РЕШЕНИЕ
№…90
гр. Самоков, 22.05.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
САМОКОВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, пети състав, в публичното съдебно заседание, проведено
на четиринадесети октомври през две хиляди и деветнадесетата година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ
ЯНКО ЧАВЕЕВ
при участието на секретаря Дарина
Николова сложи за разглеждане докладваното от съдията гр. д. № 1588 по описа на съда за
„Профи кредит България” ЕООД, гр. София е предявило срещу Г.М.Г., с постоянен и настоящ адрес ***, иск
за установяване съществуването на свое вземане срещу ответника в размер 933,90
лв., представляващо дължима и неизплатена от ответника сума по договор за
потребителски кредит „Профи кредит стандарт“ № **********, сключен между
страните по делото на 28.09.2016 г. Ищецът претендира и разноските по делото.
Твърди се в исковата молба, че по
силата на този договор ищецът се задължил да предостави на ответника кредит в
размер 500 лв., а последният се задължил да погаси кредита в срок от 9 месеца с
плащане на месечни погасителни вноски, всяка в размер 65,51 лв., дължима на
4-то число на месеца и включваща части от главницата и от възнаградителна
лихва, уговорена при годишен лихвен процент 41,17 %, като годишният процент на
разходите бил 49,87 %. Страните се съгласили също така ищецът да предостави на ответника
пакет от допълнителни услуги срещу възнаграждение в общ размер 465,66 лв.,
платимо разсрочено на падежите на погасителните вноски, всяка от които била
увеличена на това основание с 51,74 лв. Така общото задължение на ответника по
договора за кредит и по пакета от допълнителни услуги било уговорено в размер
1055,25 лв. при общ размер на месечната вноска 117,25 лв.
Ищецът предоставил на ответника
искания кредит като му превел сумата 500 лв. с преводно нареждане с банкова
референция № 067029970012096 от 28.09.2016 г. Ответникът изпълнил задълженията
си по договора за потребителски кредит само частично – с плащане на една пълна месечна
вноска по погасителен план, поради което по силата на чл. 12, т. 3 от Общите
условия на договора за потребителски кредит настъпило автоматично прекратяване
на договора и обявяване на неговата предсрочна изискуемост. Предсрочната
изискуемост на кредита настъпила по този начин на 21.02.2017 г., а до ответника
било изпратено писмо-уведомление за настъпването й на 22.02.2017 г. Ищецът сочи
в исковата молба, че ако съдът не приеме, че ответникът е редовно уведомен за
прекратяването на договора, респективно за обявяване на предсрочната
изискуемост, то същият да се счита за редовно уведомен за това с получаването
на препис от исковата молба. Общият размер на непогасените вземания на ищеца
срещу ответника бил 933,90 лв., която сума се претендира като главница.
За тази сума ищецът подал
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, по което било
образувано ч. гр. дело № 1086/2017 г. по описа на РС – Самоков. Съдът уважил
заявлението с издаване на заповед за изпълнение, а с оглед прилагането на
заповедта като връчена при условията на чл. 47, ал. 5 от ГПК, съдът указал на
ищеца на основание чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК да предяви иск за установяване
съществуването на вземането си. Ищецът спазил срока по чл. 415, ал. 4 от ГПК.
Това обуславя твърденията на ищеца за правният му интерес от предявяване на иска
като установителен.
В срока по чл. 131 от ГПК адв. Е.А., назначена за особен представител на ответника на
основание чл. 47, ал. 6 от ГПК, е представила отговор на исковата молба, в
който искът е оспорен изцяло и е изразено становище за неговата
неоснователност. Твърди се в отговора на исковата молба, че ответникът не е
подписал искането за отпускане на кредит с допълнителни услуги и договора за
потребителски кредит, поради което не е налице валидно възникнало облигационно
отношение между ищеца и ответника. Изложени са възражения за нищожност на
договора за потребителски кредит от 28.09.2016 г. и споразумението за
допълнителни услуги към него поради противоречие със Закона за задълженията и
договорите, наличие на съществени противоречия между договора от 28.09.2016 г.
и искането за допълнителни услуги към него, противоречие с добрите нрави и със
Закона за защита на потребителите, както и поради неравноправност на клаузите
по смисъла на чл. 143 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП), водещи до
нищожност на сключения договор за кредит и за допълнителни услуги. Освен това
се изтъква в отговора на исковата молба, че в договора за потребителски кредит
не бил посочен ясно срока за погасяване на кредита и че ответникът не бил
уведомен за настъпване на предсрочната му изискуемост. Сочи се също така, че
ответникът не е усвоил кредита и не е получил
уговорените допълнителни услуги. Прави се и възражение за прекомерност на
договорения лихвен процент между страните в нарушение на закона.
В писмена молба, постъпила на
10.10.2019 г., т. е. преди откритото съдебно заседание, в което е даден ход на
устните състезания, юрк. Кирил Стумбов – пълномощник
на ищеца заявява, че поддържа иска, изразява становище за неговата основателност
и моли за уважаването му ведно със законната лихва за забава върху
претендираното вземане, считано от датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 1086/2017 г. по описа на РС –
Самоков до окончателното му изплащане.
Пред съда ответникът се
представлява от назначения му особен представител адв. Е.А.,
която заявява, че поддържа становището по иска, изразено с отговора на исковата
молба и в хода на устните състезания счита, че същият е неоснователен и недоказан,
поради което следва да бъде отхвърлен.
Съдът, като прецени по свое
убеждение събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Предявен е иск с правно основание
чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД.
Искът е допустим с оглед
установените от приложеното ч. гр. д. № 1086/2017 г. на РС – Самоков
обстоятелства, че издадената в заповедното производство заповед за изпълнение е
приложена като връчена на длъжника - настоящ ответник при условията на чл. 47,
ал. 5 от ГПК, поради което на основание чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК на
заявителя - настоящ ищец е указана възможността да предяви установителен иск за
вземането по заповедта за изпълнение в едномесечен срок от съобщението и този
срок е спазен.
По основателността на иска съдът
намира следното:
Между ищеца и ответника валидно е
възникнало облигационно отношение, основано на сключен между тях на 28.09.2016
г. договор за потребителски кредит „Профи кредит стандарт” № **********. По
силата на този договор ищецът се е задължил да предостави на ответника кредит в
размер 500 лв. като преведе тази сума по посочена в договора банкова сметка, *** с договорна лихва в размер 89,59 лв., изчислена при 41,17
% годишен лихвен процент, на 9 равни месечни погасителни вноски с падежи от
04.11.2016 г. до 04.07.2017 г. съгласно погасителен план към договора, всяка в
размер 65,51 лв. В този смисъл са неоснователни възраженията в представения от
особения представител на ответника отговор на исковата молба, че в договора за
потребителски кредит съществувала неяснота относно крайния срок за погасяване
на кредита.
В договора за потребителски
кредит е посочена конкретна банкова сметка ***, по
която той да получи сумата на уговорения кредит. Представено е преводно
нареждане с номер на банкова референция
067029970012096, от което е видно, че ищецът е извършил банков превод
именно по тази сметка на ответника на сумата 500 лв. в деня на сключване на
договора – 28.09.2016 г. с отбелязване на номера на договора **********. Освен
това се твърди в исковата молба, че ответникът е платил само една пълна месечна
погасителна вноска и това се потвърждава от представеното извлечение по сметка
по договора към 12.12.2017 г. (л. 38 от делото). Съвкупността от всички тези
обстоятелства обосновава извод, че именно ответникът е сключил процесния
договор за потребителски кредит с ищеца и че последният е изпълнил договорното
си задължение да предостави на ответника уговорения кредит в размер 500 лв.
Погасяването на една пълна вноска по кредита от ответника е съдебно признание
на ищеца в исковата молба за неизгоден за него факт, което е подкрепено от
горепосоченото неоспорено извлечение по сметка. Да се приеме, че това неизгодно
за ищеца негово твърдение не отговаря на действителността и че е направено от
него единствено с цел да обоснове пред съда съществуването на невъзникнало
отношение между страните, би означавало да се презюмира недобросъвестност на
ищеца при упражняване на процесуални права, а за това няма никакво основание,
тъй като това твърдение е направено още с исковата молба, т. е. преди на ищеца
да е известна позицията на особения представител на ответника в отговора на
исковата молба. Затова съдът приема за установено, че до подаването на заявление
за издаване на заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 1086/2017 г. на РС –
Самоков ответникът е погасил част в размер 125 лв. от задълженията си за
плащане на погасителни вноски по кредита. Това частично погасяване от страна на
ответника на задълженията му по договора за потребителски кредит представлява
негово предпроцесуално, извънсъдебно признание на
фактите, че той е сключил този договор с ищеца и че е получил уговорения кредит
на 28.09.2016 г. съгласно горепосоченото преводно нареждане. Ето защо съдът
намира за неоснователно извършеното с отговора на исковата молба оспорване на
авторството на волеизявлението на ответника за сключване на договора, както и
оспорването на усвояването от ответника на кредита.
