РЕШЕНИЕ

№ ……………….

София, 16.05.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ЧЕТВЪРТИ „В“ ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в открито заседание на четиринадесети март две хиляди и деветнадесета година в състав:

	ПРЕДСЕДАТЕЛ:	ЕЛЕНА И.
	ЧЛЕНОВЕ:    мл. съдия	ЗЛАТКА ЧОЛЕВА АНДРЕЙ ГЕОРГИЕВ

при участието на секретаря Поля Георгиева,

като разгледа докладваното от младши съдия Георгиев въззивно гражданско дело № 589 по описа за 2019 година, като взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 271 ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба на И.ПО П., А. и З.НА Р.„Н.П.“ срещу Решение № 478514/28.08.2018 г. по гр. дело № 82792/2017 г. на Софийския районен съд, 57. състав, с което са уважени исковете на Р.И.М. за отмяна на уволнението ѝ, извършено със заповед № РД-14-536/20.09.2017 г. на директора на въззивника, и за обявяването му за незаконно, за възстановяването на въззиваемата М. на длъжност „старши експерт“, и въззивникът е осъден да заплати на въззиваемата на основание чл. 225, ал. 1 КТ сумата от 4 092 лева – обезщетение за оставането на същата без работа за периода от 01.10.2017 г. до 31.03.2018 г., като с решението въззивникът е осъден да плати и разноски.

В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение поради необоснованост, нарушение на материалния закон и допуснати в хода на разглеждането на делото пред първоинстанционния съд процесуални нарушения. Твърди се, че неправилно първоинстанционния съд не е взел предвид обстоятелството, че трудовият договор на въззиваемата Р.И.М. е бил безсрочен, но сключен с изпитателен срок в полза на работодателя (чл. 71, ал. 1 КТ). Доколкото уволнението било извършено в рамките на изпитателния срок, работодателят не следвало да излага мотиви за извършването му. Излагат се доводи, че фактът, че посочената в уволнителната заповед правна квалификация не била вярна, а било посочено, че договорът се прекратява съгласно разпоредбата за изтичане на срока му- чл. 325, ал. 1, т. 3 КТ, не следвало да се отразява на законосъобразността на уволнителното основание. Това било така, тъй като съдебната практика на Върховния касационен съд (ВКС) установявала, че действителното основание за уволнение следвало да се преценява с оглед текста на заповедта за уволнение, а не съобразно посочената от работодателя правна квалификация. Излага се довод, че правоотношението е прекратено правомерно поради липса на качества на работника в изпитателния срок, като е допусната грешка, която обаче може да доведе единствено до вписване на промяна на основанието за уволнение в трудовата книжка на работника, а не до отмяната му. Иска се отмяна на първоинстанционното решение и отхвърляне на предявените от въззиваемата М. искове. Претендират се разноски.

Постъпил е отговор на жалбата от въззиваемата страна – Р.И.М., в който се поддържа неоснователност на въззивната жалба. Излагат се доводи, че правилно първоинстанционният съд е приел, че между страните е бил сключен безсрочен трудов договор с изпитателен срок на служителя. Сочи се, че в уволнителната заповед е посочено, че трудовият договор се прекратява поради изтичане на срока, а не поради непоказани от служителя качества в рамките на изпитателния срок. Излагат се аргументи, че в уволнителната заповед не е налице техническа грешка, доколкото в същата и с думи е посочено, че трудовото правоотношение се прекратява поради изтичане на срока. Твърди се, че това изписване, ведно с посочването на правната разпоредба за прекратяване на договора поради изтичане на срока, изразява волята на работодателя да прекрати договора поради изтичане на срока му, а същият е бил безсрочен. Поради това не била налице техническа грешка, а изрично прекратяване на договора на основание, каквото същият не предвижда. Сочи се, че съдът правилно е преценил основанието за уволнение в рамките на наведеното от работодателя основание за прекратяване на трудовото правоотношение. Прави се възражение срещу искането във въззивната жалба съдът да измени квалификацията на извършеното уволнение, доколкото се твърди, че съдът не може да направи това, без да има искане от ищеца по делото, а такова не е било направено. Иска се потвърждаване на първоинстанционното решение.

В съдебното заседание страните поддържат доводите си от въззивната жалба и отговора.

Първоинстанционният съд е приел, че между страните е възникнало трудово правоотношение от 30.03.2017 г., като въззиваемата М. е била назначена на длъжност „старши експерт – географ“ в Института за почвознание, А. и З.НА Р.„Н.П.“ с договор със 6-месечен срок за изпитване. Приел е, че този трудов договор е безсрочен, но с особен модалитет – срок за изпитване по смисъла на чл. 70, ал. 1 КТ. Софийският районен съд е установил, че трудовото правоотношение е прекратено, считано от 01.10.2018 г., със заповед от 20.09.2017 г., връчена на въззивницата М. на същата дата. Съдът е приел, че съдържанието на заповедта, която е съставена на основание чл. 325, ал. 1, т. 3 КТ, съдържа изявление, че договорът се прекратява поради изтичане на срока му. Във връзка с това е установил, че предмет на контрол при оспорване на уволнението с иск е само посоченото от работодателя основание за прекратяване на трудовото правоотношение, за което е приел, че е в случая е прекратено от работодателя на основание изтекъл срок. Във връзка с това Софийският районен съд е приел, че е бил сключен безсрочен договор, при който е недопустимо прекратяване на същия поради изтичане на срока. Също така е изложил мотиви, че съдът не следва да следи дали уволнението е можело да бъде извършено на основание, различно от посоченото в заповедта, тъй като по този начин би се нарушило правото на защита на работника или служителя. Сочи се, че тълкуването на уволнителната заповед с оглед на цялостното ѝ съдържание сочи, че не е извършено уволнение в рамките на изпитателния срок поради липса на качества на работника, а именно поради виждането на работодателя, че договорът е с изтекъл срок. Поради това е прието, че извършеното уволнение е незаконно и същото е отменено. С оглед уважаването на този иск въззиваемата М. е възстановена на длъжността, която е заемала преди уволнението. Съдът е установил, че въззиваемата М. е останала без работа за 6 месеца след датата на уволнението – от 01.10.2017 г. до 31.03.2018 г., приел е, че месечното ѝ възнаграждение за месеца преди уволнението възлиза на 682 лева, и ѝ е присъдил обезщетение в размер на 4 092 лева за оставане без работа в посочения период по реда на чл. 225 КТ.

При служебната проверка на обжалваното решение за валидност по реда на чл. 269 ГПК настоящият съдебен състав не установява пороци, които биха могли да доведат до нищожност на решението. Решението е постановено по предявен иск, подаден в рамките на установения двумесечен срок по чл. 358 КТ (започнал да тече на 01.10.2017 г., исковата молба е подадена на 23.11.2017 г.) при липса на абсолютни и относителни процесуални пречки, поради което същото е допустимо.

Следва да се отбележи, че И. ЗА П., А. и З.НА Р.„Н.П.“ е част от структурата на Селскостопанската академия, която има самостоятелна правосубектност. Същият е обявен за юридическо лице с чл. 6, ал. 1 от Закона за селскостопанската академия, поради което има и процесуална правоспособност по делото на основание § 1, т. 1 КТ и чл. 27, ал. 1 ГПК.

По изложените във въззивната жалба оплаквания за правилност на първоинстанционното решение настоящият съдебен състав намира следното:

Между страните по делото не е спорно, че на 30.03.2017 г. Р.И.М. е била назначена на работа в И.ПО П., А. и З.НА Р.на длъжност „старши експерт – географ“, както и че правоотношението на същата е било прекратено на 01.10.2017 г. със заповед, издадена на 20.09.2017 г., като не се спори и че заповедта е издадена в рамките на предвидения в договора 6-месечен изпитателен срок.

Правилно първоинстанционният съд е приел, че съдът преценява законосъобразността на уволнението само на основанието, посочено в уволнителната заповед. Това становище е константно застъпено в практиката на ВКС –
Решение № 247/14.01.2013 г. по гр. д. № 1257/2013 г., III ГО; Решение
№ 686/06.12. 2010 г. по гр. д. № 133/2010 г., ІІІ ГО, и Решение № 526/30.06.2010 г. по
гр. д. № 1643/2009 г., III ГО, като необходимостта от установяването му се обосновава с обстоятелството, че при връчване на уволнителната заповед работникът или служителят следва да може да установи въз основа на кои факти се прекратява трудовото му правоотношение, за да прецени и дали да оспорва прекратяването му. Дори и да съществува друго основание за уволнение на работника извън това, посочено в уволнителната заповед, съдът не може да се произнесе по наличието на същото, тъй като единствено в рамките на преценката на работодателя е дали да прекрати или не правоотношението си с работника, ако са налице основания за това.

