Р Е Ш Е Н И Е
гр.София,23.07.2020 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Софийски градски
съд, Гражданско
отделение, ІІ-В въззивен състав
в публичното заседание на осми юли
през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я ЛЮБОМИР ИГНАТОВ
при секретаря ТАТЯНА ЩЕРЕВА
и прокурора
сложи за разглеждане
докладваното от
съдия Маркова в.гр.д.№ 4509 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл.258-273 ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от ищците пред СРС- Е.Т.
С. и М.С.С. срещу решение №
534200 от 14.11.2018 г., постановено от СРС, ГО, 90 с-в по гр. дело №
83748/2017 г., с което решение е отхвърлен предявения от въззивниците-ищци пред
СРС, иск с правно основание чл. 439 ГПК. Във въззивната жалба се твърди, че
решението е постановено в противоречие с материалния закон, съдебната практика
на ВКС, включително и Тълкувателно решение №2 от 2013 г. от 26.06.2015 г. на
Общото събрание на Гражданска и Търговска колегия на ВКС. Сочи се, че исковата
молба била подадена на 27.11.2017 г., т.е. четири години след последното годно
изпълнително действие. Доколкото по делото нямало реално извършени описи и
събрани суми, то на посочените от съда дати, нямало годни изпълнителни
действия.Действително, в случая описи били насрочени, но не били извършени.
Съобщенията за тях не били получени от длъжника. А взискателят следвало да
поддържа висящността на изп.процес и да иска повтаряне на неуспешните
изп.действия и прилагане на нови изпълнителни способи. Изп.дело било образувано
на 03.07.2013 г. и на 03.07.2015 г. била настъпила т.нар. перемпция. Затова и
всички последващи действия били извършени в нарушение на закона и не можели да
спрат или прекъснат давността като се позовава на чл.63, ал.1 ГПК и чл.64, ал.1 ГПК. Подадената молба за образуване на делото не било подписана, а само бил
положен щемпел. Освен това молбата за образуване на изп.дело не прекъсвала
давността. Не били внесени таксите за исканите от взискателя изп.действия. Твърди
се, че решението е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените
правила, изразяващо се в превратно тълкуване на събраните по делото
доказателства и по-конкретно тези, съдържащи се в изпълнителното дело. За
периода от 25.07.2013 г. до 18.10.2017 г., когато ищците били конституирани
като длъжници, не били извършвани никакви изпълнителни действия. Претендират
разноските по делото.
Иска се от настоящата инстанция
да отмени изцяло обжалваното решение и вместо него да постанови друго, с което
предявеният иск да бъде уважен. Разноски се претендират.
По въззивната жалба не е постъпил
отговор от ответника пред СРС, въззиваема страна пред настоящата инстанция- „Т.С.“
ЕАД. В течение на процеса се взема становище от въззиваемия за неоснователност
на въззивната жалба и правилност на така постановеното решение. Претендира
разноските по делото.
По допустимостта на въззивната жалба:
За решението на СРС, въззивниците
са били уведомени на 19.11.2018 г. Въззивната жалба е подадена на 30.11.2018 г.
Следователно,
същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.
Въззивната
жалба е подадена от надлежна страна и срещу съдебен акт, подлежащ на
инстанционен контрол.
Тъй като с
първоинстанционното решение не е бил уважен предявеният от въззивниците иск по
чл.439 ГПК, то за ищците/в производството пред СРС, въззивници в настоящето/ е
налице правен интерес от обжалване.
Следователно,
въззивната жалба е допустима.
По основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната
инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта
– в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в
жалбата.
Ищците са поискали от съда да
признае за установено, че не дължат на ответника сумата в размер на 1934,80 лв.-
главница и сумата в размер на 145,39 лв.. лихва за забава , за които суми е
издаден на 22.05.2013 г. изп.лист по ч.гр.д.№ 4745 по описа за 2012 г. на СРС, 85
състав и за принудителното събиране на които е образувано изп.дело № 20138630401898
по описа за 2013 г. на ЧСИ С.Х., рег.№ 863
с район на действие СГС, поради погасяването й по давност. Твърди се, че през
периода м.07.2013 г. до м.10.2017 г. по изп.дело не били извършвани никакви
изпълнителни действия. Затова следвало да се приеме, че е налице хипотезата на
чл.433, ал.1,т.8 ГПК.
Съгласно разпоредбата на чл.439, ал.1 ГПК длъжникът
може да оспорва чрез иск изпълнението.Искът на длъжника може да се основава
само на факти, настъпили след
приключването на съдебното дирене в производството, по което е издадено
изпълнителното основание /ал.2/.
В този смисъл, когато длъжникът се позовава на
давност, предмет на предявения по реда на чл. 439 ГПК иск не е
съществуването или несъществуването на вземането, а съществуването или
несъществуването на правото на принудително изпълнение, въпреки евентуалните
прекъсвания или спирания на давността, в
този смисъл РЕШЕНИЕ
№ 257 ОТ 30.04.2020 Г. ПО ГР. Д. № 694/2019 Г., Г. К., ІІІ Г. О. НА ВКС.