Неоснователни са и доводите на
особения представител на ответника за нищожност на уговорката в договора
относно размера на възнаградителната лихва по кредита.
На първо място, не е спорно по
делото, че при този размер на годишния процент на възнаградителната лихва, а
именно 41,17 %, годишният процент на разходите (ГПР) по кредита е 49,87 %,
както е посочено в договора. С други думи, с тази клауза максимално допустимият
праг на ГПР съгласно императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от Закона за
потребителския кредит (ЗПК) не е надвишен при действието на чл. единствен от
ПМС № 426/18.12.2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени
парични задължения (обн. ДВ, бр. 106/2014 г., в сила
от 01.01.2015 г.) и тя не е нищожна на основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК.
На следващо място, договорната клауза
за възнаградителна лихва не накърнява добрите нрави, поради което не е нищожна
на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД. Ищецът е небанкова финансова институция по
смисъла на чл. 3, ал. 1 от Закона за кредитните институции и Наредба № 26/2009
г. за финансовите институции, приета от УС на БНБ (обн. ДВ, бр. 36/2009 г.).
Това, което отличава дейността му от тази на банките е, че отпуска заеми със
средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други
възстановими начини, т. е. финансира дейността си изцяло от лихвите по
предоставените заемни средства, поради което и размерите на тези лихви са
чувствително по-високи от лихвите по банкови кредити. Наред с това, в кратък
срок от подаване на заявлението на ответника за кредитиране ищецът му е предоставил
един напълно необезпечен кредит при не твърде кратък срок за пълно погасяване.
От това следва, че при сключване на договора за ищеца е съществувало не само
очакване за печалба от кредита, но и по-висок риск от загуба, на който е
напълно съответна и непротиворечаща на добрите нрави клаузата в договора,
определяща размера на договорната възнаградителна лихва.
Основателно е обаче възражението
на особения представител на ответника за неравноправност на уговорките между
страните относно условията за предоставяне на ответника на уговорения пакет от
допълнителни услуги и за заплащане на възнаграждение за тези услуги.
От цялостното съдържание на тези
уговорки, инкорпорирано в процесния договор за потребителски кредит и в
приложимите към него Общи условия на ищеца към договор за потребителски кредит
(л. 27-34 от делото) следва извод, че страните са уговорили възнаграждение за
ищеца в размер 465,66 лв. за услуга, изразяваща се в предоставяне на ответника
на възможности за: 1/. Приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския
кредит; 2/. Отлагане на определен брой погасителни вноски; 3/. Намаляване на
определен брой погасителни вноски; 4/. Промяна на датата на падеж и 5/.
Улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства.
От доказателствата по делото
изобщо не се установяват конкретните параметри на уговорката за приоритетност
при разглеждане и изплащане на кредита, за да се прецени дали ищецът е изпълнил
задължението си да предостави на ответника такава допълнителната услуга със
съдържанието й, посочено в чл. 15.1 от посочените Общите условия (ОУ). Наред с
това, далеч по-съществено е друго – съгласно чл. 15.2.3, чл. 15.3.4, чл. 15.4.1
и чл. 15.5.1 от ОУ възможностите за отлагане на погасителни вноски, за
намаляване на погасителни вноски, за промяна на датата на падежа на погасителни
вноски и за предоставяне на допълнителни парични средства се осъществяват при
определени предпоставки, но всякога въз основа на допълнително писмено
споразумение между страните. Казано иначе, ако въпреки наличието на визираните
в ОУ предпоставки не се стигне до допълнително писмено споразумение между
страните за реализиране на която и да е от тези т. нар. „услуги”,
кредитополучателят ще продължи да дължи включеното в погасителните вноски възнаграждение
за нея в уговорения размер, тъй като нищо различно не е предвидено в договора и
в ОУ. По този начин на ответника е наложено да изпълни своите задължения дори и
ако ищецът не изпълни своите, с което визираните уговорки, които очевидно не са
уговорени индивидуално (тъй като съществена част от тях е инкорпорирана в ОУ),
са неравноправни в хипотезата на чл. 143, ал. 2, т. 14, вр. ал. 1 от ЗЗП. Тези
клаузи са уговорени във вреда на ответника – потребител, не отговарят на
изискването за добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата
и задълженията на страните по договора, налагайки на ответника заплащането на
възнаграждение, приблизително равно на предоставения му кредит – за услуги,
дори когато те не му бъдат предоставени.
Ето защо, при дължимата преценка
на всички обстоятелства по чл. 145, ал. 1 от ЗЗП съдът намира, че клаузите на
договора за потребителски кредит и на приложимите към него ОУ относно условията
за предоставяне на ответника на уговорения пакет от допълнителни услуги и за
заплащане на възнаграждение за тях, са неравноправни по смисъла на чл. 143, ал.
2, т. 14, вр. ал. 1 от ЗЗП (чл. 143, т. 14 от ЗЗП в редакцията на тази
разпоредба към датата на сключване на договора и към датата на приключване на
устните състезания), поради което са нищожни на основание чл. 146, ал. 1 от
ЗЗП. На следващо място, уговорените допълнителни услуги са тясно свързани с
действия по усвояване и управление на кредита, поради което уговорката за
заплащане на възнаграждение за тях заобикаля установената в чл. 10а, ал. 2 от ЗПК забрана за кредитора да изисква заплащане на такси и комисиони за такива
действия, а това обосновава нищожност на клаузите относно предоставянето на
тези допълнителни услуги и на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД.
С оглед разпоредбата на чл. 146,
ал. 5 от ЗЗП договорът не е нищожен в неговата цялост, тъй като той може да се
прилага и без неравноправните клаузи, а и те касаят възнаграждение за услуги,
наречени от страните „допълнителни”, чието предоставяне не е задължително
условие за сключване на договора, което налага обоснованост на предположението
по чл. 26, ал. 4 от ЗЗД, че договорът би бил сключен и без нищожните му клаузи.
Поради нищожността на клаузите
относно условията за предоставяне на ответника на уговорения пакет от
допълнителни услуги и за заплащане на възнаграждение за тях, за ответника не е
валидно възникнало задължение за заплащане на такова възнаграждение в общ
размер 465,66 лв., платимо на части от по 51,74 лв., включени в размера на
всяка погасителна вноска. Поради това валидно възникналите задължения на
ответника са за заплащане на погасителни вноски в размер по 65,51 лв. всяка,
включваща части от главницата и от договорната възнаградителна лихва съгласно
погасителния план. Тъй като възнаградителната лихва не представлява разноски и
такси, лихва за забава, неустойка, обезщетение по договора и ОУ, нито
възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги, при извършено частично
плащане тя не се погасява преди главницата в съответствие с чл. 6.4. буква „б”
от ОУ. Цялостното съдържание на чл. 6.3 и чл. 6.5 от ОУ обосновава извод, че
при забава на длъжника частичното плащане погасява вноските в хронологичната
последователност на падежите им като се започне от погасителната вноска с най-рано
настъпил падеж и едва ако то не е достатъчно да покрие изцяло последната
вноска, части от нея се погасяват в последователността съгласно чл. 76, ал. 2
от ЗЗД. По тези съображения с безспорното плащане на сумата 125,00 лв. по
договора ответникът е погасил изцяло погасителната вноска с най-рано настъпил
падеж – 04.11.2016 г. в размер 65,51 лв. (която включва 48,36 лв. като част от
главницата и 17,15 лв. възнаградителна лихва), както и е погасил част в размер 59,49
лв. от следващата погасителна вноска в същия размер с падеж 04.12.2016 г. Със
сумата 59,49 лв. е погасена изцяло включващата се във втората погасителна
вноска възнаградителна лихва (15,50 лв.) и част от главницата в размер 43,99
лв. (59,49 – 15,50 = 43,99). Остатъкът от главницата по втората погасителна
вноска, а именно 6,02 лв., както и следващите седем погасителни вноски по 65,51
лв., или общо сумата 464,59 лв. (7.65,51 + 6,02 = 464,59) са непогасени от
ответника. С оглед съдържанието на погасителния план, от общата сума на
непогасените вноски (464,59 лв.) 407,65 лв. представляват непогасена главница,
а 56,94 лв. – непогасена договорна възнаградителна лихва.
Изискуемостта на валидно
възникналото договорно задължение на ответника в този размер е настъпила с
изтичане на крайния срок за погасяване на кредита, съвпадащ с падежа на последната
погасителна вноска (04.07.2017 г.), т. е. преди подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, по което е образувано ч.
гр. д. № 1086/2017 г. на РС – Самоков. Поради това и при положение, че ищецът
изрично е заявил в исковата молба, че не претендира лихва за забава върху
непогасеното задължение на ответника за период до подаване на заявлението, въпросът
относно настъпване на предсрочна изискуемост на вземането на ищеца е изцяло неотносим към предмета на делото.
По изложените съображения съдът
следва да признае за установено съществуването на вземане на ищеца спрямо
ответника по процесния договор за потребителски кредит в размер 464,59 лв., от
която сума 407,65 лв. представляват непогасена част от главницата по кредита в предоставен
и усвоен размер 500 лв., а 56,94 лв. представляват непогасена част от
уговорената възнаградителна лихва в размер 89,59 лв., като в частта му за
разликата над 464,59 лв. до пълния му предявен размер от 933,90 лв. искът е
неоснователен и следва да бъде отхвърлен. По аргумент от разпоредбата на чл.
214, ал. 2 от ГПК и с оглед отправеното от ищеца искане в молбата на
процесуалния му представител от 10.10.2019 г. съществуването на вземането за
сумата 464,59 лв. следва да се признае ведно със законната лихва върху нея,
считано от 31.08.2017 г. – датата на подаване на заявление за издаване на
заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 1086/2017 г. по описа на РС – Самоков, до
окончателното й изплащане.
По разноските:
С оглед направеното от ищеца
искане и предвид изхода на делото, както и в съответствие с т. 12 от
съобразителната част и диспозитива на ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. на ОСГТК
на ВКС, в настоящото производство съдът следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство.
Затова ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца общо сумата 325 лв.
за разноски в заповедното производство по ч. гр. д. № 1086/2017 г. по описа на
РС – Самоков и в настоящото исково производство.
От тази сума 75 лв. са разноски в
заповедното производство по ч. гр. д. № 1086/2017 г. на РС – Самоков, от които
25 лв. са за внесена държавна такса за разглеждане на заявлението в дължимия й
размер съгласно общия уважен размер на исковете и 50 лв. са за юрисконсултско възнаграждение.
С оглед изхода на делото ответникът дължи на ищеца и разноски в исковото
производство в размер 250 лв., от които 25 лв. – за довнесена държавна такса в
исковото производство (след приспадане от общия размер на минималната
държавната такса по иска в уважения му размер – 50 лв., на държавната такса в
размер 25 лв., внесена в заповедното производство); 100 лв. – юрисконсултско
възнаграждение в минимален размер съгласно чл. 25, ал. 1 от Наредбата за
заплащане на правната помощ и 125 лв. – част от внесеното от ищеца
възнаграждение на особения представител на ответника, съразмерна с уважената
част на иска.
Независимо от изхода на делото
искането на особения представител на ответника за осъждане на ищеца да му
заплати адвокатско възнаграждение по чл. 38 от Закона за адвокатурата (ЗА), е
неоснователно. Основанието по чл. 38, ал. 2 от ЗА за осъждане на задължената за
разноски страна да заплати адвокатско възнаграждение на адвоката на другата
страна, е оказването на безплатна правна помощ в хипотезите на чл. 38, ал. 1 от
ЗА. Настоящият случай не е такъв, защото на основание чл. 47, ал. 6 от ГПК
ищецът е внесъл предварително депозит за разноски за възнаграждение на особения
представител на ответника и то му е изплатено в размер съгласно определения
депозит.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, съществуването на вземане на „Профи кредит България” ЕООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „България” № 49, бл.
53Е, вх. В, ет. 7, срещу Г.М.Г., ЕГН **********,
с постоянен и настоящ адрес ***, за сумата 464,59
лв. (четиристотин шестдесет и четири лева и 59 ст.),
представляваща неплатена част от дължими на основание 79, ал. 1 от ЗЗД главница
и възнаградителна лихва по сключен между страните на 28.09.2016 г. договор за потребителски
кредит „Профи кредит стандарт” № **********, от която 407,65 лв. са непогасена
част от главницата по кредита в предоставен и усвоен размер 500 лв., а 56,94
лв. са непогасена част от възнаградителната лихва в уговорен размер 89,59 лв., ведно
със законната лихва върху сумата 464,59 лв., считано от 31.08.2017 г. – датата
на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 1086/2017
г. по описа на РС – Самоков, до окончателното й изплащане, като ОТХВЪРЛЯ иска В ЧАСТТА МУ за разликата
над 464,59 лв. до пълния предявен размер от 933,90 лв., претендирана
като непогасени части от главница, възнаградителна лихва и възнаграждение за
закупен пакет от допълнителни услуги по споразумение към договора за
потребителски кредит.
ОСЪЖДА Г.М.Г., ЕГН **********, с постоянен и
настоящ адрес ***, да
заплати на „Профи кредит България” ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, бул.
„България” № 49, бл. 53Е, вх. В, ет. 7, сумата
325,00 лв. за разноски, от която 75,00 лв. са разноски
в заповедното производство по ч. гр. д. № 1086/2017 г. по описа на РС – Самоков,
а 250,00 лв. са разноски в настоящото исково производство.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с
въззивна жалба пред Софийския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването на
препис.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: