№ 467
гр. София , 10.05.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 4-ТИ ГРАЖДАНСКИ в публично
заседание на дванадесети април, през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Нели Куцкова
Членове:Яна Вълдобрева
Мария Яначкова
при участието на секретаря Ива А. Иванова
като разгледа докладваното от Яна Вълдобрева Въззивно гражданско дело №
20201000503800 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл.258-чл.273 от ГПК.
С решение № 4826 от 06.08.2020г., постановено по гр.дело № 8278/2019г. на
Софийския градски съд, ГО, 23 състав, е отхвърлен искът на Х. К. К., предявен
против П.та на РБ с правно основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ, вр. с чл. 6, §. 1 от
Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, за осъждане на
ответника да плати на ищеца сумата 100 000 лева-обезщетение за неимуществени
вреди, причинени от нарушаване на правото на разглеждане и решаване в разумен
срок на сл.дело № 1/1991г., преобразувано в сл.дело № 780-II/1998г. и
преобразувано в ДП № II-048/1999г. по описа на Военно окръжна П. - София,
заедно със законната лихва, считано от 15.02.2019г. до окончателното плащане и
на основание чл. 10, ал.2 ЗОДОВ Х.К. е осъден да плати по сметка на СГС
разноски по делото в размер 300 лева.
Въззивна жалба срещу решението е подадена от Х. К. К., чрез пълномощника
адв. М. И. с оплаквания за неправилност и необоснованост. Жалбоподателят сочи,
че съдът неправилно не е кредитирал събраните по делото гласни доказателства,
като в противоречие с процесуалните правила не е съобразил, че независимо от
обстоятелството, че свидетелите водят дела срещу ответника, показанията им
установяват релевантни за спора факти, които се подкрепят и от останалите
събрани доказателства и които е следвало да бъдат съобразени при постановяване
на решението. Смята, че доколкото впечатленията на свидетелите от състоянието
на ищеца не са спорадични, а системни и постоянни, то показанията им следва да
бъдат взети предвид. Оспорва извода на съда, че гласните доказателства и
1
заключението на изслушаната и приета СПсихЕ установяват единствено
неимуществени вреди, причинени от т.нар. „възродителен процес”. Сочи, че съдът
не е отчел изводите на експерта, че при изследване на субективното преживяване
и оплаквания в ретроспектива се наблюдават при ищеца негативни емоционални
състояния с преживяване на чувство на несигурност, обида, нараняване на
достойнството и онеправданост. Смята, че констатациите на вещото лице,
изготвило СПсихЕ, че с висок стресогенен потенциал са само събитията от нар
„възродителен процес” не опровергава факта, че ищецът е загубил доверие в
правосъдието и институциите; че изпитва чувство на несправедливост, водещи до
разочарование и безсилие. Поддържа, че след като експертът е отчел, че у ищеца
се наблюдават чувство на онеправданост, обида, загуба на достойнство, може да
се направи и извод, че той има емоционална реакция и емоционален заряд
относно прекалената продължителност на наказателното производство по
следственото дело. Жалбоподателят оспорва извода на съда, че е оборена
презумпцията, която ЕСПЧ е установил в практиката си по въпроса за
неразумната продължителност на производството. Смята също, че неправилно
съдът е приел, че при изчисляване продължителността на производството следва
да бъде приспаднат периода през който делото се е намирало в съдебна фаза.
Предвид всичко изложено, жалбоподателят иска да бъде отменено решението и
вместо това да бъде постановено друго, с което предявеният иск да бъде уважен.
Претендира и разноски.
В срока по чл. 263, ал.1 ГПК въззиваемата страна-П.та на РБ не е взела
становище по жалбата.
Въззивната жалба е допустима-подадена е в предвидения в процесуалния
закон срок от легитимирана страна в процеса против валидно и допустимо
съдебно решение, подлежащо на въззивно обжалване, поради което следва да
бъде разгледана по същество.
СОФИЙСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, 4 състав, след преценка на
изложените от страните твърдения, доводи и възражения и на доказателствата по
делото съобразно разпоредбата на чл.235 от ГПК, приема следното:
Софийският градски съд е бил сезиран от Х. К. К. с искова молба, с която
против П.та на РБ е предявен иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ и иск по чл.
86 ЗЗД за осъждане на ответника да плати на ищеца сумата 100 000 лева, като
обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване на правото на ищеца от
разглеждане и приключване в разумен срок на образуваното през м. януари 1991г.
сл.дело №1/1991г., преобразувано в сл.дело №780-11/1998г. по описа на ВОП-
София, преобразувано в ДП №11- 048/1999 по описа на ВОП-София, което и към
момента е висящо.
В исковата молба се твърди, че през 1964г. ищецът сключил граждански брак
с Ф. К., от който се родили три деца и че към 1984г. семейството живеело в с. Я.,
община К.. Сочи се, че в края на 1984г. започнала кампания на БКП за
насилствена промяна на турските имена в български и тъй като ищецът бил
несъгласен с грубото посегателство на властта над основните човешки права и
изразявал открито неодобрението си с принудителната промяна на рождените им
турски имена, със забраната на майчиния им език и на културните традиции, на
2
19.01.1985г. бил задържан, а след това изпратен на о. Белене, където бил
подложен на нечовешки условия на живот; физически и психически бил
малтретиран; постоянно се страхувал, че няма да излезе жив от лагера. Твърди се,
че през м.март 1986г. ищецът бил изведен от лагера в Белене и бил принудително
заселен в с. Люти брод, Врачанско и настанен в стара порутена къща, където не
можел да избере работата си, нямал документи за самоличност, не можел да
напуска селото и бил напълно изолиран и отделен от семейството си. Сочи се, че
през м.април 1989г. ищецът заедно със семейството му били изселени в Турция.
В исковата молба се твърди още, че след 10.11.1989г. у ищеца се породила
надежда и очаквания, че новата демократична власт ще започне разследване и ще
предаде на съд и накаже виновните за т.нар. „възродителен процес”. Поддържа се,
че след новината, че е започнало дело за възродителния процес, ищецът заедно с
други пострадали се обединили в сдружение, което да ги подпомага в усилията им
във връзка с търсенето на информация по движението на наказателното дело и
предприемането на съответните законови действия по него в качеството им на
пострадали лица. Сочи се, че чрез сдружението ищецът получил информация за
движението на делото, за неколкократното внасяне на обвинителен акт в съда и
връщането му на П.та за доразследване; за настъпилите промени в подсъдността и
изпращането на делото на Софийска военна окръжна П.; за преобразуването му в
сл. дело №780-11/1998г.; за прекратяването му по отношение на починалите
междувременно обвиняеми и подсъдими; за възобновяването му и
продължаването му под нов номер ДП № II-048/1999г. по описа на ВОП-София;
за броя на пострадалите от възродителния процес лица и законните наследници на
тези, които са починали; за изпращането на молби за правна помощ до
компетентните турски власти по отношение на изселените лица.
Ищецът твърди, че от многобройната кореспонденция, водена с властите, се
установило, че повече от десетилетие П.та сочи като довод за забавянето на
делото, невъзможността да се извърши разпит на пострадалите при репресията -
повече от 130 лица. Сочи, че в продължение на годините от образуването на
сл.дело № 1/1991г. до момента, воден от надеждата за наказание на виновните за т
.нар. „възродителен процес“, от очакването за поне частично възстановяване на
справедливостта, както и от страха, че това дело едва ли ще приключи с
изправянето им пред съда, чрез сдружението ищецът пишел писма до различни
институции с искания да получи информация за хода на делото; оплаквал се за
забавянето му и за изтичането на разумния срок за разглеждането му; писал
молби до П.та. Ищецът твърди, че бил разпитван като свидетел по делото и били
разяснявани правата му на пострадал, но въпреки това не му били връчени
никакви документи по него. Твърди, че единствено на 04.10.2018г. получил
официално по законовия ред информация за делото, като в същото време от
Военната окръжна П. получавал откази на всичките си молби за информация и
преписи от документи по делото с мотива, че било секретно. Твърди, че предприел
действия за промяна на класификацията на делото като секретно, но и тази молба
не била уважена, с мотива, че правата на пострадалите са защитени и гарантирани
от закона.
Ищецът сочи, че с оглед направените в края на 2017г. промени в НПК, подал
молба за ускоряване на досъдебното производство по реда на чл. 368 и чл.369 от
НПК, но образуваното по молбата чнд № 94/2018г. в Софийския военен съд било
3
прекратено и делото било върнато на ВОП. Сочи, че в края на 2018г. искането му
било изпратено на Софийския градски съд, но с определение от 06.11.2018 г.,
постановено по нхчд № 4709 /2018г. съдът дал нов едномесечен срок на П.та за
приключване на делото. Твърди, че въпреки изтичането на този срок, липсва
произнасяне по същество, като междувременно и други пострадали са направили
подобни искания и с определения на СГС на П.та е даден едномесечен срок за
произнасяне, като и в тези срокове делото не е приключило.
Ищецът твърди, че през м. октомври 2018г. е издадено постановление от
04.10.2018г. за спиране на наказателното производство по ДП №11-048/1999г. по
описа на Военно-окръжна П.-София, на основание чл.244, ал. 1, т. 1, във вр. с
чл.25, ал.2 във вр. с чл.242, ал. 1 НПК- за изчакване на отговор по четвърта по ред
молба за правна помощ, като той подал жалба срещу определението за спиране и
с определение от 13.11.2018 г. по нчхд № 5062 /2018г . по описа на СГС
производството по жалбата е прекратено, а преписката върната на П.та за
извършване на съдопроизводствени действия и връчване на постановлението на
пострадалите.
Поддържа, че въпреки предприетите действия за ускоряване на процеса,
същият не е приключил повече от 27 години и че тази продължителност на делото
е довела до прекратяване на производството срещу виновните лица поради
тяхната смърт и до изтичането на давността за реализиране на наказателното
преследвано срещу последния жив обвиняем, който към момента вече е на
преклонна възраст. Поддържа, че е лишен от възможността да бъде конституиран
в наказателното производство като частен обвинител и граждански ищец и да
поиска възмездяване на причинените му вреди; че надеждите му, че ще получи
справедливост и възмездие за всичко, което му е било причинено останали
излъгани; че прекалено дългото забавяне на делото довело до изключително
изострено чувство за несправедливост, за това, че никой никога няма да понесе
отговорността за това, което му е причинено, до силно разочарование от
държавата и правовия ред, който е установен в нея; изпитвал чувство на недоверие
към институциите; чувствал се безпомощен и излъган, а дългите години на
безплодно очакване го направили раздразнителен човек, без надежда за
справедливост в този живот, разочарован и тъжен от всичко, като това довело и до
проблеми със съня и общуването.
Предвид всичко изложено, ищецът иска да бъде осъдена П.та да му плати
претендираното обезщетение, ведно със законната лихва, считано от 21.06.2019г.
– датата на подаване на исковата молба.
В срока за отговор на исковата молба ответникът П.та на РБ оспорва
предявения иск. Ответникът оспорва твърденията на ищеца, че в пряка причинна
връзка с образуваното през м.януари 1991г. сл.дело № 1/1991г. и продължаващо и
до момента ДП № II-048/1999г. са му причинени описаните в ИМ неимуществени
вреди. Сочи, че нормата на чл. 2б ЗОДОВ е влязла в сила на 15.12.2012г. и няма
обратно действие. Поддържа, че ищецът не е посочил, кое конкретно процесуално
действие не е извършено в разумен срок, а приложените към ИМ доказателства не
доказват неизпълнение на вменените от закона задължения на П.та по движение
на делото. Твърди, че въпросите за общата продължителност на производството
са свързани с неговия предмет, фактическата и правната му сложност, с
4
поведението на страните и на останалите участници в него, както и на
процесуалните им представители, като в случая, процесното наказателна
производство е с изключителна правна и фактическа сложност, води се срещу
много обвиняеми и има над 446 пострадали лица. Ответникът оспорва размера на
претенцията, като сочи, че същата не е съобразена с правилото на чл. 52 ЗЗД.
Софийският апелативен съд, като обсъди доводите на страните и събраните
по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност съобразно
разпоредбата на чл.235 от ГПК, намира за установено от фактическа страна
следното:
От представените по делото писмени доказателства се установява, че през
1964г. Х.К. е сключил граждански брак с Ф. К. М.; че през 1962г., през 1966г. и
през 1970г. са се родили децата им; че в периода от 01.10.1982г. до 15.02.1984г.
ищецът е работел в с. Ябланово, като строителен работник.
Страните не спорят, че в периода от 19.01.1985г. до 1989г. К. е задържан в
следствения арест, че принудително е настанен в Белене, че принудително е
заселен в с. Черепиш, както и че той и семейството му са изселени в Турция. Не се
спори, и че принудително са сменени рождените турски имена на ищеца и на
членовете на семейството му с български имена.
От удостоверение за идентичност на лице с различни имена с изх.№
135/05.12.2018г.на Кметство с. Я., община К., област Сливен и от удостоверение
за идентичност на имена в превод от турски на български език, се установява, че
имената Х. К. К. и имената Х. К. Ч. са имената на едно и също лице; че Х. К. М. и
Х. Д. М. са имената на едно и също лице, като и че това лице е придобило и
турско гражданство.
Не се спори, че от 2004г. ищецът е активен член в Сдружение за правосъдие,
права, култура и солидарност на Балканите, а видно от представения по делото
Устав на Сдружението една от основните му цели е действия в насока
възстановяване на правата и обезпечаване на понесените материални и
нематериални щети на представители на турското население и техните семейства,
живущи на Балканите и особено в България, които в различни периоди са се
противопоставили на наложената им асимилационна политика.
От представените писмени доказателства се установява, че на 31.01.1991г. с
постановление прокурор при П.та на въоръжените сили е образувано сл. дело №
1/1991г. по описа на П.та на въоръжените сили, преобразувано в сл. дело № 780-
ІІ/1998г. на ВОП - София, а след това преобразувано в ДП № ІІ-048 от 1999г. на
ВОП - София, за разследване на извършени през време на възродителния процес
престъпления. Страните не спорят, че и към момента наказателното производство
е висящо.
Установява се, че сл.д. № 1/1991г. е водено срещу петима обвиняеми за
престъпления по чл. 162, ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК-за това, че в периода
от 1984г. до 1988г., при условията на продължавано престъпление всеки от тях в
съучастие с други лица проповядвали и подбуждали към национална вражда и
омраза, а впоследствие по обвинение за престъпление по чл. 387, ал. 2, във вр. с,
ал. 1 и чл. 20, ал. 2 от НК, че през периода от 1984 г. до 1988г. при условията на
5
продължавано престъпление обвиняемите злоупотребили и превишили властта си
с цел постигане на консолидация на българската нация чрез насилствена
асимилация на мюсюлманското малцинство в страната, включваща принудителна
смяна на имената на българските мюсюлмани, принудително затваряне в лагери
на остров Белене, принудително преместване от работа и дисциплинарно
уволнение поради несъгласие с промяната.
На 20.07.1993г. и на 19.12.1997г. в съда са внасяни обвинителни актове
срещу обвиняемите, но образуваните въз основа на тях съдебни производства са
прекратявани, съответно през 1994г. и през 1998г., поради допуснати съществени
нарушения на процесуалните правила и делото е било връщано на П.та за
отстраняването им.
През 1998г. и през 1999г. двама от обвиняемите са починали и
производството по отношение на тях е било прекратено; през 1999г. и през 2002т.
производството по делото е било спирано поради наличие на свидетели в
чужбина, които е трябдвало да бъдат разпитани, след което е било възобновявано.
В хода на наказателното производство в периода от 05.02.2001г. до
04.02.2004г. са установени общо 446 пострадали лица, както и техните законните
наследници, от тях са разпитани общо 312 души, в това число на 28.06.2002г. от
военен следовател при Софийска военна П. е бил разпитван и ищецът.
На 07.12.2012г. последният останал жив обвиняем Г. А. е бил разпитван и е
поискал производството да бъде прекратено поради изтичане на давността
относно наказателното преследване за престъплението, по което му е повдигнато
обвинение.
Установява се, че през 2018г. ищецът изрично е поискал от Софийския
военен съд да бъде ускорено наказателното производство по ДП № ІІ-048 от
1999г. по описа на ВОП и по което искане е било образувано чнд № 94/2018г.; с
определение от 04.05.2018г. производството е било прекратено и искането е
изпратено на ВОП по компетентност.
През 2018г. ищецът е поискал от СГС да бъдат предприети действия по
ускоряване на наказателното производство и в СГС, НО е било образувано нчд №
4709/2018г. по описа на 13 състав и с определение № 4836/06.11.2018г. съдът е
определил едномесечен срок за проверка и оценка на доказателствата и за
произнасяне на П.та, съгасно правомощията й по чл. 242, ал.1 НПК и делото е
изпратено на ВОП по компетентност.
С постановление от 08.10.2018г. на прокурор при ВОП - София
наказателното производство е спряно, поради това, че 35 от пострадалите лица,
които са и очевидци на извършеното деяние, не са разпитани, включително и по
делегация, като за целта е изпратена поредна молба за международна правна
помощ до Република Турция, която взе още не е изпълнена. Това постановление е
било връчено на ищеца на 19.10.2018г.
Установява се също, че през 2018г. ищецът и още 12 лица са подали молби с
правно основание чл. 75, ал.3 НПК за участие в досъдебното производство.
В първоинстанционното производство е представен бр. 44 от 01.06.1990г.
6
на Държавен вестник, в който е обнародван списък на лицата, приет с решение на
Комисия на Народното събрание за политическа и гражданска реабилитация на
неоснователно лишените от свобода и въдворени в Белене лица във връзка с
насилствената промяна на имената на една част от българските граждани, сред
които е и ищецът.
