РЕШЕНИЕ
№ 245
гр. ХАСКОВО, 20.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ХАСКОВО, III-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание
на двадесет и втори юни през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:ТОШКА ИВ. ТОТЕВА
Членове:АННА ВЛ. ПЕТКОВА
ЙОНКО Г. ГЕОРГИЕВ
при участието на секретаря Д.Й. Х.
като разгледа докладваното от АННА ВЛ. ПЕТКОВА Въззивно гражданско
дело № 20225600500298 по описа за 2022 година
Производството е по реда на Глава XXV от ГПК.
С Решение № 260023/15.02.2022 г., постановено по гр.д. № 428/2021
г., РС – Хасково признал за установено по отношение на Г.И.Г., с ЕГН
********** и К.И.Г., с ЕГН **********, двете с адрес гр. ***, че В.Н. Д., с
ЕГН ********** и А.Н. Д., с ЕГН **********, двете с адрес с.***, общ.
Хасково, са собственици на следния недвижим имот, а именно: реална част от
обща площ от 44 кв.м. (северен участък с площ 33 кв.м. и южен участък с
площ 11 кв.м.), представляващ придаваемо място по дворищна регулация от
дворно място с планоснимачен номер ** (УПИ ***) към УПИ ***, целият с
площ от 1 175 кв.м., в кв. *** по плана на с.*** , общ. Хасково, обл. Хасково,
одобрен със Заповед № 2166/1936 г., при граници на целия имот: улица, УПИ
с № II, V, III и VII, оцветени в жълт цвят на скицата от вещото лице,
неразделна част от решението – л. 70 от делото и осъдил Г.И. Г. и К.И. Г. да
предадат владението на реалната част от имота на В.Н.Д. и А.Н.Д., като искът
в останалата му част за признаване на установено в отношенията между
страните, че ищците са собственици на реална част с обща площ от 60 кв.м.,
1
респ. осъждане на ответниците да им предадат владението, за разликата над
44 кв.м. до предявената претенция от 60 кв.м. С решението съдът осъдил Г.И.
Г. и К.И. Г. да заплатят на В. Н. Д. и А.Н. Д. сумата в размер на 1 120 лв.,
представляваща направени разноски по делото.
Недоволни от така постановеното решение са останали въззивниците
Г.И.Г. и К.И.Г., които чрез упълномощения адв. Г., го обжалва в цялост.
Излагат се доводи, че атакуваното решение било неправилно. Съдът не бил
дал отговор на въпроса дали регулационният план от 1936 г. бил приложен.
Не били изложени мотиви и по възраженията, направени с отговора на
исковата молба, касаещи изтичането на сроковете в § 6, ал. 2 и ал. 4 от ПР на
ЗУТ, съответно трансформирането на правото на собственост върху парцела в
право на собственост върху имота, за който е отреден, като само бил
отбелязал, че тези възражения били неоснователни, тъй като изясняването им
било неотносимо за решаване на правния спор. В Закона за
благоустройството на населените места в Княжество България, действал от
1905 г. до 1941 г. не се съдържала разпоредба, уреждаща пряко отчуждително
действие по отношение на недвижимите имоти, придаден към парцели ли
други лица по дворищно-регулационния план и тези имоти се считали
отчуждени по силата на самия план. Основен въпрос бил дали
регулационният план бил приложен, като отговорът му бил важен за
приложението на § 6, ал. 2 и ал. 4 от ПР на ЗУТ. Разясненията, дадени в ТР №
3/1993 г. на ОСГК на ВКС, били приложими към спора и касаело прилагането
на регулационен план, одобрен през 1936 г., защото законодателството във
връзка с регулационните планове до приемане на ЗУТ, предвиждало право на
собственост върху придадените по регулация части от един имот към друг да
се придобиват по силата на самата регулация от момента на влиза в сила на
плана, но само ако регулационният план бил приложен. Съгласно
действащите до приемането на ЗУТ закон, с влизането в сила на дворищно-
регулационния план се придобивала само голата собственост върху
придаваемото се място, ведно с правото да се заплати неговата стойност по
установения от закона ред и след това се придобивали правомощията да се
получи владението и да се ползва имота. До същия момент регулацията не се
считала за приложена и придаваемият се имот запазвал своята правна
индивидуалност, фигурирал като отделен имот по имотната ведомост към
плана и всяко бъдещо изменение на плана следвало да се съобразява с този
2
имот. Според постановките на посоченото ТР, собствеността върху
придаваемите части преминавала по силата на самата регулация, но тя
получавала значение на безусловно придобивно основание от деня, когато е
приложена, тъй като дотогава при евентуалното изменение или създаване
на цялостна нова регулация се изхождало от първоначалното положение на
имотите, съгласно чл. 33, ал. 1 и 2 от ЗТСУ. Това означавало, че
отчужденията по дотогавашната регулация отпадали с обратна сила и се
считало, че към парцела не се придавал имот на друго лице, т.е. действие
било подчинено на условие от прекратителен характер. Предвид чл. 35, ал. 3
от Закона за благоустройството на населените места в Княжество България от
22.01.1905 г., действал до 1941 г., крепостните актове на уголемени или
намалени по регулационен ред отделни недвижимост се издават от нотариуса
d’office, с обяснителна бележка и скица на съответното общинско управление.
Това се правило след окончателно изпълняване на всички нужди, в случая
условия и уравняване или гарантиране (чл. 33) на регулационните сметки,
съгласно чл. 9,12, 13, 14, 15, 16, 20, 21, и 33 от закона. След заплащане на
придаваемото място, новият собственик можел да се снабди с нотариален акт
за собственост върху него, който съгласно чл. 36 от закона, било основани за
служебно въвеждане във владение на отчуждените места. Съгласно чл. 297 от
Закон за благоустройство на населените места от 1941 г., този ред бил запазен
за незавършени производства по прилагане на дворищни регулации. Ищците
не били доказали, че процесните придаваеми част за заети по
законоустановения ред, че са въведение във владение и имат нотариални
актове за собственост за тези места. Нямало спор между страните, че тези
придаваеми места не са владяни от съотвените собственици, нито последните
били въвеждани във владение и имали нотариални актове за собственост по
регулация, по смисъла на чл. 34 от Закона за благоустройството на населените
места в Княжество България. От доказателствата по делото не можело да се
направи извода, че паричните обезщетения за придаваемите се части били
заплатени. По делото не били представени доказателства за изпълнена
процедурата за отчуждения и обезщетения по дворищно-регулационни
планове. След като не била приложена регулацията за придаваемите места, по
силата на §6, ал. 2 и ал. 4 от ЗУТ, след изтичане на предвидените срокове,
отчуждителното действие било отпаднало по силата на закона. Моли съда да
отмени обжалваното решение и да отхвърли предявения иск. Претендират се
3
разноски за двете инстанции.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемите В. Н. Д. и А.Н.Д., чрез
упълномощения адв. П., депозират писмен отговор, с който оспорват като
неоснователни твърденията, изложени във въззивната жалба. Молят съда да
потвърди обжалваното решение и да присъди на страната разноски за
въззивната инстанция.
С Определение № 260030 от 01.04.2022 г., постановено по гр.д. №
428/2021 г., РС – Хасково, е оставил без уважение молба, подадена от Г. И.Г.
и К. И. Г. за изменение на решението, в частта за разноските.
Недоволни от така постановеното определение са останали
въззивниците Г.И.Г. и К.И.Г., които чрез упълномощения адв. Г., го обжалват
като незаконосъобразно.
В срока по чл. 248, ал. 3, вр. чл. 263, ал. 1 от ГПК, отговор от
въззиваемите не е постъпил.
В съдебно заседание пред въззивната инстанция въззивниците Г.И.Г. и
К.И.Г. не се явяват. Явява се упълномощеният адвокат Г..
В съдебно заседание пред настоящата инстанция въззиваемите В. Н. Д.
и А.Н.Д. не се явяват. Явява се упълномощеният адвокат П..
Пред въззивната инстанция не са представени нови доказателства и не
са направени доказателствения искания.
Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в
срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от
обжалване, поради което е допустима. Разгледана по същество е
неоснователна.
Хасковският окръжен съд, като прецени изложените от страните
доводи и доказателствата по делото и във връзка с доводите и оплакванията
на страните, приема следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран от ищците В. Н. Д. и А. Н. Д.
с иск с правно основание чл. 108 от ЗС, с искане да се признае за установено
по отношение на ответниците Г. И.Г. и К.И.Г., че са собственици на реална
част от 60 кв.м. в имот УПИ *** с площ от 1175 кв.м., в кв.***, по плана на
с.***, общ. Хасково, одобрен със Заповед № 2166/1936 г., при граници на
целия имот: улица, УПИ с № II, V, III и VII, която част е заключена между
4
парцелната и имотна граница в южния край – от лицата на парцелите – до
средата на изградената на парцелната граница сграда, обозначена на скицата с
буквите „об“, както и в заключеното пространство между имотна и парцелна
граница в посока юг-север между двата имота, с начало североизточен ъгъл
на сградата, построена в УПИ *** и обозначена на скицата с буквите „об“ до
пресечната точка, лежаща на междупарцелната граница между имотите,
получаваща се от пресичането на парцелната границата и мисленото
продължение на изток на северната стена на плевнята, построена в УПИ *** и
обозначена на скицата в буквите „пл“, както и да осъди ответниците да им
предадат владението върху тази част.
Ответниците оспорили предявения иск като неоснователен.
За да уважи частично предявения от ищците иск, районният съд е приел
в мотивите към решението, че по отношение на процесната реална част от
имота на ищците бил приложим кадастрален и регулационен план на с. ***,
общ. Хасково, одобрен със Заповед № 2166/1936 г., при липса на данни за
нови кадастрални и регулационни планове, съобразно действащата към
момента на влизането му в сила нормативна уредба (Закона за
благоустройството на населените места в Княжество България от 22.01.1905
г.), според която регулацията имала пряко отчуждително действие по
отношение на недвижимите имоти, придадени към парцели на други лица по
дворищно-регулационния план, тези имоти се считали отчуждени по силата
на самия регулационен план. Така, заплащането на обезщетение на
собственик за отчуждения му имот не е елемент от фактическия състав на
придобиването на собствеността.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
На основание чл. 269 от ГПК, относно правилността на решението
въззивната инстанция ще се произнесе по спорния предмет единствено в
очертаните от въззивната жалба рамки.
Първоинстанционният съд е обсъдил обстойно и пространно посочените
от страните допустими и относими доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност, поради което постановил своя съдебен акт при напълно изяснена
фактическа обстановка.
Настоящият състав на въззивния съд, споделя както фактическите
констатации, направени от първата инстанция, така и окончателните правни
5
изводи за разрешаването на спора, поради което и на основание чл. 272 ГПК
препраща към мотивите на обжалваното решение на Районен съд – Хасково.
Освен представените от страните писмени доказателства и
ангажираните от страните гласни доказателства посредством разпита на
свидетелите Г.Т.Д., Н.М.Д. и И.Г.Г., с оглед пълното изясняване на делото от
фактическа страна, е била назначена и съдебно-техническа експертиза, по
която е представено заключение от назначеното вещо лице.
Страните по делото не оспорват изведената от районния съд фактология
по делото, която на база събраните по делото доказателства е следната:
Не е спорно по делото, че с одобрен през 1936 г. регулационен и
кадастрален план на с. ***, е предвидено придаване на част от имот пл. №
***- собствен на ответниците към УПИ *** - собствен на ищците, че
придаваемите части не са заети от ищците, а са във владение на ответниците,
както и че вътрешната регулационна линия между УПИ-*** и УПИ-***, не
съвпада с имотната граница между имотите - *** и ***, в частта предмет на
иска. По силата на нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот №
***, том ***, рег. № ***, дело № ***г. на Нотариус Христина Колева, с рег.
№ 081 на НК, вписван в Служба по вписванията – Хасково акт № ***, том
***, дело № *** г., вх. рег. №***/19.04.2004 г., ищците В. Н. Д. и А. Н. Д. са
придобили УПИ *** с площ от 1175 кв.м., в кв.*** по плана на с. ***, общ.
Хасково,обл. Хасково, одобрен със Заповед № 2166/1936 год., ведно с
построените в имота жилищна сграда и две стопански сгради, при граници на
целия имот: улица, УПИ с № № II, V, III и VII.
В представените по делото Скица № ***/18.10.2018 г. на урегулиран
поземлен имот VI-*** в кв. *** по действащия кадастрален, регулационен и
застроителен план на с. ***, общ. Хасково, издадена от Дирекция
„Архитектура, градоустройство, строителство и инвестиции” към Община ***
и Скица № ***/23.02.2021 г. на урегулиран поземлен имот VI-*** кв.*** по
действащия кадастрален, регулационен и застроителен план на с.*** , общ.
Хасково, издадена от Дирекция „Архитектура, градоустройство, строителство
и инвестиции” към Община ***, е отбелязано, че са приложени както
уличната, така и дворищната регулации като на скицата в син цвят са
отразени парцелните граници между имотите. Освен това е посочено, че
регулационният план на село ***, общ. Хасково, обл. Хасково е одобрен със
6
заповед № 2166/1936г.
По делото, като писмено доказателство, е приложена още Декларация,
подписана от И.Г.Г. № ***/05.02.1996 г., с нотариална заверка на подписите
от 05.02.1996 г. пред А.К. – секретар на Кметство с.***, в която е записано, че
декларира, че местата придаващи се по регулация от имот пл. № *** към
парцел *** в кв.*** по плана на село***, обл. Хасковска са уредени и
изплатени.
По делото е прието като доказателство още писмо от Община *** до
ответниците Г.И. Г. и К. И. Г., с копие до Н. М.Д. и Т.А.Д., с рег. индекс ***
от 06.03.2019г., Дирекция „Архитектура, градоустройство, строителство и
инвестиции“ при Община *** уведомява адресатите, че за да се продължи
ремонта на строеж „Реконструкция на стопанска постройка и навес“,
находящи се в УПИ ***, кв.*** по РП на с.***, общ.Хасково било
необходимо да се извърши проверка на регулационната линия между УПИ
*** и кв.*** по РП на с.***, общ.Хасково и да се издаде протокол от
правоспособно лице от част „Геодезия“; ако има разминаване на
регулационната линия между двата имота, съществуващата ограда да бъде
изместена на посоченото място според дадения протокол от правоспособно
лице по част „Геодезия“; за да се продължи ремонта на покрива, който трябва
да се реконструира от четирискатен на трискатен /на калкан/ с УПИ *** било
необходимо да се представи конструктивно становище за тази реконструкция,
изготвено от инженер-конструктор и да се издаде разрешение за строеж,
съгласно чл.147, ал.1, т.1 от ЗУТ.
От заключението на вещото лице по назначената съдебно-техническа
експертиза се установява, че на КиРП били нанесени: дворно място с пл. №
***, за което бил отреден един урегулиран поземлен имот (парцел) № *** в
квартал ***; дворно място с пл. № ***, за което били отредени два
урегулирани поземлени имота (парцели): № *** и №*** в квартал ***.
Извадката от КиРП на село ***, вкл. дворищната (вътрешна) регулационна
линия между УПИ (парцел) № *** и УПИ (парцел) № *** в квартал ***, били
нанесени по координати в координатна система „1970 година“ в приложената
към експертизата комбинирана скица. На место вещото лице било определило
местоположението на границата между двете УПИ (междупарцелната
граница). На КиРП от 1936г. за дворно място с планоснимачен номер *** е
7
бил отреден един УПИ (парцел) № *** в квартал ** В последствие същият е
бил разделен на два нови УПИ (парцела): № *** и № *** в квартал ***, също
нанесени в приложената комбинирана скица. Според вещото лице, общата
площ на двете части придаваеми места по дворищна регулация от дворно
място с планоснимачен номер *** към УПИ (парцел) № *** в квартал ***
била 44 кв. метра (северен участък с площ 33 кв. метра и южен участък с
площ 11 кв. метра) като на приложената скица частите са оцветени с жълт
цвят. Отстоянията от строежа (сградата) от 1996г. до съответните граници са
нанесени също в комбинираната скица като ситуирането на строежа е
съобразно уличната и дворищните регулационни линии на УПИ (парцел) №
***. При изслушването на вещото лице пред първоинстанционния съд по реда
на чл. 200 от ГПК, експертът изложил, че констатираното като
местоположение на имотните граници на дворните места и на двете страни,
респ. на двата парцела които са отредени за едното и за другото дворно място,
кореспондира в пълна степен на това, което е заварил на терен. Заключението
на експерта е категорично, че е налице придаваемо място по дворищна
регулация от дворното място на ответниците към парцела на ищците.
Въззивния съд, в този си състав, също кредитира заключението на
вещото лице като обективно и компетентно изготвено, без да оставят
впечатления за пристрастност у съда.
Спорният момент в настоящия казус се свежда до това, дали в
настоящия случай регулационният план от 1936 г. е приложен и заети ли са
били придаваемите части от ищците и налице ли е съответно липса на
съвпадение на регулационната и имотната граница между двата парцела.
Районният съд е положил усилия, за да установи в пълна степен
фактическата обстановка по делото и е направил изводи от правна страна,
които покриват законоустановените стандарти.
Съгласно Закона за благоустройството на населените места в Княжество
България от 22.01.1905 г., действал до 1941 г., регулацията има пряко
отчуждително действие по отношение на недвижими имоти, придадени към
парцели на други лица по дворищно-регулационен план. Тези имоти се считат
отчуждени по силата на самия регулационен план. Заплащането на
обезщетение не е елемент от придобиването на собствеността. Съгласно
разпоредбите на чл. 34 и чл. 13 от същия закон, регулацията има автоматично
8
вещно действие, като с дворищната регулация на имота се придобиват
придадените към имота части от съседния имот. Този закон вменява с
нормата на чл. 35, ал. 3 задължения на нотариусите да издават крепостни
актове на уголемени или намелени по регулационен ред имоти. Т.е., анализът
на нормите на този закон, действал към момента на плана на с.*** от 1936 г.
показва, че преминаването на собствеността към новообразувания парцел не е
обвързано с получаването на обезщетение от собствениците на придадените
места. Подобно становище е застъпено и в практика на ВКС, съгласно която
вещноправния ефект от изменението на дворищната регулация настъпва по
силата на самата регулация, като неизпълнението на задължението за
заплащане на обезщетение поражда единствено облигационни отношения
между страните (в този смисъл Определение № 1196/11.12.2010 г. на ВКС по
гр.д. № 1379/2010, II г.о.).
Както е отбелязал районният съд, постановките на ВКС, изложени в ТР
№ 3/1993 г. по тълк.дело № 2/1993 г. на ОСГК, касаят приложението на ЗТСУ
/отм./, съответно не намират приложение към настоящия казус. Съгласно
тези постановки, дворищно регулационният план следва да се счита за
приложен от момента, когато настъпва трансформация на регулационните
линии в имотни граници при хипотезите на чл. 33, ал. 1 и 2 ЗТСУ и понятието
„приложен план“ по чл. 32, ал. 1, т. 5 ЗТСУ /отм./ е относимо не към
заемането на придадения имот, а към съвпадането на регулационните линии с
имотните граници след заемането на придадените части и владението им,
продължило повече от десет години от деня на това заемане, след което не е
допустимо изменянето на плана. Настоящият случай обаче касае
приложението на Закона за благоустройството на населените места в
Княжество България от 22.01.1905 г., действал до 1941 г., съгласно чиито
разпоредби, отчуждаването на придаваеми части настъпва автоматично, т.е.
регулационният план се счита приложен, без значение дали имуществените
отношения са уредени.
С иска по чл. 108 от ЗС собственикът цели да докаже правото си на
собственост върху вещта, както и да иска да възстанови владението си, тъй
като вещта се владее от лице без да наличието на правно основание. С
ревандикационния иск по чл. 108 от ЗС невладеещият собственик, въз основа
на правото си на собственост, иска от владеещия несобственик предаване на
владението върху вещта. Основателността на иска се обуславя от наличието
9
на три елемента от фактическия състав: ищецът да е собственик, ответникът
да владее вещта и липсата на правно основание за упражнявана от ответника
фактическа власт върху вещта.
Безспорно по делото е доказано, ч придадената към имота на ищците
реална част от собствения имот на ответниците, е останала незавзета.
Доказателствата по делото сочат, че е бил налице спор между собствениците
на имотите за завземането на придаваемите части, които са останали във
владение на ответниците, а същевременно регулационните сметки са били
уредени между собствениците на имотите, което се установява от
приложената по делото декларация.
Предвид изложените по-горе съображения, правилен и законосъобразен
е изводът от правна страна на районния съд, че ищците са собственици на 44
кв. метра (северен участък с площ 33 кв. метра и южен участък с площ 11 кв.
метра), представляващ придаваемо място по дворищна регулация от дворно
място с планоснимачен номер *** (УПИ № ***) към УПИ ***, целият с площ
от 1175 кв.м., в кв.*** по плана на с.****, общ.Хасково, обл.Хасково, одобрен
със Заповед № 2166/1936 год., при граници на целия имот: улица, УПИ с №
№ II, V, III и VII., поради което ответниците следва да бъдат осъдени да
предадат владението на ищците на описаната реална част с обща площ 44 кв.
метра, оцветена в жълт цвят на приложената към заключението скица, която
скица на л.70 от първоинстанционното делото, следва да се счита за
неразделна част от решението. Ангажираните по делото доказателства сочат,
че правилно и законосъобразно районният съд отхвърлил претенцията до
предявения размер от 60 кв.м. като неоснователен и недоказан.
Неоснователни са доводите на въззивниците, подробно изложени във
въззивната жалба. Действалият към момента на одобряване на плана на с. ***
от 1936 г. Закон за благоустройството на населените места в Княжество
България от 22.01.1905 г., действал до 1941 г., предвижда, че регулацията има
автоматично отчуждително действие, поради което и уреждането на
регулационните сметки не е предпоставка регулационният план да се счита
приложен. Въззивната инстанция се солидаризира с извода на районния съд,
че разпоредбите на § 6, ал. 2 и ал. 4 от ПР на ЗУТ не намират приложение в
настоящия случай.
Настоящият състав споделя изцяло и доводите на районния съд относно
10
неоснователността на релевираното от ответниците възражение за изтекла
придобивна давност. По давност реални части от урегулиран поземлен имот
могат да бъдат придобивани само ако отговарят на изискванията за
самостоятелен урегулиран поземлен имот, посочени в чл. 19 от ЗУТ. Реална
част от съседен имот, която не отговаря на изискванията за площ и лице,
може да бъде придобита по давност по реда на чл. 17 от ЗУТ само ако и двата
имота не са урегулирани. В настоящия случай, регулацията е била приложена,
поради което и спорната между страните реална част не може да бъде
придобита от ответниците на основание изтекла придобивна давност.
При изложените съображения, решението като правилно и
законосъобразно следва да се потвърди.
По отношение на Определение № 260030 от 01.04.2022 г.:
Относно правилността на определението, въззивната инстанция, при
произнасянето по спорния предмет, не е ограничена от очертаните в жалба
рамки, а следва да извърши проверка за правилността на атакувания съдебен
акт в цялост /ТР № 6/15.01.2019г. на ВКС по т.д. № 6/2017г. на ОСГТК/.
В мотивите си към обжалваното определение, районният съд е приел, че
предявеният от ищците иск бил доказан по своето основание, но размерът му
бил определен чрез назначената от съда съдебно-техническа експертиза и в
светлината на чл. 162 от ГПК, съдът възприел заключението на вещото лице
при определяне на цената на иска. Поради тези съображения приел, че на
ответника не се дължат разноски за отхвърлената част от иска и оставил без
уважение молбата на ответниците за изменение на решението в частта за
разноските.
Атакуваното определение е правилно и законосъобразно и следва да се
потвърди. Доколкото искът е доказан по своето основание, размерът е бил
установен от съда на база заключението на вещото лице по назначената
съдебно-техническа експертиза. В светлината на чл. 70 от ГПК, ищците са
посочили приблизително „цената на иска“, съобразно заявеното с уточняваща
молба за накърнени собственически права в размер на около 60 кв.м. Така,
при преценка размера на иска, съдът следва да вземе предвид заключението
на вещото лице, което и районният съд е сторил. В случая не се касе за
същинското частично отхвърляне на иска поради неговата неоснователност
или недоказаност, а за прецизиране на площтта на ревандикирания имот. И
11
тъй като практически цялата претенция на ищците, уточнена по размер с
помощта на експертизата, е уважена, то и на възстановяване подлежат всички
направени деловодни разноски пред първата инстанция.
По разноските в производството пред ХОС:
Предвид изхода на делото и поради неоснователността на въззивната
жалба, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, в тежест на въззивниците следва да
се възложат сторените от въззиваемата страна разноски в производството
пред настоящата инстанция. Съгласно представените списъци на разноските
по чл. 80 от ГПК, ответниците В. Н. Д. и А.Н.Д. претендират разноски в
размер на 350 лв., представляващи адвокатско възнаграждение.
Претендираният размер на разноските се установява от представения договор
за правна защита и съдействие, като същият служи и за разписка за
действителното заплащане на адвокатския хонорар.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260023/15.02.2022 г., постановено от
Районен съд – Хасково по гр.д. № 428/2021 г., по описа на същия съд.
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 260030 от 01.04.2022 г., постановено
от Районен съд – Хасково по гр.д. № 428/2021 г., по описа на същия съд.
ОСЪЖДА Г. И. Г., с ЕГН ********** и К. И. Г., с ЕГН **********,
двете с адрес *** на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, да заплатят на В.Н. Д., с
ЕГН ********** и А.Н.Д., с ЕГН **********, двете с адрес с. ***, сумата от
350 /триста и петдесет/ лева, представляващи сторени във въззивното
производство разноски за адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховен
касационен съд на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12