РЕШЕНИЕ
№ 901
гр. Пловдив, 28.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на шестнадесети февруари през две хиляди двадесет и
трета година в следния състав:
Председател:Анна Д. Дъбова
при участието на секретаря Петя Г. Карабиберова
като разгледа докладваното от Анна Д. Дъбова Гражданско дело №
20215330117661 по описа за 2021 година
Производството е образувано по предявени от „ЕОС Матрикс“ ЕООД
против Х. Н. К. кумулативно обективно съединени установителни искове с
правно основание чл. 422 ГПК във вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 240,
ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване на вземанията, за които е
издадена Заповед № ****/****** г. по ч.гр.д. № 11840/2021 г. на Районен съд
– Пловдив, III граждански състав, както следва: сумата от 3 000 лв. –
частично от сумата в общ размер от 4 729 лв. - главница, дължима по договор
за потребителски паричен кредит № ********/****** г., сключен с „БНП
Париба Пърсънъл Файненс С.А.“ ЕАД- клон България, вземанията по който са
прехвърлени в полза на ищеца с Договор за продажба и прехвърляне на
вземания (цесия) от ******г., сумата от 333 лв. – договорна лихва за периода
от 20.05.2019 г. до 20.08.2020 г. и сумата от 553, 34 лв. – обезщетение за
забава за периода от 20.05.2019 г. до 15.07.2021 г., ведно със законна лихва
върху главницата, считано от датата на депозиране на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение – 16.07.2021 г., до окончателното й изплащане.
Ищецът твърди, че е кредитор на длъжника по силата Договор за
продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от ***** г., сключен с „БНП
Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД. Поддържа, че длъжникът следва да се
счита уведомен за прехвърляне на вземането с получаване на препис от
исковата молба, ведно с приложенията, тъй като изпратеното до него
уведомление се е върнало в цялост. Твърди, че ответникът в качеството му на
1
кредитополучател е сключил с „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД
договор за потребителски паричен кредит № ******/****** г., по силата на
който в негова полза е предоставен кредит в размер на сумата от 6 000 лв.,
срещу насрещното задължение на кредитополучателя да върне сумата на 22
месечни анюитетни вноски – всяка в размер от 400, 71 лв. Сочи, че с договора
е установено задължение за заплащане на застрахователна премия от 739, 20
лв. и сумата от 420 лв. – такса „ангажимент“. Крайният срок за погасяване на
задълженията по кредита настъпил на 20.08.2020 г. г. Поддържа, че след
усвояване на кредита длъжникът е заплатил част от вноските, като
преустановил плащанията на 20.05.2019 г. – с останало непогасено
задължение за главница от 4 729 лв. и договорна лихва от 1 591, 86 лв. Сочи,
че поради настъпване на падежа на задължението, последното е изискуемо.
Претендира сумата от 3 000 лв. – частично, без в нея да са включени
задължения за заплащане на такса и застрахователна премия, от общо
дължимата главница в размер от 4 729 лв. По така изложените съображения
моли за уважаване на предявените искове.
В законоустановения за това срок по чл. 131, ал. 1 ГПК е депозиран
отговор на исковата молба от ответника Х. Н. К. – чрез адв. Е. И., с който
излага съображения за нейната неоснователност. Твърди, че договорът за
кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, тъй като е допуснато
нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК и в договора не е
посочен размера на лихвения процент на ден. Сочи, че е допуснато
нарушение и на разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК, тъй като договорът за
кредит е съставен на шрифт по-малък от 12 пункта. Релевира възражение за
нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като посочения в
договора годишен процент на разходите е по-нисък от действително
приложения, тъй като в последният не са включени задълженията за
заплащане на такса „ангажимент“ и застрахователна премия. Позовава се на
разпоредбата на чл. 23 ЗПК, като счита, че дължи връщане единствено на
чистата стойност по кредита. Твърди, че е недължимо и задължението за
заплащане на мораторна лихва, в който смисъл се позовава на практика на
СЕС. По така изложените съображения се моли за отхвърляне на предявените
искове. При условията на евентуалност релевира възражение за прихващане
със сумата от 942, 20 лв., представляваща недължимо заплатена за периода от
09.10.2018 г. до 21.09.2021 г. застрахователна премия от 739, 20 лв. и такса
„ангажимент“ от 210 лв., която да бъде прихваната от претендираното
задължение за главница от 3 000 лв.
Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
Районен съд – Пловдив е сезиран с кумулативно обективно съединени
искове с правно основание чл. 422 ГПК във вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК във вр. с
чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
2
Производството е по реда на чл. 422 ГПК за установяване на
вземанията, обективирани в Заповед № *****/****** г. по ч.гр.д. №
11840/2021 г. на Районен съд – Пловдив, III граждански състав, както следва:
сумата от 3 000 лв. – частично от сумата в общ размер от 4 729 лв. -
главница, дължима по договор за потребителски паричен кредит №
******/*******г., сключен с „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД,
вземанията по който са прехвърлени в полза на ищеца с Договор за продажба
и прехвърляне на вземания (цесия) от 13.07.2020 г., сумата от 333 лв. –
договорна лихва за периода от 20.05.2019 г. до 20.08.2020 г. и сумата от 553,
34 лв. – обезщетение за забава за периода от 20.05.2019 г. до 15.07.2021 г.,
ведно със законна лихва върху главницата, считано от датата на депозиране
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 16.07.2021 г., до
окончателното й изплащане.
Против заповедта за изпълнение е подадено възражение в срок, поради
което и съдът на основание чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК е дал указания на заявителя
да предяви установителен иск за вземането, предмет на издадената заповед за
изпълнение, като представи доказателства за изпълнение на указанията на
съда в срок.
Искът е предявен в законоустановения за това едномесечен срок по чл.
415, ал. 4 ГПК, поради което отговоря на специалните изисквания за неговата
допустимост.
От договор за потребителски паричен кредит № ******, сключен на
******* г. между Х. Н. К. и „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.“ - клон
България, се установява, че между страните е породено правоотношение по
договор за заем, по силата на което заемодателят се е задължил да предостави
на заемополучателя сумата от 6 000 лв. – главница, срещу насрещното
задължение на заемополучателя да върне сумата от 8 815, 62 лв. на 22 равни
месечни погасителни вноски от по 400, 71 лв., с падеж на първата вноска на
20.111.2018 г. и на последната вноска – 20.08.2020 г. Установено е
задължение за заплащане на такса ангажимент от 210 лв. и застрахователна
премия за покупка на застраховка „Защита на плащанията“ в размер от 739,
20 лв. В договора е установен е фиксиран годишен лихвен процент от 31, 86
% и годишен процент на разходите от 42, 51 %. В договорът за кредит е
обективиран погасителен план, в който е посочен падежът на всяка дължима
погасителна вноска и нейния размер.
По делото са представени Условия на кредита. В разпоредбата на чл. 2
от Условията на кредита е установено, че застрахователната премия се
заплаща от кредитора на застрахователят, посочен в застрахователния
3
сертификат, като застрахователната премия подлежи на заплащане от
длъжника, като последната е раздЕ. на равен брой вноски и е част от
месечната погасителна вноска. В Условията на кредита е посочено, че
длъжникът заплаща такса ангажимент срещу която кредиторът сключва
договора при фиксиран лихвен процент. Установено е, че таксата се заплаща
от кредитополучателя при усвояване на кредита, която сума се удържа от
общия размер на кредита.
В разпоредбите на Условията към договора за кредит е обективирано
удостоверителното изявление на кредитополучателя – ответник, че е към
момента на подписване на договора е получил заемната сума по банкова
сметка. Условията към договора са подписани на всяка страница от страна на
потребителя. В този смисъл следва да се приеме, че изявлението за
получаване на заемната сума, изхожда от лицето, сочено като негов автор –
арг. чл. 180, ал. 1 ГПК, доколкото формалната доказателствена сила на този
частен диспозитивен документ не е оспорена по отношение на авторството на
изявлението в преклузивните за това срокове по чл. 193, ал. 1 ГПК.
