РЕШЕНИЕ
№ 781
гр. Бургас, 17.09.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, IV ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на девети септември през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:Недялка П. П.а
Членове:ДИМАНА Г. КИРЯЗОВА
ВЪЛКОВА
Мила Г. Димова
при участието на секретаря Ваня Ст. Димитрова
като разгледа докладваното от Мила Г. Димова Въззивно гражданско дело №
20242100500979 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК вр. чл. 10 ЗОДОВ.
Образувано е по подадена въззивна жалба на Т. Г. Д. чрез процесуален
представител адв. Радостин Пенев - БАК срещу Решение №931/15.05.2024 г.,
постановено по гр.д. №7339/2023 г. по описа на Районен съд- Бургас.
С обжалвания съдебен акт Прокуратурата на Република България е
осъдена да заплати на жалбоподателя в настоящото производство на
основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ обезщетение в размер на 2500 лв. за
претърпени неимуществени вреди в резултат на воденото срещу него
наказателно производство- ДП№3388-443/2020 г. по описа на Пето РУ на
МВР- Бургас за извършено умишлено престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 4 вр.
чл. 194, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 НК, което е прекратено с постановление от
18.12.2020 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от същата
дата до окончателно изплащане на задължението, като е отхвърлил иска до
пълния предявен размер от 3000 лв, както и искането за присъждане на
мораторна лихва от 31.07.2020 г. (датата на предварително задържане под
стража от наблюдаващия прокурор) до 18.12.2020 г. (датата на прекратяване
на наказателното производство спрямо Д.). С решението е отхвърлен и
предявеният обективно в условията на кумулативност съединен иск за
осъждане на ПРБ на основание чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ да заплати
1
обезщетение в размер на 3000 лв. за неимуществени вреди, причинени на
жалбоподателя Д. вследствие на незаконното задържането му под стража за
периода от 30.07.2020 г. до 31.07.2020 г., изтърпяно в затвора в гр. Бургас и
неправомерно взета мярка за неотклонение „домашен арест“ за периода от
31.07.2020 г. до 25.09.2020г., която е била изменена от съда в „подписка“.
Отхвърлена е и претенцията по този иск за законна лихва върху
претендираната сума, считано от 31.07.2020 г. до окончателно изплащане.
Във въззивната жалба са развити доводи за неправилност на
първоинстанционния съдебен акт поради необоснованост на извода относно
размера на дължимото обезщетение за незаконно воденото наказателно
производство и относно незаконно наложените мерки за процесуална
принуда. Жалбоподателят смята, че така определеното от
първоинстанционния съд обезщетение е занижено и неотговарящо на
критерия за справедливост, установен в чл. 52 ЗЗД. Излага съображение, че
съдът неправилно е отхвърлил иска за неимуществени вреди, претърпени
вследствие на наложените мерки за процесуална принуда. Счита, че макар
МНО „домашен арест“ да не е отменена като незаконосъобразна, а изменена в
по-лека от съда, то следва да се приеме за осъществен фактическия състав по
чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ и ПРБ дължи заплащане на отделно обезщетение
конкретно за вредите вследствие на незаконосъобразните мерки за
процесуална принуда. Намира, че лихва върху претендираната сума по този
иск следва да бъде присъдена от момента на предварителното задържане, а
именно (30.07.2020 г.). Моли настоящия съдебен състав да отмени
обжалваното решение в частта, с която е отхвърлен първия иск за разликата от
2500 лв. до пълния предявен размер от 3000 лв. и е отхвърлено искането за
присъждане на мораторна лихва върху сумата за периода от 31.07.2020 г. до
18.12.2020 г., както и в частта, с която е отхвърлен изцяло втория иск за
обезщетение в размер на 3000 лв., ведно със законната лихва, считано от
31.07.2020 г. до окончателно изплащане. Във въззивната жалба не са заявени
доказателствени искания. В съдебно заседание процесуалният представител
на въззивника поддържа жалбата, като счита, че иска за претърпени
неимуществени вреди вследствие на незаконното задържане и незаконно
наложената мярка за неотклонение „домашен арест“ следва да бъде уважен,
тъй като същите са ограничили свободното придвижване на доверителя му,
както и правото му на полагане на труд.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор от ответната страна
по жалбата- Прокуратура на Република България. В съдебно заседание
представителят на ПРБ оспорва жалбата, като иска първоинстанционното
решение да бъде потвърдено. Излага, че отговорността на държавното
обвинение може да бъде ангажирана относно взетите мерки за процесуална
принуда, но не и за тези, за които е внесено искане да бъдат наложени. Счита,
че обезщетение по чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ не се дължи, тъй като МНО е била
изменена от съда, а не отменена като незаконосъобразна.
При извършена служебна проверка настоящият съдебен състав
2
констатира, че въззивната жалба е редовна, отговаряща на изискванията по чл.
260, т. 1, 2, 4 и 7 и чл. 261 ГПК, и допустима- подадена в законоустановения
срок от лице, което има правен интерес и срещу акт, подлежащ на обжалване.
Решението в частта, с която ПРБ е осъдена да заплати на основание чл.
2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ обезщетение за претърпени неимуществени вреди в
размер на 2 500 лв., ведно със законната лихва, считано от 18.12.2020 г. не е
обжалвано и влязло в законна сила, поради което не е в предмета на въззивния
контрол.
Съдът като обсъди и прецени доводите на страните и събраните по
делото доказателства, по свое вътрешно убеждение и на основание чл. 235
ГПК намира от фактическа страна и правна следното.
Съобразно правомощията си по чл. 269 ГПК съдът намира
първоинстанционното решение за валидно, тъй като е постановено от съд с
правораздавателна власт по спора, в законен състав, в необходимата форма и с
определеното съдържание. Решението в обжалваната част е и допустимо, тъй
като са налице положителните предпоставки и липсват отрицателните за
предявяване на иска, като съдът се е произнесъл в обема на търсената защита,
поради което няма произнасяне в повече.
Производството пред Районен съд- Бургас е образувано по искова молба
на Т. Д., с която се претендира осъждане на Прокуратура на Република
България да заплати сума в общ размер от 6000 лв., от които 3000 лв.,
представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди за
незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 4 вр.
чл. 194, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 НК, по което наказателното производство е
прекратено, както и 3000 лв., представляващи обезщетение за нанесени
неимуществени вреди за неправомерно задържане под стража за периода от
30.07.2020 г. до 31.07.2020 г. и взета по предложение на прокуратурата мярка
за неотклонение „домашен арест“ за периода от 31.07.2020 г. до 25.09.2020 г.,
ведно със законната лихва върху двете суми, считано от 31.07.2020 г. до
окончателно изплащане на задължението. Изложени са твърдения, че
наказателното производство е било водено в продължение на повече от 5
месеца- от 30.07.2020 г. до 18.12.2020 г., като от този период увреденото лице е
било в състояние на ограничено придвижване от 30.07.2020 г. до 25.09.2020 г.
(57 дни). Твърдят се претърпени морални и физически страдания, изразяващи
се в изживян емоционален стрес и влошено здравословно състояние.
В писмения си отговор Прокуратурата на Република България оспорва
претенцията по основание и размер и желае същата да бъде отхвърлена.
С доклада по делото, изготвен по реда на чл. 146 ГПК
първоинстанционният съд е приел, че е сезиран с два обективно съединени в
условията на кумулативност искове по чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ за присъждане
на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, вследствие на незаконно
взетата мярка за неотклонение, която е била отменена, и по чл. 2, ал. 1, т. 3
ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди
3
поради незаконно водено наказателно производство, което е било прекратено.
Разпределил е доказателствена тежест по чл. 154 ГПК относно
обстоятелствата, включени в правопораждащите фактически състави и по
двата иска. Указал е на ищеца, че в негова тежест по иска с правно основание
чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ е да докаже съществуването на следните факти: че е
бил задържан и спрямо него е била взета мярка за неотклонение и същата е
била отменена, причинно-следствена връзка между задържането и
претърпените неимуществени вреди, характера, степента и интензитетът на
претърпените неимуществени вреди, а по иска с правно основание чл. 2, ал. 1,
т. 3 ЗОДОВ: привличането му като обвиняем по образувано наказателно
производство; прекратяване на същото и причинно-следствена връзка между
незаконното обвинение и претърпените неимуществени вреди, както и техния
характер, степен и интензитет.
За да постанови решението си първостепенният съд е приел, че не са
доказани фактите, пораждащи правото на обезщетение по чл. 2, ал. 1, т. 1
ЗОДОВ, тъй като мярката „домашен арест“ не е отменена като незаконна, а е
изменена в по-лека и е присъдил обезщетение за незаконно воденото
наказателно производство от 2 500 лв., като е отчел и времето, през което на
лицето е била наложена мярка за процесуална принуда, която е ограничавала
свободата му.
Решението в обжалваната част е неправилно поради нарушение на
материалния закон. Съобразно разпоредбата на чл. 271, ал. 1 ГПК, отнесена
към задължителните разяснения в т. 1 и т. 2 от Тълкувателно решение
№1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС и т. 19 от Тълкувателно
решение №1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС въззивният съд следи служебно за
нарушения, свързани с правилното приложение на императивните
материалноправни норми и обезпечава същото. Правораздавателната дейност
на въззивната инстанция е тъждествена на тази на първоинстанционния съд,
включително и по отношение квалифицирането на спорното право и когато
въззивният съд при непроменени фактически твърдения и петитум на
исковата молба възприеме различна правна квалификация от дадената в
обжалваното решение, следва да разреши спора в съответствие с
действителното правно основание и изложи собствени мотиви.
Въпреки формулираната от процесуалния представител на ищеца правна
квалификация на спора и условното разделяне на претенцията на два иска от
по 3000 лв., настоящият съдебен състав счита, че с оглед изложените
твърдения в исковата молба, е сезиран с един иск с правно основание чл. 2, ал.
1, т. 3 ЗОДОВ с размер на претенцията от 6000 лв., ведно със законната лихва,
считано от 31.07.2020 г. Същото се извежда от обстоятелството, че
фактическите съставите на чл. 2, ал. 1, т. 1 и чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ
съществуват в обективното право в съотношение на погълнат към поглъщащ.
В този смисъл са и незагубилите задължителната си сила разяснения в т. 13 от
Тълкувателно решение №3/22.04.2004 г. по тълк. д. №3/2004 г. по описа на
ОСГК на ВКС. Съгласно посочената практика държавата отговаря за вреди по
4
чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ, когато задържането под стража е отменено като
незаконно, независимо от развитието на досъдебното и съдебното
производство. В тези случаи обезщетението се определя самостоятелно. Ако
лицето е оправдано или образуваното наказателно производство е прекратено,
държавата отговаря по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, като обезщетението обхваща и
вредите от незаконното задържане, респ. в настоящия случай търпяната мярка
„домашен арест“. При изложени твърдения за начина, по който е приключило
наказателното производство съдът намира, че е предявен един иск с цена от
6000 лв. и обезщетението следва да бъде определено глобално, като се отчетат
и взетите по отношение на увреденото лице ограничаващи мерки. С оглед
обстоятелството, че в доклада си, първоинстанционният съд е извел всички
релевантни факти, подлежащи на доказване по иск с правно основание чл. 2,
ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, въззивната инстанция не дължи даването на указания,
свързани с разпределението на доказателствената тежест, както и такива с
оглед представянето на относими по спора доказателства.
Приетата за установена от районния съд фактическа обстановка изцяло
се споделя от настоящата съдебна инстанция.
Видно от Заповед за задържане от 28.07.2020 г. на основание чл. 72, ал.
1, т. 1 ЗМВР Т. Д. е бил задържан за срок до 48 ч. С постановление на
наблюдаващия прокурор от 30.07.2020 г. същият е привлечен в качеството му
на обвиняем за извършено престъпление квалифицирана кражба при
съучастие- чл. 195, ал. 1, т. 4 вр. чл. 194, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 НК.
Впоследствие е отправено искане за вземане на постоянна мярка за
неотклонение „задържане под стража“. От постановеното Определение
№1179/31.07.2020 г. по ЧНД 3808/2020 г. се установява, че Районен съд-
Бургас след съобразяване на предпоставките на чл. 63, ал. 1 вр. чл. 57 НПК е
приел, че най-подходяща мярка по отношение на обвиненото лице е „домашен
арест“ и я е взел. С протоколно определение от 25.09.2020 г. МНО е изменена
в по-лека, а именно- „подписка“, тъй като съдът е приел, че подозрението за
съпричастност на Д. към инкриминираното деяние е разколебано. На
18.12.2020 г., видно от постановление за частично прекратяване на
наказателно производство, издадено от прокурор при РП- Бургас, възбуденото
наказателно преследване срещу Д. е преустановено.
В хода на съдебното дирене са разпитани в качеството им на свидетели
майката на ищеца- М. Д. и негов близък приятел- Д. С.. От показанията
същите се установява, че увреденото лице към момента на развитие на
наказателното производство е живеело с майка си в един апартамент. От
показанията на майката се извежда, че към момента на задържането си Д. е
бил трудово зает като строителен работник. Свидетелите пресъздават
възприетите от тях негативни промени в емоционалното и физическото
състояние на Д. през двата месеца, през които същият е бил под домашен
арест, изразяващи се в настъпила унилост, притеснение, стрес и загуба на
тегло. От показанията на свидетеля С. се установява, че Д. се е разделил с
дългогодишната си приятелка след предприетите действия по наказателното
5
преследване. Дадените показания, преценени с оглед всички други
доказателства по делото и при съобразяване на чл. 172 ГПК, следва да бъдат
кредитирани като достоверни.
Въззивникът- ищец в първоинстанционното производство доказа при
условията на пълно главно доказване фактите, пораждащи вземането с правно
основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, а именно: привличането му като обвиняем
по образувано наказателно производство; прекратяване на същото и
причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и претърпените
неимуществени, както и техният характер, степен и интензитет.
Наведеното с въззивната жалба оплакване относно размера на
присъденото от първоинстанционния съд обезщетение съдът намира за
частично основателно, поради което дължи преразглеждане на този въпрос.
По отношение на приложението на чл. 52 ЗЗД е установена задължителна и
казуална съдебна практика относно критериите, които подлежат на
индивидуална преценка при определяне размера на дължимото обезщетение,
така щото последното да репарира в пълна степен претърпените от увреденото
лице неимуществени вреди (т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР
№ 3/22.04.2005 г., т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК и множество решения на
състави на ВКС, напр. – решение №95/29.04.2015 г. по гр. д. 5462/2014 г., III
ГО на ВКС, решение № 197/16.11.2016 г. по гр. д. № 1845/2016 г., III ГО на
ВКС, решение № 293/17.03.2020 г. по гр. д. № 3963/2018 г., IV ГО на ВКС,
решение № 12/30.04.2020 г. по гр. д. № 1513/2019 г., III ГО на ВКС, решение
№ 174/12.12.2018 г. по гр. д. № 546/2018 г., IV ГО на ВКС, решение
№538/22.08.2024 г. по гр. д.1085/2023 г., IV ГО на ВКС и др.). Съгласно
визираните съдебни актове под внимание следва да бъдат взети предвид
всички обстоятелства, които обуславят вредите. Същевременно, при
изграждане на преценката си за справедливия размер, съдът следва да
съпостави относимите обстоятелства, без да отдава изолирано или
прекомерно значение на едни от тях за сметка на други. На обезщетяване
подлежат само неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с
увреждането и техният размер се определя според вида и характера на
упражнената процесуална принуда и тежестта на уврежданията.
Задължително се отчита общата продължителност и предмета на
наказателното производство, поведението на страните и на техните
представители, поведението на останалите субекти в процеса и на
компетентните органи, личността на увредения, вкл. дали обвинението е в
сферата на професионалната му реализация, както и всички други факти,
които имат значение по смисъла на Конвенцията за защита на правата на
човека и основните свободи. Съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД, размерът на
обезщетението за неимуществени вреди трябва да е съобразен с обществения
критерий за справедливост, който винаги се основава на конкретни факти и на
индивидуалната преценка за стойността, която засегнатите блага са имали за
притежателя си. Принципът на справедливост изисква в най-пълна степен
обезщетяване на реално претърпените от увреденото лице неимуществени
6
вреди, а когато дадена вреда не е пряка последица от конкретно процесуално
действие или акт на правозащитните органи, тя не подлежи на репариране.
Размерът на обезщетението следва да се определи според стандарта на живот
и обществено-икономическите условия в страната към датата на деликта, за да
не се превърне в източник на неоснователно обогатяване за пострадалия.
Т. Д. е бил привлечен с предварителното (работно) обвинение за
извършено тежко умишлено престъпление по смисъла н чл. 93, т. 7 НК.
Същият е бил задържан от полицейските органи, а впоследствие, за период от
57 дни, е бил с мярка за процесуална принуда „домашен арест“, която по своя
интензитет на засягане на правото на свободно придвижване се приравнява
със „задържането под стража“, като единствената разлика между двете е с
оглед мястото, на което всяка една от тях се изпълнява- в затвор/арест или в
дома, в който пребивава трайно обвиняемото лице и представлява по своето
съдържание лишаване от свобода по см. на чл. 5 от ЕКЗПЧОС (вж. тълк. р.
№10/92 г. по к.д. №13/92 г. КС на РБ; Решение на ЕСПЧ по делото Николова
с/у България). Към момента на неговото задържане същият е бил трудово зает
като строителен работник. Общата продължителност на наказателното
производство, водено срещу лицето е около половин година (5 месеца и 18
дни). Като измерител на обществено-икономическите условия в страната
следва да бъде съобразена средната работна заплата към 2020 г., която по
данни от НСИ възлиза на 1 437 лв. При съвкупния анализ на тези
обстоятелства настоящата съдебна инстанция счита, че справедливият размер
на обезщетението за претърпени неимуществени от незаконно воденото
наказателно производство против Т. Д. възлиза на 3 500 лв. общо. С оглед
обстоятелството, че първоинстанционното решение в частта, с която
ответникът е осъден да заплати обезщетение в размер на 2500 лв. е влязло в
законна сила, то ПРБ следва да бъде осъдена да заплати допълнително още
1000 лв.
По отношение на искането за присъждане на законна лихва, считано от
датата на полицейското задържане- 30.07.2020 г., изводите на
първоинстанционния съд за неговата неоснователност се споделят изцяло и от
настоящия съдебен състав. Държавата изпада в забава с реализиране на
вредоносния резултат, като по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ същият
настъпва с прекратяване на наказателното производство или оправдаване на
подсъдимия, доколкото към този момент действията на правозащитните
органи могат да бъдат квалифицирани като противоправни по смисъла на
генералния деликт, установен в чл. 45 ЗЗД. В този смисъл лихва върху
обезщетението се дължи от 18.12.2020 г., датата на прекратяване на
наказателното производство.
С оглед гореизложеното решението в частта, с която е отхвърлен
предявения иск за горницата над 2 500 лв. до 3 500 лв. следва да бъде
отменено и вместо това да бъде постановен осъдителен диспозитив за сумата
от 1000 лв., а в останалата част- да бъде потвърдено като правилно и
законосъобразно.
7
По отговорността за разноските:
При този изход на спора и с оглед своевременно отправеното искане на
въззивника се дължи присъждането на сторените от него пред въззивната
инстанция разноски, съобразно уважената част на въззивната жалба в
съотношение с обжалваемия интерес. Същият е направил разноски за
заплатена държавна такса в размер на 5 лв., както и за заплащането на
адвокатско възнаграждение в размер на 500 лв., за което обстоятелство има
представен договор за правна помощ и съдействие, като в същия е отразено,
че сумата е заплатена в брой при сключване на договора. При това положение
му се дължат 144,29 лв.
Мотивиран от горното, Окръжен съд- Бургас
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение №931/15.05.2024 г., постановено по гр.д.
№7339/2023 г. по описа на Районен съд- Бургас в частта, с която е отхвърлен
иска за разликата от 2 500 лв. до 3 500 лв. и вместо това ПОСТАНОВЯВА
ОСЪЖДА на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ Прокуратурата на
Република България с адрес: гр. София, бул. „Витоша“ №2 да заплати на Т. Г.
Д. с ЕГН ********** и адрес: ***, сумата от 1000 лв., (разликата между
присъдените от БОС 3500 лева и присъдените от БРС 2500 лева),
представляващи обезщетение за неимуществени вреди, претърпени
вследствие на незаконно водено наказателно производство ДП№3388-
442/2020 по описа на Пето РУ на МВР- Бургас, пр.пр. №7986/2020 г. по описа
на Районна прокуратура Бургас за престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 4 вр. чл.
194, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 НК, което е прекратено с постановление от
18.12.2020 г., ведно със законната лихва считано от 18.12.2020 г. до
окончателно изплащане на задължението.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата му част.
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България с адрес: гр. София,
бул. „Витоша“ №2 да заплати на Т. Г. Д. с ЕГН ********** и адрес: ***,
сумата от 144,29 лв., представляващи съдебно-деловодни разноски пред
въззивната инстанция.
Решението подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8