Р Е Ш Е Н И Е № 229
гр.Стара Загора, 08.06.2021г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Старозагорският административен съд, в публично съдебно заседание на дванадесети
май, през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
Председател: КРЕМЕНА КОСТОВА-ГРОЗЕВА
Членове: МИХАИЛ РУСЕВ
СТИЛИЯН МАНОЛОВ
при секретар Зорница Делчева
и с участието
на прокурора Гриша Мавров като
разгледа докладваното от съдия СТИЛИЯН МАНОЛОВ касационно административно дело
№86 по описа за 2021г., за да се произнесе съобрази следното:
Производството
е по реда на чл.208 и сл.
от Административно-процесуалния кодекс /АПК/ във вр. чл.285,
ал.1, изр. второ от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража
/ЗИНЗС, ДВ бр.100/2019г., в сила от 01.01.2020г./.
Образувано е по касационна жалба, подадена от К.И.Ш.,
срещу Решение № 507 от 23.12.2020г., постановено по адм. дело №498/2020г. по
описа на Административен съд – Стара Загора, с което е отхвърлен иска на
касатора против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” гр.София за
присъждане на сумата 10 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди за
времето на престоя му в Ареста – гр.Стара Загора, при изпълнение на наложената
му мярка за неотклонение „задържане под стража“ за периода 19.12.2014г. до
28.04.2015г., поради погасяване на вземането по предявения иск по давност. В
жалбата се сочи, че в производствата по ЗИНЗС, каквото е и настоящото, Закона
за задълженията и договорите (ЗЗД), въз основа на чиито разпоредби е отхвърлен
иска му, поради погасяване вземането по давност, е неприложим. В съдебно
заседание ищецът пояснява, че оспореното решение е правилно, но в случая не е
взето предвид, че задържането му е продължило и след 28.04.2015г., когато е
приведен в Затвора – Стара Загора, след това ищецът е освободен под домашен
арест, а на 04.02.2019г. отново е приведен в Затвора – Стара Загора. Сочи, че е
„допуснал грешка“, като не е предявил иска и за периода след задържането му в
Ареста – Стара Загора. Представя по делото писмени доказателства – 2 бр.
справки, издадени от Началника на Затвора – Стара Загора. Моли съда да отмени
решението на първоинстанционния съд и да върне делото за ново разглеждане от
друг състав на Административен съд – Стара Загора.
Процесуалният представител на ответника – ГД
„Изпълнение на наказанията“, оспорва подадената жалба. В съдебно заседание
сочи, че процесния период касае времето, през което К.Ш. е изтърпявал мярка за
неотклонение „задържане под стража“ за периода 19.12.2014г. до 28.04.2015г. Заявява, че в рамките на
този период е постановено и съдебното решение, като всяко произнасяне извън
периода, посочен от самия ищец би довело до недопустимо решение. Моли съда да
остави в сила оспореното решение, с което е отхвърлен предявения иск. Претендира
юрисконсултско възнаграждение.
Окръжна прокуратура - Стара Загора, чрез
участващия по делото прокурор, дава мотивирано заключение за неоснователност на
касационната жалба и моли съда да остави в сила решението на АС – Стара Загора.
Касационният състав на съда, след като обсъди
събраните по делото доказателства, наведените от жалбоподателя доводи и
становищата на страните и като извърши на основание чл.218, ал.2 от АПК
служебна проверка на валидността, допустимостта и съответствието на обжалваното
съдебно решение с материалния закон, намира за установено следното:
Касационната жалба е подадена в законово установения
срок, от надлежна страна, за които съдебният акт е неблагоприятен и е
процесуално допустима.
Разгледана по същество жалбата е неоснователна.
Производството пред Административен съд – Стара Загора
се е развило по реда на чл.203 и сл.
от АПК, вр. чл.285,
ал.1, вр. чл.284, ал.1
от ЗИНЗС по исковата молба на К.И.Ш., изтърпяващ наказание „лишаване
от свобода“ в Затвора - Стара Загора, против Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“, с която е предявен иск за присъждане на обезщетение в размер на
10 000 лв. за претърпени неимуществени вреди от незаконосъобразна
административна дейност, изразяваща се в неосигуряване на задържаното лице на
минимално изискуемата свободна жилищна площ. Ищецът е посочил в исковата молба,
че по време на престоя му в Ареста гр.Стара Загора е бил настанен в килия № 7,
която е била с площ от около 9-10 кв.м. и в нея е имало две двойни легла, мивка
и тоалетна, поради което свободната жилищна площ е била недостатъчно. В
резултат на това ищецът е заявил, че е развил фобия от тесни пространства.
По обстоятелствата, изложени в исковата молба,
становищата и исканията на страните, в хода на делото, след приложението на чл.284, ал.3
от ЗИНЗС, съдът е събрал относимите към предмета на спора
доказателства и е изяснил фактическата обстановка, като въз основа на
установените по делото факти, при обсъждане доводите на страните, е направил
своите правни изводи. Съдът е установил, че К.И.Ш. е бил настанен в Ареста
гр.Стара Загора на 19.12.2014г. – първоначално в изпълнение на взета мярка за
процесуална принуда – „задържане за срок до 72 часа“, с постановление на
Прокурор в Районна прокуратура – Стара Загора, а от 21.12.2014г. е изтърпявал
взета мярка за неотклонение „задържане под стража“. В съдебното решение е посочено,
че на 29.04.2015г., с разпореждане на Прокурор в РП – Стара Загора, К.Ш. е бил
приведен в Затвора гр.Стара Загора. Въз основа на събраните в хода на
първоинстанционното производство доказателства е установено, че при
престоя на Ш. ***, задържаното лице е било настанено в килия № 7 с обща площ от
11,20кв.м., която е била оборудвана с 4 легла и масичка, разполагала е със
санитарен възел и течаща вода, като по време на престоя на задържания Ш.
капацитетът на килията не е бил надвишаван.
С оглед на тези факти съдът е достигнал до извод, че условията,
при които К.Ш. е изтърпявал наложените му мерки „задържане за срок до 72 часа“
и „задържане под стража“ в Ареста гр.Стара Загора за периода 19.12.2014 г. –
28.04.2015г., са довели до необосновано нарушаване на основни субективни права
на Ш., а оттам и до допуснато от страна на специализираните органи по
изпълнение на наказанията нарушение на чл.3, ал.1
във вр. с ал.2 от ЗИНЗС,
изразяващо се в липса на достатъчно жилищна площ. Според съда тези условия, в
които е бил поставен ищецът при пребиваването му в Ареста гр.Стара Загора за
период от около 5 месеца, предвид кумулативния им ефект, несъмнено са причинили
на Ш. неудобства, които надхвърлят обичайните, свързани с изпълнението на
мярката и които са довели до понесени от него трудности, до негативни
емоционални преживявания и страдания, които са квалифицирани като претърпени
неимуществени вреди.
Въпреки установяването и
доказването на елементите от
правопораждащия фактически състав за отговорността на държавата по чл.284, ал.1
от ЗИНЗС за претърпени от ищеца неимуществени вреди, причинени от
специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на
чл.3, ал.1
във вр. с ал.2 от ЗИНЗС,
съдът е приел, че исковата претенция за присъждане на обезщетение се явява погасена по давност. Последното е
обосновано с разпоредбите на ЗЗД и Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2004г. на
ВКС по тълк. гр. д. № 3/2004г. на ОСГК, като е посочено, че според чл.110 от ЗЗД
с изтичането на петгодишен давностен срок се погасяват всички вземания, за
които законът не предвижда друг срок, а съгласно чл.114, ал.1 от ЗЗД, давността
започва да тече от момента, в който вземането е станало изискуемо. В случая погасителната давност е започвала да тече
от момента на преустановяване на незаконосъобразните действия (бездействия) на
специализираните органи по изпълнение на наказанията за поставянето на ищеца в
неблагоприятни условия за изтърпяване на наложената му мярка за неотклонение „задържане
под стража“ в Ареста гр.Стара Загора, а именно от 29.04.2015г. – датата, на
която Ш. е бил изведен от Ареста – гр.Стара Загора и преведен в Затвора – Стара
Загора. Петгодишният давностен срок би изтекъл на 29.04.2020г., но предвид
разпоредбите на чл.3, т.2 от Закона за мерките и действията по време на
извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13.03.2020г.,
и за преодоляване на последиците, до отмяна на извънредното положение спират да
текат давностните срокове, с изтичането на които се погасяват или придобиват
права от частноправните субекти, т.е. приложено към конкретния случай, остатъкът
от време от 13.03.2020г. до 29.04.2020г., който е равен на 48 дни, продължава
да тече едва, считано от 21.05.2020г. по аргумент от §13 от ПЗР на Закона за
изменение и допълнение на Закона за здравето /ЗИДЗЗ/, обнародван в ДВ на
14.05.2020г. Съгласно разпоредбата на §13 от ПЗР на ЗИДЗЗ сроковете, спрели да
текат по време на извънредното положение по Закона за мерките и действията по
време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от
13.03.2020г., и за преодоляване на последиците, продължават да текат след
изтичането на 7 дни от обнародването на този закон в ДВ. От така посочената
законова регламентация съдът е направил извод, че давностният срок в случая е
изтекъл на 07.07.2020г., а исковата молба на Ш. е подадена по пощата на
10.08.2020г. и заведена в Административен съд – Стара Загора с вх. №
4455/11.08.2020г., т.е. след изтичане на пет годишния давностен срок. По тези съображения
първоинстанционният съд е отхвърлил исковата молба на К.Ш., поради погасяването на вземането по давност.
Решението е валидно, допустимо и правилно.
Основните спорни въпроси по делото касаят приложението
на ЗЗД и регламентирания с този закон институт на давността, както и твърденията
на касатора, че увреждането от неосигуряване на минимална жилищна площ е
продължило и след преместването му от Ареста – Стара Загора в Затвора – Стара
Загора. По повод така заявените от Ш. спорни въпроси касационният състав намира
следното:
Предмет на всяко исково производство е спорното
материално субективно право – претендираното или отричано от ищеца право,
индивидуализирано от основанието и петитума на иска. Единствено правната
квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от
ищеца твърдения. Предметът на спора включва и периода на увреждането така,
както този период е посочен в исковата молба. Когато съдът се произнесе по
предмет, за който не е бил сезиран или когато е определил предмета на делото
въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, тогава
решението му е недопустимо, тъй като е разгледан иск по непредявено основание.
В разглеждания случай, от изложеното в исковата молба
се установява, че ищецът К.И.Ш. претендира обезщетение в размер на 10 000
лева, ведно със законната лихва върху тази сума, за престоя му в Ареста – Стара
Загора. По делото е установено, а и не е спорно, че престоят на Ш. в
заведението за задържане е продължило от 19.12.2014г. до 29.04.2015г., когато
същият е приведен в Затвора – Стара Загора. Това е и периода, през който са
търпени вредите, посочени в исковата молба; периода, който е изследвал
първоинстанционният съд за наличие на незаконосъобразна административна
дейност; както и периода, в рамките на които е се е произнесъл съдът със
съдебното решение. Всяко произнасяне на съда извън този период, при липса на
своевременно направено изменение на иска по реда на чл.214 от ГПК, има за
последица постановяване на недопустимо решение. Поради това, като е разгледал
предявения иск в рамките на претендирания от ищеца период от 19.12.2014г. до
29.04.2015г., Административен съд – Стара Загора е постановил правилен и
законосъобразен акт. За касационната инстанция не е налице процесуална
възможност за връщане на делото на първоинстанционния съд, поради „допусната
грешка“ от ищеца в производството пред първата инстанция. Това е така, защото касационното
производство не е предвидено за отстраняване на грешките на страните, а на
първоинстанционния съд. Затова и се явява неоснователно искането на касатора за
връщане на делото за ново разглеждане пред нов състав на съда, тъй като
основанията за това са изрично посочени в разпоредбата на чл.222, ал.2 от АПК,
а в случая предпоставки за такова връщане не са налице.
Правилен и обоснован е и извода на административния
съд за приложение на института на давността в настоящия случай. Ищецът е напуснал
Ареста – Стара Загора на 29.04.2015г. и след като от ответника е направено
изрично възражение за погасяване по давност
на исковата претенция, в съответствие с разпоредбата на чл.120 от ЗЗД, следва
да се приеме, че претендирано вземане е погасено по давност
на 07.07.2020г. (при приложение на разпоредбите на Закона за мерките и
действията по време на извънредното положение), с оглед момента на
преустановяване на основаното в исковата молба бездействие, при преместване в
Затвора – Стара Загора, от условията в който не се претендират вреди с исковата
молба. От 29.04.2015г. твърдяното увреждане от условията в Ареста – Стара
Загора се счита за прекратено и тази дата е началния момент, от който започва
да тече общата 5 годишна погасителна давност съгласно чл.110 от ЗЗД.
Разпоредбата е субсидиарно приложима, доколкото в ЗИНЗС липсват специални правила
относно давността и аналогично следва да се приложи законодателното разрешение
дадено в § 1 от ЗР на ЗОДОВ, който препраща към общите правила на гражданските
закони, доколкото ЗОДОВ също урежда материята, свързана с отговорността на
държавата за вреди. С оглед на изложеното правилно съдът е приел за основателно
възражението на ответника, че към датата на подаване на исковата молба – 10.08.2020г.
претенцията на ищеца, свързана с условията за изтърпяване на наложените му
мерки „задържане за срок до 72 часа“ и „задържане под стража“ в Ареста гр.Стара
Загора за периода 19.12.2014г. – 28.04.2015г., е била погасена по давност, тъй
като 5-годишният срок, в който е могла да бъде предявена е изтекъл на 07.07.2020г.
и обосновано е отхвърлил иска за престоя му в Ареста – Стара Загора за претендирания
с исковата молба период.
По изложените съображения АС – Стара Загора, тричленен
състав счита, че решението на първоинстанционния съд, с което иска с правно
основание чл.284, ал.1 от ЗИНЗС е отхвърлен, е правилно и законосъобразно,
поради отсъствие на касационни основания по чл.209 от АПК и следва да бъде
оставено в сила.
Съобразно разпоредбата на чл.286, ал.2 от ЗИНЗС, ако
искът бъде отхвърлен изцяло, съдът осъжда ищеца да заплати разноските по
производството. Разноските по производството, по аргумент от чл.75 и чл.76 от ГПК са средствата за възнаграждение на свидетели и вещи лица, т.е. разноските
направени по процесуални действия, които страната е искала да се извършат. По
аргумент от горните текстове на ГПК и разпоредбата на чл.286, ал.3 от ЗИНЗС,
отговорността на загубилия делото ищец за разноски се ограничава само до
разноските по производството. Обратно – при частично или пълно уважаване на
иска, ответникът заплаща на ищеца, както разноски за производството, така и
внесената ДТ и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, съразмерно
уважената част от иска. Отговорността за възнаграждението за адвокат, съответно
за юрисконсулт е предвидена отделно от законодателя и при липса на указания в
закона за възможността за търсене на такава отговорност, то такава не може да
се търси.
Водим от гореизложеното и на основание чл.221, ал.2,
предл.1 от АПК, Административен съд Стара Загора
ОСТАВЯ
В СИЛА Решение № 507/23.12.2020г., постановено по административно
дело №498 по описа за 2020г. на Административен съд Стара Загора.
ОСТАВЯ
без уважение искането на Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“ за присъждане на разноски.
Решението не
подлежи на обжалване и/или протестиране.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.