Р Е Ш Е Н И Е
№ 150
гр. Русе, 14.07.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд-Русе
I касационен състав, в открито заседание на дванадесети юли през
две хиляди двадесет и трета година:
|
Председател: |
ДИАН ВАСИЛЕВ |
|
Членове: |
ЕЛИЦА ДИМИТРОВА |
|
ГАЛЕНА ДЯКОВА |
при секретаря Галина Кунчева и в
присъствието на прокурора Георги Манолов, като разгледа докладваното от
съдията Димитрова к.а.н.д. № 178 по описа на
съда за 2023 г., за
да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 63в от ЗАНН, във
вр. с чл. 208 и сл. от Глава XII от АПК.
Образувано е по касационна жалба на
„Момтрейд Русе 2“ ЕООД, със седалище гр. Русе, чрез адв. Д., против решение № 263/11.04.2023
г., постановено по а.н.д. № 27/2023 г. на Районен съд – Русе, с което е
потвърдено наказателно постановление № 18-2200012/03.11.2022 г., издадено от
директора на Дирекция „Инспекция по труда” - Русе, с което на дружеството, за
нарушение по чл.3, ал.1, т.1б от Наредба № 5/29.12.2002 г. за съдържанието и
реда за изпращане на уведомление по чл. 62, ал.5 от КТ, е наложено
административно наказание „имуществена санкция“ в размер на 300 лв на основание
чл. 414, ал.1 вр. чл.415в, ал.1 от Кодекса на труда КТ).
В касационната жалба се поддържа, че в
НП липсва задължителен реквизит – виновно нарушената материалноправна
разпоредба. Сочи се, че АНО неправилно е посочил санкционната норма –
твърдяното нарушение следвало да се подведе под разпоредбата на чл. 414, ал. 3
вр. чл. 62, ал. 3 от КТ. Посочва се, че когато наказващият орган приема, че е
налице нарушение само по Наредба № 5 и се касае само до сключване на трудов
договор, следва да се наложи наказание само ако след даване на предписание по
чл. 62, ал. 4 от КТ то не бъде изпълнено.
Иска се отмяна на решението на въззивния съд и отмяна на наказателното
постановление. В съдебно заседание се прави искане за намаляване на размера на
наложената имуществена санкция. Претендират се разноски пред въззивната
инстанция в размер на 150 лв. за адвокатско възнаграждение.
Ответникът – директор на Дирекция
„Инспекция по труда“ – Русе, чрез юрк. Стоилова в съдебно заседание оспорва
жалбата като неоснователна. Претендира присъждане на юрисконсултско
възнаграждение.
Представителят на Окръжна прокуратура – Русе дава
заключение за неоснователност на жалбата. Сочи, че административното нарушение
правилно е било посочено в наказателното постановление. Случаят на нарушението
не е единичен, поради което счита, че размерът на санкцията е справедлив.
Съдът, като съобрази изложените в жалбата касационни
основания, събраните по делото доказателства и извърши касационна проверка на
оспорваното решение по чл. 218, ал. 2 от АПК, прие за установено следното:
Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е в срок от надлежна страна, атакува невлязъл
в сила съдебен акт на районен съд, постановен в производството по Глава Трета,
Раздел V на ЗАНН и подлежи на разглеждане.
Разгледана по същество жалбата е неоснователна.
Спор по фактите не е бил формиран и същите са правилно
установени, а именно : че с допълнително
споразумение от 01.03.2022 г. към трудов договор № 115/26.05.2021 г. между
дружеството, в качеството му на работодател, и лицето Е. Д., в качеството й на
служител, последната е била командирована за периода 07.03.2022 г. до 06.09.2022
г. във Г., за което ”Момтрейд Русе 2” ЕООД - гр. Русе не подало уведомление в
срока по чл. 3, ал. 1, т. 1, б. „б“ от Наредба № 5/29.12.2002 г. за съдържанието
и реда за изпращане на уведомлението по чл. 62, ал. 5 от Кодекса на труда до ТД
на НАП - Русе - в тридневен срок от изменението на трудовия договор, в случая
по чл.121а ал.1 т.1 КТ. Тези обстоятелства били установени на 23.08.2022г. при
проверка на дружеството от Дирекция „Инспекция по труда” – Русе, съставен е
АУАН на 26.08.2022г и на 31.08.22г. е подадено уведомлението.
Впоследствие дружеството било санкционирано на основание чл.415в,
ал.1 вр. чл. 414, ал. 1 от Кодекса на труда. Въз основа на установените обстоятелства срещу
касатора било издадено наказателно постановление, в което извършеното нарушение
било квалифицирано именно като такова на чл.3, ал.1, т.1, б.“б“ от Наредба № 5
от 29.12.2002 г. и подведено под санкционната норма на чл.414, ал.1 от КТ. Тъй
като наказващият орган счел, че нарушението е отстранено веднага след неговото
установяване и от него няма установени вредни последици, приложил спрямо
касатора привилегирования състав по чл.415в, ал.1 от КТ като му наложил
административно наказание „имуществена санкция“ в размер на 300 лева. В своето
решение районният съд е приел, че нарушените правни норми са точно прецизирани,
което гарантирало ефективното реализиране правото на защита на санкционираното
търговско дружество. Съдът е приел, че наказанието за даденото нарушение е
правилно индивидуализирано и ориентирано към максимума му по чл.415в от КТ,
предвид огромния брой други такива нарушения, допуснати от дружеството.
Решението е правилно.
Страните нямат спор по фактите. Предмет на
съдебна проверка е приложението на материалния закон.
В наказателното постановление
нарушената разпоредба е посочена, противно на твърдяното от касатора. На два
пъти АНО е посочил, че „съставът на
нарушението е осъществен от обективна страна, тъй като на датата на която
изтича тридневният срок за деклариране, съобразно разпоредбата на чл. 3, ал. 1,
т. 1б от Наредба № 5 работодателят не е изпълнил задължението си да изпрати
уведомление в тридневен срок….“ Съобразно чл. 57, ал. 1, т. 6 от ЗАНН
наказателното постановление следва да съдържа законните разпоредби, които са
били нарушени виновно като няма изискване това непременно да се стори на
отделен ред с отделно посочване на този реквизит.
Неоснователен е и доводът, че НП е
материално незаконосъобразно поради посочване в него на неотносими текстове, в
случая е следвало да се наложи наказание по реда на чл. 414, ал. 3 от КТ, тъй
като извършеното нарушение било такова по чл. 62, ал. 3 от КТ. Съобразно
последно цитираният текст в тридневен срок от сключването или изменението на
трудовия договор и в седемдневен срок от неговото прекратяване работодателят
или упълномощено от него лице е длъжен да изпрати уведомление за това до
съответната териториална дирекция на Националната агенция за приходите.
Националната агенция за приходите предоставя
в реално време на оправомощени лица от дирекции "Инспекция по труда"
електронен достъп до регистъра на трудовите договори и при поискване в срок три
работни дни изпраща копие от съответното заверено уведомление. Този текст обаче
следва да се тълкува съвместно със следващата алинея 4, която посочва, че след
срока по ал. 3 уведомление за сключен
трудов договор се изпраща само след влязло в сила задължително предписание от
контролните органи на инспекцията по труда.
Алинея 3 (с привръзката на ал. 4) е
неприложима в настоящия случай доколкото се касае за констатирано изпращане на
уведомление след законовия срок относно изменение
на трудов договор, а не за сключването на такъв. Това е видно от съдържанието
на следващата алинея 4, която посочва процедурата за отстраняване на пропуска
по алинея 3 по отношение на сключен договор, но не и по отношение на изменение.
Текст, относим към изменението на договора, е именно приложеният от АНО по
Наредба № 5.
Неоснователно е възражението на касатора за допуснато
от въззивната инстанция нарушение на материалния закон от гледна точка на
възприетите като приложими позитивна - чл.3, ал.1, т.1, б.“б“ от Наредба № 5 от
29.12.2002 г., и саннкционна норма - чл.414, ал.1 от КТ, вместо сочените такива
в касационната жалба, съответно чл.62, ал.3 от КТ и чл.414, ал.3 от КТ.
Последният текст, в приложимите си части, предвижда, че работодател, който
наруши разпоредбата на чл.62, ал.3, се наказва с имуществена санкция или глоба
в размер от 1500 до 15 000 лв. Както беше посочено по-горе, нормата на чл.62,
ал.3, изр.първо от КТ гласи, че в тридневен срок от изменението
на трудовия договор работодателят или упълномощено от него лице е длъжен да
изпрати уведомление за това до съответната териториална дирекция на НАП. В наказателното постановление, като
нарушена, е посочена разпоредбата на чл.3, ал.1, т.1, б.“б“ от Наредба № 5 от
29.12.2002 г., а не тази на чл.62, ал.3 от КТ, за да се приема като приложима
санкционната норма на чл.414, ал.3 от КТ. Разпоредбата на чл.62, ал.3 от КТ е
последно допълнена с ДВ, бр. 108 от 2008 г., т.е. тя не е съобразена с
допълненията, направени с ДВ, бр. 17 от 2021 г. в разпоредбите на чл.3, ал.1,
т.1, б. „б“ и чл.5, т.4, б.„в“ от Наредба № 5 от 29.12.2002 г. Независимо, че командироването
на работници и служители в рамките на предоставяне на услуги по смисъла на
чл.121а, ал.1, т.1 от КТ е форма на изменение на трудовото правоотношение, с
оглед систематичното място на разпоредбата в Раздел X “Изменение на трудовото
правоотношение“ на КТ, при изпълнение на процесуалните си задължения по чл.42,
ал.1, т.5, респ. чл.57, ал.1, т.6 от ЗАНН контролните органи са длъжни,
съобразно принципа, въплътен и в чл.11, ал.2 от ЗНА, че специалният закон
изключва приложението на общия такъв (lex
specialis derogat legi generali), да посочат конкретната нарушена законна
разпоредба, която най-специфично описва дължимото, но неосъществено поведение
от страна на санкционираното лице. Както вече беше посочено, това е именно
разпоредбата на чл.3, ал.1, т.1, б. „б“ от Наредба № 5 от 29.12.2002 г.,
уреждаща, с оглед направеното с ДВ, бр. 17 от 2021 г. допълнение в нея,
задължението за изпращане на уведомление до НАП „… и в случаите по чл. 121а, ал. 1, т. 1 КТ“. От друга страна
регламентираното в чл.62, ал.3 от КТ задължение е по – общо, доколкото урежда
изпращането на уведомление до НАП без оглед на конкретната форма на изменение
на трудовото правоотношение. Така, щом чл.62, ал.3 от КТ не се явява нарушената
позитивна норма, то липсва основание за подвеждане на санкционираното поведение
под хипотезата на чл.414, ал.3 от КТ, както настоява касаторът, респективно за
преквалифициране, на основание чл.63, ал.7, т.1 от ЗАНН и т.1 от Тълкувателно
решение № 8 от 16.09.2021 г. на ВАС по т. д. № 1/2020 г., ОСС, І и ІІ колегия,
на нарушението, наказуемо с еднаква по вид и размер санкция, по текста на
чл.414, ал.3 от КТ. Посочената в наказателното постановление санкционна
разпоредба на чл.414, ал.1 от КТ обхваща всички нарушения на трудовото
законодателство, извън правилата за осигуряване на здравословни и безопасни
условия на труд и нарушенията, за които е предвидено по-тежко наказание.
Нарушението по чл.3, ал.1, т.1, б. „б“ от Наредба № 5 от 29.12.2002 г. не е
свързано с осигуряването на здравословни и безопасни условия на труд, нито пък
за него е предвидена по-тежка санкция от предвидената в чл.414, ал.1 от КТ,
поради което то се субсумира именно под последната разпоредба.
При тези съображения санкционният текст на
чл. 414, ал. 3 от КТ не може да бъде отнесен коректно към случая освен поради
вече изложеното, а и защото урежда хипотезата на „неподадено уведомление
(изобщо), а не на „неподадено уведомление в
срок“.
На следващо място, да се приеме, че извършеното
нарушение следва да се квалифицира по чл.62, ал.3 от КТ, както твърди касатора,
означава да се влоши неговото положение, в нарушение на забраната за reformatio in pejus, като на касатора се откаже
прилагането на привилегирования състав за маловажни нарушения по чл.415в, ал.1
от КТ, който е приложен спрямо него от самия наказващ орган с издаването на
наказателното постановление. Това следва от изричната разпоредба
на чл.415в, ал.2 от КТ, според която не са маловажни и нарушенията по чл.62,
ал.3 от КТ, т.е. чрез квалифициране на нарушението като такова по чл.62, ал.3
от КТ a priori се изключва
възможността случаят да бъде третиран като маловажен. От друга страна в
мотивите към Тълкувателно решение № 3 от 10.05.2011 г. на ВАС по по тълк. д. №
7/2010 г., ОСК се приема, че специалният състав по глава ХIХ, раздел II от КТ
на "маловажно" административно нарушение по чл. 415в от КТ изключва
приложимостта на общата разпоредба на чл.28 от ЗАНН, т.е. изключена е
възможността на касатора въобще да не бъде наложено административно наказание
като му бъде отправено само писмено предупреждение.
Неоснователни са и доводите на касатора, че
определеното му наказание е явно несправедливо – касационно основание по
чл.348, ал.1, т.3 от НПК вр.чл.63в от ЗАНН. Според чл.348, ал.5, т.1 от НПК наказанието
е явно несправедливо, когато очевидно не съответства на обществената опасност
на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващите отговорността
обстоятелства, както и на целите по чл. 36 от Наказателния кодекс. Наказващият
орган е счел, че спрямо касатора са налице предпоставките по чл.415в, ал.1 от КТ – нарушението е отстранено веднага след установяването му и от него не са
произтекли вредни последици за служителя, с когото е сключено допълнителното
споразумение по чл.121а от КТ, поради което му е наложил административно
наказание „имуществена санкция“ в размер на 300 лева. Санкцията, предвидена по
отношение на работодателя в чл.415в, ал.1 от КТ, е относително определена – от
100 лева до 300 лева. В наказателното постановление, в съответствие с чл.57,
ал.1, т.8 от ЗАНН, са изложени отегчаващите и смекчаващи обстоятелства и
другите обстоятелства, взети предвид от наказващия орган при определяне вида и
размера на наказанието. В санкционния акт е изрично посочено, че не са налице
конкретни смекчаващи обстоятелства, поради които да се приеме, че степента на
обществена опасност е по-ниска в сравнение с обикновените случаи на
административни нарушения от този вид като предвид наличието на други
установени нарушения при извършване на проверката във връзка със спазване на
трудовото законодателство са налице обстоятелства, които водят до извод за
по-висока степен на обществена опасност. Поради това касационната инстанция
намира, че както въззивният съд, така и наказващият орган не са допуснали
нарушение на закона при индивидуализацията на наказанието - чл.27 от ЗАНН като
са взели предвид липсата на смекчаващи обстоятелства, както и многобройните
други нарушения от същия вид, чието наличие правилно е отчетено като отегчаващо
отговорността на работодателя обстоятелство.
Следва изрично да се отбележи, че е недопустимо едно и
също обстоятелство да обуслови както приложението на привилегирован състав на
нарушение, но така и то да бъде третирано като смекчаващо обстоятелство при
индивидуализацията на административното наказание. Това следва от разпоредбата
на чл.56 от НК, приложима по силата на препращането в чл.11 от ЗАНН. Според
чл.56 от НК, не са смекчаващи и отегчаващи обстоятелства тези, които са взети
предвид от закона при определяне на съответното престъпление. Както беше
посочено, привилегированият състав на чл.415в, ал.1 от КТ изисква нарушението
да е отстранено веднага след установяването му и от него да не са произтекли
вредни последици. По силата на чл.56 от НК вр.чл.11 от ЗАНН тези обстоятелства
не следва да бъдат третирани като смекчаващи, тъй като вече са били взети
предвид от самия законодател при установяване на посочения привилегирован
състав. Следователно, щом те не са такива, то по аргумент от чл.27, ал.3 от ЗАНН не биха могли да доведат до налагането на по-леко наказание в рамките на
относително определената санкция по чл.415в, ал.1 от КТ, както претендира
касатора.
По изложените съображения следва да се приеме, че
районният съд не е допуснал нарушение на материалния закон и на правилата за
индивидуализация на административното наказание като е постановил едно правилно
решение, което следва да бъде оставено в сила.
С оглед изхода на делото и на основание чл. 143, ал. 3
от АПК вр. чл.63д, ал. 1 и ал. 4 от ЗАНН в полза на ответника по касация следва
да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение за осъщественото процесуално
представителство в касационното производство, чийто размер, съгласно чл. 63д,
ал.5 от ЗАНН и чл. 27е от Наредбата за заплащането на правната помощ, с оглед
липсата на правна и фактическа сложност на делото, съдът определя на 80 лева.
Както се приема и в Тълкувателно решение № 3 от 13.05.2010 г. по тълк. д. №
5/2009 г. на ВАС, възнаграждението следва да се присъди в полза на юридическото
лице, в чиято структура се намира представляваният от юрисконсулта едноличен
административен орган, т.е. в полза на Изпълнителна агенция „Главна инспекция
по труда“, която има качеството на юридическо лице съгласно чл.2, ал.1 от
Устройствения правилник на Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“.
Така
мотивиран и на основание чл.221, ал.2, пр.1 от АПК вр. чл.63в от ЗАНН, съдът
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В
СИЛА решение № 263/11.04.2023
г., постановено по АНД № 27/2023 г. по описа на Районен съд – Русе.
ОСЪЖДА „Момтрейд Русе 2“ ЕООД, с ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление в гр.Русе, ул.“Олимпи Панов“ № 8,
представлявано от управителя Г. Х. М., да заплати на Изпълнителна агенция
„Главна инспекция по труда“, със седалище в гр. София, бул. "Княз
Александър Дондуков" № 3, сумата от 80
лева – юрисконсултско възнаграждение в касационното производство.
Решението е
окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: