№ 256 / 19.4..2019 г.
Р Е Ш Е Н И Е
19.04.2019 година, град Монтана
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
РАЙОНЕН СЪД ГРАД МОНТАНА, ІV – ти граждански състав, в ОТКРИТО съдебно заседание от 21.03.2019 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Анелия Цекова
при секретаря Татяна И. и с участието на прокурора.............................................................., като разгледа докладваното от съдия Цекова гражданско дело № 3065 по описа за 2018 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е иск с правно основание чл.124 ал.1. ГПК, във връзка с чл.422 ГПК.
Ищецът, Г.Г.Г., с ЕГН xxxxxxxxxx,xxx, чрез процесуалния си представител адвокат Н.К.,xxx, е предявил иск срещу ЕДНОЛИЧЕН ТЬРГОВЕЦ с фирма „И. А.", ЕИК 1.. със седалище и адрес на управление гр.Монтана, жк. ,, П. 4. в. Г. е. 5. а. 1.. и цена на иска: 325.00 лв.
В исковата си молба твърди, че на 25.05.2018 г. сключили с ответника Анекс към договор за аренда вписан в СВ-Лом дв.в.рег. № 3. а. 2., т.9 от 12.06.2017 г.
Според този анекс, актуализирането дължимо арендно плащане трябвало да бъде преведено по сметката му до 01.10.2018 г.
Поради неплащане от страна на ответника за дължимата аренда ищецът е предприел защита на интереса си, като е подал Заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК в Районен Съд Монтана, по което е образувано ч.гр.д. 2519/2018 г. След подаване на заявлението, ответникът е заплатил на 23.10.2018 г. дължимото арендно плащане, но не е заплатил разноските, т.е. преводът е направен 5 дни след депозиране на заявлението най- вероятно след получаването му от длъжника. Поради това заявлението по чл. 410 от ГПК е подадено от доверителя му на основание неизпълнение на задължението за плащане от длъжника на дължимото по договора аренда. Във връзка с издадената заповед за изпълнение, от страна на длъжника е постъпило възражение на 12.11.2018 г. с приложено към него платежно нареждане от 23.10.2018 г., с което оспорва претендираното вземане.
Намира възражението за неоснователно, тъй като ответникът не е заплатил разноските по заповедното производство - след депозиране на заявлението е заплатил само дължимата сума в размер на 350.35 лв.
Моли съда да постанови решение, с което на основание чл. 422 ал. 1. от ГПК да се признае за установено, че в полза на Г.Г.Г., ЕГН xxxxxxxxxx съществува вземане към ответника ЕТ-И. А. за сумата 325.00 лв., представляваща неплатена държавна такса в размер на 25 лв. и адвокатски хонорар по договор за правна защита и съдействие в размер на 300 лв. по заповедното производство, ведно със законната лихва върху неплатената сума до окончателното плащане.
Претендира разноските в исковото производство.
Ответникът ЕДНОЛИЧЕН ТЪРГОВЕЦ „И. А.”, вписан в Агенцията по вписванията с ЕИК: 1.., със седалище и адрес на управление: град Монтана, ЖК „П. б. 4. в. ,. а. 1.., представлявано от едноличния търговец И. Ц. А., чрез процесуалния си представител адвокат К. xxx, в законоустановения срок на основание чл. 131 от ГПК, представя писмен отговор по подадената искова молба от Г.Г.Г. xxx.
Изразява следното становище по допустимостта и основателността на предявения иск.
Заявява, че предявеният с исковата молба иск е допустим, но изцяло неоснователен и го оспорва изцяло по основание н размер, поради следните съображения:
В исковата молба се твърди, че ищецът н доверителя и са сключили Анекс от 25.05.2018 година към договор за аренда вписан в СВ-Лом дв.в.рег. № 3. акт 2., т. 9 от 12.06.2017 година.
По делото не са представени доказателства, че имота посочен в Анекса е собственост на ищеца. Освен това ишецът е бил длъжен с исковата молба да докаже правото си на собственост, за да има правен интерес от предавания иск.
В исковата молба се твърди, че ишеца е получил заплащане по Анекса цитиран по-горе в размер на договореното арендно плащане за процесната година 2017/2018 година, а именно 350,35 лева.
