Р Е
Ш Е Н
И Е
№ … … ...
град Кърджали,
04.01.2021 год.
В И М
Е Т О Н А Н А
Р О Д А
Кърджалийският административен съд, ...….... в публично
заседание …..….
на първи
декември ……...…………….……………………..………………....….……...………..
през 2020/две хиляди и двадесета/ година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИКТОР АТАНАСОВ
при секретаря ………………………………..... Мариана
Кадиева, …..…….…..………..…….
като
разгледа докладваното от .................... съдията Виктор Атанасов ............................
административно
дело №359 по описа за ........................ 2019 година ….........................
и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.121, ал.1, т.3, във вр. с чл.104, ал.1 от ЗДСл, във вр. с чл.206, ал.2 и във вр. с чл.203, ал.1 от АПК.
Производството
е образувано по иск, предявен от Ж.И.Б. от ***, подаден чрез Адвокатско
дружество „Ш. и Я.”, с ЕИК ***, представлявано заедно и поотделно от адв.М. Я.
и адв.Н. Ш., с адрес на кантора: ***, чрез адвокат В.П., срещу Агенция „Пътна
инфраструктура”/АПИ/ – град София, с правно основание чл.121, ал.1, т.3, във
връзка с чл.104, ал.1 от ЗДСл, за присъждане на сумата в размер на 14328.00/четиринадесет
хиляди триста двадесет и осем/ лева, представляваща обезщетение за времето,
през което е останал без работа - за
шест месеца и не е заемал държавна служба, поради незаконното прекратяване на
служебното му правоотношение със Заповед №ЧР-СП-863 от 28.08.2019 год. на изпълнителния
директор на Агенция „Пътна инфраструктура” – София. В молбата се твърди, че
претендираното обезщетение, в размер на
14328.00/четиринадесет хиляди триста двадесет и осем/ лева, се равнява на
6/шест/ брутни месечни заплати, в размер на *** лева и е за периода от
02.09.2019 год./датата на прекратяване на служебното му правоотношение/ до
02.03.2020 год., като се претендира присъждането му ведно със законната лихва
за забава, считано от датата на подаване на молбата, до окончателното изплащане
на сумата. В молбата се твърди също така, че и към момента на подаването й
ищецът продължава да е без работа и не е постъпвал на работа по служебно или
трудово правоотношение, за което
представят доказателства.
Алтернативно, в случай че не се приеме жалбата срещу посочената заповед за
основателна относно законността уволнението, ищецът претендира да бъде осъден
ответника, на основание чл.106, ал.3 от ЗДСл, да му заплати сумата от14328
лева, представляваща обезщетение в размер на 6/шест/ месечни брутни заплати,
ведно със законната лихва от датата на подаване на жалбата до окончателно
изплащане на сумата. С исковата молба се претендира присъждане и на направените
деловодни разноски.
Ищецът Ж.И.Б.
от ***, редовно призован за съдебните заседания, не се явява, представлява се
от адв.Н. Ш. от АК - ***, редовно преупълномощен от Адвокатско дружество „Ш. и Я.”
– ***, който заявява, че от името на ищеца поддържа
предявения иск и претендира обезщетение за времето, през което същият е останал
без работа - близо 6 месеца. Заявява, че към момента има настъпило ново
обстоятелство, а именно - след завеждане на делото, на ищеца била изплатена
някаква част от обезщетението, за което са представени доказателства. Заявява,
също така, че се претендира законната лихва върху обезщетението, считано от
датата на постановяване на съдебното решение. Моли съща така, да бъде допуснато
изменение на иска, като наред с претендираните шест заплати за обезщетение, се
претендира и обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, в размер на 20 дни,
от които 17 дни за 2019 год. и 3 дни за 2020 год., като сочи, че това е на база
Решение на СЕС, относно правото на платен годишен отпуск за периода на
незаконно уволнение, а също така, че се претендира и сумата в размер на 150
лева, представляваща дължима сума за работно облекло, на основание Заповед
№РД-11-1470 от 10.12.2019 год., издадена от председателя на Управителния съвет
на Агенция „Пътна инфраструктура”. С
допълнително депозирани по делото молби, във връзка с изготвената експертиза,
заявява, че прави изменение на иска чрез неговото увеличение, както следва:
Обезщетението за неизползван платен годишен отпуск се претендира в размер на ***
лева, а дължимата сума за представително работно облекло се претендира в размер
на 300 лева, за периода на незаконното уволнение. В представена молба преди
последното съдебно заседание по делото моли съда да уважи предявените искове
изцяло като основателни и доказани. Сочи, че уволнението на ищеца е признато за
незаконно с влязло в сила съдебно решение от 21.07.2020 год. на ВАС и че с
оглед на признатото за незаконно уволнение, ищецът има право на обезщетение за
оставане без работа за период от 6 месеца, съгласно разпоредбата на чл.104,
ал.1, предл.І/първо/ от ЗДСл. На следващо място сочи, че по делото са представени
доказателства за оставането на ищеца без работа за период от 6 месеца - копие
от трудова и служебна книжка на ищеца и удостоверение от НАП за липса на
регистрирани трудови договори за процесния период. Твърди, че на ищеца следва
да бъде изплатено и обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, /съгласно
Решение на Съда на ЕС от 25.06.2020 год. по преюдициално запитване на Pайонен
съд - Хасково относно правото на платен годишен отпуск за
периода на незаконно уволнение/ за процесния период, както и за работно
облекло. С оглед на изложеното, счита че предявените искове са доказани по
основание, а освен това, че са доказани и по размер, с оглед приетото
заключение на съдебно-счетоводната експертиза и приетото като писмено
доказателство по делото копие от последния фиш за получена заплата. Моли, също
така, да бъдат присъдени на ищеца и направените в настоящото производство
разноски, за което представя списък по чл.80 от ГПК и доказателства, приложени
към молбата, както и прави в същата възражение за прекомерност на претендирания
адвокатски хонорар на ответника.
Съдът е
уважил искането, като с протоколно определение от 21.09.2020 год. е допуснал
изменение на иска досежно претендираните
обезщетения от ищеца Ж.И.Б., съответно за обезщетение за неизползван платен
годишен отпуск, в размер на 17 дни за 2019 год. и в размер на 3 дни за 2020
год., както и обезщетение, съставляващо дължима сума за работно облекло, на
основание Заповед №***/*** год. на председателя на УС на АПИ, в размер на 150
лева, като впоследствие, с протоколно определение от 20.10.2020 год. е допуснал
изменение на претендираното обезщетение от ищеца Ж.Б.,
по отношение на неизползвания платен годишен отпуск, в размер на 17 дни
за 2019 год. и в размер на 3 дни за 2020 год., конкретизирано за сумата в
размер на 2 388 лева, както и изменение на претендираното обезщетение,
съставляващо дължима сума за работно облекло, за сумата в размер на 300 лева,
на основание цитираната Заповед №***/*** год. на председателя на УС на АПИ.