С оглед на изложеното е без значение изложеното във въззивната жалба, че работодателят има право да уволни работника в рамките на изпитателния срок, уговорен в трудовия договор по чл. 70, ал. 1 КТ, без да посочва мотивите си за това. Работодателят не е длъжен да посочи мотивите си, но е длъжен да посочи, че извършва уволнение именно на това основание, а не на някое друго, доколкото не съществуват пречки и в изпитателния срок на трудовия договор да настъпи уволнение напр. поради намаляване на работата, закриване на част от предприятието или извършено от работника тежко дисциплинарно нарушение. Константна е практиката на ВКС, че съдът може да проверява дали действително работодателят е извършил уволнение на основание чл. 71, ал. 1 КТ – поради преценка за това, че работната сила на новоназначения работник или служител не му е необходима, направена в изпитателния срок по договора – така Решение № 118/04.06.2015 г. по гр. д. № 6968/2014 г., ІІІ ГО; Решение № 26/28.02.2018 г. по гр. д. № 2545/2017 г., ІІІ ГО; Решение № 53/19.03.2014 г. по гр. д. № 2907/2013 г., ІV ГО.

В случая е правилна преценката на първоинстанционния съд, че извършеното от страна на въззивника – И.ПО П., А. и З.НА Р.„Н.П.“, уволнение на въззиваемата М. е било направено поради преценка на работодателя, че е бил сключен срочен трудов договор. Този извод е направен при съвкупно тълкуване с оглед на правилата на чл. 20а ЗЗД (клаузите на договорите се тълкуват съгласно общия им смисъл, с оглед връзката между отделните им условия) във връзка с чл. 44 ЗЗД (правилата относно договорите се прилагат и за едностранните волеизявления) на текста на уволнителната заповед. В титулната част на същата е направена препратка към чл. 325, ал. 1, т. 3 КТ, според която трудовият договор се прекратява с изтичане на срока му, а в текста на заповедта (на лист 5 от първоинстанционното дело) изрично е посочено с думи, че причина за прекратяване на правоотношението е „изтичане на уговорения срок“. Съвкупното тълкуване на тези два елемента от текста на уволнителната заповед изключва наличие на фактическа грешка, твърдяно във въззивната жалба. Очевидна е волята на представителя на въззивника – работодател да прекрати трудовото правоотношение с въззиваемата М. именно поради това, че той приема, че същото е срочно. При наличието на текстово описание на основанието за уволнение е неприложима цитираната във въззивната жалба практика на ВКС, че посочената в заповедта за уволнение правна (цифрова) квалификация на основанието за уволнение не е определяща за изразената воля, а съдът обсъжда изложените в текста фактически основания за извършване на уволнението. В случая е налице пълно съвпадение между описаните в заповедта факти, които според работодателя водят до основание за уволнение (изтичане на срока на договора) и посочената правна квалификация.

При това положение настоящият съдебен състав следва да изследва дали наистина между страните е бил сключен срочен трудов договор. Представеният по делото и неоспорен екземпляр от трудовия договор с № РД-14-157/30.02.2017 г. (на лист 4 от първоинстанционното дело) посочва, че същият се сключва на основание
чл. 67, ал. 1, т. 1 КТ във връзка с чл. 70, ал. 1 КТ. Първата посочена разпоредба – тази на чл. 67, ал. 1, т. 1 КТ предвижда сключване на трудов договор за неопределено време, като с чл. 70, ал. 1 КТ е въведена факултативна възможност за определяне на изпитателен срок. В текста на договора недвусмислено е определен такъв: „срок за изпитване 6 месеца, в полза на работодателя“.

 Действително в текста на трудовият договор е посочено, че същият е сключен „за определен срок“. Законът обаче допуска сключване на срочен трудов договор единствено когато срокът на договора е посочен изрично (а в трудовия договор между страните няма такива данни) и се посочи основанието за сключване на трудов договор за определен срок, като възможните основания са изчерпателно и изрично изброени в чл. 68, ал. 1 КТ. В случая е посочено, че срокът на договора е свързан с определяне на период на изпитване по чл. 70, ал. 1 КТ. Определянето на изпитателен срок не превръща трудовия договор в срочен, като това е безспорно между страните. Следователно по делото не е налице хипотеза на сключен за определен срок трудов договор и трудовото правоотношение на въззиваемата М. не е можело да бъде прекратено на това основание.

Неоснователно е и възражението на въззивника – И.ПО П., А. и З.НА Р.„Н.П.“, че уволнението на въззиваемата М. е извършено законно, а единствено е посочена грешна правна квалификация на същото, заради което съдът следвало да измени единствено правната квалификация на уволнението. Следва да се посочи, че правилно въззиваемата М. поддържа в отговора на въззивната жалба, че за да измени правната квалификация на извършеното уволнение, съдът следва да е сезиран с изрично искане. Това е така, доколкото законът предвижда отделен иск за изменение на правната квалификация на уволнението в трудовата книжка на работника (чл. 344, ал. 1, т. 4 КТ), а търсената от съда защита се определя единствено от страните (чл. 6, ал. 2 ГПК). В исковата молба няма искане за изменение на квалификацията на уволнението, а изрично се иска неговата отмяна. Нещо повече, въззиваемата М. изрично е поискала и възстановяване на работа на длъжността, заемана преди уволнението, което изключва интерес единствено от изменение на правната квалификация на основанието за уволнение. Освен това по иска по чл. 344, ал. 1, т. 4 КТ съдът може да измени единствено вписаната в трудовата книжка правна квалификация на уволнението, а не да променя становището на работодателя относно фактите, които са елемент от състава на уволнителното основание. Съобразно изложените по-горе мотиви в случая въззивникът не само е дал правна квалификация за прекратяване на трудовото правоотношение поради изтекъл срок, но и изрично е посочил, че именно изтичането на срока му е дало основание да извърши уволнението като факт, настъпил в действителността. И тъй като съдът не може да преразглежда фактическото основание, на което е извършено уволнението, то и няма как да се приеме, че в случая следва единствено да бъде извършена проверка на правната квалификация на същото, доколкото страните спорят по това дали въобще е настъпило уволнително основание.

Следователно и правилно първоинстанционния съд е признал извършеното спрямо нея уволнение за незаконно и го е отменил.

Уважаването на иска за отмяна на уволнението (чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ) води и до уважаване на иска за възстановяване на уволнения работник или служител на длъжността, която е заемал преди уволнението (чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ), освен ако не се констатират други основания за несъвместимост или прекратяване на трудовото правоотношение, каквито в настоящия случай не са налице.

По третия предявен от въззиваемата М. иск – за заплащане на обезщетение в размер на шестмесечното ѝ брутно трудово възнаграждение заради оставането ѝ без работа вследствие на незаконното уволнение, не са направени конкретни оплаквания във въззивната жалба, освен това, че извършеното уволнение не е незаконно. Поради това жалбата срещу този иск е бланкетна. Поради това въззивният съд не дължи проверка на правилността на първоинстанционното решение в тази част извън служебните си задължения да приложи императивни материалноправни норми, съгласно указанията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В случая такива нарушения не се установяват, поради което искът правилно е уважен изцяло.

Тъй като изводите на първоинстанционния и въззивния съд по съществото на спора съвпадат напълно, първоинстанционното решение следва да се потвърди изцяло.

Относно разноските:

При този изход на спора право на разноски се поражда само за въззиваемата М. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. Решението на първоинстанционния съд не следва да се преразглежда в частта за разноските, доколкото изходът на спора пред въззивната инстанция не се променя.

Пред въззивната инстанция въззиваемата М. не претендира присъждане на разноски, поради което такива не следва да се присъждат.

Решението подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 3 КТ.

Така мотивиран, Софийският градски съд, четвърти „в“ въззивен състав

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 478514/28.08.2018 г. по гр. дело № 82792/2017 г. на Софийския районен съд, 57. състав.

Решението може да бъде обжалвано с касационна жалба пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 или 2 ГПК в едномесечен срок от получаване на препис от страните.

		ПРЕДСЕДАТЕЛ:
		ЧЛЕНОВЕ:          1.                                2.