След служебно извършена проверка въззивната инстанция приема, че обжалваното решение е постановено във валиден
и допустим процес.
По доводите във въззивната
жалба:
Спорно по делото е изтекла ли е
погасителната давност.
За да
постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че изп.дело е било
образувано на 03.07.2013 г. Погасителната давност била прекъсвана
последователно на 03.07.2013 г., 18.07.2013 г./когато е изпратено запорно
съобщение за налагане на запор върху вземанията на длъжника във всички банки/,
04.03.2015 г./когато е поискано извършване на опис/, 29.12.2016 г./когато е
поискано налагане на запор върху трудовото възнаграждение/ и 23.10.2017 г. /когато
е наложен запор върху вземанията на конституираните на 18.10.2017 г. като
длъжници на мястото на починалия първоначален длъжник, ищците по спора/ поради
което до 30.10.2017 г. и към момента не била изтекла кратката тригодишна
давност по чл.111, б.“ в“ ЗЗД. Затова и предявените искове били неоснователни.
Софийски
градски съд, действащ като въззивна инстанция излага следните мотиви:
В
хипотезата на висящ изпълнителен процес, какъвто е настоящия случай, предявяването
на отрицателен установителен иск от длъжника, че вземането на кредитора е
погасено по давност, цели да установи липса (погасяване) на изпълняемото право,
подлежащо на принудително изпълнение, поради настъпил след издаване на
изпълнителното основание нов факт и като последица - прекратяване на
изпълнителния процес (чл. 433, ал. 1, т. 7 ГПК). Липсата на изпълняемо
право отнема материалноправната основа на принудителното изпълнение.
Когато
взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на
2 години, изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433,
ал. 1, т. 8 ГПК. Прекратяването на изпълнителното
производство поради т. нар. "перемпция" настъпва по силата на закона,
а съдебният изпълнител може само да прогласи в постановление вече настъпилото
прекратяване, когато установи осъществяването на съответните правно релевантни
факти. Без правно значение е дали съдебният изпълнител ще постанови акт за
прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще направи това.
Прекратяването на изпълнителното производство става по право, като новата
давност започнава да тече от предприемането на
последното по време валидно изпълнително действие.
Погасителната
давност е определен от законодателя срок, с изтичането на който
законът свързва определени последици- преграждане на възможността за събиране
на вземането по съдебен ред. При
изпълнителния процес давността се прекъсва многократно – с предприемането на
всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие,
изграждащо съответния способ, независимо
от това дали прилагането му е поискано от взискателя и/или е предприето по
инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно
чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ, а именно: насочването на изпълнението чрез налагане на
запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране
или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на
пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични
суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни
действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело,
изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото
състояние на длъжника, изготвяне на справки, набавяне на документи, книжа и др.,
назначаване на експертиза, извършване на разпределение, плащане въз основа на
влязло в сила разпределение и др.
Изп.дело №20138630401898 по описа
за 2013 г. на ЧСИ С.Х., рег.№ 863 с район на действие СГС, е образувано по
молба на „Т.С.“ ЕАД от 03.07.2013 г.; същата противно на твърдяното от
въззивниците е подписана от юриск. на дружеството като е представено надлежно
пълномощно за процесуално представителство/л.38 по делото пред СРС и л.3 от
изп.дело/.
На 18.07.2013 г. са
били изпратени запорни съобщения за налагане на запор върху банковите сметки на
първоначалния длъжник, наследодател на ищците, въззивници пред настоящата
инстанция/л.43-56 по делото пред СРС/.
С молба от 04.03.2015 г. взискателят е поискал да насрочи опис на
движимите вещи, собственост на длъжника /л.62/.
На 29.12.2016 г. взискателят е поискал да бъдат наложени запори на
банковите сметки на длъжника, както и на трудовото му възнаграждение, л.66.
Съгласно приетото в т.5 от ТР № 3/2015 г. от 10.07.2017 г. искането да
бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото
съдебният изпълнител е длъжен да го приложи.
С оглед изисканото от ЧСИ на 10.10.2017 г. удостоверение за наследници,
първоначалният длъжник е бил починал на 05.09.2015 г.
Съгласно чл.432, ал.1, т.3 ГПК изпълнителното производство се спира в
случаите на чл.229, ал.1,т.2 ГПК- при смърт на някоя от страните, в случая на
длъжника.
Тъй като давността е правна последица и санкция за
бездействието на правоимащия кредитор, когато той е задължен и има възможност
да действа, за да упражни правото си, следва извода, че ако
не е задължен и няма правна възможност да действа, давност не тече.
В случая до издирването на наследниците по закон на починалия длъжник,
взискателят не е бил длъжен да действа.
С протокол от 18.10.2017 г. са конституирани наследниците му по закон Е.Т.С.
и М.С.С..
Съгласно чл.429, ал.2 ГПК издаденият изпълнителен лист срещу
наследодадателя може да бъде изпълняван и върху имуществото на неговите
наследници, освен ако те установят, че са
се отказали от наследството или че са го пиели под опис. Последното не
се твърди от наследниците на починалия длъжник.
Със запорно съобщение от 23.10.2017 г. е наложен запор върху
банковите сметки на М.С.С.. По същия начин е процедирано и по отношение на Е.Т.С..
Видно от отговора на „Банка ДСК“ АД от 30.10.2017 г. е наложен
запор по банковата сметка на длъжника М.С. /л.91 по делото пред СРС, л.56 от
изп.дело/.
Следователно, противно на твърдяното от въззивниците, взискателя не е
бездействал и е поддържал висящността на изп.производство.
Посочените от първоинстанционния съд дати за прекъсване и спиране на
давността представляват годни изп.действия.
Съгласно чл. 116, б. "в" ЗЗД давността се прекъсва във
всички случаи от момента на предприемане на действия за принудително
изпълнение, и то независимо от по-нататъшната съдба на тези действия. Перемирането
е основание за прекратяване на процесуалното правоотношение по изпълнителното
производство, но то не заличава ефекта от предприетите принудителни действия
(резултатни или безрезултатни), с които е прекъсвана давността за изпълняемото
право - този ефект се запазва и се отчита при възражение за изтекъл давностен
срок. Неоснователни в този смисъл са доводите във въззивната
жалба за настъпила перемпция на изпълнителното дело, която е обезсилила/направила
негодни/ извършените до този момент принудителни действия. Обезсилването по право на
изпълнителните действия касае само тези, които в хода на изпълнителния процес
са останали недовършени и/или безрезултатните действия (вж. - т. 10 от ТР №
2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС). Обезсилването на
изпълнителните действия има значение за процеса на принудителното изпълнение,
но няма ефект върху материалните права на страните, а давността е институт
на материалното право. Следва да се има предвид освен това, че давност не
тече, ако кредиторът е поискал извършване на изпълнителни действия, но
съдебният изпълнител бездейства и не предприема изпълнение по различни причини.
Въззивната инстанция приема, че по силата на горецитираното ТР последното
изп.действие, което прекъсва давността по процесното изп.дело би била 30.10.2017
г. затова и СРС е приел тази дата.
Действително, исковата молба е предявена на 29.11.2017 г. , но това в
случая е без значение с оглед обстоятелството, че взискателя не е изоставил
процеса за повече от 2 години.
Следователно, 3 годишната давност за погасяване на задълженията на
ищците, обективирани в процесния изп.лист не е изтекла дори към настоящия
момент.
Нещо повече, след предявяването на отрицателния иск от длъжника
или от неговите наследници, както е в случая, взискателят не може
да изисква от СИ извършване на изпълнителни
действия (с ефект да прекъснат давността - чл. 116 б. "в" ЗЗД),
доколкото в общия случай изпълнението се спира докато спорът е висящ. В
гражданското право общото правило е, че давността е правна последица и санкция
за бездействието на правоимащия кредитор, когато той е задължен и има
възможност да действа, за да упражни правото си. Ако не е задължен и няма
правна възможност да действа, давност не тече. Поради това, в разглежданата
хипотеза предявяването на отрицателния установителен иск от длъжника, че
вземането е погасено по давност, при поддържано от ответника насрещно
възражение за неизтекъл давностен срок, е действие прекъсващо давността, защото
кредиторът/взискател не може да предприема действия за принудително
изпълнение.
Следователно,
изпълняемото право, признато в полза на ответника /в производството пред СРС,
въззиваем в настоящето/, не е престанало да съществува, поради погасяването си по давност.
Доводът за
наличие на хипотезата на чл.433, ал.1,т.6 ГПК се прави за първи път с
въззивната жалба и като преклудиран не се разглежда от настоящата инстанция.
Фактът, че
сумите не са събрани е относим към момента на приключване на изпълнителното
производство – чл.433, ал.2 ГПК, а не към ал.1 от същата разпоредба.
По разноските:
Пред първата съдебна инстанция:
С оглед изхода на спора обжалваното решение е правилно и в частта за разноските.
Пред въззивната инстанция:
С оглед изхода на спора на въззивниците
разноски не се следват.
На въззиваемата страна следва да бъдат присъдени направените от
същата разноски- 100 лв.- юрк.възнаграждение,
които се разпределят по равно между въззивниците.
Водим от
горното съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 534200 от 14.11.2018
г., постановено от СРС, ГО, 90 с-в по гр. дело № 83748/2017 г., изцяло.
ОСЪЖДА Е.Т.С.,
ЕГН ********** и М.С.С., ЕГН ********** ***, съдебен адрес:*** – адв. В.Т., ДА ЗАПЛАТЯТ на „Т.С.” ЕАД, ЕИК ******,
със седалище и адрес на управление:*** Б, поравно, сумата в
размер на 100 лв.- юрк.възнаграждение.
Решението е окончателно и не може да се обжалва, арг. от чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.