Претенцията по настоящото производство е за заплащане на сума от 325 лева представляваща неплатени държавна такса в размер на 25 лева и адвокатски хонорар в размер на 300 лева по заповедното производство, ведно със законната лихва върху неплатената сума до окончателното изплащане.
Така направената претенция е неоснователна.
По заповедното производство представили платежно нареждане/вносна бележка за пратена главница по делото в размер на 350.35 лева, като е подадено възражение по заповедното производство, тъй като тази сума не се дължи. Това е сторено в 1.. дневния срок за възражение или за доброволно плащане, поради което не се дължат разноски.
Освен това дори да приемат, че се дължат суми за разноски, то върху същъте не се дължи лихва.
Оспорва размера на адвокатското възнаграждение като прекомерно завишен за заповедното производство.
Претендира направените по делото разноски.
Изискано е и приложено частно гражданско дело № 2519 по описа за 2018 година на Районен съд Монтана.
Съдът, след като прецени доводите на страните, доказателствата по делото и на основание чл.235 ГПК приема за установени следните обстоятелства:
Направено е искане за признаване за установено съществуване на вземане, след проведено успешно заповедно производство по предвидения ред на чл.410 и сл. ГПК, отнасящо се до неизплатените разноски, направени от заявителя в заповедното производство. Налице е плащане в срока за доброволно изпълнение на претендираното арендно възнаграждение.
Производството е по предявен положителен установителен иск по чл. 422, ал. 1. ГПК за съществуване на вземане по договор за аренда, с твърдения, че не са заплатени дължимите държавни такси и изплатения адвокатски хонорар, направени в заповедното производство.
Ищецът Г.Г.Г. има правото да поиска плащане на претендираното, което, с оглед твърдението за липса на доброволно изпълнение, е извършено по съдебен ред в заповедно производство по чл.410 ГПК. С оглед направеното в това производство по реда на чл. 414 ал. 1. ГПК възражение от длъжника срещу издадената заповед за изпълнение за недължимост на вземането, предявеният установителен иск за съществуване на вземането по договора, отнасящ се до разноските, е допустим.
Разпоредбата на чл. 422 ал. 1. ГПК е специална процесуална норма, относима към заповедното производство, с която се предоставя правото за предявяване от кредитора на установителен иск за съществуване на вземането. За валидното му предявяване кредиторът не следва да обосновава правния интерес, тъй като този иск е средство за защита на признатото в заповедното производство вземане и предпоставките за предявяването му са нормативно установени, но е длъжен да установи по безспорен и категоричен начин, при пълно и главно доказване, че за него съществува вземане към момента на подаване заявлението за издаване заповед за изпълнение по чл.410 ГПК.
Съобразно представените по делото доказателства по частно гражданско дело № 2519/2018 г. на МРС, е видно, че длъжникът е направил възражение, че не дължи изпълнение на сумите, които е разпоредено да изплати. В депозирането възражение се сочи, че е налице плащане по заповедта в срока по чл. 412, т.8 ГПК. Представено и платежно нареждане от 25.10.2018 година за сумата от 350.35 лв. Длъжникът не се е позовал на разпоредбата на чл. 414а, ал.2 ГПК, а именно да е поискал да бъде освободен от задължението да заплати сторените в заповедното производство разноски с довода, че с поведението си не е дал повод за иницииране на заповедното производство. Направеното възражение е по реда на чл.415 ал.1. т.1. ГПК.
Предпоставки за освобождаване на ответника от отговорността за разноски по делото са две - ответникът да не е дал повод за предявяване на иска и е заплатил дължимото по заявлението в срока за доброволно изпълнение.
Когато сезирането на съда е условие за упражняване на субективни права на заявителя, признанието и по-точно изпълнението не е достатъчно, за да се освободи длъжникът от отговорността за разноски. Не е нужно предходните действия да са виновни и противоправни, тъй като отговорността за разноските по делото е обективна /"Българско гражданско процесуално право"девето преработено и допълнено издание от 2012 г., стр. 379/. Обстоятелството, дали заявителят е разполагал с други средства за защита, които не е използвал, също не може да освободи длъжника в заповедното производство от отговорност за разноските по делото. Освен това от съдържанието на разпоредбата следва, че поначало от значение за приложението й е поведението на длъжника, а не това на заявителя.
В случая не се спори, че заявителят Г.Г.Г. е имал вземане срещу длъжника ЕТ „И. А.”, представлявано от И. Ц. А., относно неизплатено арендно плащане за стопанската 2017/2018 година по анекс, сключен на 25.05.2018 година към Договор за аренда, вписан в СВ – Лом, в.в.рег.№ 3. акт 2., т.9 от 12.06.2017 година в размер на 350.53 лв., което е и признато предвид направеното плащане, респ. вземането не е било изплатено към датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед по чл. 410 ГПК към 18.10.2018 година, а е направено на 25.10.2018 година, представено в срока за възражение.
Именно на база вида и характера на вземането следва да бъдат правени и изводите дали е даден повод за подаване на заявлението. Предвид безспорността на произхода на вземането – че се касае за неизплатено в договорен срок арендно плащане, то постъпилото заявление за издаване на заповед на изпълнение с в.№ 17363 от 18.10.2018 година сочи на извода, че след като към 01.10.2018 година не е настъпило плащане, то длъжникът е в забава. Това означава, че след 01.10.2018 година задължението става изискуемо и без покана, поради настъпил падеж –при липса на твърдения и доказателства, че е уговорено друго. В случая сумата, посочена в заявлението, се отнася се до задължение за арендно плащане за стопанската 2017/2018 година от страна на длъжника. В чл. 7, ал.2 от Наредба № 1./2004 година е прието, че при материален интерес до 1000 лева, минималният размер на дължимото адвокатско възнаграждение е 300 лева. В чл. 7, ал.7 от Наредбата е прието, че за процесуално представителство, защита и съдействие в производства за издаване на заповед за изпълнение, възнаграждението се определя по правилата на ал. 2 на базата на половината от стойностите на претендираните суми, които също обаче попадат в хипотезата на чл. 7, ал.2, т.1., а именно с материален интерес до 1000 лева, т.е. в случая дължащото се възнаграждение отново се определя в размер на 300 лева – обективирани в приложения договор за правна защита и съдействие като платени в брой, при което този документ има характера на разписка съгласно т.1. от ТР 6 от 06.11.213 г. по т. д.№ 6/2012 г. на ОСГТК вписването за направеното плащане в договора за правна помощ е достатъчно и има характера на разписка. При това положение, съдът намира, че иска е основателен и доказан и следва да бъде уважен.
Неоснователно е възражението за прекомерност на изплатения адвокатски хонорар както за заповедното, така и за исковото производство, тъй като е посочен в неговия минимум, съгласно изразеното по-горе.
Основателен е единствено довода на процесуалния представител на ответника, че не се следва лихва за забава до окончателното изплащане, когато се касае за присъдени разноски.
При този изход на делото в тежест на ответника са и направените в хода на исковото производство разноски.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че по отношение на ЕДНОЛИЧЕН ТЬРГОВЕЦ с фирма „И. А.", ЕИК 1.., със седалище и адрес на управление гр.Монтана, жк. ,, П. 4. в. Г. е. 5. а. 1.. СЪЩЕСТВУВА ВЗЕМАНЕ на Г.Г.Г., с ЕГН xxxxxxxxxx,xxx.2018 година, за сумите от 25.00 лв. за платената държавна такса и 300.00 лв. адвокатски хонорар, за което е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК № 1434 от 19.10.2018 година по частно гражданско дело № 2519 по описа на Районен съд Монтана за 2018 година.
ОСЪЖДА ЕДНОЛИЧЕН ТЬРГОВЕЦ с фирма „И. А.", ЕИК 1.., със седалище и адрес на управление гр.Монтана, жк. ,, П. 4. в. Г. е. 5. а. 1.., ДА ЗАПЛАТИ на Г.Г.Г., с ЕГН xxxxxxxxxx,xxx, сумата от 25.00 лв. за доплатената държавна такса за исковото производство и 300.00 лв. за изплатения адвокатски хонорар.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд Монтана в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: