Р Е Ш Е Н И Е
№ 195
Град Сливен, 31.10.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен
съд Сливен, Гражданско отделение, Първи въззивен състав, в открито съдебно
заседание на тридесети октомври две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ
Мл.с. ЮЛИАНА ТОЛЕВА
при
секретаря Пенка Спасова, като разгледа докладваното от мл. съдия Толева
въззивно гражданско дело № 518 по описа на Окръжен съд Сливен за 2019 година,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е въззивно, бързо и се движи по реда на чл. 17, ал. 5 от Закона за защита от
домашното насилие (ЗЗДН) вр. с чл. 258 – чл. 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на Е.Д.К., ЕГН: ********** чрез процесуален
представител адвокат К.К. срещу Решение № 1016 от 01.10.2019г., постановено по
гражданско дело № 4827 по описа на Районен съд Сливен за 2019 година.
С процесното решение Районен съд Сливен е отхвърлил молбата на Е.Д.К., ЕГН:
********** срещу Т.С.Д., ЕГН: ********** за защита срещу упражнен спрямо нея на
29.08.2019г., около 15:00 часа, в град Сливен от ответника акт на домашно
насилие, изразил се в упражняване на физическо и емоционално насилие върху нея
чрез заплашване със саморазправа спрямо молителката и опит да я удари през
стъклото на автомобила, с който тя се придвижвала. С процесното решение
молителката Е.Д.К. е осъдена на основание чл. 11, ал. 3 ЗЗДН да заплати по
сметка на Районен съд Сливен сумата от 25,00 лева – държавна такса за
производството по делото.
В срока по чл. 17, ал. 1 ЗЗДН срещу първоинстанционното решение е постъпила
жалба от молителката чрез процесуален представител, с която решението се обжалва
като незаконосъобразно и необосновано. Жалбоподателката оспорва като неправилен
извода на Районен съд Сливен, че на посочената дата и час не е извършен акт на
домашно насилие спрямо нея. Същата излага доводи, че съдът неоснователно
кредитира показанията на свидетелката Г. като достоверни. Намира за неправилен
извода на съда, че по делото не е доказано ответникът да е отправял закани към
нея или пък да се е опитвал да я удари. Моли въззивния съд да отмени
първоинстанционното решение като неправилно и необосновано и да уважи молбата
за издаване на заповед за незабавна защита със съответните посочени мерки за
защита от домашно насилие.
Препис от въззивната жалба е връчен на ответника в първоинстанционното
производство и в срока по чл. 17, ал. 4 ЗЗДН е депозирано възражение.
Въззиваемият намира първоинстанционното решение за законосъобразно и
обосновано. Излага твърдения, че свидетелите Т.Д. и И.И. не са били очевидци на
процесната ситуация от 29.08.2019г. Допълва, че показанията на свидетелите Р. Г.
и В.Р. са идентични. Излага доводи във
връзка с причините, поради които свидетелката Г. и молителката не са могли да
възприемат присъствието на свидетелката Р.. Въззиваемият намира за правилен и
обоснован извода на съда за липса на отправени от него към молителката закани и
заплахи, като в подкрепа на твърдението си излага подробни доводи, свързани с
фактическата обстановка по случая. Моли въззивния съд да постанови решение, с
което да потвърди първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно.
Във въззивната жалба и в постъпилото възражение не са
направени доказателствени искания.
В откритото съдебно заседание въззивницата се явява лично и чрез
процесуален представител по пълномощие по чл. 32, т. 1 ГПК адвокат М. М.,
преупълномощена от адвокат К.. Изразява становище, че поддържа въззивната
жалба. В хода на устните състезания моли съда да постанови решение, с което да
отмени първоинстанционното решение и да постанови ново, с което да уважи
молбата на доверителката ѝ за издаване на заповед за защита, като наложи
поисканите в молбата мерки за най - дългия предвиден период. В допълнение на посоченото във въззивната жалба излага твърдения във връзка с
достоверността на показанията на свидетелката Р. Г..
В откритото съдебно заседание въззиваемият се явява лично. Поддържа писменото
възражение на въззивната жалба. В хода на устните състезания излага твърдения
за причините, поради които молителката е поискала издаване на заповед за защита
по ЗЗДН. Сочи, че дори и да се приеме, че свидетелката Г. не е била категорична
в показанията си, то свидетелката Р. е била категорична, че същият не е
осъществил физическо насилие над молителката и не е отправял заплахи. Моли съда
да потвърди първоинстанционното решение като правилно и обосновано.
В реплика въззивницата лично моли съда да издаде заповед за защита от
домашно насилие, като посочва, че въззиваемият продължава да я притеснява.
Съдът, като
съобрази доводите на страните и събраните гласни и писмени доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира за установено следното от фактическа и правна страна, във връзка с
наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт.
Въззивната
жалба е редовна, тъй като отговаря на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК,
същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ
правен интерес от обжалване на първоинстанционния съдебен акт, който подлежи на
въззивна проверка, поради което се явява и допустима и следва да се разгледа по
същество.
При извършване на служебна
проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че
обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед пълния обхват на обжалването – и допустимо.
При осъществяване на въззивния
контрол за законосъобразност и правилност на атакувания съдебен акт, в рамките,
поставени от жалбата, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районен
съд доказателства, намира следното:
I. От фактическа страна
Страните по делото с живели
във фактическо съпружеско съжителство от месец април 2016г. до месец февруари
2017г. Първоначално живели в жилище на молителката, впоследствие в жилище на
въззиваемия. По време на съвместното им съжителство често възниквали скандали между
тях. След раздялата им конфликтните ситуации помежду им продължили. На
29.08.2019г. свидетелката Р. Г. имала служебна среща с молителката за
извършване на нотариална заверка извън кантората, в която молителката работи.
Свидетелката и молителката потеглили с автомобила на Г. от кантората в посока
квартал „Надежда“ към Хлебозавода. На кръстовището на „Универмаг“ и „Сити Център“ свидетелката направила ляв завой, а
молителката ѝ обърнала внимание, че автомобилът, който се движи след тях
е на ответника. При извършване на левия завой свидетелката била забелязала този
автомобил спрял на паркинга пред „Универмаг“. Автомобилът на ответника
продължил да се движи зад този на Г.. Р. Г. решила да спре, за да разбере защо
ответникът шофира зад нейния автомобил. Той също спрял след нея, слязъл и се
приближил до автомобила ѝ, в който била и молителката. По молба на
последната Г. заключила вратите на автомобила и оставила съвсем леко отворени
прозорците. Ответникът, който бил клекнал и се държал за покрива на автомобила,
настоятелно молил Е.К. да слезе от автомобила и да поговорят. Той не се
съобразил с молбата на Г. да отложат разговора с молителката, тъй като двете са
служебно ангажирани. Междувременно молителката се обадила на телефон 112, но не
могла да посочи точно местоположение, тъй като двете със свидетелката не знаели
името на улицата. Свидетелката Г. неколкократно помолила ответника да се
отдръпне, за да тръгнат, но той не го направил и тя потеглила внимателно с автомобила,
за да подкани ответника да се пусне. По време на тази ситуация и няколко часа
след нея молителката била притеснена, треперела.
Горната фактическа обстановка
настоящата инстанция намира да се установява от показанията на свидетелите Д.Д.,
И.И., Т.Д. и Р. Г..
Показанията на свидетелката Д.
съдът цени при условията на чл. 172 ГПК, тъй като същата е майка на ответника. Обясненията
на свидетелката относно причините за раздялата на страните и за здравословното
състояние на ответника са нейна лична субективна оценка на тези факти, а и
нямат касателство към предмета на делото, поради което съдът няма да ги цени
при формиране на своите фактически изводи. Показанията на свидетеля И.И., в
частта, в която се описват отношенията на свидетеля с ответника са ирелевантни
към предмета на спора, а в останалата част показанията му съдът цени при
условията на чл. 172 ГПК, тъй като същият живее във фактическо съпружеско
съжителство с молителката, поради което се явява лице, заинтересовано от изхода
на спора. Показанията на свидетелката Р. Г. са логични, последователни,
непротиворечиви, същата е била единствен свидетел очевидец на процесната случка
от 29.08.2019г., поради което съдът изгражда фактическите си изводи основно на
нейните показания. Съдът кредитира частично показанията на свидетелката Д., при
условията на чл. 172 ГПК, същите са логични, последователни и донякъде се
подкрепят от показанията на свидетелката Г. относно емоционалното състоянието
на молителката. Съдът не цени показанията на свидетелката Д. в частта, в която свидетелката твърди, че К.
се страхува от въззивамия, поради което избягва да се придвижва сама по
улиците, доколкото същите са изолирани и не се подкрепят от други доказателства
по делото, а Д. е близка приятелка на К., поради което се явява заинтересована
от изхода на спора.
Настоящата
инстанция не цени показанията на свидетелката В.Р., намира ги за нелогични,
противоречиви, същите не се подкрепят от нито едно друго доказателство по
делото, а съдът отчита и обстоятелството, че свидетелката има близки отношения
с въззиваемия, поради което е заинтересована от изхода на спора. Свидетелката Р.
твърди, че е била в автомобила заедно с ответника Т.Д. и когато той отишъл да
говори с молителката тя излязла от колата, за да пуши. Свидетелката Г., обаче,
е категорична, че с ответника не е пътувал друг човек. Настоящата
инстанция счита, че в процеса на доказване се включват и опитните правила,
които отчитат връзките между причините и явленията, както и правилата на
формалната логика, които са част от доказателствения процес, тъй като съдът
изследва не само фактите, но и връзките между тях (арг. чл. 153 от ГПК in fine)
– така Решение от 14.07.2016 г. по гр. д. № 7446/2014 г. на ВКС, IV г.о;
Решение № 500 от 15.11.2010 г. по гр. д. № 4591/2008 г. на ВКС, I Г.О. В този смисъл, прилагайки опитните правила и тези на формалната логика съдът намира,
че доколкото автомобилът на ответника се е движил след този на управлявания от Г.
дълго време, а впоследствие е спрял непосредствено зад нейния, то няма как Г.,
която е била и шофьор да не е възприела наличието на друг човек в автомобила,
респективно до него. Още повече твърдението на ответника, че е карал
свидетелката Р. до дома ѝ в квартал „Дружба“ не съответства на посоката,
в която се е движел автомобила му. В тази връзка аргументите на въззиваемия
защо свидетелката Г. и молителката не са възприели присъствието на свидетелката
Р. почиват на негови предположения, а не на обективни факти, поради което не се
споделят от съда.
II. От правна страна
Защита по ЗЗДН може да търси
всяко лице, което е пострадало от акт на домашно насилие, осъществен спрямо
него от лицата, изчерпателно посочени в чл. 3 от закона. Целта
на закона е да даде възможност на пострадалите да потърсят защита от съда чрез
налагане на съответни мерки за въздействие спрямо нарушителите. В тази връзка,
за да се предостави защита на определено лице трябва да се изследва въпроса
дали по отношение на него е осъществен акт на насилие по смисъла на чл. 2 от
закона. Следователно молбата на молителката, въззивник в настоящото производство, следва да
се разгледа в две посоки: 1) дали
изложените факти могат да се квалифицират като форма на домашно насилие по
смисъла на чл. 2 от ЗЗДН и 2) дали по делото са събрани доказателства, от които с
категоричност да се установява тяхното осъществяване.
Твърдяните от молителката
действия на ответника /въззиваем/, които са я мотивирали да иска налагане на
мярка за защита се изразяват в това, че на 29.08.2019г. в град Сливен, на
кръстовището за квартал „Надежда“ въззиваемият е упражнил спрямо нея акт на
физическо и емоционално насилие като се е опитал да я удари през стъклото на колата,
с която се е придвижвала и я е заплашил да се саморазправи с нея.
Според нормата на чл. 2 ал. 1 ЗЗДН за домашно насилие се счита „всеки акт на физическо, сексуално,
психическо, емоционално или икономическо насилие, както и опитът за такова
насилие, принудителното ограничаване на личния живот, личната свобода и личните
права“, извършени спрямо посочените в нормата лица. От своя страна в чл. 3 ЗЗДН
лимитативно е очертан и кръгът от субектите, чиито действия се санкционират от
този закон. Безспорно страните по делото попадат в обхвата на регулация при
условията на чл. 3, т. 2, пр. 2 ЗЗДН, тъй като ответникът е лице, с което
молителката е живяла във фактическо съпружеско съжителство.
От дефиницията, дадена в чл. 2 ЗЗДН и от разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗЗДН, следва, че в случаите на твърдяно
физическо и емоционално насилие идеята на закона е не да се изследва
поведението на ответника общо и абстрактно, а конкретният твърдян акт на домашно
насилие, индивидуализиран по време, място и проявна форма. Съобразно него се
установява основателността на молбата, относимостта на доказателствата и
адекватната мярка на защита.
Законът за защита от домашно
насилие предвижда като вид доказателствено средство представянето на писмена
декларация по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН от пострадалото лице, но тя не обвързва съда
със задължителна материална доказателствена сила. Нормата на чл. 13, ал. 3 ЗЗДН
предвижда, че когато няма други доказателства съдът издава заповед за защита
само на основание на приложената декларация по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН. При оспорване
на изложените в декларацията факти,обаче, молителят носи тежестта на прякото
пълно доказване на твърденията и то следва да бъде проведено по начин, който да
създаде у съда пълната увереност, че фактите са се осъществили именно по
описания начин.
В процесния случай, при възприетата
от настоящата инстанция фактическа обстановка, съдът не намира да се доказва по
делото, че на процесната дата 29.08.2019г. въззиваемият е осъществил спрямо
въззивницата акт на физическо насилие или опит за такова. Въззиваемият оспорва
да е посягал физически на молителката. Няма нито едно доказателство по делото в
подкрепа на твърдението на молителката, обективирано в декларацията по чл. 9 ЗЗДН, че Т.Д. се е опитал да я удари през стъклото на колата, в която
молителката се е придвижвала. Свидетелката Г. е категорична, че през цялото
време въззиваемият се е намирал пред автомобила, в който е била молителката и не
е правил опит да осъществи физически досег с нея, а и свидетелката посочва, че
прозорецът на автомобила е бил отворен съвсем малко, за да могат страните да се
чуват.
Съдът намира, че по делото не
се доказва и да е осъществен твърдения в декларацията акт на емоционално
насилие – отправена заплаха от въззиваемия към молителката за саморазправа.
Действително Г. посочва, че същият е бил настоятелен в искането си да говори с
молителката, въпреки заявеното от Г., че бързат за служебен ангажимент и
въпреки молбите ѝ към въззиваемия да се пусне от колата, той е
продължавал да настоява да говори с К.. Горното поведение не се покрива с
твърдението за отправена заплаха за саморазправа. Г. посочва, че не е чула
въззиваемият да изрича обидни думи или да отправя заплахи към молителката. Изложеното
от Г., на чиито показания настоящият състав дава вяра като единствен свидетел
очевидец и незаинтересовано от изхода на спора лице, опровергава твърденията за
заплаха за саморазправа, изложени в молбата и в декларацията по чл. 9, ал. 3
ЗДН.
Съдът не споделя довода на
процесуалния представител на въззивницата, посочен в хода на устните
състезания, че това, че свидетелката Г. заявила, че не е видяла и не е чула
обидни думи не означавало, че такива нямало. Показанията на свидетелката са
логични, последователни и достатъчно детайлни, като същата на няколко пъти
посочва, че поведението на Д. се е изразявало в настоятелно искане за разговор
с молителката, като тонът му е бил неприемлив, но не и че е отправял заплахи за
саморазправа.
При емоционалното насилие въздействието е
върху психиката на жертвата, при него целенасочено се увреждат емоциите ѝ – чувства и мисли, свързани с тях преживявания от негативния спектър, като
същото се изразява в заплашване, контрол, изнудване, създаване на чувство на страх, на малоценност, на вина, в обидно и унизително отношение. По делото се доказа, че с поведението си въззиваемият е причинил
емоционален дискомфорт на молителката – същата се притеснила от присъствието му,
разтреперила се. Не всяка ситуация, която е свързана и предизвиква у дадено
лице негативни емоции може и следва да се квалифицира като акт на домашно
насилие под формата на емоционално такова по смисъла на ЗЗДН, доколкото не
всяко негативно емоционално преживяване води до описаните по-горе последици за
психиката и самооценката на засегнатото лице.
Няма данни
по делото причинените от поведението на въззиваемия притеснение и негативни
емоции за молителката да са били със силен интензитет или продължителни, както и поведението на въззиваемия да е
предизвикало основателен страх у същата след отминаване на процесната ситуация,
да е повлияло на самооценката ѝ. При извода си за интензитета на
причинените негативни емоции съдът взема предвид и доказателствата по делото за
влошени лични отношения между страните, които показват, че и от двете страни е
налице активност за предизвикване на конфликтни ситуации. Горното е видно от
представените и приети като писмени доказателства от първоинстанционния съд
полицейски преписки във връзка с подавани жалби от всеки един от двамата срещу
другия. В тази връзка изложените в хода на устните състезания по делото
твърдения и от двете страни за нови конфликтни ситуации между тях са
ирелевантни за предмета на настоящия спор, защото засягат период след процесния
ден и не следва да бъдат коментирани от съда.
За пълнота на изложението
съдът отбелязва, че не цени представените от въззивницата амбулаторни листове №
003035/02.09.2019г. и № 003261/13.09.2019г. като доказателство за нейното
емоционално състояние в деня на процесната случка, същите не установяват
наличието на причинна връзка между констатираното влошено здравословно
състояние на въззивницата и ситуацията, предмет на настоящото дело.
Представените от въззиваемия в първоинстанционното производство амбулаторни
листове с номера: № 001256/16.11.2018г., № 001332/06.12.2018г., № 000141/28.01.2019г.,
№ 000500/08.04.2019г., № 000406/19.08.2019г. също нямат касателство към
предмета на спора, доколкото по делото не се твърди здравословните проблеми на
последния да са в пряка причинна връзка с поведението му на 29.08.2019г.
При извода на съда за липса на
осъществен акт на домашно насилие, не са налице предпоставките за уважаване на
молбата за издаване на заповед за защита по чл. 15, ал. 2 ЗЗДН и за налагане на
предвидените в чл. 5, ал. 1, т. 1-6 ЗЗДН мерки за защита от домашно насилие.
Тъй като правните
изводи на въззивния съд съответстват на правните изводи на първоинстанционния
съд, то въззивната жалба се явява неоснователна, а обжалваното решение следва
да бъде потвърдено на основание чл. 17, ал. 5 ЗЗДН вр. с. чл. 271, ал.1, пр. 1 ГПК.
По разноските:
При този изход на
спора право на разноски възниква за въззиваемия. Същият обаче не претендира
присъждане на такива.
С оглед изхода на спора на основание чл. 11, ал. 3 ЗЗДН въззивницата следва да
бъде осъдена да заплати по сметка на Окръжен съд Сливен дължимата държавна
такса за въззивното производство, определена на основание чл. 18 вр. с чл. 16
от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския
процесуален кодекс и възлизаща на 12,50 лева.
Съгласно чл. 17, ал.6 ЗЗДН
решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Така мотивиран
Окръжен съд Сливен
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1016 от 01.10.2019г., постановено
по гражданско дело № 4827 по описа на Районен съд Сливен за 2019г., като
ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.
ОСЪЖДА Е.Д.К., ЕГН: **********, с адрес: *** да заплати на основание чл. 11,
ал. 3 ЗЗДН по сметка на Окръжен съд Сливен сумата от 12,50 лева, представляваща
дължимата държавна такса за въззивно обжалване.
Решението е
окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: