Р Е
Ш Е Н
И Е № 247
гр. Пловдив, 22.07.2019 година
В И
М Е Т О Н А Н А Р О ДА
Пловдивският апелативен съд, първи
търговски състав, в публично заседание
на двадесет и шести юни две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СЛАВЕЙКА
КОСТАДИНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КАТЯ ПЕНЧЕВА
ЦВЕТЕЛИНА ГЕОРГИЕВА
С участието на секретаря Цветелина Диминова, като разгледа докладваното от съдия
Костадинова въззивно търговско дело № 285 по описа за 2019 година, за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е въззивно - по чл. 258 и следващите от ГПК.
С решение № 279 от 13.12.2018 година, постановено по т.
дело № 99/2017 година по описа на Окръжен съд – Пазарджик, са отменени
решенията, взети на проведеното на 05.06.2017 година Общо събрание на
съдружниците в „а.“ ООД, ЕИК **, по иска по чл. 74 от ТЗ, предявен от П.Л.У.,
ЕГН **********. Осъдено е „а.“ ООД да
заплати на П.Л.У. направените по делото
разноски в размер на 1080 лева, от които 80 лева заплатена държавна такса и
1000 лева адвокатско възнаграждение. Решението е постановено при участието
на Д.Г.М., ЕГН **********, в качеството
й на трето лице – помагач на страната на ответника „а.“ ООД.
Така постановеното решение е
обжалвано с въззивна жалба от третото лице – помагач Д.М. с оплаквания за нарушение
на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост.
Искането е за отмяна на първоинстанционното решение и за отхвръляне на иска по
чл. 74 от ТЗ, както и за присъждане на жалбоподателката на държавната такса за
въззивното обжалване. Във въззивната жалба се поддържа, че първоинстанционното
решение противоречи на разпоредбата на чл. 138 ал. 2 от ТЗ. Неправилен бил изводът на съда, че изискванията на чл. 138 ал. 2 били
императивни, като според жалбоподателката в случая било допустимо тяхното
дерогирани, доколкото ставало дума за частно дружество и общественият интерес
не бил засегнат. Поддържа се редовност на свикването на общото събрание на
съдружниците, проведено на 05.06.2017 година. Твърди се, че то е във връзка с
проведени предходни две общи събрания от 20.04.2017 година и 16.05.2017 година,
свикани по същия начин, чиято законосъобразност не била оспорена от П.У..
Твърди се също, че не следва да се правят благоприятни изводи за съдружник и управител с недобросъвестно
поведение, който е напуснал общото
събрание, независимо от пропуска в закона, който според жалбоподателката
следвало да бъде допълнен от съдебната практика. Поддържа се, че в случая
решението за свикване на общото събрание на дружеството на 05.06.2017 година е
взето от волеобразуващия орган на дружеството, а именно от общото му събрание.
Оплакванията за допуснати от първоинстанционния съд съществени процесуални
нарушения са във връзка с разпоредбата
на чл. 101 ал. 3 от ГПК. Те се свеждат до това, че съдът е съобразил допълнителната
искова молба, подадена от ищеца П.У., въпреки че тя била нередовна – подписана от адвокат Б., а не от ищеца, от
чието име е подадена, като нередовностите
не били отстранени в дадения от съда срок.
Според жалбоподателката при неотстраняване в срок на нередовностите на
допълнителната искова молба съдът
следвало да прекрати производството или
поне да не я взема предвид съобразно разпоредбата на чл. 101 ал. 3 от ГПК.
Последното оплакване във въззивната жалба е за необоснованост на съдебното
решение. Твърди се, че в съдебното решение съдът не направил изводи въз основа на недоказаните и неверни
твърдения на ищеца и не обсъдил конкретно посочени доказателства и установени
факти, свързани с узнаването от ищеца П.У. за насрочването и провеждането на
общото събрание на 05.06.2017 година.
Срещу въззивната жалба на Д.М. е
подаден писмен отговор от назначения то съда особен представител на „а.“ ООД, в който се изразява становище за
нейната основателност.
В подадения писмен отговор на
въззивната жалба от П.У. – ищец в първоинстанционното производство, се оспорва
основателността ѝ. Искането е за потвърждаване на първоинстанционното
решение и за присъждане на разноски – адвокатско възнаграждение за въззивната
инстанция.
По настоящото дело съдът е
сезиран и с частна жалба. Тя е подадена от П.Л.У. срещу определение № 81/05.02.2019 година, постановено от
първоинстанционния съд в производство по чл. 248 от ГПК. С това определение е
оставена без уважение молба вх. № 10693/17.12.2018 година, подадена от П.Л.У.
за изменение на постановеното решение в частта за разноските.
С
частната жалба срещу така постановеното
определение се иска неговата отмяна и постановяване на ново, с което да
се присъдят на ищеца П.У. допълнително разноски от 500 лева,
доказателството за реалното заплащане на
които се намирало на лист 114 от първоинстанционното дело.
Срещу частната жалба на П.У. са подадени писмени отговори от ответника „а.“
ООД чрез особения представител адвокат Т.В. и от третото лице – помагач Д.М. с
изразено становище за нейната неоснователност.
Апелативният съд, като прецени събраните
по делото доказателства и доводите на страните, приема следното:
Въззивната жалба е процесуално допустима,
подадена е от лице,
имащо право на въззивно обжалване, а именно от третото лице – помагач на
страната на ответника срещу решението, с което е уважен предявения иск по чл. 74
ал. 1 от ТЗ. При подаването на въззивната жалба е спазен
предвидения в чл. 259 ал. 1 от ГПК двуседмичен срок. Съобщението за обжалваното
решение е връчено на жалбоподателя Д.М. на 20.12.2018 година, а въззивната
жалба е подадена на 21.12.2018 година.
Разгледана по същество,
въззивната жалба е неоснователна.
Производството по т. дело №
99/2017 година по описа на Пазарджишкия окръжен съд е образувано по предявен
иск с правно основание чл. 74 ал. 1 от ТЗ от П.Л.У. срещу „а.“ ООД. Искът е за отмяна на решенията на
Общото събрание на ответното дружество, взети на 05.06.2017 година. Обстоятелствата,
на които се основава иска за отмяна на решенията като незаконосъобразни, са
свързани с това, че не е спазена
процедурата за свикване на Общото събрание, която предвижда свикването му от
съдружник само след отправено искане до управителя за свикването му и
неизпълнение от негова страна на задължението по чл. 138 ал. 2 изречени първо в
двуседмичен срок от получаване на искането.
Ищецът твърди, че в качеството си на управител на ответното дружество
изобщо не е бил сезиран с искане за свикване на извънредно Общо събрание. На
второ място се поддържа, че липсва редовно и своевременно уведомяване на ищеца
като съдружник за насроченото Общо събрание за 05.06.2017 година.
Ответникът „А.“ ООД чрез назначения от съда особен
представител / тъй като негов управител, видно от вписванията в Търговския
регистър, е ищецът П.У./ оспорва предявения иск по основание. Искът е оспорен и
от встъпилата в процеса като трето лице- помагач на страната на ответника Д.М..
Правният интерес от встъпването
на Д.М. като трето лице помагач на страната на ответника се обосновава от взетите решения на Общото
събрание на съдружниците в ответното дружество, проведено на 05.06. 2017
година. Тези решения са за избор на Д.М. за управител на ответника на мястото
на досегашния управител П.У. и за неосвобождаване на сменения управител от
отговорност за извършените от него действия.
От справката в Търговския
регистър е видно, че ответното дружество „а.“
ООД е с двама съдружници, като от общо петте дяла от капитала му Д.М.
притежава 3 дяла, а П.У. – два дяла.
От събраните по делото
доказателства се установява следната фактическа обстановка във връзка със
свикването на процесното Общо събрание,
проведено на 05.06.2017 година:
На 20.03.2017 година ищецът П.У.
в качеството си на управител на „а.“ ООД е получил нотариална покана, изпратена
му от Д.М. / съдружник, притежаващ 3/5 от дяловете/ с искане за свикване на извънредно Общо
събрание с конкретно посочен в нотариалната покана дневен ред, а именно: 1.
Приемане на ГФО за 2016 година; 2. Отчет за дейността на управителя за 2015 и
2016 година; 3. Вземане на решение за продажба на недвижим имот в град П.–
имот пл. № **, УПИ I – А.в изпълнение на предварителен договор и 4. Разни.
Управителят П.У. е изпълнил
задълженията си по чл. 138 ал. 2 от ТЗ, като с покана, връчена на Д.М. на
31.03.2017 година я е поканил на извънредно Общо събрание на 20.04.2017 година
от 15 часа в сградата на А., с дневен ред, съвпадащ с този по нейното искане.
Видно от представения по делото
протокол, на 20.04.2017 година е проведено извънредно Общо събрание с участието
на двамата съдружници. На него с
единодушие е взето решение за насрочване на ново Общо събрание на 16.05.2017
година, за да се осигури на управителя възможност да получи необходимите му документи
и да изготви отчет за дейността си. С взетото решение за насрочване на Общо
събрание на 16.05.2017 година е уточнен и дневния му ред, който касае отчет за
дейността на управителя за 2015 и 2016 година, вземането на отложеното решение
за продажбата на недвижимия имот и точка други.
От протокола от 16.05.2017 година
от проведеното Общо събрание на съдружниците на „а.“ ООД е видно, че са
изчерпани първите две точки от дневния ред, уточнен на 20.04.2017 година. След
това е поставен от Д.М. въпросът за насрочване и провеждане на извънредно общо
събрание на 05.06.2017 година от 12 часа с дневен ред: Обсъждане и вземане на решение за
избиране на нов управител на дружеството. В този момент, видно от протокола,
ищецът П.У. е напуснал общото събрание. След неговото напускане е оформено
като решение на Общото събрание насрочването на ново такова на 05.06.2017
година с дневен ред обсъждане и вземане на решение за избиране на нов управител
на дружеството и за предявяване на искове против предишния управител П.У..
На 18.05.2017 година Д.М. е изпратила
до П.У. нотариална покана, с която го уведомява, че на основание чл. 138 ал. 2
от ТЗ във връзка с чл. 12 от дружествения договор свиква извънредно Общо събрание на 05.06.2017
година в 12 часа с посочения по-горе дневен ред. Тази нотариална покана е
връчена на 19.05.2017 година от Нотариус
П.К. на бащата на ищеца Л.П.У. със задължение да му я предаде.
На 01.06.2017 година Л.У. е
изпратил по куриер на Нотариус К.молба, с която я уведомява, че не е успял да
предаде поканата за Общото събрание на 05.06.2017 година на П.У. до момента,
поради което я връща.
Установеният по делото начин на свикване на Общото събрание от 05.06.2017 година, описан по-горе, е незаконосъобразен, респ. незаконосъобразни
са взетите на него решения: избор на Д.М. за управител на мястото на
дотогавашния управител П.У., неосвобождаване от отговорност на стария управител
П.У., възлагане на Д.М. в качеството й на съдружник на подпише договор за
възлагане на управление с новия управител, както и насрочване на ново общо
събрание на 29.09.2017 година от 12 часа, което да обсъди и вземе решение за
предявяване на искове срещу П.У. и възлагане на новоизбрания управител Д.М. да
заяви за вписване в Търговския регистър промените в обстоятелствата.
От обсъдените по-горе
доказателства е видно, че до провеждането на Общото събрание на 16.05.2017
година изобщо не е поставян въпроса за смяна на управителя на дружеството и за
избор на нов управител, не е отправяно искане от Д.М. в качеството й на
съдружник за свикване на Общо събрание с такъв дневен ред. Нейното искане от
20.03.2017 година за свикване на Общо събрание касае други въпроси, свързани с
дейността на дружеството и то е уважено
от управителя. Извършените от
съдружниците действия на общото
събрание на 16.05.2017 година, описани по-горе, не сочат на редовно свикване на
следващото общо събрание на 05.06.2017 година.
На първо място, сред дневния ред
на общото събрание от 16.05.2017 година няма точка, свързана с вземане на
решение за свикване на ново общо събрание с дневен ред смяна на управителя и
неосвобождаване от отговорност на предишния управител. При липса на такава
точка отказът на съдружника П.У. да я обсъжда и да гласува и напускането на
общото събрание не дава основание да се правят каквито и да било изводи в
негова вреда. Решения по въпроси извън дневния ред могат да се вземат само ако
присъстват всички съдружници и са съгласни с включването на нова точка в
дневния ред.
Отделен е въпросът, че свикването
на Общо събрание и определянето на дневния му ред не е сред правомощията на
Общото събрание на дружеството като негов орган. Самата ищца твърди в исковата
молба, че свикването на процесното Общо събрание на 05.06.2017 година е по
решение на върховния орган на дружеството- Общото събрание, което е
отразено и в протокола от 16.05.2017
година. Вземането на това решение е извършено само от Д.М. след напускането на П.У. и не може да бъде приравнено на решение на
Общото събрание.
Компетентността за свикване на Общо събрание е уредена по
императивен начин в чл. 138 от ГПК. Общото събрание се свиква от управителя или
от съдружник с дялове поне 1/10 от капитала / чл. 138 ал. 2 от ТЗ/. Във втория
случай - свикване от съдружник, е
необходимо той да е сезирал управителя с
писмено искане и управителят да не е свикал общото събрание в
двуседмичен срок. Едва тогава възниква правото на съдружника сам да свика
Общото събрание. Съдът не споделя доводите във въззивната жалба, че в случая не
ставало дума за императивни разпоредби и че доколкото отношенията между съдружниците
били частни, те можели да се уредят по друг начин. Разпоредбата на чл. 138 ал.
2 от ТЗ е императивна, приложима в
отношенията между съдружниците и органите на всички дружества с ограничена
отговорност, като замества евентуални други уговорки в дружествените договори
на ООД, които и противоречат.
В актуалния дружествен договор на
ответното дружество свикването на Общото събрание е уредено в чл. 12. Този текст предвижда, че Общото събрание се
свиква по искане на съдружниците от управителите, като уведомяването е писмено,
с предварително обявен дневен ред и
предшества провеждането на събранието не по-малко от 14 дни. Посочено е,
че всеки съдружник може да поиска свикване
на извънредно Общо събрание и ако управителят не го свика в двуседмичен срок от
получаване на искането, съдружникът го свиква сам. Тази клауза на дружествения
договор не съответства напълно на разпоредбите на чл. 138 ал. 1 и 2 от ТЗ. Тя не урежда самостоятелното правомощие на
управителя да свиква общо събрание, в нарушение на разпоредбата на чл. 138 ал. 1 от ТЗ, която е продължение на законоустановената
в чл. 141 от ТЗ обща функция на управителя да организира и ръководи дейността
на дружеството. В чл. 12 от дружествения договор не е посочено също, че
искането на съдружника за свикване на извънредно общо събрание трябва да е
писмено. Приемайки обаче, че
разпоредбите на чл. 138 от ТЗ са императивни, съдът ги прилага при решаването
на въпроса са законосъобразността на свикването на извънредното Общо събрание
на 05.06.2017 година.
Писмено искане от съдружника Д.М.
до управителя П.У. за свикване на извънредно Общо събрание с дневния ред на
проведеното такова на 05.06.2017 година липсва. Нейното изявление, направено на
предходното Общо събрание на 16.05.2017 година не може да бъде приравнено на
писмено искане от съдружник до управител. На това Общо събрание двамата
участват в качеството си на съдружници, обсъждащи въпроси от предварително
обявения дневен ред. Законово
регламентираната възможност за свикване на общо събрание от съдружниците с
дялове над 1/10 от капитала не би могла
да се реализира чрез искане за допълнително включване на въпроси в дневния ред
извън посочените в писмената покана, по какъвто начин е действала Д.М. в
случая. Освен това нейното изявление не
е оформено като искане на съдружник до управител за свикване на последващо извънредно общо
събрание, а като решение на върховния орган – Общото събрание за свикване на
следващо такова с нов дневен ред, взето без участието на другия съдружник и
управител П.У..
Имайки предвид гореизложеното,
съдът намира, че Общото събрание, проведено на 05.06.2017 година е свикано в
нарушение на императивната разпоредба на чл. 138 ал. 2 от ТЗ, което е
достатъчно основание, за да се обоснове извод за незаконосъобразност на взетите
от него решения.
Не може да се приеме, че тази
незаконосъобразност е преодоляна чрез предприетите от Д.М. действия по
уведомяване на П.У. за насроченото общо събрание. По делото е установено с представените и
неопровергани доказателства, че поканата, изпратена до П.У., не му е връчена от
третото лице, поело задължение да му я предаде, а именно от неговия баща Л.У.,
който я е върнал на нотариуса с изрично
посочване, че не я е предал. Събраните по делото доказателства, че П.У. и
неговият баща Л.У. имат еднакъв постоянен и настоящ адрес ***, не оборват
доказателствата, че поканата не е достигнала до своя адресат. Дори обаче да се
приеме, че П.У. е узнал за насроченото общо събрание на 05.06.2017 година, това
обстоятелство не санира допуснатите нарушения на чл. 138 от ТЗ, свързани с
неговото свикване, обсъдени по-горе.
Що се отнася до останалите
доводи, които се поддържат и във въззивната жалба за това кога и как П.У. е
узнал за проведеното Общо събрание на 05.06.2017 година и как се е снабдил с
протокола от него, те нямат отношение към спора. Те биха имали евентуално
значение за преценка на предявяването на иска в 14 дневния срок по чл. 74 ал. 2
от ТЗ. В случая обаче искът е предявен
два дни след Общото събрание от 05.06.2017 година, а именно на 07.06.2017
година, поради което този въпрос не е спорен.
По изложените съображения съдът
намира, че първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно и следва да
бъде потвърдено.
По частната жалба на П.У.:
Частната жалба е допустима,
подадена е срещу определение за изменение на решението в частта за разноските,
за което изрично е предвидено обжалване в чл. 248 ал. 3 от ГПК, като при
подаването й е спазен предвидения в закона едноседмичен срок.
Разгледана по същество, частната
жалба е неоснователна.
С обжалваното определение № 81 от
05.02.2019 година по чл. 248 от ГПК първоинстанционният съд е отказал да допълни
своето решение в частта за разноските, като присъди на П.У. сумата от 500 лева,
установена с платежно нареждане на стр. 114 от първоинстанционното дело.
На стр. 114 от
първоинстанционното дело е приложено платежно нареждане за сумата от 500 лева,
с наредител „а.“ ООД и получател Окръжен съд – Пазарджик. Тази сума е
преведена от името и от сметката на
ответното дружество в изпълнение на указанията на съда, дадени с
определение № 437/04.06.2018 година за
внасянето ѝ, за да бъде заплатено възнаграждението на назначения от съда
особен представител на отвеника „а.“ ООД. Съдът е задължил ответното дружество
за внасянето на тази сума. Съобразявайки
определението на съда и представеното платежно нареждане, от което е видно, че
сумата е внесена от името на ответното дружество, а не от П.У., съдът намира,
че не става дума за направени от него разноски. Определението по чл. 248 от ГПК
е законосъобразно и следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на спора пред
въззивната инстанция по въззивната и по частната жалба съдът следва да
разпредели отговорността на страните за разноски.
П.У. е претендирал разноски в
размер на 1000 лева заплатено адвокатско възнаграждение, което е установено с
представеното пълномощно. На стр. 31 от въззивното дело се съдържа изрично
изявление, че сумата от 1000 лева е уговорена и заплатена общо за изготвяне на
отговор на въззивната жалба и за изготвяне на частната жалба. При липсата на
конкретизация какъв е размера на възнаграждението на адвокат
Б. за въззивното и за частното производство, съдът приема, че е по равно – по
500 лева. В съдебно заседание е
направено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на адвокат Б..
Минималният размер на адвокатското възнаграждение за въззивното производство по
жалбата на Д.М., определен съгласно чл. 7 ал. 1 т. 10 от Наредба № 1 за
минималните размери на адвокатските възнаграждения съобразно предмета на спора,
е 800 лева. Доколкото става дума само за изготвяне на отговор на
въззивната жалба, е приложима и разпоредбата на чл. 9 ал. 1 от Наредбата, а
именно 3/4 от възнаграждението по чл. 7, или минималното възнаграждение в
случая е 600 лева. Този размер е над
посочения от съда като дължим по-горе, а именно 500 лева, което прави
възражението за прекомерност неоснователно. По тези съображения съдът намира,
че следва да осъди Д.М. да заплати на П.У. разноски за въззивното производство в размер на 500
лева адвокатско възнаграждение.
Що се отнася до производството по
частната жалба, ответниците Д.М. и „а.“ ООД не са претендирали разноски, а и
такива по начало не се дължат на третото лице-помагач Д.М. съгласно разпоредбата на чл. 78 ал. 10 от ГПК, поради което не следва да се присъждат.
По изложените съображения
Пловдивският апелативен съд
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 279 от 13.12.2018 година,
постановено по т. дело № 99/2017 година по описа на Окръжен съд – Пазарджик.
ОСЪЖДА Д.Г.М., ЕГН
**********, с адрес ***, да заплати на П.Л.У., ЕГН **********, с адрес ***,
разноски за въззивното производство в размер на 500 лева адвокатско
възнаграждение.
ПОТВЪРЖДАВА
определение № 81 от 05.02.2019 година,
постановено по т. дело № 99/2017 година по описа на Окръжен съд – Пазарджик, с
което е оставена без уважение молба вх. № 10693 от 17.12.2018 година, подадена
от П.Л.У., ЕГН **********, по реда на чл. 248 от ГПК.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба
пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните, а в частта, имаща
характер на определение по чл. 248 ал. 3 от ГПК – в едноседмичен срок от
връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.