Представен е застрахователен сертификат № **** - *****, издаден от
„Кардиф Животозастраховане – Клон България“ и „Кардиф Общо
застраховане – клон България“ в полза на застрахования потребител – Х. Н. К.
и подписан от последния, по предоставен застрахователен пакет „Защита на
плащанията“.
В настоящото производство се претендира заплащане на част от общо
дължимата сума по договора за потребителски кредит в размер на сумата от
3 000 лв. от общо задължение за главница в размер от 4 729 лв.
С Рамков договор за цедиране на задължения от 13.07.2020 г., сключен
между „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.“ - клон България и „ЕОС
Матрикс“ ЕООД страните са уговорили, че продавачът прехвърля на купувача
всички вземания, индивидуализирани в Приложение № 1.
По делото е представен Приложение № 1 от 13.07.2020 г., в което е
посочено вземането на цедента против Х. Н. К. по договор № **** – *******.
Съдът намира, че прехвърлянето на вземането е произвело правното си
действие по отношение на длъжника в съответствие с изискванията, въведени
в разпоредбата на чл. 99, ал. 4 ЗЗД. На първо място следва да се посочи, че по
делото е представено пълномощно от цедента, с което се упълномощава
4
цесионера да изпълни задължението по чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Предишният
кредитор има правото да упълномощи новия кредитор да извърши
съобщението до длъжника като негов пълномощник, в който смисъл е и
Решение № 156/30.11.2015 г., т. д. № 2639/2014 г. на II т. о. на ВКС.
Длъжникът не е получил уведомлението за прехвърляне на вземането,
доколкото в разписката е посочено, че последната се е върнала като
непотърсена. Ответникът обаче следва да се счита уведомен чрез получаване
на препис от исковата молба, ведно с приложенията. Приложеното към
исковата молба уведомление, изхождащо от цесионера в качеството му на
пълномощник на стария кредитор, и достигнало до длъжника с нея,
представлява надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, предл.
първо ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за
длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Като факт от значение за спорното
право, настъпил след предявяване на иска, извършеното по този начин
уведомление следва да бъде съобразено от съда на основание чл. 235, ал. 3
ГПК при разглеждане на иска на цесионера срещу длъжника. В този смисъл е
и константната практика на Върховния касационен съд - напр. Решение №
3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, ТК, І т. о.
Договорът за цесия е договор, по силата на който носителят на едно
вземане го отстъпва на трето лице и по силата на който настъпва промяна в
субектите на облигационното правоотношение - кредитор става цесионерът,
на когото цедентът е прехвърлил вземането си. Предвид изложеното следва
да се приеме, че цесионерът – ищец разполага с материланоправна
легитимация в исковото производство пред настоящата съдебна инстанция,
образувано по реда на чл. 422 ГПК във вр. с чл. 415, ал. 1 ЗЗД.
Вземането, предмет на договора за цесия, е породено от сключен между
първоначалния кредитор “БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.” – клон
България и длъжника – ответник договор за потребителски кредит, по силата
на който заемодателят се е задължил да предостави сумата в размер на 6 000
лв., а заемателят да върне последната, ведно с договорна лихва, такса за
усвояване на кредита и застрахователна премия или сумата от 8 815, 62 лв. на
22 равни месечни погасителни вноски с падеж на последната вноска –
20.08.2020 г., т.е. вземането е станало изцяло изискуемо към датата на
депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 16.07.2021
5
г.
По отношение на породеното между страните облигаторно
правоотношение следва да намерят приложение разпоредбите на Закона за
потребителския кредит, доколкото заемното правоотношение, представлява
такова по смисъла на чл. 9 ЗПК.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1,
т. 7 - 12 и т. 20, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата
на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на
последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност на договора за
потребителски заем, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване.
Договорът за паричен заем е сключен в писмена форма, на хартиен
носител, по ясен и разбираем начин.
От изслушаната по делото и неоспорена от страните съдебно-
техническа експертиза, която съдът цени като компетентно изготвена, се
установява, че договорът за кредит е съставен със серифен шрифт – *****,
подобен на семейство шрифтове Garamong, с големина от **** – *** пункта.
Законът за потребителския кредит е приет в изпълнение на
задължението на Република България за транспониране на разпоредбите на
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април
2008 г. относно договорите за потребителски кредити, в която е установен
принципът за информираност на потребителя, на който следва да бъде
осигурена възможност да познава своите права и задължения по договора за
кредит, който следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и
кратък начин. В съображение 19 от Директивата е установено, че за да се даде
възможност на потребителите да взимат своите решения при пълно знание за
фактите, те следва да получават адекватна информация относно условията и
стойността на кредита и относно техните задължения, преди да бъде сключен
договорът за кредит, която те могат да вземат със себе си и да обмислят.
В случая съдът не възприема доводите на ответника за
недействителност на договора за кредит, поради съставянето му с размер на
шрифта по-малък от 12 пункта. От приетото по делото заключение по
съдебно-техническата експертиза се установява, че е налице формално
нарушение на посочената разпоредба. Отклонението при съставяне на
договора обаче е незначително, договорът за кредит е съставен с шрифт,
който е четлив и при сключването му не са засегнати правата на потребителя,
респ. последният е имал възможност да се запознае с клаузите на договора.
6
Съдът намира за необходимо да изясни, че нормативната цел, която е
установена в Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от
23 април 2008 г. е осигуряване на максимална информираност на
потребителите, при сключване на договори за кредит при условия, които са
отнапред установени от икономически по-силната страна в
правоотношението. Следователно и при нарушение на разпоредбите,
установяващи необходимото съдържание на договора за потребителски
кредит, следва да намери приложение установената в чл. 22 ЗПК санкция,
единствено в случаите, когато за потребителя биха останали неясни
задълженията му по договора, която неяснота да следва от използвания
шрифт при съставяне на договора. Настоящият случай не е такъв.
По така изложените съображения съдът намира, че при сключване на
договора за кредит не е допуснато соченото нарушение на чл. 10, ал. 1 ЗПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за
потребителски кредит следва да съдържа информация за годишния процент
на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени
към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в Приложение № 1 начин.
В чл. 10, б. „ж“ от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и
на Съвета от 23 април 2008 г. е установено, че в договора следва да се
съдържа информация относно годишния процент на разходите и общата сума,
дължима от потребителя, изчислена при сключването на договора за кредит;
посочват се всички допускания, използвани за изчисляването на този
процент. Тази разпоредба е транспонирана и съответства на разпоредбата на
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като съобразно с разпоредбата на чл. 23 от
Директивата, съгласно която държавите-членки следва да установят система
от санкции за нарушаване на разпоредбите на настоящата директива и да
гарантират тяхното привеждане в изпълнение, в чл. 22 от ЗПК е установено,
че нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК представлява
основание за недействителност на договора за кредит.
Договорът за потребителски кредит представлява двустранна сделка с
възмезден характер, тъй като в този договор следва да е уговорен в момента
на сключването му годишният процент на разходите (ГПР) по кредита – арг.
чл. 11, т. 10 ЗПК, включващ общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит– арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК. Следователно годишният
процент на разходите изразява задълженията на потребителя в процентно
отношение към размера на отпуснатия кредит, като в него се включва и
7
уговорено заплащане на възнаградителна лихва за възмездно ползване на
заетата сума от кредитополучателя, какъвто е настоящия случай.
Презюмира се, че всички разходи, свързани с отпускането и
използването на финансовия ресурс, предмет на договора за потребителски
кредит, представляват граждански плод (възнаградителна лихва). При
формиране на годишния процент на разходите, се включват не само тези,
установени към момента на сключване на договора за потребителлски кредит,
но и всички бъдещи разходи по кредита за потребителя – арг. чл. 19, ал. 1
ЗПК. В чл. 19, ал. 3 ЗПК е посочено, че при изчисляване на годишния
процент на разходите по кредита не се включват разходите: 1. които
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за
потребителски кредит; 2. различни от покупната цена на стоката или
услугата, които потребителят дължи при покупка на стока или предоставяне
на услуга, независимо дали плащането се извършва в брой или чрез кредит и
3. за поддържане на сметка във връзка с договора за потребителски кредит,
разходите за използване на платежен инструмент, позволяващ извършването
на плащания, свързани с усвояването или погасяването на кредита, както и
други разходи, свързани с извършването на плащанията, ако откриването на
сметката не е задължително и разходите, свързани със сметката, са посочени
ясно и отделно в договора за кредит или в друг договор, сключен с
потребителя.
Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК общ разход по кредита за потребителя
са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия.
В случая се установява, че при сключване на договора за кредит
страните са установили задължение за покупка на застраховка „Защита на
плащанията“, като дължимостта на застрахователната премия е опредЕ. към
момента на сключване на договора и е включена в размера на погасителните
вноски и в общия размер на задълженията по кредита. В Условията към
договора е посочено, че размерът на плащанията се формира от
предоставената главница, в която се включва и такса ангажимент, както и от
задължението за заплащане на застрахователна премия. Следователно,
доколкото задължението за заплащане на застрахователна премия е
установено към момента на сключване на договора и формира общата
стойност към плащанията по кредита, последното е следвало да бъде
съобразено при определяне на годишния процент на разходите по кредита.
8
От изслушаната по делото и приета без възражения на страните
съдебно-счетоводна експертиза се установява, че при определяне на
годишния процент на разходите е включено единствено задължението за
заплащане на възнаградителна лихва. Вещото лице е установило, че при
включване на разходите за такса ангажимент и застрахователна премия
годишният процент на разходите е в размер от 58, 43 %.
В случая при определяне на годишния процент на разходите по
кредита, посочен в размер от 42, 51 %, не е взета предвид дължимата
застрахователна премия и такса ангажимент.
Невключване на застрахователната премия в процентното изражение
на годишния процент на разходите по кредита е довело до нарушение на
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В този смисъл е практиката на
Върховния касационен съд, като с Определение № 531 от 10.06.2022 г. по гр.
д. № 2589/2021 г., Г. К., ІІІ г. о. на ВКС, не е допуснатото до касационно
обжалване решение, с което е разгледан сходен на настоящия правен казус.
За пълнота на изложението следва да се посочи, че в Решение от
15.03.2012 г. по дело С-453/10 на СЕС е прието, че посочването в договор за
кредит на по-нисък от деиствителния ГПР, представлява невярна информация
относно общите разходи по кредита и следователно относно цената, посочена
в член 6, параграф 1, буква "г") от Директива 2005/29 . След като посочването
на такъв ГПР подтиква или може да подтикне средния потребител да вземе
решение за сделка, което в противен случаи не би взел, тази невярна
информация трябва да се окачестви като „заблуждаваща“ търговска практика
на основание член 6, параграф 1 от тази директива.
По така изложените съображения и правоотношението по договора за
кредит следва да се приеме за недействително на основание чл. 22 ЗПК във
вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по
кредита.
С Решение № 50174/26.10.2022 г. по гр. д. № 3855/2021 г. на ВКС, IV г.
о., постановено по реда на чл. 290 ГПК вр. чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, е прието,
че при установена в хода на исковото производство по чл. 422 ГПК
недействителност на договор за потребителски кредит съгласно чл. 23 ЗПК,
предявеният иск следва да бъде уважен с установяване на дължимата на
основание чл. 23 ЗПК чиста стойност на кредита, без да е необходимо
вземането за чистата стойност да бъде предявено от кредитора с иск по чл. 55
ЗЗД.
9
От приетата по делото и неоспорена от страните съдебно-счетоводна
експертиза се установява, че сумата по кредита от 5 790 лв., останала за
заплащане след удържане на такса ангажимент от 210 лв., е усвоена от
длъжника. Експертизата е установила, че кредитополучателят е погасил
сумата от общо 2 202, 66 лв., с която е погасено задължение за главница от 1
271 лв. и договорна лихва от 931, 66 лв.. Вещото лице е установило, че
ответникът е погасил задължението си за заплащане на такса ангажимент от
210 лв., която е усвоена при заплащане на кредита. Експертизата е
установила, че застрахователната премия е анулирана от кредитора и
застрахователна премия не е заплащана по договора. Вещото лице е посочило,
че непогасеният остатък от задължението за главница е в размер на сумата от
4 729 лв. Определен е размерът на възнаградителната лихва и обезщетението
за забава.
Съдът цени заключението на вещото лице като компетентно и
безпристрастно дадено, поради което възприема фактическите
(доказателствени) изводи, до които вещото лице е достигнало.
Задължението по договора за кредит е изискуемо, тъй като е настъпил
крайният падеж на задължението. Установява се, че сумата по кредита е
усвоена, поради което за длъжника е възникнало задължението за връщане по
реда на чл. 23 ЗПК чистата стойност по кредита, без начислена такса за
усвояване на кредита и застрахователна премия, която е в размер на сумата от
4 729 лв.
В производството по делото се претендира частично сумата от 3 000
лв., която е дължима по изложените от съда съображения.
В преклузивния за това срок ответникът е релевирал възражение за
прихващане със сумата от 942, 20 лв., представляваща недължимо заплатена
за периода от 09.10.2018 г. до 21.09.2021 г. застрахователна премия от 739, 20
лв. и такса „ангажимент“ от 210 лв., която да бъде прихваната от
претендираното задължение за главница от 3 000 лв.
От приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза се установява, че
длъжникът е погасил задължението си за заплащане на начислената такса
ангажимент, но не е извършил плащания за погасяване на задължението за
застрахователна премия, доколкото последното е било анулирано. С оглед
приложението на чл. 23 ЗПК таксата в размер от 210 лв. е недължимо
заплатена и следва да бъде прихваната от задължението, претендирано
частично в производството.
Не следва да се осъществява прихващане с останалата част от сумата,
предмет на възражението за прихващане, доколкото последната не е
заплатена от ответника. В тази част възражението за прихващане е
неоснователно, но това обстоятелство не следва да бъде постановено с
диспозитива на съдебното решение. За да достигне до този извод съдът
съобрази, дадените в мотивите на т. 2 от Тълкувателно решение №
10
2/18.03.2022 г. по тълк.д. № 2/2020 г. на ОСГТК на ВКС, в което се приема, че
съдът не се произнася по неоснователното възражение за прихващане в
диспозитива на решението, зачитайки неговата характеристика на защитно
средство срещу предявения иск.
Доколкото в настоящото производство приложение следва да намери
разпоредбата на чл. 23 ЗПК всички суми, заплатени от потребителя за
погасяване на задължения извън чистата стойност на кредита са недължимо
заплатени и подлежат на съобразяване по реда на чл. 76, ал. 2 ЗЗД. От
заключението на вещото лице по допуснатата съдебно-счетоводна експертиза
се установява, че длъжникът е заплатил сумата от 931, 66 лв. за договорна
лихва. Тази сума следва също да бъде отнесена към предоставената чиста
стойност на кредита, претендирана частично в производството, макар
последната да не е заявена чрез възражение за прихващане. Това е така,
доколкото в производството съдът следва да определи размера на
задължението при съобразяване на всички осъществени плащания по кредита.
Следователно следва да бъде присъдена сумата от 1 858, 34 лв., след
приспадане на заплатените задължения за такса ангажимент от 210 лв. и
възнаградителна лихва от 931, 66 лв., като за разликата до пълния й предявен
размер исковата претенция следва да бъде отхвърлена.
Предвид приложимостта на разпоредбата на чл. 23 ЗПК следва да се
отхвърли предявения иск за заплащане на възнаградителна лихва и на
обезщетение за забава.
С оглед уважената част от иска, и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК следва
да бъдат присъдени пропорционално сторените, както в настоящото съдебно
производство разноски, така и тези в заповедното производство по ч.гр.д. №
11840/2021 г. по описа на Районен съд – Пловдив – арг. т. 12 от Тълкувателно
решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в което
се приема, че с решението по установителния иск съдът се произнася по
дължимостта на разноските за заповедното производство – относно размера
им, както и разпределя отговорността за заплащането на тези разноски
съобразно с отхвърлената и уважената част от иска. В заповедното
производство ищецът е доказал сторени разноски в размер на 77, 73 лв., като
следва да му се присъдят по съразмерност – 37, 17 лв. В исковото
производство ищецът е доказал разноски от общо 212, 27 лв., от които за
заплащането на държавна такса сумата от 92, 27 лв. и депозит за вещо лице в
размер на 120 лв., от които с оглед уважената част от предявените искове
следва да бъде присъдена сумата от 101, 50 лв.
В заповедното производство ответникът е представляван безплатно на
основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. от адв. Е. Иванова, за което е представен
11
договор за правна защита и съдействие.
Съдът намира, че за разноските, сторени от длъжника в заповедното
производство по депозиране на възражение против заповедта за изпълнение
следва да намери приложение разпоредбата на чл. 6, ал. 1, т. 2 и 3 от
Наредбата, а не тази на чл. 7, ал. 7 във вр. с ал. 2 от Наредбата. Това е така,
тъй като целта на регламентираното в действащия ГПК заповедно
производство не е да установи съществуването на вземането, а само дали то е
спорно. Същевременно заповедното производство е изключително
формализирано - то се развива изцяло в писмена форма, като се използват
стандартни, предварително установени типови образци за волеизявленията на
съда и страните - всичко това осигурява достъпност и позволява бързо
произнасяне по исканията, респ. чрез създаването на образец на възражението
длъжникът е облекчен в реализацията на правото му оспорване. Законът не
изисква обосноваване на заявлението, като при депозиране на такова в срок,
съдът в разпоредително заседание дава указания за предявяване на иск в
производството по чл. 422 ГПК. В случая длъжникът е депозирал възражение,
в което е налично единствено отбелязване, че задължението се оспорва като
недължимо. Попълването и подаването на възражение по чл. 414 ГПК е вид
адвокатска дейност, но макар за нея да се изисква учредяване на
представителна власт, тя не представлява процесуално представителство по
смисъла на чл. 7, ал. 2 от Наредбата, поради което и на основание § 1 от
Наредбата следва да се приложи разпоредбата на чл. 6, ал. 1, т. 2 от
Наредбата, съгласно която в тези случаи минималният размер на адвокатското
възнаграждение е в размер от 200 лв. В този смисъл съдът съобрази
практиката на Върховния касационен съд, постановена с Определение №
377/24.07.2017 г. по ч.т.д. № 601/2017 г., ТК, I т.о. на ВКС, с което макар да
не е разрешен по същество този правен въпрос, не е допуснато до касационно
обжалвано определение на въззивния съд, достигнало до същия правен извод.
По така изложените съображения в полза на процесуалния представител,
осъществил безплатна адвокатска защита в полза на длъжника– адв. Е. И.,
следва да бъде определено възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв.
във вр. с чл. 6, ал. 1, т. 2 от Наредбата в размер от 200 лв., като с оглед изхода
на правния спор се присъди сумата от 104, 37 лв.
В исковото производство ответникът е сторил разноски в размер на
сумата от 260 лв., от които 80 лв. – депозит за съдебно-счетоводна експертиза
12
и 180 лв. – депозит за съдебно-техническа експертиза, от които по
съразмерност му се следва сумата от 135, 68 лв.
Ответникът е защитаван безплатно в исковото производство на
основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. В полза на адвоката, осъществил безплатна
адвокатска защита на ответника на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., следва
да бъде присъдено на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. адвокатско
възнаграждение, определено на основание чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба №
1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в
размер от 688, 63 лв. Възнаграждението съдът определи при съобразяване на
редакцията на Наредбата, действаща към момента на приключване на устните
състезания, към който момент се определя дължимото възнаграждение,
доколкото последното не е установено по размер към момента на сключване
на договора за правна защита и съдействие. Доколкото с приложения по
делото на л. 145 списък на разноските ответникът претендира възнаграждение
от 502 лв., този размер следва да бъде съобразен и определен в
производството. С оглед отхвърлената част от предявените искове в полза на
адв. Иванова следва да се присъди сумата от 261, 96 лв.
Така мотивиран, Пловдивският районен съд
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по исковете с правно основание чл. 422,
ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. с
чл. 99 ЗЗД, че Х. Н. К., ЕГН **********, с адрес гр. П., ул. „*****“ № **, вх.
*, ет. *, ап. ** дължи на „ЕОС Матрикс“ ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. София, район Витоша, ж.к. Малинова
Долина, ул. „Рачо Петков – Казанджията“ № 4-6, сумата от 1 858, 34 лв. –
частично от сумата в общ размер от 4 729 лв., представляваща главница,
формирана от чистата стойност на кредита по договор за потребителски
паричен кредит № ****-******/****** г., сключен с „БНП Париба Пърсънъл
Файненс С.А.“ – клон България, вземанията по който са прехвърлени в полза
на ищеца с Договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от ******
г., ведно със законна лихва върху главницата, считано от датата на
депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 16.07.2021
г., до окончателното й изплащане, за което е издадена Заповед № ****/*****
г. по ч.гр.д. № 11840/2021 г. на Районен съд – Пловдив, III граждански състав,
като ОТХВЪРЛЯ предявените искове с правно основание чл. 422 ГПК във
вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за
разликата над присъдения размер от 1 858, 34 лв. до пълния предявен размер
13
на частичния иск от 3 000 лв., поради неоснователност и поради извършено
съдебно прихващане със сумата от 210 лв., представляваща недължимо
заплатена на основание чл. 23 ЗПК такса „ангажимент“ по договор за
потребителски паричен кредит № ****-*****/******г., сключен с „БНП
Париба Пърсънъл Файненс С.А.“ – клон България, както и за сумата от 333
лв. – договорна лихва за периода от 20.05.2019 г. до 20.08.2020 г. и сумата от
553, 34 лв. – обезщетение за забава за периода от 20.05.2019 г. до 15.07.2021
г., ведно със законна лихва върху главницата, считано от датата на депозиране
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 16.07.2021 г., до
окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА Х. Н. К., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да
заплати на „ЕОС Матрикс“ ЕООД, ЕИК *********, сумата от 37, 17 лв. –
разноски в заповедното производство ч.гр.д. № 11840/2021 г. на Районен съд
– Пловдив, III граждански състав, и сумата от 101, 50 лв. – разноски в
исковото производство по гр.д. № 17661/2021 г. на Районен съд - Пловдив, IX
граждански състав.
ОСЪЖДА „ЕОС Матрикс“ ЕООД, ЕИК *********, да заплати на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК на Х. Н. К., ЕГН **********, сумата от 135, 68
лв. – разноски в исковото производство по гр.д. № 17661/2021 г. на Районен
съд - Пловдив, IX граждански състав.
ОСЪЖДА ЕОС Матрикс“ ЕООД, ЕИК *********, да заплати на
основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. във вр. с чл. 7, ал. 1, т. 2 и чл. 6, ал. 1, т. 2 от
Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, на адв. Е. И., АК – Пловдив, с личен № **********, с адрес
гр. П., ул. “******” № *, сумата от 104, 37 лв. – адвокатско възнаграждение за
осъществено процесуално представителство на ответника в заповедното
производство ч.гр.д. № 11840/2021 г. на Районен съд – Пловдив, III
граждански състав, и сумата от 261, 96 лв. – адвокатско възнаграждение за
осъществено процесуално представителство на ответника в исковото
производство по гр.д. № 17661/2021 г. на Районен съд - Пловдив, IX
граждански състав.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен
съд - Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от настоящото решение да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: ________/п/_______________
14