Решение по дело №104/2024 на Административен съд - Бургас

Производството е по реда на чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във вр. чл. 118, ал. 3 от Кодекса за социално осигуряване ( КСО).

Образувано е по жалба на В. Г. М., [ЕГН], чрез адвокат Г. К. – САК, съдебен адрес - [населено място], [улица], ет.2 против Решение № 1012-02-237#1/10.01.2024 г. на изпълняващия длъжността директор на ТП на НОИ – Бургас (съгл. Заповед № 1016-40-765/27.06.2016 г.). С решението е оставено в сила разпореждане [номер]-02-3455#1/19.12.2023 г. на ръководител „Пенсионно осигуряване“ в ТП на НОИ – Бургас, с които на основание чл. 68, ал. 1-3 от КСО е отказана лична пенсия за осигурителен стаж и възраст на жалбоподателя.

В жалбата се твърди, неправилност и незаконосъобразност на оспорения административен акт, като постановен в противоречие с материалния закон и неговата цел, както и поради необоснованост. Оспорва се извода на директора на ТП на НОИ – Бургас, че времето, през което Маркова е била в майчинство, не следва да се зачита за „действителен стаж“. Искането е да се отмени оспорения административен акт и потвърденото с него разпореждане и преписката да се върне на органа с указания за произнасяне, като бъде отпусната лична пенсия за осигурителен стаж и възраст. В съдебно заседание чрез процесуалния си представител, поддържа жалбата и прави искане да бъде уважена. Претендира присъждане на разноски по реда на чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата.

Ответникът - Директорът на ТП на НОИ - Бургас, представя административната преписка, представлява се от процесуален представител, който оспорва жалбата. Счита, че оспореното решение е правилно и законосъобразно, поради което жалбата следва да бъде отхвърлена като неоснователна.

А. съд - Бургас, като взе предвид становищата на страните, събраните по делото доказателства и като съобрази приложимите нормативни разпоредби, намира за установено от фактическа страна следното:

В. М. е подала в ТП на НОИ – Бургас заявление с вх. № 2113-02-3455 от 06.11.2023 г., с което е поискала отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст (ЛПОСВ) по чл. 68, ал. 3 от КСО към което приложила изискуемите документи за преценка правото на пенсия (л.24 и сл.).

С разпореждане [номер]-02-3455#1/19.12.2023 г. на ръководител „ПО“ в ТП на НОИ – Бургас е отказано отпускане на поисканата ЛПОСВ. В мотивите пенсионният орган е изложил доводи, че В. М. не отговаря на условията за придобиване на право на пенсия по чл.68, ал.1, 2 от КСО, поради това, че няма необходимия за 2023 г. осигурителен стаж от 36 години и 04 месеца и по чл. 68, ал. 3 от КСО, тъй като не отговаря на условието за наличие на 15 години действителен осигурителен стаж (л.12-13).

В разпореждането се посочва, че съгласно чл. 68, ал. 1 - 2 от КСО, за да придобие право на пенсия за осигурителен стаж и възраст през 2023 г., лицето следва да има навършена възраст 62 години от жените и придобит осигурителен стаж 36 години и 4 месеца, като приел, че Маркова не отговаря на условията и няма право на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст на това основание, тъй като има навършена възраст 75 г. 09 м. 14 дни, но няма осигурителен стаж 36г. и 4 месеца, а има 18 г. 03 м. 03 дни. Посочена е на следващо място разпоредбата на чл. 68, ал. 3 от КСО, съгласно която, в случай, че лицата нямат право на пенсия по ал. 1 и 2 за 2023 г. те придобиват право на пенсия при навършване на 67 г. за жените и мъжете и не по-малко от 15 години действителен осигурителен стаж. Цитирана във връзка с последното, е нормата на § 1, ал. 1, т. 12 от ДР на КСО, съдържаща легална дефиниция за „действителен стаж“, и е прието, че осигурителният стаж който не се счита за действителен е 01 г. майчинство и 03 г. 01м. и 28 дни обезщетение за безработица. Пенсионният орган посочил, че за жалбоподателката не били налице предпоставките на чл. 68, ал. 3 от КСО, тъй като имала навършена възраст 75 г. 09 м. и 14 дни, но нямала 15 години действителен осигурителен стаж, а имала 14 г. 01 м. 05 дни.

Разпореждането е връчено на лицето на 21.12.2023 г., видно от приложеното известие за доставяне (л. 14) и е обжалвано по административен ред с жалба вх. № 1012-02-237/29.12.2023 г. (л. 11). В жалбата са наведени доводи за това, че неправилно било отказано зачитането на действителния осигурителен стаж на жалбоподателката за времето като неработеща майка.

С решение изх. № 1012-02-237#1/10.01.2024 г. на изпълняващия длъжността директор на ТП на НОИ – Бургас разпореждането е оставено в сила. Цитирани са нормите на чл. 68, ал. 1 – 3 от КСО и е разгледано значението на понятията „осигурителен стаж“ и „действителен стаж“, като е посочено, че за действителен осигурителен стаж се зачита единствено времето, през което лицата са упражнявали трудова дейност въз основа на правоотношение – основание за осигуряване. Прието е, че въпреки че с различни разпоредби законодателят приравнил на осигурителен стаж определени периоди от време, същите не можело да бъдат зачетени като осигурителен стаж по смисъла на § 1, ал. 1, т. 12 от ДР на КСО. Такъв осигурителен стаж, зачетен по силата на изрични разпоредби бил: времето на наборната военна служба; времето, през което неработеща майка гледала дете до [възраст] възраст, времето, през което лицето получавало обезщетение за безработица и др. Като цитирал и анализирал разпоредбите на § 1, ал. 1, т. 12 от ДР на КСО, чл. 9а, ал. 1 от КСО, административният орган формирал извода, че с оглед тези разпоредби зачетеният осигурителен стаж за периода на майчинство от 18.10.1975 г. до 18.10.1976 г. не е действителен стаж по смисъла на § 1, ал. 1, т. 12 от ДР на КСО. По тези съображения жалбата против разпореждането била отхвърлена.

Решението е връчено на Маркова на 11.01.2024 г., видно от приложеното известие за доставяне (л. 9) и е обжалвано по съдебен ред с жалба с вх. № 1012-02-237#2/15.01.2024 г., подадена в срока по чл. 118, ал. 1 от КСО.

При така установените факти, съдът достигна до следните правни изводи:

Жалбата е депозирана от надлежна страна, адресат на оспорения административен акт, в законоустановения срок по чл. 118, ал. 1 от КСО 14-дневен срок, и против подлежащ на оспорване индивидуален административен акт, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество, жалбата е основателна, по следните съображения:

Съгласно разпоредбата на чл. 168 от АПК, във връзка с чл. 146 от АПК, при извършване на служебната проверка за законосъобразност на оспорвания административен акт, съдът следва да провери дали същият е издаден от компетентен орган, в законосъобразна форма, при спазване на материалния и процесуалния закон и в съответствие с целта на закона.

Предмет на оспорване в настоящото производство е решение на ръководителя на ТП на НОИ – Бургас, постановено по реда и при условията на чл. 117 от КСО.

Оспореното решение е издадено от компетентен орган, изпълняващ функциите на директор на ТП на НОИ – Бургас, съгласно правомощията му по чл. 117, ал. 3 от КСО и съгласно Заповед № 1016-40-765/27.06.2016 г. на управителя на НОИ – София, болничен лист № Е 20232552534 за временна неработоспособност на директора на ТП на НОИ – Бургас за периода 14.12.2023г. до 12.01.2024 г. и Заповед № 87/05.01.2024 г. на управителя на НОИ - София, за командировка на С. Р. от 09.01.2024 г. до 10.01.2024 г.

Спазена е и изискуемата писмена форма на индивидуалния административен акт, същият удостоверява подписа на издателя си, надлежно са изложени фактическите доводи, въз основа на които са направени и съответни правни изводи.

Не са допуснати нарушения на административнопроизводствени правила при постановяване на процесното решение. Същото е издадено в хода на контролно-административно оспорване, последното представляващо абсолютна предпоставка за провеждане на настоящото съдебно такова.

Относно спазване на материалноправните разпоредби:

Между страните не се спори, а и безспорно се установява от данните по пенсионната преписка, че за периода от 18.10.1975 г. до 18.10.1976 г., В. Г. М. е имала качеството на „неработеща майка“. Спорен се очертава въпроса дали този период представлява „действителен“ осигурителен стаж по смисъла на § 1, ал. 1, т. 12 от ДР на КСО.

Съгласно разпоредбата на чл. 68, ал. 3 от КСО, в случай, че лицата нямат право на пенсия по ал. 1 и ал. 2, до 31 декември 2016 г. те придобиват право на пенсия при навършване на възраст 65 години и 10 месеца за жените и мъжете и най-малко 15 години действителен осигурителен стаж. От 31 декември 2016 г. възрастта се увеличава от първия ден на всяка следваща календарна година с по 2 месеца до достигане на [възраст] възраст.

Съгласно чл. 9, ал. 2, т. 1 и т. 2 от КСО за осигурителен стаж, без да се правят осигурителни вноски, се зачита и времето на платен и неплатен отпуск за отглеждане на дете и за бременност и раждане. В този смисъл е и разпоредбата на чл. 38, ал. 3, т. 6 от Наредбата за пенсиите и осигурителния стаж (НПОС), която гласи, че за осигурителен стаж се зачита и изчислява времето на отпуските за бременност, раждане и отглеждане на дете в размерите, определени от КТ – изцяло, независимо от продължителността на работното време.

В § 9, ал. 1 от ПЗР на КСО изрично законодателят регламентира, че времето, което се зачита за трудов стаж и за трудов стаж при пенсиониране, положен до 31 декември 1999 г. съгласно действащите дотогава разпоредби, се признава за осигурителен стаж по този кодекс. Приложимата материалноправна разпоредба към процесния период е разпоредбата на чл. 80 от Правилника за прилагане на Закона за пенсиите (отм.), която през целия период на действието си не е изменяна и е гласяла, че за трудов стаж по смисъла на ЗП се зачита времето, прекарано в законно установения платен и неплатен отпуск, който се признава по КТ. Към това време е била в сила и Инструкция № 2492 за реда и начина за издаване на документи за трудов стаж от 29.12.1967 г. (отм.), според която времето на ползване на отпуск по болест, поради бременност и раждане, платен и неплатен отпуск също се зачита за трудов стаж по ЗП (отм.).

Данните от административната преписка сочат, че в периода 18.10.1975 г. - 18.10.1976 г. жалбоподателката е била в майчинство за отглеждане на дете – И. Г. М..

С Постановление на Министерския съвет № 61 от 1967 г. за насърчаване на раждаемостта (обн., ДВ, бр. 2 от 1968 г., в сила за спорния период), времето за бременност (45 дни преди раждането), раждане и отглеждане на деца, родени или осиновени след 31.12.1967 г., от неработещи жени-майки или осиновителки, се признава за трудов стаж. Размерът на трудовия стаж, който се зачита по този ред, се определя в зависимост от броя и поредността на родените деца. Следователно и при двата пенсионни режима по отменения ЗП, и по сега действащия КСО отпускът по майчинство (или майчинството) се зачита за трудов стаж и за трудов стаж при пенсиониране, респективно осигурителен стаж при пенсиониране и това не е в зависимост от обстоятелството дали жената-майка е била работеща или неработеща, напротив – такова право е признато към процесния период и на неработещата майка, поради което липсва правно основание за приложение на § 1, ал. 1, т. 12 от ДР на КСО.

Незачитането на времето на майчинството като действителен осигурителен стаж противоречи и на чл. 17 и чл. 47 от Конституцията, регламентиращи закрила на майчинството и равенство на майките относно трудови и осигурителни права, като съображения как следва да се тълкуват тези текстове са изложени в Решение № 2 от 4.04.2006 г. по конституционно дело № 9/2005 г. на Конституционния съд на Република България (в този смисъл е Решение № 2477/17.02.2020 г. по адм. Д. № 5956/2019 г. на ВАС, Решение № 3450/16.03.2021 г. по адм.д. 13464/2020 г. на ВАС ).

При зачитането на периода от 18.10.1975 г. до 18.10.1976 г. и прибавянето му към вече зачетеният от органа „действителен“ осигурител стаж в размер на 14г. 01 м. и 05 дни, необходимият минимум от 15 години действителен осигурителен стаж ще бъде достигнат, а с оглед и навършената от жалбоподателката възраст от 75 години, 09 месеца и 14 дни към 06.11.2023 г., оспорващата безспорно доказва придобитото право на ЛПОСВ при условията на чл. 68, ал. 3 от КСО.

При анализа на посочените норми и при съобразяване с трайната съдебна практика по идентични дела, следва извод, че пенсионният орган неправилно и незаконосъобразно е отказал, на основание § 1, ал. 1, т. 12 от ДР на КСО, да признае периода на майчинство от 18.10.1975 г. до 18.10.1976 г. за действителен осигурителен стаж.

Неправилното прилагане на материалния закон от страна на ответника обосновава извода на съда, че решението му се явява незаконосъобразно, като постановено в противоречие с материалноправните разпоредби на закона. Налице е основанието по чл. 146, т. 4 от АПК за отмяна на обжалваното решение, което налага преписката по заявлението на В. М. да се изпрати на административния пенсионен орган за ново произнасяне, съобразно указанията по тълкуването и прилагането на закона, дадени в мотивите на настоящото решение.

Предвид изхода на спора и на основание чл. 143, ал. 1 от АПК в полза на жалбоподателя следва да се присъдят направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение. От процесуалния представител на жалбоподателя - адв. Г. К. е направено искане съда да определи адвокатското възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата, по причина че на жалбоподателя е оказана безплатна правна помощ поради материална затрудненост. Представен е договор за правна помощ и списък с разноски, сключен между жалбоподателя, от една страна, и адвокат К., от друга, за процесуално представителство по настоящото дело. Според чл.38, ал.2 от ЗАдв, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, което съдът определя в размер не по-нисък от предвидения в Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждение и осъжда другата страна да го заплати.

Съдът счита искането за основателно и следва в полза на адв.К. да бъдат присъдени разноски в размер на 500 лв. – адвокатско възнаграждение съгл. чл. 8, ал. 2, т.2 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. По отношение на претенцията за платена д.т. в размер на 10 лв., съдът счита искането за неоснователно, тъй като внесената сума е недължимо платена, предвид разпоредбата на чл.120 от КСО и вносителя й адв.К. може да поиска връщането й по реда на Закона за държавните такси, като тази сума не може да се възлага в тежест на другата страна при положение че е недължимо платена.

Мотивиран от горното и на основание чл. 172, ал. 2 АПК, А. съд - Бургас, двадесет и четвърти състав,

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ Решение № 1012-02-237#1/10.01.2024 г. на изпълняващия длъжността директор на ТП на НОИ – Бургас, с което е оставена без уважение жалба вх. № 1012-02-237/29.12.2023г. против разпореждане [номер]-02-3455#1/19.12.2023 г. на ръководител „Пенсионно осигуряване“ в ТП на НОИ – Бургас.

ВРЪЩА преписката на административния орган за ново произнасяне, в законоустановения срок, по заявление с вх. № 2113-02-3455 от 06.11.2023 г. на В. Г. М., съгласно указанията по тълкуване и прилагане на закона, дадени в мотивите.

ОСЪЖДА Националния осигурителен институт да заплати на адв. Г. Г. К., САК, с адрес на упражняване на дейността – [населено място], [улица], ет.2 сума в размер на 500. 00 лева, разноски по делото.

Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховен административен съд на Република България в 14 - дневен срок от съобщаването му на страните.