РЕШЕНИЕ
№ 130
гр. Първомай, 15.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЪРВОМАЙ, ПЪРВИ СЪДЕБЕН СЪСТАВ, в
публично заседание на деветнадесети юни през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Радина В. Хаджикирева
при участието на секретаря Петя Г. Монева
като разгледа докладваното от Радина В. Хаджикирева Гражданско дело №
20255340100023 по описа за 2025 година
Предявен е иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД от Р. К. М. срещу
„Изи Асет Мениджмънт“ АД за заплащане на сумата от 649,52 лв., представляваща
платена без правно основание сума по Договор за паричен заем № ******* от
08.07.2021 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба –
10.01.2025 г., до окончателното изплащане на вземането.
Ищецът Р. К. М. твърди, че на 08.07.2021 г. сключил с ответното дружество
„Изи Асет Мениджмънт“ АД Договор за паричен заем № *******, по силата на който
му били предоставени в заем средства в размер на 1000 лв. Твърди, че по договора за
кредит извършил плащания в общ размер на 845,91 евро или приблизително 1649,52
лв. по курс 1,95. Счита, че сключеният между страните договор за паричен заем бил
недействителен, тъй като посоченият ГПР не отговарял на действителния, поради
което всички заплатени над главницата суми били платени без основание. Съгласно
разпоредбата на чл. 4, ал. 1 от договора заемателят бил длъжен да представи едно от
следните обезпечения: две физически лица поръчители, банкова гаранция или
одобрено от заемодателя дружество-поръчител. Посочено е, че в изпълнение на
горепосоченото задължение на същата дата ищецът сключил договор за предоставяне
на поръчителство с „Файненшъл България” ЕООД. На основание чл. 3, ал. 1 от
договора за предоставяне на поръчителство ищецът дължал възнаграждение на
дружеството-поръчител за това, че същото ще отговаря солидарно за задълженията на
ищеца по договора за заем. Счита, че уговореното възнаграждение за дружеството-
поръчител по своята същност представлявало добавък към договорната лихва.
Посочено е, че чрез предвиждане на неустойки за неосигуряване на обезпечение, респ.
на такси, които те събират за осигуряване на фирми-гаранти, небанковите институции
си осигурявали допълнителна печалба, като по този начин се преодолявало законовото
1
ограничение по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Счита, че поради невключването на
възнаграждението за дружеството-поръчител в посочения в договора за паричен заем
размер на ГПР последният не съответствал на действително прилагания от кредитора в
кредитното правоотношение, което водело до недействителност на кредитната сделка
на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. По тези съображения приема, че кредиторът се е
обогатил неоснователно със сумата в размер на 649,52 лв., като предявява осъдителен
иск за връщането й.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД, в който се излагат съображения за
неоснователност на предявения иск. Посочено е, че не бил материално легитимиран да
отговаря по предявения иск, тъй като сумите по договора за предоставяне на
поръчителство били заплатени на „Файненшъл България“ ЕООД. Счита, че договорът
за паричен заем не страда от визираните в исковата молба пороци. Посочено е, че
годишният процент на разходите и общата дължима сума по договора за кредит били
изчислени коректно. Възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство
не се включвало при изчисляването на ГПР, тъй като не било част от общия разход по
кредита на потребителя. В тази връзка твърди, че сключването на договор за
предоставяне на поръчителство с трето лице не се явявало необходимо условие за
сключване на договора за кредит. Счита, че надвишаването на максималния размер на
ГПР не водело до недействителност на договора за паричен заем. По тези съображения
моли да бъде отхвърлен предявеният иск.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа страна
следното:
Не е налице спор, че между ищеца и ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД е
сключен Договор за паричен заем № ******* от 08.07.2021 г., по силата на който
ответникът е предоставил на ищеца паричен заем в размер на 1000 лв., при срок на
заема от 24 седмици, седмична погасителна вноска в размер на 45,79 лв., фиксиран
годишен лихвен процент – 40 %, обща сума за връщане – 1098,96 лв. и годишен
процент на разходите – 48,42 %. Съгласно чл. 4 от договора заемателят се задължава в
срок до три дни, считано от датата на сключване на договора да предостави на
заемодателя едно от следните обезпечения: 1. две физически лица – поръчители, всяко
от които да отговаря на посочените в договора изисквания; 2. банкова гаранция с
бенефициер – заемодателя за сумата по чл. 2, т. 7, със срок на валидност – 30 дни след
крайния срок за плащане на задълженията по договора или 3. одобрено от заемодателя
дружество – гарант, което предоставя гаранционни сделки.
Не се спори и относно обстоятелството, че в изпълнение на задължението си
по чл. 4 от договора за кредит заемателят е сключил с третото неучастващо лице
„Файненшъл България“ ЕООД на същата дата договор за предоставяне на гаранция №
*******, по силата на който последното се е задължило да издаде гаранция за плащане
в полза на „Изи Асет Мениджмънт“ АД с цел гарантиране изпълнението на всички
задължения на потребителя по договора за паричен заем. Съгласно чл. 3, ал. 1 от
договора за предоставяне на гаранция заемателят дължи възнаграждение на гаранта в
размер на 605,04 лв., платимо на вноски от по 25,21 лв., последните дължими на
падежа на плащане на погасителните вноски по договора за паричен заем, сключен с
„Изи Асет Мениджмънт“ АД. В ал. 2 е предвидено задължение заемателят да заплаща
възнаграждението по начините, установени в договора за паричен заем, като съгласно
ал. 3 „Изи Асет Мениджмънт“ АД е овластено да приема вместо гаранта изпълнение
2
на задължението на заемателя за плащане на възнаграждение по договора за
предоставяне на гаранция, както и всички други вземания на гаранта по него.
От представените от „Изи Асет Мениджмънт“ АД, „Файненшъл България”
ЕООД и „Юробанк България“ АД справки се изяснява, че във връзка с договора за
потребителски кредит по банковата сметка на ответника с IBAN: ************
ищецът е извършил плащания в общ размер на 1648,69 лв. за периода 09.08.2021 г. –
10.11.2021 г.
При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна
следното:
Тъй като ищецът и ответникът „Изи Асет Мениджмънт“ АД имат качествата на
потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК,
процесният договор по своята правна характеристика представлява такъв за
потребителски кредит. Следователно за неговата валидност и последици важат
изискванията на Закон за потребителския кредит. Съгласно разпоредбата на чл. 22
ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал.
2 и чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Сред посочените изисквания е това по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – договорът за
потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита,
както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване
на договора. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи
или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора),
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно
§ 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит. От това следва, че нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до
недействителност по смисъла на чл. 22 ЗПК, ще е налице не само, когато в договора
изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова посочване, но това е
направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен и не позволява на
потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови величини, както и
когато формално е налице такова посочване, но посоченият в договора размер на ГПР
не съответства на действително прилагания между страните.
Съобразявайки всичко изложено, съдът намира, че процесният договор за
кредит формално отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в него
е посочен годишен процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя. Така
посочените техни размери обаче не съответстват на действителните, съобразно поетите
от потребителя задължения. Това е така, доколкото уговореното задължение за
потребителя да учреди обезпечение и да заплаща възнаграждение на вноски за това,
дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по договора за паричен заем,
при което като краен резултат следва да заплати на заемодателя сума в общ размер от
1704 лв. неправилно не е калкулирано в годишния процент на разходите, предвиден в
договора. Действително възнаграждението за предоставената гаранция не възниква от
договора за потребителски кредит, но разходите за неговото заплащане са пряко
свързани с договора за паричен заем, тъй като се заплащат за услуга в полза на
3
заемодателя, заложена като изискване за предоставяне на заема, съгласно чл. 4 от
договора за заем. То представлява допълнително възнаграждение за кредитора за
предоставянето на заетата сума (т. нар. скрита възнаградителна лихва), което е
уговорено в противоречие с принципите на справедливостта в гражданските и
търговските отношения. Изложеното се подкрепя и от факта, че кредитодателят и
гарантът са свързани лица по смисъла на § 1 от ДР на ТЗ, предвид това, че „Изи Асет
Мениджмънт“ АД е едноличен собственик на капитала на „Файненшъл България“
ЕООД. Поради това независимо, че възнаграждението по договора за предоставяне на
гаранция се дължи на друго лице, различно от кредитодателя, доколкото разходите за
същото са пряко свързани с договора за кредит, съобразно императивните разпоредби
на чл. 19, ал. 1 ЗПК и § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, следва да бъдат включени при
изчисляване на ГПР. В резултат на това последният не съответства на действителния
такъв, определен съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита.
Налице е заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, ограничаваща
максималния размер на годишния процент на разходите по кредита. Посоченото
поведение на заемодателя цели единствено неговото обогатяване за сметка на
длъжника, като му осигури скрито възнаграждение, забранено от императивната
разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК. От изложеното дотук се налага изводът, че договорът
не отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, отнасящо се до посочване на
годишния процент на разходите по кредита, изчислен към момента на сключване на
договора за кредит, поради което и съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК същият
следва да се приеме за недействителен.
С оглед недействителността на договора за кредит, който договорът за
предоставяне на гаранция обезпечава и във връзка с който е възникнало
правоотношението, нищожен поради липса на основание се явява и Договорът за
предоставяне на гаранция от 08.07.2021 г. Следователно в тази хипотеза липсва
необходимостта от сключване на акцесорния договор. Същият е нищожен и на
самостоятелно основание, отново поради липса на кауза за неговото съществуване.
Видно от съдържанието на договора за гаранта е уговорено възнаграждение срещу
задължението да поеме наравно с длъжника задължението за плащане на сумите по
кредита. В случай на тяхното заплащане от гаранта обаче за последния се поражда,
съгласно договора, регресно право срещу заемателя за възстановяване на платените от
гаранта суми (арг. чл. 5, ал. 1 от договора за предоставяне на гаранция). Следователно
гарантът получава едно възнаграждение, без реално да съществува същинско насрещно
задължение за него, доколкото сумите, които е платил подлежат на възстановяване. За
длъжника пък заплащането на възнаграждението се явява безпредметно, защото той
винаги ще дължи сумите по кредита и няма да се освободи от задължението си при
погасяването на кредита от гаранта. В този смисъл не само че е налице
нееквивалентност на престациите, но в случая и липсва престация от една от страните
по договора – гаранта, поради което и този договор се явява недействителен като
лишен от основание. По тези съображения съдът счита, че сключеният между ищеца и
„Файненшъл България“ ЕООД договор за предоставяне на гаранция е нищожен на
основание чл. 26, ал. 2, изр. 1, предл. 4 ЗЗД.
За основателността на предявения осъдителен иск с правно основание чл. 55,
ал. 1, предл. 1 ЗЗД за връщане на платеното при начална липса на основание, следва да
са се проявили следните факти в обективната действителност, а именно: ищецът да е
платил процесните суми на ответното дружество по договора за заем, който е
недействителен. В доказателствена тежест на ищеца е да установи факта на
4
плащането, а ответникът носи тежестта да докаже, че плащането е осъществено на
валидно основание.
Предвид установената по делото недействителност на договора за кредит
следва да намери приложение разпоредбата на чл. 23 ЗПК, която постановява, че
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита. При това положение за ищеца като кредитополучател е
възникнало задължението да върне на ответника само действително получената сума
по договора в размер на 1000 лв. Всичко заплатено над тази сума се явява платено от
ищеца при начална липса на основание. Възнаграждението на гаранта в размер на
сумата от 559,37 лв. по договора за гаранция, предвид недействителността на договора
за кредит, също се явява лишено от основание. Тъй като дължимите суми по двата
договора са заплащани в полза на ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД, съдът
счита, че всичко заплатено над размера на усвоената главница (вкл. и
възнаграждението за гаранта) следва да бъде възстановено от лицето, по сметка на
което потребителят е заплатил сумите. Това е така, защото за ответника „Изи Асет
Мениджмънт“ АД е липсвало основание да получи плащането на възнаграждението по
гаранцията, а обстоятелството дали го е превел на гаранта „Файненшъл България“
ЕООД е без правно значение, тъй като касае вътрешните му отношения с това лице.
Още повече, че предоставената с договора за гаранция услуга не е в полза на ищеца, а
единствено на ответника. Предвид всичко изложено и доколкото ищецът е заплатил в
изпълнение на задълженията си по кредитното правоотношение на ответника „Изи
Асет Мениджмънт“ АД сума в общ размер на 1648,69 лв., то разликата от 648,69 лв. се
явява получена без основание от ответника. Поради това искът с правно основание чл.
55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за връщане на недължимо платеното следва да се уважи до
сумата от 648,69 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата
молба – 10.01.2025 г., до окончателното изплащане на вземането, като за разликата до
пълния предявен размер от 649,52 лв. подлежи на отхвърляне като неоснователен и
недоказан.
По разноските:
Според разпоредбата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв в случаите, когато адвокат е оказал
безплатна правна помощ съгласно ал. 1 на същата разпоредба, ако в съответното
производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на
адвокатско възнаграждение. Съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък
от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗАдв и осъжда другата страна да го
заплати. В процесния случай обаче следва да бъде съобразено Решение на СЕС от
25.01.2024 г. по дело № С-438/22, според което чл. 101, § 1 ДФЕС, вр. чл. 4, § 3 ДЕС
трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една
страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер
по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на
адвокатите като Висш адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да
присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се
счита за ограничение на конкуренцията „с оглед целта“ по смисъла на тази разпоредба.
В тази хипотеза националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална
правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери
отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Следователно с оглед
даденото тълкуване в решението на СЕС съдът не е обвързан от размерите на
адвокатските възнаграждения, определени в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения (с настоящо наименование
5
Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа), и при възлагане
на разноските следва да определи възнаграждението при съобразяване на правната и
фактическа сложност на делото. Ето защо, като взе предвид материалния интерес на
иска, факта, че делото не се отличава с особена правна и фактическа сложност, тъй
като се касае за спор, по който вече има установена съдебна практика, както и че адв.
Р. не е присъствал на проведените открити съдебни заседания, съдът намира, че
справедливият размер на адвокатското възнаграждение за процесуалния представител
на ищеца възлиза на сумата от 360 лв. ведно с начисленото ДДС. Това е така, тъй като
при присъждането на възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ и
съдействие в полза на адвокат, регистриран по ЗДДС, дължимото възнаграждение
съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв, вр. § 2а от ДР на Наредба № 1/2004 г. следва да включва
ДДС (така Определение № 490 от 19.09.2017 г. по ч. т. д. № 1082/2016 г. на ВКС, II т.
о.). По тези съображения ответникът следва да бъде осъден да заплати на адв. Р.
сумата от 360 лв. за адвокатско възнаграждение. Също така, предвид разпоредбата на
чл. 78, ал. 6 ГПК, ответникът следва да бъде осъден да заплати в полза на бюджета на
съдебната власт, по сметка на РС Първомай, сумата от 50 лв., представляваща
дължима държавна такса върху иска.
Така мотивиран, РС Първомай
РЕШИ:
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК: *******, със седалище и адрес
на управление: ************, да заплати на Р. К. М., ЕГН: **********, с адрес:
************, по иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД сумата от 648,69
лв., представляваща платена без правно основание сума по Договор за паричен заем №
******* от 08.07.2021 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата
молба – 10.01.2025 г., до окончателното изплащане на вземането, като за разликата над
сумата от 648,69 лв. до пълния предявен размер от 649,52 лв. ОТХВЪРЛЯ иска.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК: *******, със седалище и адрес
на управление: ************, да заплати на адв. Р. Н. Р. от АК Пловдив на основание
чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв сумата от 360 лв. за адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК: *******, със седалище и адрес
на управление: ************, да заплати в полза на бюджета на съдебната власт, по
сметка на РС Първомай, сумата от 50 лв., представляваща дължима държавна такса.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред ОС Пловдив в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
РХ/ЕД
Съдия при Районен съд – Първомай: ________п_______________
6