Ответникът по
иска – Агенция „Пътна инфраструктура” - град София, редовно призована, се
представлява от редовно упълномощен процесуален представител – адв.В. А. П. от АК – ***, която оспорва исковата молба и
изразява становище за неоснователност на същата по основание и размер. Моли
съда да отхвърли предявения иск от Ж.И.Б., като неоснователен, като счита, че
от събраните по делото доказателства, както и от представените заключения на
вещото лице, е видно, че обезщетенията, които е следвало да бъдат изплатени по
заповедта, с която той е освободен от работа от Агенция „Пътна инфраструктура”
- град София, са му изплатени в пълен размер и така, претендираната в исковата
молба претенция за изплащане на суми, в размер на шест брутни месечни заплати,
се явява неоснователна. Моли да бъдат присъдени на ответника направените
разноски по делото, а именно юрисконсултско възнаграждение, като уточнява, че
това искане го правя във връзка с това, че от Агенция „Пътна инфраструктура” -
град София не й е заплатено адвокатско възнаграждение предвид факта, че има
сключен договор с Областно пътно управление – град Хасково. В представено писмено становище, от името на доверителя
й заявява, че счита предявените искове за неоснователни и недоказани, като излага съображенията за това. В същото сочи, че
ищецът е претендирал обезщетение за оставането му без работа в продължение на 6
месеца, за сумата представляваща 6 работни заплати и че в хода на делото е
направено изявление от ищеца, чрез процесуалния му представител, че е заплатена
някаква част от претендираната сума, като счита, че само по себе си, това
изявление доказва, че част от претендираните суми са изплатени, дори те да са
начислени на друго основание, за което от друга страна, не било необходимо искане от страна на ответника за прихващане на
изплатени на друго основание суми с тези от претенцията. Твърди, че
представените от ответника в подкрепа на това твърдение доказателства за
изплатени обезщетения и неоспорени от страна на ищеца, доказва изцяло тези
твърдения, както и твърди, че ищецът е получил обезщетения, които приема като
част от претендираните от него и които признава като такива. В становището са
описани извършени плащания от ответника към ищеца, като се твърди, че към
края на 2019 год., на ищеца са изплатени сумарно 4/четири/ основни работни
заплати, от общо претендираните от него 6/шест/ основни работни заплати.
Относно претендираното от ищеца обезщетение за неизползван платен годишен
отпуск за 2019 год., в размер на 17 дни, се сочи, че от работодателя е
начислено и му е изплатено обезщетение в размер на 15 работни дни и следователно,
че претенцията на ищеца за обезщетение за неползван годишен платен отпуск, в
случая следва да е само за 2 работни дни платен годишен отпуск за 2019 год., а
не както била предявена - за 17 работни дни. Твърди, че обезщетение за
полагащото се представително работно облекло за 2019 год. е изплатено на ищеца
в края на 2019 год., като скочи, че такова обезщетение се заплаща само за действително
отработено от служителя време и че в настоящия случай, това действително
отработено време е 8 месеца. Сочи, че видно и от заключението на вещото лице,
за 2019 год., пропорционално на действително отработеното време, това
обезщетение е в размер на 300 лева, като същото е изплатено от работодателя,
съгласно представения и приет като доказателство като доказателство фиш и
следователно, че тази претенция на ищеца е изцяло неоснователна и недоказана.
По отношение претенцията за лихви, в становището се излага довод, че предвид
така изложените обстоятелствата по исковата претенция предполагат, че лихвата в
случая трябва да бъде съобразена с оставащата част от обезщетението, което
счита, че е в размер на 2 основни работни заплати, а не както се претендира от
ищеца - върху 6 работни заплати, считано от 21.07.2020 год., още повече, че
изплащането на обезщетенията станало още през 2019 год., без забава, тъй като
вещото лице в допълнителното заключение е посочило, че размер на лихвата върху
обезщетението за работни заплати не може да бъде определен, а посоченото
заключение не било оспорено от ищеца. Счита, че не е без значение и факта, че
изплащането на обезщетението на ищеца за оставането му без работа, е извършено
от работодателя преди да стане ясно, че лицето е останало без работа за период
от 6 месеца. Предвид изложеното, в
становището моли съда да отхвърли предявените от ищеца искове в претендирания
им размер като неоснователни и недоказани, а в случай, че съда приеме, че са
дължими суми по претенцията, то размерът им да бъде съобразен с извършените от страна на Агенция „Пътна
инфраструктура” плащания за обезщетения, както и относно претендираната лихва,
като тя да бъде определена съобразно уважената част. Отново моли за разноски по
делото и присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Административният
съд, след като извърши преценка на доказателствата по делото, поотделно и в
тяхната съвкупност, както и на становищата на страните, намира за установена
следната фактическата обстановка по спора:
Със Заповед
№ЧР-СП-863 от 28.08.2019 год., издадена от председателя на Управителния съвет на Агенция
„Пътна инфраструктура”/л.14/, на основание чл.106,
ал.1, т.5, във вр. с чл.108 от Закона за държавния служител/ЗДСл./, е било
прекратено служебното правоотношение с ищеца Ж.И.Б. ***, изпълняващ длъжността
„***” в *** при Агенция „Пътна инфраструктура”, считано от 30.08.2019 год.,
като заповедта е била връчена на ищеца на 29.08.2019 година. Тази заповед за прекратяване
на служебното правоотношение е била обжалвана в срок и е била отменена с Решение
№286 от 02.12.2019 год., постановено по адм.дело №353/2019 год. по описа на Административен
съд – Кърджали/л.51-л.53/. Това решение, от своя
страна, е било обжалвано с касационна жалба пред ВАС, като е оставено в сила с Решение
№9997 от 21.07.2020 год., постановено по адм.дело №5139/2020 год. по описа на
ВАС – V-то отделение/л.54-л.55/.
Видно от
приложеното и прието като доказателство по делото копие от стр.1 до стр.17 вкл.
от Служебна книжка №*** от *** год./Серия *** бл.№***/, издадена от Областно
пътно управление – Кърджали, на ищеца Ж.И.Б. и извършените в нея вписвания/л.65-л.73/, за времето от
прекратяване на служебното му правоотношение, считано от 30.08.2019 год., с
посочената Заповед №ЧР-СП-863 от 28.08.2019 год., издадена от
председателя на Управителния съвет на Агенция „Пътна инфраструктура”, до
вписването на отмяната на прекратяването на служебното му правоотношение,
съгласно
Решение №9997 от 21.07.2020 год., постановено по адм.дело №5139/2020 год. по
описа на ВАС, същият не е заемал друга длъжност, като държавен служител по
служебно правоотношение. На стр.15 от същата служебна книжка е направено
вписване/л.72/, че служебното правоотношение с ищеца Ж.Б. отново е
прекратено, на датата 04.08.2020 год., а като основание за прекратяването му е
посочен чл.107, ал.1, т.9 от ЗДСл. (т.9. държавният служител е назначен
без конкурс, когато провеждането му е задължително).
Видно от
приложеното и прието като доказателство по делото копие от стр.1 до стр.15 вкл.
от Трудова книжка №***, издадена на *** год. от Областно пътно управление -
Кърджали/Серия *** бл.№***/, на ищеца Ж.И.Б. и извършените в нея вписвания/л.74-л.81/, на датата 05.03.2020
год. ищецът е постъпил на работа по трудово правоотношение, с работодател „***”
ЕООД ***, на длъжност „***”, с месечно трудово възнаграждение, в размер на ***
лева/л.81/. От същата трудова
книжка е видно, че на датата 04.08.2020 год. трудовото правоотношение с ищеца Б.
е било прекратено, на основание чл.325, ал.1, т.1 от КТ, като предходното му
трудово правоотношение, респ. предишен сключен трудов договор от него, според
направените вписвания в тази трудова книжка, е било с Агенция „Пътна
инфраструктура”, до датата 01.08.2012 год./л.80/ и няма данни и
вписвания за други трудови договори след тази дата, до датата 05.03.2020
година.
Същите
обстоятелства безпротиворечиво се установяват и от представените и приети като
доказателства по делото Удостоверение за декларирани данни с Изх.№*** от ***
год., издадено от ТД на НАП – София/л.83/ и приложената към него Справка за
актуално състояние на всички трудови договори за лицето Ж.И.Б., с ЕГН **********,
към 18.09.2020 год., издадена от ТД на НАП – София/л.84-л.85/, от която е видно, че
трудовият договор на ищеца с Агенция „Пътна инфраструктура” е бил прекратен на
01.08.2012 год., а следващият му трудов договор е бил сключен на 04.03.2020
год., с работодател „***” ЕООД ***, *** и съответно, същият е постъпил на
работа на 05.0.2020 година, според направеното вписване в трудовата му книжка.
По делото е
била назначена и съдебно-счетоводна експертиза, със задачи, да даде заключение
по въпросите: 1. Какъв е размерът на
основното трудово възнаграждение на Ж.И.Б., към момента на признаване на
уволнението за незаконно от съда – към датата 21.07.2020 година? 2. Какъв е размерът на дължимото
обезщетение по чл.104, ал.1 от ЗДСл, за оставането без работа, поради
незаконното уволнение на Ж.И.Б., за периода от 30.08.2019 год. до 01.03.2020
год., като вещото лице вземе за основа размера на основното трудово
възнаграждение, определено към датата 21.07.2020 год. /датата на признаване на
уволнението за незаконно и възстановяването му на длъжността/? 3. Вещото лице да изчисли размера на
следващата се лихва върху така определеното обезщетение в два варианта, както
следва: първи вариант – считано от датата на първоначалното подаване на
жалбата, постъпила в АдмС – София-град на 16.09.2019 год. и втори вариант –
считано от 21.07.2020 год., т.е. от датата на признаване на уволнението за
незаконно от съда? 4. Вещото лице да
изчисли какъв е размерът на дължимото обезщетение за неизползван платен годишен
отпуск, за период от 17 дни за 2019 год. и 3 дни за 2020 година?; 5. Вещото лице да изчисли какъв е
размерът на дължимото обезщетение за полагащо се работно облекло на основание
чл.27 и чл.28 от Наредбата за служебното положение на държавните служители, за
процесния период?
Вещото лице
е представило в срок заключение с Вх.№***/*** год./л.110-л.114/, поддържано и в съдебно
заседание. Вещото лице е посочило, че се запознало с приложените по делото
материали и е извършило проверка и в Областно пътно управление – Кърджали, като
в констативната част е посочило, че със Заповед №ЧР-СП-595 от 22.04.2019 год. Ж.И.Б.
е бил назначен на длъжност „***” на *** при Агенция „Пътна инфраструктура” -
град София, считано от 01.01.2019 год., с основна месечна заплата в размер на *** лева.
На
поставения му първи въпрос, в заключението си вещото лице е дало отговор, че към датата на признаване на уволнението за
незаконно от съда, т.е. към 21.07.2020 год., размерът на основната му месечна
заплата е бил *** лева.
На поставения втори въпрос, в заключението си вещото лице е отговорило,
че размерът
на претендираното обезщетение по чл.104,
ал.1 от ЗДСл, за оставането без работа,
поради незаконното уволнение на ищеца Б., за периода от 30.08.2019 год. до
01.03.2020 год., т.е. за 6/шест/ месеца, като се вземе за основа размера
основното трудово възнаграждение, определено към датата 21.07.2020 год., т.е.
датата на признаване на уволнението за незаконно и възстановяването му на
длъжността, възлиза на 14328 (четиринадесет
хиляди триста двадесет и осем) лева (*** лв.).
На поставения трети въпрос, относно размера на следващите се лихви при
така определения размер на обезщетението, вещото лице е дало отговор в два
варианта, съобразно задачата, съответно: първи вариант - дължимата лихва за периода от
16.09.2019 год. – датата на първоначално постъпване на жалбата в АдмС – София,
до 21.09.2020 год. - в размер на 1480.56 лева и втори вариант: дължимата лихва
за периода от 21.07.2020 год. – датата на признаване от съда на заповедта са
прекратяване на служебното правоотношение за незаконосъобразна, до 21.09.2020
год. - в размер на 250.74 лева.
На
поставения му четвърти въпрос, вещото лице е дало отговор, че размерът на
обезщетението за неизползваните 17(седемнадесет) дни платен годишен отпуск за
2019 година е 2029.80 лева (17 х 119.4 = 2029.80 лв.), а
размерът на обезщетението за неизползваните 3 (три) дни платен годишен отпуск
за 2020 година е 358.20 лева (3 х 119.40 = 358.20 лв.).
По петия
поставен му въпрос, относно размера на дължимото обезщетение за полагащо се
работно облекло, на основание чл.27
и чл.28 от Наредбата за служебното положение на държавните служители, в
заключението си вещото лице е дало отговор, че за 8/осем/ месеца, през които Ж.Б. е изпълнявал длъжността на която е бил
назначен, има право на пари за представително работно облекло, в размер на
300.00 лева (8 х 37.50 = 300 лв.).
В съдебно
заседание вещото лице уточнява, че посочените 8/осем/ месеца, през които ищецът
е изпълнявал длъжността „***” на *** при АПИ и за които
му се полага сума за работно облекло, се отнасят за 2019 год., а не за 2020
год. и че в констативната част към заключението е допуснал техническа грешка.
Така даденото заключение, което съдът намира за обективно и компетентно
изготвено, е прието като неразделна част от протокола от съдебно заседание от 20.10.2020
год., като освен това, същото не е било оспорено от страните.
По
направено доказателствено искане от процесуалния представител на ответника, по
делото, с Определение №185 от 22.10.2020 год./л.122/, е допусната допълнителна
съдебно-счетоводна експертиза, със следните задачи: Вещото лице, след като се
запознае с материалите по делото, както и тези, находящи се в счетоводството на
Областно пътно управление - Кърджали и Централната администрация на
счетоводството на АПИ, да отговори на следните въпроси: 1. Какъв е размерът на
обезщетенията, посочени в Заповед №ЧР-СП-863 от 28.08.2019 год. на председателя
на УС на Агенция „Пътна инфраструктура”? 2.
Какви обезщетения са начислени и изплатени на ищеца, съгласно посочената
заповед, в какъв размер, кога и по какъв начин? 3. Какъв е размерът на
обезщетението по подточка „г” от заповедта, представляващо сумата за
представително облекло? 4. Какъв е размерът на лихвата върху претендиралото от
ищеца обезщетение в размер на 14328 лева (представляващи 6/шест/ основни
трудови възнаграждения), като се вземе предвид извършеното плащане на
обезщетението, посочено в подточка „а” от заповедта (50% от месечната основна
заплата на ищеца), представляващо част от него? Размерът на лихвата бъде представен
в два варианта: - първи вариант: считано от 16.09.2019 год., т.е. от датата на
първоначалното подаване на жалбата, постъпила в АдмС - София-град на 16.09.2019
год., като същият се изчисли съобразно датата на изплащане на възнаграждението
по подточка „а” от заповедта и - втори вариант: считано от 21.07.2020 год.,
т.е. от датата на признаване на уволнението за незаконно от съда, като същия се
изчисли съобразно датата на изплащане на възнаграждението по подточка „а” от
заповедта.
Вещото лице
е представило в срок заключение с Вх.№2270/18.11.2020 год./л.140-л.144/, поддържано и в съдебно
заседание. По отношение поставения му първи въпрос от допълнителната
съдебно-счетоводна експертиза, в констативната част към заключението, вещото
лице е описало, че в Заповед №ЧР-СП-863 от 28.08.2019 год. на председателя на
управителния съвет на АПИ, за прекратяване на служебно правоотношение на Ж.И.Б.,
е разпоредено да му бъдат изплатени обезщетения, както следва: а) На основание
чл.106, ал.3 от ЗДС - да се изплати обезщетение, в размер на 50 на сто от
месечната му основна заплата към момента на прекратяване на служебното
правоотношение, за всяка прослужена, година като държавен служител, а именно -
обезщетение в размер на 6 месечни основни заплати; б) На основание чл.106, ал.4
от ЗДС - да се изплати обезщетение, в размер на една основна заплата, за
неспазен срок на предизвестие - един месец; в)
На основание чл.61 от ЗДС, на лицето се дължи обезщетение за неизползван
платен годишен отпуск, в размер на 8 работни дни за 2017 год., 32 работни дни
за 2018 год. и 15 работни дни за 2019 год. и г) На основание чл.27 и чл.28 от
Наредбата за служебното положение на държавния служител, да се изплати сума за
представително облекло, пропорционално на отработеното време през календарната
2019 год., след заповед за определяне на размера от председателя на УС на АПИ.
В
констативната част е описано, че на основание Заповед №ЧР-СП-863 от 28.08.2019
год. е изготвено писмо №93-01.5902 от 14.09.2020 год. до директор Дирекция „ОППО”
към АПИ, в което е посочено, че на Ж.И.Б., през месец септември 2019 год., са
изплатени обезщетения, както следва:
- Обезщетение,
на основание чл.106, ал.3 от ЗДСл. (50 на сто) - шест основни заплати, в размер
на 7164.00 лева; - Обезщетение,
на основание чл.106, ал.4 от ЗДСл. - една основна заплата, в размер на *** лева,
за неспазен срок на предизвестие; - Обезщетение, на основание чл.61 от ЗДСл.,
за неползван платен годишен отпуск, в размер на 6180.71 лева, като е отбелязано, че в писмото не е
определен размера на представителното облекло, които следва да бъде изплатено за
прослуженото време за 2019 год. Тези констатации вещото лице е отразило и в
отговора по поставения му първи въпрос от задачата на допълнителната
съдебно-счетоводна експертиза.
На поставения му втори въпрос, в заключението си вещото лице е
отговорило, че
през месец септември 2019 год. е изготвен фиш за изплащане на заплатата на
ищеца Б., за месец август 2019 год., като в него е посочено и обезщетенията,
определени със Заповед №ЧР-СП-863 от 28.08.2019 год. и писмо Вх.№93-01-5902 от
14.09.2020 год. на АПИ: Обезщетение, на основание чл.106, ал.3 от ЗДСл.(50 на
сто) - шест основни заплати, в размер на 7164.00 лева; Обезщетение, на основание чл.106, ал.4 от ЗДСл. - една основна
заплата, в размер на *** лева, за
неспазен срок на предизвестието; Обезщетение, на основание чл.61 от ЗДСл., за
неползван платен годишен отпуск, в размер на 6180.71 лева.
На поставения му трети въпрос, в заключението си вещото лице е
отговорило, че
в приложените документи в делото, получени от АПИ, няма приложена заповед на
председателя на АПИ, в която да е посочен размера на пропорционално
определената и изплатена сума за представително облекло, но че в сканирано
копие на фиш за плащане за месец декември 2019 год., на Ж.И.Б. е определена и
изплатена сумата в размер на 300.00 лева,
за представително облекло.
На поставения му четвърти въпрос, относно размера на следващите се лихви,
като се
вземе предвид извършеното плащане на обезщетението, посочено в подточка „а” от
заповедта (50% от месечната основна заплата на ищеца), вещото лице е дало отговор в два варианта, съобразно задачата, като
относно първия вариант е посочило, че от приложените в делото документи
- фиш за начислена заплата за месец август 2019 год. и за обезщетенията,
посочени в Заповед №ЧР-СП-863 от 28.08.2019 год., както и в писмо
Вх.№93-01-5902 от 14.09.2020 год. на АПИ, определеното обезщетение по чл.106,
ал.3 от ЗДСл е изплатено през месец август 2019 год. и че размерът на лихвата
върху сумата от 7164.00 лева
не може да бъде определен, поради невъзможността да бъде уточнена датата на
превеждане на сумата през месец септември 2019 год. по сметката на Ж. И. Б.
Относно втория вариант, вещото лице е дало отговор, че считано от 21.07.2020
год., т.е. от датата на признаване на уволнението за незаконно от съда,
размерът на лихвата, определена върху сумата 7164.00 лева, за периода 21.07.2020 год. до 21.09.2020 год.,
е в размер на 125.37 лева. Към заключението вещото лице е приложило
сканирано копие на фиш за плащане за месец декември 2019 год./л.145,
същият представен от ответника и приложен и на л.139/, от които е видно, че
на ищеца Б. е изплатена сума, в размер на 300.00 лева, за представително
облекло за 2019 година.
В съдебно
заседание вещото лице уточнява, че причината, поради която не може да се
изчисли лихвата по първия вариант от задачата е, че в документа, който му е бил
предоставен, е посочен само месец септември 2019 год., но не е посочена
конкретна дата на извършеното плащане и че ако сумата е изплатена през месец
септември, преди 19-то число на месеца, не може да се начисли лихва, но ако е
изплатена след 19-то число на месеца, то тогава може да се начисли лихва и че
тя ще е за около 10 дни. Предвид даденото обяснение от Дирекция „БФРП” при АПИ, че сумите на обезщетенията са
изплатени на 26.09.2019 год., вещото лице пояснява, че в този случай се дължи
лихва за времето от 19.09.2019 год. до 26.09.2019 год., т.е. за 7 дни, но че в
момента не може да я изчисли, тъй като следва да съобрази основния лихвен
процент, като дава становище, че от датата на възстановяване на лицето на
работата, до датата на образуване на настоящото дело, тази сума няма да бъде повече
от 30-40 лева.
Така
даденото заключение по назначената допълнителна съдебно-счетоводна експертиза,
което съдът намира за обективно и компетентно, е прието като неразделна част от
протокола от съдебно заседание от 01.12.2020 год., като освен това, същото не е
било оспорено от страните.
В съдебно
заседание, от процесуалния представител на ответника е представено и е прието
като доказателство Писмо с Изх.№93-01-7304 от 10.11.2020 год. на директора на
Дирекция „БФРП” при АПИ – град София, адресирано до директора на ОПУ –
Кърджали, касаещо изплащане на дължимите суми на ищеца Ж.Б./л.137/, както и Извлечения от
ведомост за заплати и получени суми за месец септември 2019 год./л.138/ и месец декември 2019
год./л.139/, относно извършените
плащания на дължими суми на ищеца Б., като от страна на процесуалния
представител на ответника е уточнено, че копия от тези документи са били
предоставени и на вещото лице и са му послужили за изготвяне на заключението по
назначената допълнителна съдебно-счетоводна експертиза. В т.1 от това писмо с
Изх.№93-01-7304 от 10.11.2020 год. на директора на Дирекция „БФРП” при АПИ –
град София е описано, че обезщетенията, посочени в Заповед №ЧР-СП-863 от
28.08.2019 год. и цитирани в писмо с Изх.№***/*** год., са изплатени на Ж.И.Б.,
на датата 26.09.2019 год., а в т.2 от писмото е посочено, че съгласно чл.28 от
Наредба за служебното положение на държавните служители и в изпълнение на
Заповед №***/*** год., т.1, съгласно представен Поименен списък за Централна
администрация от дирекция АОУЧРС и утвърден от председателя на АПИ, на Ж.Б. е
изплатена сума в размер на 300.00/триста/ лева, на 18.12.2019 год., която
представлява парична сума за представително работно облекло за календарната
2019 година. Описаното в цитираното писмо се установява и е видно и от
представените Извлечения от ведомост за заплати и получени суми за месец
септември 2019 год./л.138/ и за месец декември 2019 год./л.139/, относно извършените
плащания на дължими суми на ищеца Ж.Б.
Горната
фактическа обстановка се установява и доказва от посочените по-горе
доказателства, вкл. и от приложеното административно дело №353/2019 год. по
описа на Административен съд - Кърджали.
С оглед
така установената фактическа обстановка, съдът намира най-напред, че искът се
явява допустим. Ищецът разполага с активна процесуална легитимация за неговото
предявяване, тъй като в резултат на отмененото уволнение заявява претенция на
увредено лице от същото. Ответникът разполага с пасивна процесуална легитимация
по смисъла на чл.205 от АПК, тъй като съгласно чл.2, ал.1 от Правилника за структурата, дейността и
организацията на работа на Агенция „Пътна инфраструктура”/Приет с ПМС №295 от 10.12.2009 г., обн.,
ДВ, бр.100 от 15.12.2009 г./, Агенцията е юридическо лице на бюджетна
издръжка към министъра на регионалното развитие и благоустройството със седалище
в град София и с адрес – *** и със специализирани звена – областни пътни
управления, Национално тол управление и Институт по пътища и мостове. Съдът е
местно и родово компетентен за валидно разглеждане на иска по смисъла на общите
правила на чл.132, ал.1 и чл.133, ал.1 и ал.2 от АПК. Посоченият в чл.125 от
ЗДСл. общ исков ред за разглеждане на делото се дерогира от специалното правило
на чл.128, ал.1, т.6 от АПК.
Разгледан
по същество, искът по чл.104, ал.1, предл.І/първо/ от ЗДСл. е доказан по
основание и по размер.
Съображенията за това са следните:
Фактическият
състав на претенцията за обезщетение по чл.104, ал.1 от ЗДСл. включва кумулативното
наличие на два елемента: 1. отменена заповед за прекратяване на служебно
правоотношение между страните от органа по назначаването или от съда и 2.
период от време, през което ищецът не е заемал държавна служба, респ. е заемал
по-ниско платена такава или работа по трудово правоотношение.
Първият от
тези два елемента е налице - видно от материалите по приложеното адм.дело №353/2019
год. по описа на АдмС - Кърджали, заповедта за прекратяване на служебното
правоотношение на ищеца Ж.И.Б. е отменена с Решението с №286 от 02.12.2019 год.
на Административен съд - Кърджали, оставено в сила с Решение №9997 от 21.07.2020
год., постановено по адм.дело №5139/2020 год. на ВАС – V-то отделение. Отмяната
е настъпила на 21.07.2020 год., на която дата е постановено посоченото решение
на ВАС, т.к. същото е окончателно по смисъла на чл.223 от АПК и не подлежи на
обжалване или протестиране.
Вторият
елемент също е налице - от датата на прекратяване на служебното правоотношение,
т.е. считано от 30.08.2019 год., до 01.03.2020 год., в рамките на законовия
6-месечен срок по чл.104, ал.1 от ЗДСл,
ищецът Ж.Б. не е заемал друга държавна служба, видно от представените и приети по
делото писмени доказателства, обсъдени по-горе, а не е постъпил на работа и по
трудово правоотношение, като тези факти, между впрочем, не се и оспорват от
ответника.
Размерът на
иска се определя по критериите на чл.104, ал.1 от ЗДСл., а именно на база
основната заплата на ищеца към момента на признаване на уволнението за
незаконно, т.е. в случая към датата 21.07.2020 год., когато е постановено
окончтелното съдебно решение по адм.дело №5139/2020 год. на
ВАС – V-то отделение. Същата възлиза на сумата в размер на 2388.00 лева
месечно, което е видно и от заключението на назначеното по делото вещото лице,
а и от събраните и приобщени по делото писмени доказателства, като по този
въпрос няма и спор между страните. За 6/шест/-месечния период по чл.104, ал.1
от ЗДСл., общата сума на обезщетението по ал.1, предл.І/първо/ от същия
текст възлиза в размер на 14328.00/четиринадесет хиляди триста двадесет и осем/
лева (*** лева). Както бе посочено и по-горе, ищецът не е бил назначен на друга
държавна служба за исковия период, нито е бил в трудово правоотношение и не е
получавал възнаграждение за друга работа през това време, поради което в случая
е налице хипотезата на чл.104, ал.1, изр.І/първо/
от ЗДСл. – влязло в сила съдебно решение за отмяна на незаконно уволнение и
право на обезщетение в съответен на определения в закона размер и период, което
съгласно заключението на вещото лице е в размера, претендиран от ищцата - 14328.00
лева. С оглед изложеното съдът намира исковата претенция за присъждане на
обезщетение за изцяло основателна и доказана по размер, като в този размер обезщетението
следва да се присъди на ищеца Ж.Б.
Настоящата
инстанция намира за неоснователни възраженията на процесуалния представител на
ответника, изложени в хода по същество и в представеното писмено становище,
които всъщност са възражения, всъщност, са за наличие на основание за
прихващане, предвид изплатените на ищеца обезщетения на основание чл.106, ал.3
и чл.106,
ал.4 от ЗДСл., предвид следното:
По делото е
безспорно установено, а между страните няма и спор по този въпрос, че на
26.09.2019 год., на ищеца Ж.Б., в изпълнение на отменената от съда Заповед
№ЧР-СП-863 от 28.08.2019 год. на председателя на УС на АПИ, е било изплатено
обезщетение по чл.106, ал.4 от ЗДСл., в размер на една
основна заплата, за неспазения срок на предизвестието от един месец или в
случая – сумата в размер на 2388.00 лева. В Глава шеста от
ЗДСл. са регламентирани обезщетенията, които се дължат на държавните служители
при прекратяване на служебното им правоотношение. Обезщетението
по чл.104, ал.1 от ЗДСл. представлява обезщетение при
незаконосъобразно прекратяване на служебното правоотношение на общо основание
от страна на органа по назначаването и то е компенсация за това, че служителят
е останал без работа поради незаконно уволнение. Обезщетението по чл.106, ал.4 от ЗДСл. не може да се прихваща от
обезщетението по чл.104, ал.1 от
ЗДСл, предвид обстоятелството, че това обезщетение - по чл.106, ал.4 от ЗДСл., компенсира времето, за което
органът по назначаване е бил длъжен да предизвести държавния служител, преди да
прекрати служебното му правоотношение, т.е. за неспазен срок на предизвестие и има
съвсем различно предназначение, а именно - да компенсира служителя за
неизпълненото задължение на работодателя да го предизвести. Основанието
за изплащане на това обезщетение е различно от основанието на претендираното по
чл.104, ал.1 от ЗДСл. и те взаимно не се припокриват, за да се компенсират.
Ясно е, че ако беше изпълнено задължението за предизвестие, то служителят би
положил труд още един месец и съответно, би получил и полагащата му се заплата
като държавен служител. Безспорно е, че неизпълнението на това задължение от
страна на органа по назначаването го лишава от това месечно възнаграждение,
поради което той получава обезщетението, независимо от законосъобразността или
не на прекратяването на служебното правоотношение. В този смисъл, обезщетението
по чл.106, ал.4 от ЗДСл. не предполага незаконосъобразно прекратяване на
служебното правоотношение, признато с влязло в сила съдебно решение/както в
случая/ или влязъл в сила административен акт, докато точно обратно е при обезщетението
по чл.104, ал.1 от ЗДСл. – основание за негово възникване е
наличието на отменена заповед за прекратяване на служебното правоотношение от
органа по назначаването или от съда, т.е. на незаконно прекратяване на
служебното правотноотношение. Поради това, двата вида
обезщетения се дължат на различно правно основание и се заплащат кумулативно,
при наличие на определените изисквания на закона. В този смисъл е и
Решение №2220 от 14.02.2011 год., постановено по административно
дело №6630/2010 год. по описа на Върховния административен съд на Република
България, както и много други решения на административните съдилища и на ВАС,
т.е. съдебната практика е трайна и непротиворечива в този смисъл.
Относно доводите,
т.е. възражението за прихващане на
обезщетението по чл.106, ал.3 от ЗДСл., съдът намира, че това обезщетение също не
следва да се прихваща от обезщетението по чл.104, ал.1 от ЗДСл. Действително, в
случая с отменената от съда Заповед №ЧР-СП-863 от 28.08.2019 год. на
председателя на УС на АПИ е разпоредено на ищеца да се изплати обезщетение по
чл.106, ал.3 от ЗДСл., в размер на 50 на сто от месечната му основна заплата,
определена към момента на прекратяване на служебното правоотношение, за всяка
прослужена година като държавен служител, а именно - обезщетение в размер на 50
на сто от 6 месечни основни заплати. По делото е установено от приобщените
писмени доказателства и от заключението на допълнителната съдебно-счетоводна
експертиза, а няма и спор между страните, че в
изпълнение на тази заповед, на 26.09.2019 год., на ищеца Ж.Б. е изплатена
сумата в размер на 7164.00 лева, представляваща това обезщетение по чл.106,
ал.3 от ЗДСл, като впоследствие обаче, заповедта е отменена, като
незаконосъобразна. С отмяната на
заповедта е отпаднало и основанието за получаване на
съответното обезщетение, но впоследствие, служебното правоотношение на ищеца е било прекратено отново – на
04.08.2020 год. и към момента на
второто прекратяване на служебното
правоотношение, макар и не поради придобиване
право на
пенсия за осигурителен стаж и възраст, а
на друго основание/чл.107, ал.1, т.9 от ЗДСл., според вписването в служебната
книжка на ищеца/, така изплатеното обезщетение е било дължимо, тъй като от
данните по делото е видно, че към този момент ищецът е придобил право на пенсия, а не са представени доказателства, нито пък
има въобще твърдения от страна на ответника, това обезщетение да му е било
изплатено още веднъж, при последващото прекратяване на служебното
правоотношение на ищеца. Предвид горното съдът намира, че отмяната на уволнението на
държавния служител и наличието на
отпаднало основание не формира преценката за дължимост на платените суми като обезщетение по чл.106, ал.3 от ЗДСл. Законът за държавния служител/ЗДСл./, който е специален закон, не
предвижда връщане на заплатените при
уволнение обезщетения след отмяната на
уволнението като незаконно. Основание за изплащането на тези обезщетения са създадените със закона
правни норми, а не волеизявлението на
органа по назначаване, с което се прекратява служебното правоотношение и поради
това, отмяната на уволнението не води до
отпадане на основанието за получаването
им. В този смисъл възражението на
ответника за прихващане на полученото от
ищеца Б. обезщетение по чл.106, ал.3 от ЗДСл., от обезщетението по чл.104, ал.1
от същия закон в настоящото производство, съдът в настоящия състав намира за
неоснователно.
По отношение
претенцията за присъждане на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск
за процесния период, т.е. за периода на незаконното уволнение, която има
характер на иск по чл.128, ал.1, т.6 от АПК, във връзка с чл.61 от ЗДСл, съдът
намира същата за основателна и доказана по основание и размер. Ищецът претендира обезщетение за неползван годишен отпуск в размер
на 17 дни за 2019 год. и за 3 дни за 2020 год.,
като на същия, със Заповед №ЧР-СП-863 от 28.08.2019 год. на
председателя на УС на АПИ, на основание чл.61 от ЗДСл, е било изплатено обезщетение
само за 15 работни дни неизползван годишен отпуск за 2019 год. Ищецът има право на 32 работни дни през годината,
т.е. оставали са му 17 работни дни неизползван платен годишен отпуск за 2019
год., попадащи в процесния шестмесечен период на незаконното уволнение, като се
претендира обезщетение и за още 3 работни дни за следващата 2020 год., попадащи
също в този период. Съгласно представеното Решение на Съда на
ЕС от 25.06.2020 год. по преюдициално запитване на Pайонен съд – Хасково,
относно правото на платен годишен отпуск за периода на незаконно уволнение, с т.2
от същото, съдът приема, че член 7, параграф 2 от Директива 2003/88 трябва да
се тълкува в смисъл, че: не допуска национална съдебна практика, по силата на
която, при последващо прекратяване на трудовото правоотношение – след като
работникът е бил уволнен незаконно, а по-късно възстановен на работа, в съответствие
с националното право вследствие на отмяната на уволнението му със съдебно
решение, този работник да няма право на парично обезщетение за неизползвания платен
годишен отпуск за периода от датата на незаконното му уволнение, до датата на
възстановяването му на работа. При така даденото разрешение на този въпрос от
Съда на ЕС следва да се приеме, че ищецът Б. има право на парично обезщетение
за неизползвания платен годишен отпуск за периода от датата на незаконното
уволнение, до изтичането на процесния шестмесечен период, като размерът на това
обезщетение съдът намира за доказан със заключението на приетата по делото
съдебно-счетоводна експертиза – общо 2388.00 лева, при среднодневно
възнаграждение на ищеца – 119.40 лева, от които 2029.80 лева за 17 работни дни
за календарната 2019 год. и 358.20 лева за 3 работни
дни за календарната 2020 година. С оглед изложеното, съдът намира претенцията
за присъждане на обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск за периода
на незаконното уволнение за основателна и доказана по размер, като в този
размер 2388.00 лева, това обезщетение следва да се присъди на ищеца Ж.И.Б.
По
отношение претенцията за присъждане на сума, в размер на 300.00 лева, за
представително облекло, която има характер на иск по чл.128, ал.1, т.6 от АПК,
във връзка с чл.40 от ЗДСл., за обезщетение за вреди, съставляващи неизплатената
поради незаконното уволнение стойност на представително облекло за периода на
незаконното уволнение, съдът намира, същата за неоснователна, поради което
същата следва да бъде отхвърлена, по следните съображения:
Уреждането
на отношенията във връзка с представителното работно облекло, на което
държавният служител има право съобразно чл.40, ал.1 от ЗДСл. и чл.27, ал.1
и ал.3 от Наредбата за служебното положение на държавните служители налага
извод за зависимост между ползването на представителното работно облекло, респ.
предоставянето на средства за него и осъществяване от
държавния служител на служебните му задължения. Представителното
работно облекло е свързано с изпълнението на функциите на длъжността, т.е.
предоставя се при ефективно заемане на длъжността, поради което и сумите за
него не се включват в размера на обезщетението при отмяна на уволнението като
незаконосъобразно. Ето защо, за периода, през който ищецът не е заемал
държавна служба, независимо, че причина за това е незаконното му уволнение, то
за този период не му се дължи представително работно облекло, респективно не му
се дължат суми за него.
