г. ищецът
да му предостави в заем сума в размер на 1500.00 лева, отново с падеж на
30.03.2021 год. и на 02.03.2021 год. да бъде прекратено едностранно
трудовото правоотношение. Ответникът категорично заявява, че не е
получавал от ищеца претендираните суми в заем, а и липсвала покана. Моли
съда да постанови за недължими претендираните с исковата молба суми
ведно със законните последици от това. Моли съда да му присъди сторените
по делото разноски, а именно възнаграждение за един адвокат.
Предявен е иск по чл.415, ал.1, т.1 ГПК, който представлява специален
положителен установителен иск с предмет съдебно установяване, че
вземането на кредитора съществува, т.е., че присъдената със заповедта за
изпълнение въз основа на документ сума се дължи. По иска по чл.415, ал.1,
т.1 от ГПК кредиторът следва да докаже факта, от който вземането му
произтича, а длъжникът - възраженията си срещу вземането.
Видно от приложеното ч.гр.д.№ 2133/2021 г. по описа на
Старозагорския районен съд, съдът е издал заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК № 333/18.05.2021 г. за сумата 2300 лева за
главница от невърната заета сума по договор за заем от 11.08.2020 г., сумата
1500 лева за главница от невърната заета сума по договор за заем от
26.02.2021г. и законната лихва върху главниците от 13.05.2021 г. до
изплащането им. В срока по чл.414, ал.2 ГПК е постъпило възражение от
длъжника и в срока по чл.415, ал.4 ГПК е подадена настоящата искова молба.
Правното твърдение на ищеца е, че между страните са възникнали две
заемни правоотношения - на 11.08.2020 г. за сумата 2300 лева и на 26.02.2021
г. за сумата 1500 лева. По делото не са представени писмени доказателства за
възникване на посочените правоотношения, но доколкото договорът за заем е
неформален и твърдените договори за заем са на стойност, по-малка от 5000
лв., няма пречка доказването да се извърши със свидетелски
показания/чл.164, ал.1, т.3 ГПК/.
Разпитаната по делото свидетелка Г.Т.И. сочи, че работи като
„технически сътрудник“ в офиса на ищеца. Твърди, че ответникът П. П.
започнал работа във фирмата на М. Р.. В средата на месец август 2020г. М. Р.
дал на П. М. 2300 лева. Свидетелката била в същата стая и видяла
предаването на парите от М. на П.. Чула двамата да се уговарят П. да върне
парите на М.. Не й е известно тези пари да са от касата на фирмата и смята, че
това са пари на М.. Свидетелката знае и за друг заем, даден от М. на П., в
размер на 1500 лева около средата на февруари 2021г. Уточнява, че това й го
3
е казал М.. Свидетелят Д.Г.Д. заявява, че ответникът не му е споделял да е
вземал пари на заем от работодателя си, но му е споделял, че дори не му
плащат заплатата. Свидетелят Х.П.А., сочи, че ответникът започнал работа
към края на 2019г. и му се оплаквал, че не му плащат редовно и не му плащат
всичко, което си е изработил.
Според трайно установената практика на ВКС при преценка на
свидетелските показания съдът следва да обсъди, на първо място, установява
ли се противоречие в показанията, съпоставяйки данните за осъществяването
на релевантните за спора факти, съдържащи се в показанията на всеки един
свидетел, а оттам да прецени казаното от кои свидетели следва да приеме за
достоверно и по какви съображения, като основе тази своя преценка на
установените по категоричен начин от останалите доказателства факти и
обстоятелства. При извършването на тази преценка съдът следва да изложи
съображения налице ли са основания да не бъде дадена вяра на показанията
на част от свидетелите и защо. Само ако се приеме, че свидетелските
показания са достоверни и са основани на лични, преки и непосредствени
впечатления, определени факти могат да се приемат за доказани (решение
№176/28.05.2011 г. по гр.д.№759/2010 г. на II г.о. на ВКС и решение
№250/21.12.2015 г. по гр.д.№3897/2015 г., I г.о. на ВКС). Гласните
доказателства, щом са относими и допустими се преценяват от съда по
вътрешно убеждение, като показанията на заинтересованите свидетели не са
недопустими и не биха могли само на това основание да се изключат от
доказателствения материал по делото, но всякога се преценяват наред с
останалите доказателства при съобразяване на обстоятелството, че могат да
са и евентуално необективни /в този смисъл са решения на ВКС: №
65/16.07.2010 год. по гр.д.№ 4216/2008 год. на IV г.о.; № 131 от 12.04.2013
год. по гр.д.№ 1/2013 год. и др./.
В случая единствено свидетелката Г.Т.И. има качеството на очевидец
при сключването на твърдения договор за сумата 2300 лв., тъй като излага
личните си възприятия за предаването на парите и постигането на уговорка за
връщането им. По отношение на сключването на договор за заем за сумата
1500 лв. свидетелката няма преки и непосредствени впечатления. Останалите
свидетели нямат непосредствени възприятия за процесните сделки и
показанията им не оборват показанията на свидетелката Иванова. Следва да
се отбележи, че законът не отрича възможността значими по делото
обстоятелства да се доказват с показания на един свидетел /определение №
280/12.04.2021 г. по гр.д.№ 3234/2020 г. на ВКС, 4-то г.о./, както и че
обстоятелството, че свидетелката е служител на ответника, само по себе си не
дисквалифицира дадените показания и не е основание за некредитирането им
с оглед разпоредбата на чл.172 ГПК /определение № 871/17.12.2019 г. по гр.д.
№ 2583/2019 г. на ВКС, 3-то г.о./. Същественото в случая е, че показанията на
свидетелката Г.Т.И. за сключването на твърдения договор за сумата 2300 лв.
не са разколебават от останалите доказателства по делото, поради което
следва да се приемат за достоверни.
4
При така установените обстоятелства се налага изводът, че между
страните е възникнало облигационно правоотношение по договор за заем по
смисъла на чл.240 и сл. от ЗЗД. От събраните по делото писмени и гласни
доказателствени средства се установява, че ищецът е предоставил реално на
ответника през месец август 2020 г. парична сума в размер на 2300 лв., като
ответникът е поел задължение да върне посочената сума. Следователно
налице са основните елементи на потребителския заем, установени в чл.240
от ЗЗД, поради което съдът счита, че ответникът дължи съобразно
съдържанието на сключения договор връщане на получената сума от 2300 лв.
Ответникът не е представил доказателства за изпълнение на това задължение
и следователно не е доказал възраженията си за недължимост на сумата 2300
лв. по издадената по ч.гр.д.№ 2133/2021 г. по описа на Старозагорския
районен съд заповед за изпълнение.
По делото не са събрани доказателства, подкрепящи истинността на
твърденията на ищеца за сключване на договор за заем за сумата 1500 лв.
Липсват както писмени доказателства, така и показания на свидетел -
очевидец на реалното предаване на сумата с уговорка за връщането й. В тази
част решението не е обжалвано и е влязло в законна сила.
Предвид гореизложеното, въззивният съд намира, че предявеният иск по
чл.415, ал.1, т.1 ГПК е основателен и следва да бъде уважен в частта за
установяване съществуването на вземането за сумата 2300 лева за главница от
невърната заета сума по договор за заем от 11.08.2020 г. и законната лихва
върху главницата от 13.05.2021 г. до изплащането й, присъдени със заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК № 333/18.05.2021 г. по
ч.гр.д.№ 2133/2021 г. по описа на Старозагорския районен съд.
Предвид гореизложените съображения, настоящата инстанция намира,
че решението в обжалваната му част е правилно и законосъобразно, поради
което следва да бъде потвърдено като такова. При постановяването му не са
допуснати нарушения на материалния и процесуалния закони, изводите
съответстват на събраните по делото доказателства.
С оглед изхода на делото – неоснователност на въззивната жалба
следва да се присъдят на въззиваемия направените разноски пред въззивната
инстанция, които са в размер на 470 лв., представляващи адвокатско
възнаграждение за въззивното производство.
Водим от горните мотиви, Старозагорския Окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №477 от 01.06.2022г., постановено по гр.д.
№ 4986/2021г. по описа на Старозагорския районен съд в обжалваната му
част.
ОСЪЖДА П. М. П. от с.А., община СЗ.. да заплати на М. Р. Р. от гр.СЗ..,
5
ул.“************** сумата 470 лева /четиристотин и седемдесет лева/,
представляваща разноски във въззивното производство.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6