Представена по делото е и декларация на 41-то Народно събрание от
11.01.2012г., с която категорично се осъжда асимилационната политика на
тоталитарния комунистически режим спрямо мюсюлманското малзинство н
България, включително и т.нар. „Възродителен процес”.
В първоинстанцинното производство е допуснато и прието заключение на
съдебно-психологична експертиза, изготвена от вещото лице Г. Г.-психолог.
Вещото лице след като е извършило психологическо изследване, чрез
наблюдение, фокусирано интервю, контент анализ на скали за възприет стрес,
скала за тревожност, за депресивност и личностов въпросник, е установило, че
при ищеца не е налице състояние на тревожност или депресивност в смисъла на
разстройство, както и че липсва висока предразположеност към дистрес и липсват
данни за налична психоматична проблематика към стресогенния период.
Експертът е посочил, че по време на интервюто ищецът е споделил, че делото е
започнало през 1991г. срещу онези хора, които им взели имената и са забранили
турския език в училищата; че вече 20 години чакат, но нищо не е излязло от
делото; че през 2002г. ищецът бил извикан да даде сведения по делото; че
пострадалите създали организация, която да защитава права им и да им
предоставя информация; че делото преди две години отново започнало да се
гледа.
Според вещото лице свързаните с непреключването на процесното
следствено дело преживявания не са очертани като изразен стресогенен фактор,
довел до дистрес. Обяснило е, че при фокусираното изследване относно
субективните преживявания и оплаквания в ретроспектива се установяват
негативни емоционални състояния с преживяване на чувство за несигурност,
обида, нараняване на достойнството, онеправданост, а като остатъчни последици -
отрицателни преживявания при мислено връщане към ситуацията. Посочило е, че
при ищеца липсва повишена тревожност или депресивност, както и висока обща
предразположеност към бързо изпадане в дистрес. Установило е, че в личен план
преживявания с висок стресогенен потенциал са събитията в периода от 1985 до
1989г., свързани с преименуване, задържане, принудително заселване, напускане
на страната, а по-късно смъртта на съпругата му и на сина му през 2012 г.
В първоинстанционното производство са събрани и гласни доказателства за
установяване на търпените от ищеца неимуществени вреди и интензитета им.
Свидетелят С. Х. С. твърди, че с ищецът били земляци и че двамата били
задържани по време на възродителния процес, били в една килия в Сливен и след
това заедно били изпратени на остров Белене. Спомня си, че ищецът много се
зарадвал, че истината ще възтържествува, когато започнало дело № 1 срещу Т. Ж.
и останалите виновници. Твърди, че ищецът живее в Турция, но запазил
българското си гражданство. Поддържа, че тъй като делото не приключвало
ищецът се ядосвал, нервирал се и започнал да губи надежда, защото искал докато
7
е жив да получи удовлетворение. Сочи, че двамата идвали до София да подават
жалби и молби и че всяко такова действие е свързано с емоции. Твърди, че синът
му и съпругата му починали и ищецът от ден на ден ставал по-нервен. Твърди, че
се наложило, за да не притеснява семейство си да отиде в старчески дом в
Турция. Сочи, че приятелят му много се притеснил, че имал разни болести, пиел
лекарства и е много отчаян. Поддържа, че ищецът е авторитетен човек, че е много
честен и поради това не бил съгласен навремето с преименуването, а с течение на
времето, когато делото се проточило много години станал нервен, ядосвал се,
започнал да боледува и понеже в семейството ставали кавги и имало напрежение,
по собствено желание отишъл в старчески дом. Свидетелят твърди, че направили
асоциация за търсене на правата си и много пъти са се събирали, като сочи че и
ищецът е член и активист на това дружество. Сочи, че когато се събирали,
основна тема били изтезанията, които преживели в България, както и, че много
пъти ищецът се оплаквал, че от ядове и мъки нощно време не може да спи. Според
свидетеля към момента ищецът няма никакво доверие към правосъдието и П.та.
Свидетелят Ш. С. М. твърди, че познава ищеца от Белене, тъй като заедно
били там, заедно работили на острова, след което ги изпратили по селата, като не
знае ищецът къде точно е бил настанен. Спомня си, е след като ги изселили в
Турция се видели отново. Твърди, че в продължение на 18 години бил
председател на сдружението, което направили и познавал всяка една от жертвите
и имал контакти с тях. Сочи, че периодично имали събрание на дружеството.
Спомня си, че когато с ищеца се запознали в Белене, той бил добър и благ човек,
но в течение на времето забелязал у него някакви изменения-започнал да се
нервира, понеже всеки един от тях бил убеден, че са били в Белене незаконно.
Твърди, че ищецът се променил и смята, че след всичко преживяно в България е
нормално човек да се обезвери, когато вижда, че процесът не приключва.
Поддържа, че ищецът постоянно изразявал отчаянието си и казвал, че не вярва, че
ще се доберат до правосъдието и правораздаването. Спомня си, че когато го
питал защо така говори, той казвал, че тези, които са извършили престъпленията,
не са изправени пред съд, следователно и те нямало да видят правосъдие. Твърди,
че въпреки това ищецът винаги участвал в събранията. Сочи, че накрая ищецът
бил толкова отчаян от това протакане на делото и до такава степен се изнервил, че
започнал да има проблеми в семейство. Поддържа, че единият му син починал и
за да не причинява страдания на близките си, отишъл в старчески дом.
Свидетелят твърди, че въпреки пълното си отчаяние ищецът продължил да идва и
да участва в събранията и във всяко едно събрание изразявал тревогата си,
разочарованието си и болката си затова, че процесът не приключвал. Сочи, че бил
изключително отчаян и много страдал от това, че процесът не приключвал; че бил
обезверен и въпреки, че участвал в делото, не вярвал, че някога ще приключи.
При така установените факти, Софийският апелативен ссъд, 4 състав, прави
следните изводи:
Съдът е сезиран с осъдителен иск с правно основание чл.2б, ал. 1 от ЗОДОВ,
вр. чл. 6 § 1 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и
основните свободи. Според чл.2б, ал.1 и ал.2 ЗОДОВ (ДВ, бр. 98 от 2012г.)
държавата отговаря, чрез съответния орган за вредите, причинени на граждани в
резултат на нарушаване правото им на разглеждане и разрешаване на делата в
разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията.
8
В случая, ищецът излага твърдения, че е пострадал от престъпления,
изразяващи се в незаконно задържане и побой, въдворяване в концлагер на остров
Белене и принудително изселване, извършени по време на т.нар. „възродителен
процес”, за който е образувано сл. дело № 1/1991г., преобразувано в ДП № II -
048/1999 по описа на ВОП - София, което и към момента е висящо, както и че в
резултат на продължилото повече от 27 години наказателно производство, висящо
и към момента, е претърпял вреди, изразяващи се в разочарование от това, че
дълги години няма изгледи за приключване на делото; страх, че обвиняемите ще
останат ненаказани; излъгани очаквания за възмездие за погазените права и
достойнство; загуба на доверие в институциите и усещане за липса на
справедливост; безпомощност, раздразнителност, затваряне в себе си, постоянно
емоционално напрежение, стрес, безсъние.
Разпоредбата на чл. 2б ЗОДОВ представлява специална вътрешно-правна
защита на признатото от чл.6, §1 от Конвенцията право като ангажира
отговорността на държавата да обезщети вредите, настъпили вследствие на
нарушено право на неин гражданин за разглеждане и решаване на дело в разумен
срок. Материално-правно легитимирано да предяви иска е и лицето, което има
статут на жертва по смисъла на чл. 6 ЕКПЧ-носител на права, признати от
националното право, които са засегнати от неоправданото забавяне и изходът на
производството има решаващо значение за тези права.
В случая, част от вредните обществено опасни последици на престъплението
по което е повдигнато обвинение в процесното ДП № II-48/1999г. по описа на
ВОП – София (първоначално образувано като сл. дело № 1/1991г.) по чл. 387, ал.
2, вр., ал. 1 от НК, са именно засягането на основни права на етническа
принадлежност, право на име, на свободно придвижване, право на труд и други,
като в случая липсва спор, че ищецът е сред тези лица, които са засегнати от
действията на обвиняемите при превишаването на власт. Именно обстоятелството,
че е засегната неимуществената сфера на ищеца, чрез описаните действия, му
придава качеството на пострадал от престъплението и обосновава правото му да
се ползва от търсената с предявения иск закрила (статут на жертва по смисъла на
чл. 6, § 1 от Конвенцията), изводима от интереса образуваното досъдебно
производство да се разгледа и реши в разумен срок. Както е посочил и съставът на
СГС, качеството жертва/пострадал от престъплението, ищецът е придобил от
момента на образуване на досъдебното производство, който е и началният момент
за определяне продължителността, съответно разумността на срока на
разследване (в този смисъл решение № 72/18.05.2017 г. по гр. д. № 3619/2016 г.
на ВКС).
Нормата на чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ (ДВ, бр. 98 от 2012 г.) дава ясно указание по
въпроса за фактическото основание на иска и предвидените критерии, които съдът
е длъжен да вземе предвид. Тези критерии са дефинирани в закона по начин, вече
установен в практиката на ЕСПЧ за случаи на нарушено право на разглеждане и
решаване на дела в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията. При
разглеждане на тези спорове съдът взема предвид общата продължителност и
предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност,
поведението на страните и техните процесуални представители, поведението на
останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти,
които имат значение за правилната преценка за разумност на периода.
9
Беше посочено вече, че процесното следствено дело е било образувано на
30.01.1991г. и към момента-повече от 30 години е на фазата на досъдебното
производство. Вярно е, че фактите, обосноваващи обвиненията (видно от
представените копия от обвинителни актове), са многобройни-посочени са
множество деяния, представляващи репресивни мерки спрямо огромен брой лица
по време на т.нар. „възродителен процес” и че повдигнатите обвинения са срещу
три лица и са за извършването на отделни деяния, което предполага и извършване
на множество процесуално-следствени действия. Въпреки това, САС намира, че
тази фактическа сложност на следственото дело, не може да оправдае
продължилото повече от 30 години досъдебно производство за установяване на
фактите, поради което смята, че е налице нарушение на правото на разглеждане и
решаване на делото в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията, което е в
резултат на действията на органите на досъдебното производство. Не се
установяват причини от обективно естество, които да наложат изключително
дългата продължителност на делото.
Въззивният съд не споделя изразеното от състава на СГС становище, че от
общата продължителност на наказателното производство следва да бъде
приспаднат периодът, през който делото е било в съдебна фаза. Разглеждането и
решаването на наказателното дело в разумен срок е основен принцип в
наказателното производство, като безспорно задължението е на съда, но
възможността да бъде изпълнено следва пряко от изпълнението на задължението
на прокурора и разследващите органи да осигурят провеждането на досъдебното
производство в предвидените в НПК срокове. Всички обсъдени факти относно
движението на процесното следствено дело и на действията на П.та, които са
безспорни в настоящото производство, водят до категоричния извод, че П.та не е
изпълнила своевременно задължението си за пълно и всестранно разследване, че
не е създала организация за приключване на разследването в разумни срокове, не
е извършила своевременно необходимата оперативно - издирвателна работа по
установяване на лицата, пострадали от престъпленията, които са и очевидци на
инкриминираните деяния, както и не е предприела в предвидените в НПК срокове
дължимата преценка за относимостта и необходимостта от събиране на всички
тези гласни доказателствени средства за разкриване на обективната истина и
целите на разследването. Наказателно дело с обща продължителност над 30
години, каквато и да е фактическата и правната му сложност, каквито и обяснения
да има за забавянето му, не може да е „проведено с дължимата грижа”
(Cominggersoll SA v Portugal 2000), така и решение № 306/22.10.2019 г. по гр. д. №
4482/2017 г. на ВКС, ІV ГО. Тази продължителност надхвърляща няколко пъти
срока на абсолютната давност, не може да бъде оправдана с характера и
сложността на знаково за държавата дело, като причина за превишаване на
разумния срок.
Двукратното прекратяване на образуваните по внесените обвинителни
актове съдебни наказателни производства е поради едни и същи допуснати
нарушения от страна на П.та-неясно изложение на обстоятелствата или липса на
такова относно състава на престъплението по чл. 387 НК, противоречия в
обвинителния акт, непосочване на пострадалите от престъплението лица,
съответно неразясняване на процесуалните им права. Следователно причина за
това забавяне на производството е неизпълнение на задължението на съответния
10
наблюдаващ прокурор да изготви обвинителен акт, съдържащ всички факти от
обективната и от субективна страна на престъплението, така че да е годен за
предаване на обвиняемото лице на съд. Предвид изложеното, САС намира, че
в случая досъдебното производство е надхвърлило многократно разумния срок, а
П.та не е направил необходимото, за да обезпечи ритмичното и своевременно
извършване на необходимите процесуално-следствени действия. Именно по този
начин, от неизпълнение на задълженията на П.та, е нарушено правото на ищеца,
като пострадал от престъпление, за разглеждане и решаване на процесното
следствено дело в разумен срок. По този начин ищецът е бил лишен от
възможността да се ползва от представените му от закона права на пострадал,
като основен елемент на това право е поддържането на обвинението, наред с
държавата, с цел получаване на справедливост и възмездие, чрез наказване на
виновните.
Следва да бъде посочено, че според практиката на ЕСПЧ спазването на
гаранцията за разглеждане на делата в разумен срок е с цел съхраняване на
доверието на обществеността в правораздавателната система и възмездяване
чувството за справедливост на страните в процеса, както лицата по отношение на
които е инициирано наказателно преследване, така и по отношение на
пострадалите. Съществен критерии за определяне разумната продължителност на
делото е и „значението на делото за лицето”, което според практиката на ЕСПЧ не
се преценява единствено, с оглед крайния резултат от производството, а често е
свързана с предмета на делото. В хипотезата на неразумно продължило
наказателно производство отговорността на държавата произтича от това, че
производството е инициирано от държавното обвинение, което разполага с
достатъчен ресурс (процесуални средства, и компетентни лица) да организира
провеждането на наказателното преследване в разумен срок.
Правото да се получи справедливост, възмездие и спокойствие, че виновните
ще бъдат наказани е толкова по-интензивно засегнато, колкото по-значими са
накърнените от престъплението права или критерият значение на делото за
пострадалия, залогът за него, е ключов за спора. Интересът на пострадалия,
залогът за него, както се посочи вече обикновено е свързан с предмета на делото.
В случая ищецът е жертва на т.нар. „възродителен процес”, представляващ опит
на управляващите РБългария в периода от 1984г. до 1989г. да наложат
насилствена асимилация на мюсюлманското население в България, чрез системни
репресии срещу тези социални групи и етноси. Няма спор, че такива мерки са
предприети и спрямо ищеца, в резултат на което са били засегнати основни негови
човешки права. Престъплението, довело да накърняване на тези основни права е
извършено от конкретни физически лица, висши държавни служители, които са го
извършили именно в това си качество и използвайки целия държавен ресурс, като
предприетата по отношение на ищеца репресия е единствено заради етническия
му произход и е с цел насилствена промяна на етно-културната му идентичност, от
една страна, така и с цел подчиняването на останалите лица в общността.
Безспорно образуваното наказателно производство по сл.дело № 1/1991г. за
пострадалия от репресиите ищец, е било надежда за въздаване на справедливост,
за налагане на заслужено наказание на виновните, за постигане на удовлетворение
и репариране, макар и частично на преживените от него унижения и страдания.
Тази надежда продължава повече от 30 години и очевидно вече е загубена, ведно с
11
вярата за възмездие, чрез върховенството на закона, каквото и до момента ищецът
не е получил.
Въззивният съд е на мнение, че по делото се установяват настъпили за ищеца
неимуществени вреди. При иска по чл. 2б от ЗОДОВ на обезщетяване подлежат
всички преки и непосредствени вреди, причинени от неразумната
продължителност на съдебното производство. По отношение на неимуществените
вреди, съгласно практиката на ЕСПЧ (решение на ЕСПЧ от 20.03.2006г. по д. № 1-
Скордино срещу Италия) съществува силна, но оборима презумпция, че
неразумната продължителност на производството причинява такива вреди, поради
което поначало не е необходимо ищецът да твърди изрично и да доказва
обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице,
спрямо което съдебното производство е продължило извън рамките на разумния
срок, като притеснения за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен
изход, накърняване на чувството му за справедливост и на доверието му в
държавността поради забавянето на делото. В този смисъл и решение №
272/27.01.2020г. по гр.дело № 924/2019г. на IV ГО на ВКС; решение №
122/28.10.2020г. по гр.дело № 166/2020г. на III ГО на ВКС; решение №
306/22.10.2019г. по гр.дело № 4482/2017г. на IV ГО на ВКС и други.
Съобразявайки цитираната съдебна практика САС е на мнение, че житейски
изводимо е, без да е необходимо да бъде доказвано, че накърненото право за
разглеждане и решаване на делото в разумен срок има за неизменна последица
емоционално напрежение, стрес, загуба на доверие в институциите,
безпомощност, раздразнителност, неудовлетвореност, в случая продължили
повече от 30 години.
Въззивният съд не споделя извода на състава на СГС, че презумпцията в
случая е опровергана. Ответникът П.та на РБ не е ангажирал никакви
доказателства за оборването й. Напротив, от страна на ищеца са ангажирани
гласни доказателства, чийто показания САС подробно обсъди и от които се
установяват конкретни негативни психо-емоционални преживявания на ищеца,
именно вследствие на неразумната продължителност на процесното следствен
дело.
В конкретния случай, от една страна ищецът е пострадал от престъпление с
висока обществена опасност, при което са накърнени негови основни права и
свободи и преживяванията му през периода от 1984г. до 1989г., свързани с
преименуване, задържане, принудително заселване, напускане на страната, са
преживявания с висок стресогенен потенциал(заключението на СПсих).
От друга страна, видно от обсъдените гласни доказателства се установява
категорично настъпването на неимуществени вреди, изразяващи се в
разочарование, ищецът се чувствал излъган в очакванията си да получи морално
възмездяване на преживените репресии прямо него, бил отчаян и изнервен от
протакането на делото, изгубил вярата си, че ще се „добере до правосъдие”,
изгубил надеждата, че докато е жив ще получи удовлетворение, въпреки
проявения интерес от развитие на делото и подаването на молби за ускоряването
на движението му. От обсъденото заключение на СПсихЕ се установява,
наличието на негативни емоционални състояния с преживяване на чувство за
несигурност, обида, накърняване на достойнството, онеправданост, а като
12
остатъчни последици - отрицателни преживявания при мислено връщане към
ситуацията.
САС намира за основателно оплакването във въззивната жалба, че
неправилно съставът на СГС не е кредитирал показанията на разпитаните по
делото свидетели. Както е посочено в решение № 207/17.03.2021г. по гр.дело №
165/2020г. на IV ГО на ВКС, законодателят е създал едно предположение относно
посочените в хипотезата на чл. 172 ГПК лица за възможна тяхна
заинтересованост или предубеденост от изхода на делото-роднините, настойника
или попечителя на посочилата го страна, осиновителите, осиновените, тези, които
се намират с насрещната страна или с роднините й в граждански или наказателен
спор, пълномощниците, посочени от техните доверители. Във всички случаи,
свидетелят се явява заинтересован, ако в резултат на показанията му, за него или
негови роднини и близки би възникнала определена облага или отговорност.
Съдът, поради това, е длъжен да извърши преценка на тяхната обективност и
доколко поведението на свидетеля и данните по делото изключват
заинтересоваността и предварителната предубеденост да са повлияли на
достоверността на показанията му. Към показанията на такива свидетели съдът
трябва да подходи със засилена критичност, но не съществува забрана въз основа
на техните показания да бъдат приети за установени факти, които ползват
страната, за която свидетелят се явява заинтересован или такива, които вредят на
противната страна.
В решение № 79 от 12.07.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3244/2016 г., IV ГО и
решение № 176 от 28.05.2011г. на ВКС по гр.д. № 759/2010 г., II ГО, ГК, решение
№ 65/16.07.2010г. по гр.дело № 4216/2008 г. на IV ГО на ВКС и др. е разяснено, че
гласните доказателства, както и всички други, щом са допустими и относими, се
ценят съвкупно с целия доказателствен материал по делото, по вътрешно
убеждение и по правилата на логиката. Съдът трябва да прецени дали свидетелите
са възприемали осъществяването на релевантните факти едновременно или по
различно време, дали впечатленията им са спорадични или системни, възможна
заинтересованост или предубеденост. Според решение № 183/30.06.2017 г.на ВКС
по гр. дело № 4028/2016 г. на IV ГО когато правнорелевантни факти се
установяват със свидетелски показания, съдът взема предвид начина, по който
свидетелите са узнали тези факти, както и способността и желанието на
свидетелите вярно да възприемат фактите и добросъвестно да ги възпроизведат в
показанията си. Заинтересоваността на свидетеля може да се отрази както на
начина, по който той възприема фактите, така и на неговата оценка за тях, а също
и на начина на възпроизвеждането им в показанията пред съда. Това може да се
отнася за всички факти или само за някои от тях, поради което съдът е свободен
да прецени дали да се довери на тези показания и в каква степен. Като преценява
данните за заинтересованост на свидетелите, съдът може да приеме, че
заинтересованият свидетел е възприел вярно правнорелевантните факти и ги
възпроизвежда добросъвестно в показанията си, а свидетел, за когото няма данни
за заинтересованост, е възприел някои или всички факти погрешно, не е способен
да ги възпроизведе в показанията си или ги възпроизвежда недобросъвестно.
Съобразявайки цитираната съдебна практика и разпоредбата на чл. 172 ГПК,
въззивният съд приема, че показанията на свидетелите С. и М. следва да бъдат
кредитирани, тъй като същите са логични, последователни, резултат са от лични
13
техни впечатления и тъй като не са опровергани от другите доказателства по
делото. САС намира, че тези показания са достатъчно конкретни и са от естество
самостоятелно да обосноват извод за релевантните за спора факти и обстоятелства
относно търпените от ищеца неимуществени вреди, в резултат на разглеждане на
процесното следствено дело в неразумен срок и техния интензитет, независимо от
установеното от състава на СГС обстоятелство, че двамата свидетели водят дела
против П.та с идентичен с настоящето дело предмет. Въззивният съд не споделя
изразеното от състава на СГС становище, че двамата свидетели имат личен
интерес ответникът по делото да бъде осъден по предявения от ищеца иск. В
случая, свидетелите не се явяват заинтересовани от изхода на конкретния спор,
тъй като в резултат на показанията им, за тях или за техни роднини и близки не би
възникнала определена облага или отговорност. Въпреки, че и двамата свидетели
сочат, че също са били жертви на т.нар. „възродителен процес”, евентуалната
тяхна предубеденост или заинтересованост от изхода на конкретното дело, САС
намира, че не е повлияла на вярното възприемане на правнорелевантните факти-че
ищецът се ядосвал и се нервирал, тъй като следственото дело не свършва, че
започнал да губи надежда, че докато е жив ще получи удовлетворение, че се
отчаял и не вярвал вече да се „добере до правосъдие” и не е повлияла на
добросъвестното им възпроизвеждане пред съда. Обсъдените свидетелки
показания не съдържат вътрешни противоречия или неясноти и уклончивост
относно значимите за спора факти, нито съдържат противоречия с останалите
доказателства по делото.
Свидетелските показания не са в противоречие и с изводите на обсъдената
СПсихЕ, че свързаните с неприключването на процесното следствено дело
преживявания на ищеца не са очертани като изразен стресогенен фактор, довел до
дистрес. Това е така, тъй като от една страна психологът е установил, че при
ищеца по принцип липсва висока обща предразположеност към бързо изпадане в
дистрес, а от друга, напълно съвпадат с изводите на експерта, че при извършеното
изследване се установяват негативни емоционални състояния с преживяване на
чувство за несигурност, обида, нараняване на достойнството, онеправданост, а
като остатъчни последици - отрицателни преживявания при мислено връщане към
ситуацията.
Предвид изложеното и доколкото се установи по делото наличието на
законовите предпоставки за основателност на предявения иск с правно основание
чл. 2б ЗОДОВ, то същият следва да бъде уважен.
При определяне на обезщетението за неимуществени вреди, причинени от
нарушаване на правото на разглеждане и решаване на процесното следствено дело
в разумен срок, САС взе предвид вида на конкретното ДП, качеството на ищеца
по него - пострадал от престъпление, поведението на компетентните органи във
фазата на досъдебното производство, нарушеното чувство на справедливост на
ищеца, загубата на вяра в институциите, напредналата възраст на ищеца - към
1991г. е бил на 47 години, а към днешна дата вече е на 78 години, което засилва
чувството му на безсилие и липса на вяра, че ще дочака справедливото
разглеждане на делото и поемането на отговорност на виновните лица. Предвид
изложеното, съдът намира, че справедливият размер на обезщетение е 30 000
лева, в който размер следва да бъде уважена исковата претенция и отхвърлена за
разликата до пълния претендиран размер 100 000 лева.
14
При определяне размера на обезщетението съдът съобрази обстоятелството,
че към датата на постановяване на това решение наказателното производство все
още не е приключило и към момента е с продължителност 30 години и 3 месеца.
САС съобрази от друга страна, че наказателната принуда не е пряко насочена
против личността на ищеца, тъй като същият има качеството пострадало лице, т.е.
продължителността на следственото дело касае моралната удовлетвореност да
бъде потърсена отговорност от виновните лица. Съдът взе предвид и че по делото
останаха недоказани твърденията на ищеца, че в пряка причинна връзка с
продължилата повече от 30 години висящност на следственото дело, е пострадало
и физическото му здраве. Съдът отчете и изводите на психолога, че при ищеца не
се наблюдава наличие на психоматична проблематика към стресогенния период,
нито е установено състояние на тревожност или депресивност, в смисъла на
разстройство.
П.та следва да бъде осъдена да плати и законна лихва върху присъденото
обезщетение, считано от датата на подаване на исковата молба-21.06.2019г. до
окончателното плащане.
Изводите на въззивната инстанция частично не съвпадат с изводите на
първоинстанционния съд, поради което решението следва да бъде отменено в
частта, с която е отхвърлен искът за сумата 30 000 лева и в частта, с която ищецът
е осъден да плати по сметка на СГС разноски над 210 лева до 3000 лева. Вместо
това следва да бъде постановено решение, с която, на основание чл. 2б ЗОДОВ
П.та на РБ бъде осъдена да плати на Х.К. обезщетение за неимуществени вреди в
размер 30 000 лева, ведно със законната лихва, считано от 21.06.2019г. до
окончателното плащане, както и на основание чл. 10, ал.3 ЗОДОВ сумата 10 лева
за държавна такса в първоинстанционното производство. В останалата обжалвана
част решението на СГС следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора, на основание чл. 10, ал.3 ЗОДОВ, П.та на РБ следва
да бъде осъдена да плати на жалбоподателя-ищец 5 лева за държавна такса за
въззивното производство. В производството пред СГС, както и в производството
пред САС не са представени доказателства за уговорено и платено от ищеца
адвокатско възнаграждение в полза на упълномощения по делото адвокат, поради
което САС не присъжда разноски за адвокатско възнаграждение, съразмерно
уважената част от иска.
Така мотивиран, Софийският апелативен съд, 4 състав
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 4826 от 06.08.2020г., постановено по гр.дело № 8278/2019г.
на Софийския градски съд, ГО, 23 състав, в частта, с която е отхвърлен искът на
Х. К. К., предявен против П.та на РБ с правно основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ,
вр. с чл. 6, §. 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните
свободи, за осъждане на ответника да плати на ищеца сумата 30 000 лева-
обезщетение за неимуществени вреди, както и в частта, с която Х.К. е осъден да
плати по сметка на СГС разноски по делото над 210 лева до 300 лева и вместо
това ПОСТАНОВЯВА:
15
ОСЪЖДА П.та на РБ, на основание чл. 2б ЗОДОВ вр. с чл. 6, §. 1 от
КЗПЧОС, да плати на Х. К. К. сумата 30 000 лева-обезщетение за
неимуществени вреди, причинени от нарушаване на правото на разглеждане и
решаване в разумен срок на сл.дело № 1/1991г., преобразувано в сл.дело № 780-
II/1998г. и преобразувано в ДП № II-048/1999г. по описа на Военно окръжна П. -
София, ведно със законната лихва, считано от 21.06.2019г. до окончателното
плащане.
ОСЪЖДА, на основание чл. 10, ал.3 ЗОДОВ, П.та на РБ да плати на Х. К.
К. разноски за първоинстанционното производство в размер 10 лева за платена
държавна такса.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 4826 от 06.08.2020г., постановено по гр.дело
№ 8278/2019г. на Софийския градски съд, ГО, 23 състав, в останалата обжалвана
част.
ОСЪЖДА, на основание чл.10, ал.3 ЗОДОВ, П.та на РБ да плати на Х.
К. К. разноски за въззивното производство в размер 5 лева за платена държавна
такса.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВЪРХОВНИЯ
КАСАЦИОНЕН СЪД при предпоставките на чл.280 от ГПК в едномесечен срок от
връчването.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
16