По
отношение
претенцията за присъждане на законна лихва, съдът намира следното:
Присъждането
на лихва върху дължимото обезщетение не е предмет на регламентация в ЗДСл.,
поради което следва да бъда приложена общата разпоредба на чл.86 от ЗЗД.
Длъжникът изпада в забава след изтичане на деня, който е определен за
изпълнение на задължението, съгласно чл.84 от Закона за задълженията и договорите(ЗЗД). В разпоредбата на чл.104, ал.1 от ЗДСл. не е определен момент за изпълнение на
задължението, поради което, за такъв следва да се приеме този, от който
задължението за обезвреда става изискуемо, т.е. законната лихва следва да се
дължи от датата на забавата или това е датата на постановяване на окончателното
решение на Върховния административен съд, до пълното заплащане на обезщетението,
като в конкретната хипотеза, това е датата 21.07.2020 год., на която е
постановено цитиранато по-горе окончателно решение на ВАС. За
да стигне до този извод, съдът се позовава на Тълкувателно решение №3 от
22.04.2005 год. по т.гр.дело №3/2004 год. на
ОСГК на ВКС, като приема, че лихвата е дължима от деня, в който решението, с
което е отменена заповедта за прекратяване на служебното правоотношение, влиза
в законна сила и по-конкретно, приложима е т.4 от това Тълкувателно решение №3
от 22.04.2005 год. по т.гр.дело №3/2004 год. на ОСГК на ВКС, съгласно която, обезщетение за вреди от
незаконни административни актове може да се иска след тяхната отмяна с решение
на съда, като унищожаеми, а при нищожните - с констатиране на нищожността в
самия процес по обезщетяване на вредите. В първия случай,
вземането за обезщетение за вреди става изискуемо от момента на влизане в сила
на решението, с което се отменя незаконния административен акт, а в случай, че
вредите произтичат от нищожен акт - от момента на неговото издаване. От така определените моменти на изискуемост, започва да тече
погасителната давност и се дължи мораторна, респ. законна лихва. Ето
защо, съдът в настоящия състав намира, че законни лихви върху присъдените
главници, в случая следва да се дължат от датата 21.07.2020 год., до
окончателното им изплащане.
С оглед
изхода на спора по настоящото производство и на основание чл.78, ал.1 от ГПК,
във връзка с чл.144 от АПК, съдът намира, че следва да уважи претенцията за
разноски на ищеца Ж.Б., направени в исковата молба и в хода на съдебното
производство, като на същия следва да бъдат присъдени деловодни разноски
съразмерно на уважената част от исковете. Така, ищецът е заплатил, в брой, адвокатско
възнаграждение, за един адвокат, в размер на 1450.00 лева, съгласно
представения Договор за правна защита и съдействие от 10.09.2019 год./л.104/, както и е заплатил
възнаграждение на назначеното по делото вещо лице, възлизащо в размер на 300.00
лева, съгласно представената вносна бележка за плащане към бюджета №*** от ***
год. на Банка „ОББ” АД ***/л.96-л.97/ или, ищецът Ж.И.Б. от ***
е направил деловодни разноски общо в размер на 1750.00/хиляда седемстотин и
петдесет/. Общият размер на претендираните с исковата молба и допуснатото
изменение на иска обезщетения възлиза на 17016 лева, като същият се явява
основателен и доказан общо до размера от 16716.00 лева и при това положение,
съразмерно на тази уважена част, на ищеца с решението по делото следва да бъдат
присъдени деловодни разноски, възлизащи общо в размер на 1719.15/хиляда
седемстотин и деветнадесет лв. и 15 ст./ лева.
За
сторените от ищеца разноски в посочения размер следва да бъде осъдена Агенция „Пътна
инфраструктура” – град София, която,
както бе посочено и по-горе, съгласно чл.2, ал.1 от Правилника за структурата,
дейността и организацията на работа на Агенция
„Пътна инфраструктура”,
е юридическото лице на бюджетна издръжка, със седалище София.
Воден от
горните мотиви и на основание чл.121, ал.1, т.3, във връзка с чл.104, ал.1
от ЗДСл., Административен съд - Кърджали
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА Агенция „Пътна инфраструктура” – град
София, с адрес – ***, ***, с ЕИК ***,
ДА ЗАПЛАТИ
на Ж.И.Б. от ***, с ЕГН **********,
сумата
в размер на 14328.00/четиринадесет хиляди триста
двадесет и осем/ лева, представляваща
обезщетение по чл.104, ал.1, предл.І/първо/ от ЗДСл., ведно със
законната лихва върху тази главница, считано от датата
21.07.2020 год., до
окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА Агенция „Пътна инфраструктура” – град
София, с адрес – ***, ***, с ЕИК ***,
ДА ЗАПЛАТИ
на Ж.И.Б. от ***, с ЕГН **********,
сумата
в размер на 2388.00 лева/две хиляди триста осемдесет и осем/ лева,
представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода на
незаконното уволнение – от 30.08.2019 год. до
01.03.2020 год.,
ведно със
законната лихва върху тази главница, считано от датата
21.07.2020 год., до
окончателното изплащане на сумата.
ОТХВЪРЛЯ
иска на Ж.И.Б.
от ***,
с ЕГН **********,
против Агенция
„Пътна
инфраструктура” –
град София, с адрес – ***, ***, с ЕИК ***, за заплащане на обезщетение, в размер на 300.00/триста/
лева,
съставляващо
неизплатената поради незаконното уволнение стойност на представително облекло
за периода на незаконното уволнение - от 30.08.2019 год. до
01.03.2020 год., като неоснователен.
ОСЪЖДА Агенция „Пътна инфраструктура” – град
София, с адрес – ***, ***,
с ЕИК ***, ДА ЗАПЛАТИ на Ж.И.Б. от ***, с ЕГН **********,
направените по делото разноски, възлизащи общо в размер на 1719.15/хиляда
седемстотин и деветнадесет лв. и 15 ст./ лева.
Препис
от решението, на основание чл.138, ал.3, във вр. с чл.137, ал.1 от АПК, да се
изпрати или връчи на страните по делото.
Решението подлежи на
касационно обжалване, чрез Административен съд – Кърджали, пред Върховния
административен съд на Република България, в 14/четиринадесет/ - дневен срок от
съобщаването или връчването му на страните.
|
|
|
|
|