Решение по дело №308/2020 на Окръжен съд - Варна

Номер на акта: 400
Дата: 25 юни 2020 г.
Съдия: Цвета Павлова Павлова
Дело: 20203101000308
Тип на делото: Въззивно търговско дело
Дата на образуване: 26 февруари 2020 г.

Съдържание на акта Свали акта

Р Е Ш Е Н И Е

 

№ ………./…...06.2020 г.

гр. Варна

 

В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

 

ВАРНЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в открито съдебно заседание, проведено на дeсети юни през две хиляди и двадесета година, в състав:

                                             ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА МИТЕВА  

                 ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТА ПАВЛОВА

                                          ПЛАМЕН АТАНАСОВ

 

при секретар АЛБЕНА ЯНАКИЕВА,

като разгледа докладваното от съдията Павлова

въззивно търговско дело № 308 по описа за 2020 г.,

за да се произнесе взе предвид следното:

 

 Производството е по реда на чл.259 и сл. от ГПК.

 

С  решение № 5482/06.12.2019 год., постановено по гр.д. № 2763/2019 год., ВРС –31-ви състав е отхвърлил предявените от „Капитал Сф” ЕООД, ЕИК204577631 със седалище и адрес на управление гр.Варна, бул.”Цар Освободител” №76-Г, ет.4, офис 405 срещу Ю.Ж.К. ЕГН********** *** за заплащане на сумите от 1 200 евро дължима на осн. чл.3 от договора за поръчка от 17.11.2018г. вр. чл.79 от ЗЗД и 80 евро неустойка на осн. чл.4 от същия договор вр. чл.92 от ЗЗД, като е осъдил ищеца и за разноски.

Недоволен от горното е останал ищецаа, който обжалва постановеното първоинстанционно решение. В жалбата се излага, че решението на ВРС е неправилно и необосновано, както и постановен в противоречие със съдебната практика и теория. Като се излагат правоотношенията между страните, се твърди, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че представеният втори договор за поръчка от 30.11.2018 год. страните са се договорили, че за процесния имот може да бъде получена по-висока цена, придавайки на този договор качеството на анекс към първоначалния такъв, доколкото страна по него не е ответницата, а потенциален купувач на имота. Сочи, че единственият действащ договор е този от 17.11.2018 год., неизпълнението на който е доказано. Настоява се за отмяна на първоинстанционното решение и постановяване на друго, с което се уважат предявените исковете. 

В срока по чл.263 ГПК, насрещната страна депозира писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба. Излага доводи за правилност на постановеното решение като се позовава на събрания по делото доказателствен материал. Позовава се на нищожност на договорните клаузи по чл.1.2 и чл.1.3, както и на клаузата за неустойка. Твърди, че ищецът не е доказал изпълнение на договорните си задължение, като настоява за потвърждаването му и присъждане на присъждане на разноски.

 

В с.з. по същество, въззивникът, чрез пълномощника си, поддържа жалбата и моли за отмяна на първоинстанционното решение.

В с.з. по същество, въззиваемата страна, чрез процесуален представител, моли за потвърждаване на решението.

 

Настоящият състав на Варненски окръжен съд, като съобрази предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбите и отговорите, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. В обхвата на така посочените въззивни предели, въззивният съд намира, че първоинстанционното решение съдържа реквизитите на чл.236 ГПК и е действително. Произнасянето съответства на предявеното искане и правото на иск е надлежно упражнено, поради което производството и решението са допустими.

По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпореждането на чл.269, ал.1 изр.второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания относно обжалваната част от решението.

Видно от сезиралата първоинстанционния съд искова молба, предмет на предявения главен иск е претенция на ищцовото дружество за заплащане на възнаграждение по сключен с ответницата договор за поръчка от 17.11.2018 год., дължимостта на което се обосновава с неизпълнение на задълженията на доверителя по чл.1.2.1 от договора и претенция за заплащане на договорна неустойка за неизпълнение на договорните задължения.

Не е спорно по делото, че на 17.11.2018 год. между ищеца, от една страна и ответницата, от друга, е сключен договор за посредничество, по силата на който продавачът възлага, а ищецът приема да представи и предлата имота – предмет на договора, на продажна цена от 40 000 евро, на всички подходящи купувачи до сключване на окончателен договор за покупко-продажба /нотариален акт/ срещу възнаграждение.

Посочено в чл.1.2 е и че за срок до 17.05.2019 год. ищецът, действуващ чрез търговско наименование НОВ ДОМ 1, има изключително право единствено да представлява доверителя при продажба на недвижимия му имот, като през този период нито доверителят, нито друга агенция за недвижими имоти, друг вид посредник или физическо лице нямат право да продава имота и да посредничат при продажбата на същите, като доверителят няма право да се отказва от продажбата на имота до 17.05.2019 год.

Визирано е също така в чл.1.2.1., че доверителят няма право да отказва приемането на бъдещи намерения за сключване на предварителен договор за покупко-продажба на горепосочения недвижим имот, респективно да сключи и подпише същия с предложен от НОВ ДОМ 1 купувач, при спазването на поставените от доверителя изисквания по договор.

Договорено в чл.3 е и дължимото за посредничеството възнаграждение в размер на 1 200 евро, дължимо при подписване на предварителния договор, което възнаграждение се дължи и при неспазване на посочените по-горе условия по т.1.2.1.  

Клаузите на чл.3.1 и 4 съдържат и договорени между страните неустойки, сред които и неустойка в размер на 2 400 евро, дължимо независимо от възнаграждението по чл.3, при неизпълнение на задълженията на доверителя по договор.

Представени от ищцовото дружество са и два договора за депозит - от 23.11.2018 год., сключен за процесния имот с В. П. С. за сумата от 1 960 лв. и от 30.11.2018 год., сключен с Ж. Н. И. за сумата от 1 960 лв., предхождан от сключен с ищеца договор за поръчка от 29.11.2018 год. между ищеца и посоченото лице за покупка на недвижим имот срещу възнаграждение.

Съдът констатира, че процесните договора за депозит касаят имот, находящ се в сграда в гр.Варна, жк.Младост, бл.112, вх.5, ап.6, ап.71, а сключеният с ответницата договор за поръчка – имот с идентичен административен адрес, с изключение на № на апартамента, посочен като 17. Доколкото обаче са налице съвпадащи твърдения относно наличието на един сключен между страните договор, както и с оглед  данните от представената справка от Служба по вписвания, съдът приема, че е налице идентичност между посочените недвижими имоти.

По делото са събрани и гласни доказателства чрез разпита на Георги Иванов Георгиев /брокер, на граждански договор, в ищцовото дружество/ и Никола Христов Николов /бивш съпруг на ответницата/.

Воденият от ищцовото дружество свидетел Георгиев излага, че за процесния имот е водил хора на оглед – три или четири посещения, като някои от кандидат – купувачите са изразили сериозен интерес към имотаи направили депозит. Свидетелства, че когато получил депозита я уведомил по телефона „да дойде да го получи“, но въпреки че казала добре, не е отишъл.

Свидетелят Николов сочи, че от началото на месец ноември 2018 год. до месец юни, юли 2019 год. е живял заедно с Ю. през седмицата в процесния апартамент, като почти всеки ден от 08.15 часа до 20.00 часа е бил там. Излага, че през това време никой не е идвал да оглежда жилището.

 При така очертаните факти, наведени твърдения и направени възражения, с оглед повдигнатия пред настоящата инстанция спор, въззивният съд намира, че предявеният иск черпи правното си основание в чл.286 вр. чл.79 от ЗЗД и чл.92 от ЗЗД, като непълната дадена от първостепенния съд правна квалификация не опорочава постановения съдебен акт. Анализът на съдържанието на договора за поръчка сочи, че между страните е сключен договор, съдържащ съществените елементи на договор за поръчка, като ответницата е възложила на дружеството да съдейства за продажбата а собствения й недвижим имот на продажна цена от 40 000 евро, в гр.Варна, срещу възнаграждение, като това възнаграждение се дължи и при неизпълнение на задълженията на доверителя на приемане на бъдещи намерения за сключване на предварителен договор за покупко-продажба на недвижимия имот по т.1.2.1. Възраженията на ответницата, че клаузата на чл.1.2.1 от договора за поръчка са недействителни, по смисъла на чл.143, т.5 и т.14 от ЗЗП, тъй като тъй като няма предвиден ефективен механизъм как ще се довеждат до знанието тези намерения и как ще се документира отказа й да ги приеме са неоснователни. Съгласно чл.20 ЗЗД, точният смисъл на договорните клаузи се разрешава при тълкуване действителната обща воля на страните като тълкуването на отделните уговорки следва да е във връзка едни с други и всяка една в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Съдът тълкува отделната уговорка предвид систематичното й място в договора и общия му смисъл, преценявайки може ли отделната уговорка да бъде тълкувана по аргумент за противното или за по-силното основание; преценявайки и обстоятелствата, при които е сключен договора, както и поведението на страните преди и след сключването му. Доколкото предметът на процесния договор е съдействие за продажба на имот чрез осъществяване на контакти с потенциални купувачи, на посочена от продавача цена, изпълнението на насрещното задължение да приеме предложения купувач, при договорените условия, е съществено за осъществяване на крайния резултат, при който се дължи възнаграждение, а начин на кореспонденция на страните е посочен в клаузата на чл.9 от договора. Затова, при виновно неизпълнение на това задължение от страна на продавача същият е в забава относно осъществяване на неговия предмет. За несъстоятелни се преценяват и доводите за нищожност на клаузата, която по съществото си съставлявала отказ от право на собственост, като нарочни мотиви по отношение на твърденията за нищожност на клаузата на чл.1.2 не се следват. Основание за претендиране на възнаграждение от ответницата е неизпълнено нейно задължение по договора за сключване на предварителен договор, а не продажбата на имота от нея лично или от друго лице, в който случай би било релевантна действителността на клаузата за екслузивитет.

Не следва да се обсъждат и изложените в писмения отговор доводи за недействителност на договора поради неяснота на подписалото го от името на ищцовото дружество лице, доколкото съгласно т. 2 от Тълкувателно решение № 5/12.12.2016 г., постановено по тълк.дело № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС, позоваване на липса на представителна власт може да извършва само лицето, от чието име е действано без такава власт, което в случая е „КАПИТАЛ СФ“ ЕООД. Нещо повече, че дори и да са извършени действия без представителна власт, то с предявяването на иск, с който се претендират последиците от договора, същият следва да се счита за потвърден по смисъла на чл.301 ТЗ.

При това положение, първият и основен въпрос, изведен от твърденията в исковата молба и доводите във въззивната жалба, е налице ли е неизпълнение на задължението на ответницата по чл.1.2.1., което неизпълнение дава право на ищеца да претендира предвиденото в чл.3 изр.второ от договора възнаграждение и предвидената в чл.4 неустойка. Както се посочи по-горе, съгласно клаузата, на която ищецът основава претенцията си, доверителят няма право да отказва приемането на бъдещи намерения за сключване на предварителен договор за покупко-продажба, респективно да сключи и подпише същия с предложен от дружеството купувач.

Последното предполага главно и пълно доказване от страна на ищеца, че до знанието на ответницата е доведено намерението на даден купувач за сключване на предварителен договор, включително всички параметри на бъдещия договор, както и че същата е отказала да сключи и подпише такъв. А анализът на събраните в хода на първоинстанционното производство не установяват по категоричен начин подлежащите на доказване факти. Представените писмени доказателства – сключените два договора за депозит, доколкото не са подписани от ответницата и/или в нейно присъствие, не могат да й се противопоставят и да бъдат ценени като доказателства за знанието й. Единствените ангажирани в тази насока доказателства за тези на свидетеля Георги Иванов Георгиев, чиито показания обаче, дори и да не бъдат преценявани с оглед евентуалната му заинтересованост, също не установяват по убедителен начин вложеното в договорната клауза неизпълнение на задължение. Ирелеватно е обстоятелството дали и колко огледи са били извършвани на имота, ако същите не са породили интерес у бъдещия купувач за закупуването на имота. Дори да се приеме /независимо от необходимостта от двустранно уточняване на параметрите на предложението/, че договорът за депозит индицира в достатъчна степен намерението на даден купувач за закупуване на имота в хипотезата, в която предложената от него цена е по-висока от вписаната като продажна в договора за поръчка, то от показанията на свидетеля Георгиев не се установява нито, че до знанието на ответницата са доведени точните параметри на офертата, нито че тя е отказала приемането на намерение за сключване на предварителен договор. Дори показанията на този свидетел, в частта за неосъществен последващ контакт с ответницата да се тълкуват като неин отказ от договорните отношения, показанията остават изолирани и неубедителни с оглед изложеното „ нямам много ясен спомен, но мисля, че имахме още един или два контакта с нея, съответно пак относно депозит … тя не даде никакво обяснение“.      

Недоказаността на неизпълнението на задълженията на ответницата по договора води до неоснователност и на претенцията за неустойка, което пък прави безпредметно обсъждането на наведените във връзка с нея доводи на ответната страна, както и възможното й кумулиране с претендираното възнаграждение.

Макар и по мотиви, различни от изложените от първостепенния съд и след като не се установи нарушение на императивна материалноправна разпоредба, за което съгласно ТР №1/2013 г. на ОСГТК въззивният съд следи дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване, първоинстанционното решение следва да се потвърди.

С оглед изхода от спора и направеното искане, в полза на въззиваемата страна следва да се присъдят сторените разноски в размер на 400 лева.

Воден от горното, СЪДЪТ

 

Р Е Ш И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 5482/06.12.2019 год., постановено по гр.д. № 2763/2019 год. на ВРС –31-ви състав.

ОСЪЖДА „Капитал Сф” ЕООД, ЕИК204577631 със седалище и адрес на управление гр.Варна, бул.”Цар Освободител” №76-Г, ет.4, офис 405 ДА ЗАПЛАТИ на Ю.Ж.К. ЕГН********** ***  сумата от 400 лева, съставляващи сторени пред въззивна инстанция разноски.

На основание чл.280, ал.2 ГПК, РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :  

 

          ЧЛЕНОВЕ: