Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 27.02.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЬД, ГО, ІІ Е въззивен състав, в публичното съдебно заседание на тридесет
и първи януари две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: П. САНТИРОВ
мл. с. АДРИАНА АТАНАСОВА
при участието
на секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от съдия Иванка
Иванова гр. д. № 3840
по описа за 2019
г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 ГПК – чл.273 ГПК.
С решение № 6294 от 09.01.2019 г., постановено по гр.
д. № 26191/2018 г. по описа на СРС, I ГО, 42
състав, е признато за установено, на основание чл.124, ал.1 ГПК, по отношение
на „Т.С.“ ЕАД, че А.Д.П. не дължи сумата от 4 327, 50 лв. - главница за
ползвана топлинна енергия за периода м.05.2017 г. - м.03.2018 г. и 132, 09 лв.
- мораторна лихва върху посочената главница, поради
липса на облигационно правоотношение. Ответникът е осъден да заплати на ищцата
сумата от 2 478, 38 лв., представляваща сторени по делото разноски и заплатено адвокатско
възнаграждение. Решението е постановено при участието на трето лице - помагач
на ответника „Т.С.“ ЕООД.
Срещу постановеното съдебно решение е депозирана въззивна жалба от ответника „Т.С.“ ЕАД, с която го обжалва
изцяло. Излага съображения, че обжалваното решение е неправилно, постановено в
нарушение на материалния закон. Счита, че неправилно решаващият съд е приел, че
ищецът няма качеството потребител на топлинна енергия по смисъла на § 1, т„42
от ДР на ЗЕ. На основание чл.64, ал.1 от Общите му условия от 2008 г. купувач
на топлинна енергия може да бъде и физическо лице, наемател на имот,
собственост на юридическо лице като в този случай партидата се открива на името
на наемателя. Също така задължението за заплащане на консумативните разходи по
ползването на имота, включително и сумите за топлинна енергия от страна на
наемателя произтича от чл.232, ал.2 ЗЗД. В тази насока е и формираната съдебна
практика. С оглед на това счита, че ищецът е имал качеството потребител на
топлинна енергия през разглеждания период. По делото е представена настанителна
заповед, по силата на която ищецът е настанен в процесното
жилище. Моли съда да отмени обжалваното решение, като отхвърли предявения иск и
му присъди сторените по делото разноски, включително юрисконсултско
възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, претендирано от насрещната страна.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника А.Д.П., с който я оспорва.
Излага съображения, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно. Счита,
че жалбоподателят не е изпълнил доказателствената си тежест да установи
възникването на облигационно правоотношение между страните съобразно разясненията,
дадени с ТР № 2/2017 г., както и откриването на партида за процесния
апартамент на името на ищеца. В чл.64 от Общите условия на ответника от 2008,
на който същият се позовава, предвижда възможност за откриване на партида въз
основа на декларация. Такава по делото не е представена. Също така СРС е указал
на жалбоподателя, на основание чл.146, ал.2 ГПК, че не сочи доказателства в
подкрепа на твърдението си, че страните са обвързани от договорно
правоотношение. Моли съда да потвърди обжалваното решение, като му присъди
сторените по делото разноски.
Съдът, след като прецени представените по делото
доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК
и чл.235, ал.2 ГПК, приема за установено следното от фактическа страна:
СРС е сезиран с обективно и субективно, кумулативно
съединени искове съответно с правно основание чл.124, ал.1 ГПК. Ищецът твърди,
чe в средата на м.12.2017 г. е получил съобщение от
ответника и фактура № ********** от 30.11.2017 г., в която се съдържа информация
за окончателно задължение, което към 15.12.2017 г. според ответника възлиза на
2 777, 43 лв., от която 247, 45 лв. - главница, 54, 32 лв. - лихва, 2 153, 37
лв. - доплащане от корекции, както и сума по фактура в размер на 376, 61 лв. Твърди,
че служители на ответника са го уведомявали и по телефона, че при неплащане на
тези задължения, ще заведат дело срещу него. Тези претендирани от ответника
задължения са били публикувани и на интернет страницата на ответника. След
извършена справка установил, че фактурите са издадени са апартамент, находящ с
„е в гр. София, ж. к. „*******, на който е даден аб.
№ 045489. Твърди, че не е собственик, нито ползвател на този апартамент.
Твърди, че между страните в производството не съществува облигационно
правоотношение във връзка с предоставена топлинна енергия за горепосочения
апартамент. Моли съда да постанови решение, с което да признае спрямо
ответника, че не му дължи сумата от 4 459, 59 лв., обективирана
в извлечение от сайта на ответинка, от която: 4 327,
50 лв. - главница за периода м.05.2017 г. - м.03.2018 г., както и сумата от
132, 09 лв. - лихва за същия период, като му присъди сторените по делото
разноски.
С постъпилия в срока по чл.131 ГПК писмен отговор
ответникът оспорва предявения иск. Твърди, че ищецът е наемател на процесното жилище, което е общинска собственост. Счита, че
той има качеството клиент на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на §
1, т.42 от ДР на ЗЕ. В чл.64, ал.1 от Общите условия на ответника от 2008 г. е
предвидено, че купувач на топлинна енергия може да бъде и физическо лице,
наемател на имот, собственост на юридическо лице, като в този случай партида се
открива на името на наемателя. Също така задължението на наемателя за заплащане
на консумативни разходи произтича и от закона - чл.232, ал.2 ЗЗД. Моли съда да
постанови решение, с което да отхвърли предявения иск, като му присъди
сторените по делото разноски и юрисконсултско
възнаграждение.
Съгласно съобщение към фактура № ********** от
30.11.2017 г. с получател А.Д. п„П. и издател - ответника, за ап.11, в ж. к. „*******,
аб. № 045489 и код на платеца № 538707 стойността на потребената
топлинна енергия за периода 01.11.2017 г. - 31.11.2017 г. възлиза на 313, 84
лв., от която: за подгряване на топла вода - 31, 80 лв. и за отопление на имот
- 282, 04 лв. Лихвата за забава е 62, 77 лв. Общият размер на задължението
възлиза на 376, 61 лв. Посочено е също така, че към 15.12.2017 г., че абонатът
има просрочено задължение в размер на 247, 45 лв., лихва за забава в размер на
54, 32 лв., както и доплащане от корекции в размер на 2 153, 37 лв. Така общата
сума за плащане за главница е 2 777, 43 лв.
Стойността на услугата за разпределение на топлинна енергия за периода
2017 г. - 2018 г. е 2, 32 лв., а просрочената сума за разпределение топлинна
енергия към 15.12.2017 г. е 40, 46 Лихвата за забава към 15.12.2017 ж. е 2, 97
лв. Общата сума за разпределение на топлинна енергия и лихва за забава е в размер на 43, 75 лв.
По делото е представена справка за неплатени
задължения за топлинна енергия за аб. № 045489 към
24.04.2018 г. от сайта на ответника. Общият размер на дължимите суми възлиза на
4 459, 59 лв. Посочена е и стойността на неплатеното задължение за дялово
разпределение, която възлиза на 56, 61 лв.
Съгласно представената индивидуална справка за
отопление и топла вода от 31.07.2018 г. за клиент А.Д.П., ж. к. „*******,
сумата за доплащане за периода 01.05.2017 г. - 30.04.2018 г. възлиза на 1 156,
46 лв. Съгласно протокол от 24.05.2018 г. при първото безплатно посещение на
адрес от страна на представител на „Т.С.“ ЕООД, за ап.111 не е осигурен достъп.
С писмо на СО - Район „Искър“, рег. № РИС17-ТД26-26(2)/08.02.2017 г. на
секретаря на Район „Искър“ на СО, до ответника чрез директора на Дирекция
„Обслужване на клиенти и управление на вземания“, е изпратен препис от
настанителни заповеди и договори за наем на лица, наематели на общински жилища,
сред които А.Д.П., аб. № 45489, ж. к. „*******.
Със заповед № 77-А-20/12.12.2001 г. на кмета на
СО-Район „Искър“ А.Д.П. и членовете на неговото семейство В.П.- съпруга, Ц.П.-
дъщеря и К.П. - сина, са настанени в двустаен апартамент, състоящ се от две
стаи, преходна дневна, кухня и обслужващи помещения в ж. к. „*******. Липсва
подпис от страна на ищеца, удостоверяващ връчване на заповедта.
При така
установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК, изхожда от легитимирана страна, като същата е процесуално допустима.
Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК съдът се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част.
При извършена служебна проверка въззивният
съд установи, че обжалваното решение е валидно, като същото е процесуално
допустимо.
В предмета на делото се
включва отрицателен установителен иск – за
установяване спрямо ответника, че ищецът не му дължи исковата сума, поради
липса на облигационно правоотношение помежду им.
Понятието „потребител на топлинна енергия за битови
нужди“ е определено в § 1, т.42 ДР ЗЕ (отм.), действал до 17.07.2012 г.: физическо лице –
собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща вода или пара за отопление,
климатизация или горещо водоснабдяване. След отмяната на §1, т.42 от ДР на ЗЕ и
с влизане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието
„клиент на топлинна енергия“, което е еквивалентно по смисъл на понятието
„потребител на топлинна енергия“. Съгласно новата редакция на чл.153, ал.1 ЗЕ,
действаща след 17.07.2012 г., всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или
към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни
да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си
и да заплащат цена за топлинната енергия.
С ТР № 2/2017
г. от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело №
2/2017 г. на ОСГК на ВКС, т.1, са дадени задължителни разяснения относно
хипотезата, при която топлоснабденият имот е
предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение. С него е
разяснено, че собствениците, респективно бившите съпрузи като съсобственици,
или титулярите на ограниченото вещно право на ползване върху топлоснабдения имот, дължат цената на доставената топлинна енергия
за битови нужди съгласно разпоредбите на закона за енергетиката в хипотезата,
при която топлоснабденият имот е предоставен за
ползване по силата на договорно правоотношение, освен ако между ползвателя на
договорно основание и топлопреносното предприятие е
сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за същия имот.
В мотивите на същото тълкувателно решение е посочено, че клиенти на топлинна
енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените
в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот
със съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на
ползване, за собствени битови нужди и същевременно са сключили договор за
продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично
известните общи условия директно с топлопреносното
предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице придобива качеството
„клиент“ на топлинна енергия за битови нужди („битов клиент“ по смисъла на т.
2а § 1 ДР ЗЕ) и като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи
цената й на топлопреносното предприятие. Договорът
между това трето ползващо лице и топлопреносното
предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на
индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното
дружество, но не се презумира с установяване на факта
на ползване на топлоснабдения имот. При постигнато
съгласие между топлопреносното предприятие и правен
субект, различен от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, за сключване на договор за
продажба на топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден
имот при спазване на одобрените от КЕВР публично извести общи условия,
съставляващи неразделна част от договора, този правен субект дължи цената на
доставената топлинна енергия за собствените му битови нужди.
В разглеждания случай ответникът поддържа, че е
налице сключен договор за наем, по който ищецът е страна и на това договорно
основание ползва процесния имот. В подкрепа на това
свое твърдение е представил заповед за настаняване от 12.12.2001
г., обсъдена по – горе. Въз основа на тази заповед не може да се направи
обоснован извод, че ответникът е страна по договор за наем на процесния апартамент, който е действал през исковия период.
Независимо от това ищецът не е изпълнил доказателствената си тежест и относно
обстоятелството, че е налице сключен договор между него и ответника за продажба
на топлинна енергия за битови нужди за процесния
апартамент – не са ангажирани доказателства за постигнато съгласие, нито искане
за откриването на индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното
дружество. Отделно от това чл.64, ал.1 от Общите условия на ответника, на който
същият се позовава, регламентира, че клиент по смисъла на тези общи условия
може да бъде и друго лице – ползвател на имота, различно от собственика на
имота, при условие че последният е представил писмено съгласие в нотариално
заверена форма за това. По делото не е
ангажирано писмено съгласие от собственика на топлоснабдения
имот, в нотариално заверена форма.
По изложените съображения въззивният
съд счита, че ответникът не е изпълнил доказателствената си тежест,
разпределена с доклада на делото, да установи качеството на ищеца на клиент на
топлинна енергия за битови нужзи през исковия период
и съответно наличието на облигационна връзка между страните. Това обуславя
основателност на предявения иск.
Тъй като крайните изводи на
двете инстанции съвпадат, обжалваното решение следа да се потвърди.
По разноските по производството:
При този изход на делото и
на основание чл.78, ал.3 ГПК в полза на ответника по жалбата следва да се
присъдят сторените във въззивното производство
разноски. Техният размер възлиза на 1 200 лв. - заплатено в брой адвокатско
възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 01.03.2019 г.
Жалбоподателят своевременно
е направил възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение.
Нормата на чл.78, ал.5 ГПК регламентира, че
ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно
действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на
насрещната страна да присъди по - нисък размер на разноските в тази им част, но
не по - малко от минимално определения размер съобразно чл.36 ЗАдв. Съгласно задължителните разяснения, дадени с ТР № 6
от 06.11.2013 г. по т. д. № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС, основанието по чл.78,
ал.5 ГПК се свежда до преценка на съотношението на цената на адвокатската
защита и фактическата и правна сложност на делото, като съдът следва да
съобрази доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират и дължимото правно разрешение на повдигнатите
правни въпроси, което е различно по сложност при всеки отделен случай. След
тази преценка, ако се изведе несъответствие между размера на възнаграждението и
усилията на защитата при упражняване на процесуалните права, съдът намалява
договорения адвокатски хонорар.
В случая установеният в нормата
на чл.9, ал.1 ГПК вр. с чл.7, ал.2, т.2 от Наредба №
1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, минимален
размер на адвокатското възнаграждение, предвид обжалваемия
интерес, възлиза на 361, 45 лв. Същевременно усилията на упълномощения по
делото адвокат се свеждат до депозиране на писмен отговор на въззивната жалба и
списък на разноските, без процесуално представителство в проведеното открито
съдебно заседание. Спорът, предмет на делото не се отличава с фактическа и
правна сложност. Ето защо съдът счита, че е налице несъответствие между размера на възнаграждението и
усилията на защитата при упражняване на процесуалните права, поради което и на
основание чл.78, ал.5 ГПК адвокатското възнаграждение следва да се намали до
минималния размер.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 6294 от 09.01.2019 г., постановено по гр. д.
№ 26191/2018 г. по описа на СРС, I
ГО, 42 състав.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, с адрес ***, да заплати на А.Д.П.,
ЕГН **********, със съдебен адрес *** - адв. П.Х.,
сумата от 361, 45 (триста шестдесет
и един лева и четиридесет и пет) лв., на основание чл.78, ал.3 вр. ал.5 ГПК, представляваща заплатено възнаграждение за
един адвокат за осъществяване на процесуално представителство на страната във въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване, на чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.