№ 32101
гр. София, 16.11.2021 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 177 СЪСТАВ, в закрито заседание на
шестнадесети ноември през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:НИКОЛА Д. КЪНЧЕВ
като разгледа докладваното от НИКОЛА Д. КЪНЧЕВ Частно гражданско
дело № 20211110163692 по описа за 2021 година
намери следното:
Производството е по реда на чл. 413, ал. 2 ГПК, във вр. чл. 411, ал. 2, т. 2
ГПК.
Подадено е Заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от
Агенция за контрол на просрочени задължения ЕООД срещу П. ПЛ. ГР..
Съдът, като извърши проверка на предпоставките за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение намира, че заявлението следва да бъде
частично отхвърлено, тъй като е налице хипотезата на чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК,
тоест същото противоречи на закона и добрите нрави, като съображенията за
това са следните:
Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по
тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК „При проверка на правилността на
първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи
императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е
въведено като основание за обжалване. Въззивната инстанция не е
ограничена от посоченото във въззивната жалба, когато следи служебно за
интереса на някоя от страните по делото или за интереса на родените от
брака ненавършили пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно
упражняването на родителските права, личните отношения, издръжката
на децата и ползването на семейното жилище.“, тоест първоинстанционният
съд следи служебно и може да се произнесе по действителността на договора
или отделни негови клаузи, доколкото разпоредбата на чл. 26 ЗЗД е
императивна, а когато се касае за потребителски спор, съдът следи и за
наличието на неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143 ГПК, които също
са нищожни ex lege, освен ако не са индивидуално уговорени – арг. чл .146,
ал. 1 ЗЗП.
В нормата на чл. 410, ал. 3 ГПК е прието, че когато вземането произтича от
договор, сключен с потребител, към заявлението се прилагат договорът, ако е
в писмена форма, заедно с всички негови приложения и изменения, както и
приложимите общи условия, ако има такива. Тоест, обхвата на съдебната
проверка за спазване на имепративните правила на закона и добрите нрави
1
при потребителски спорове, какъвто е настоящият, се извършва не само на
базата на твърденията на заявителя в подаденото заявление за издаване на
заповед за изпълнение, но и на база представените към него писмени
доказателствени средства.
Приложен е Договор за паричен заем № 3794085/12.03.2020 г., сключен
между Изи Асет Мениджмънт АД от една страна в качеството на кредитор и
П. ПЛ. ГР. – от друга страна, в качеството на кредитополучател. По силата на
договора кредиторът се задължава да предостави на кредитополучателя
сумата от 600 лева, а кредитополучателят се задължава да възстанови сумата
съобразно уговореното, ведно с уговорената по договора възнаградителна
лихва.
В клаузата на чл. 4, ал. 1 от договора за потребителски кредит страните са
договорили, че кредитоплучателят се задължава да предостави един от
посочени видове обезпечения, в това число и поръчителство.
Представен е Договор за предоставяне на поръчителство от №
3794085/12.03.2020 г., сключен между Файненшъл България ЕООД от една
страна в качеството на поръчител и П. ПЛ. ГР. – от друга страна в качеството
на потребител. По силата на договора поръчителят се задължава да сключи с
Изи Асет Мениджмънт АД договор за поръчителство, като отговаря
солидарно за задълженията на потребителя по Договор за потребителски
кредит, както и за всички последици от неизпълнението. От своя страна
потребителят се задължава да заплати възнаграждение на поръчителя в
размер, което в случая е уговорено, че е в размер на 313,95 лева.
От извършена служебно справка в Агенция по вписвания – Търговски
регистър, на основание чл. 23, ал. 6 ЗТРРЮЛН се установява, че Изи Асет
Мениджмънт АД ЕООД, е едноличен собственик на капитала на „Файненшъл
България ЕООД (с предишна правноорганизационна форма АД).
Следователно се касае за хипотеза на свързани лица по смисъла на § 1, т. 5 от
ДР на ТЗ.
При граматическия, систематичен и телеологически анализ на чл. 114 и чл.
169 от ДФЕС и Хартата на основните права – чл. 38, трябва да се направи
извод, че ПЕС изисква висока степен на защита на потребителите в Съюза.
Законодателството на Съюза в областта на защитата на потребителите освен
това допринася за правилното функциониране на вътрешния пазар. То има за
цел да гарантира, че отношенията между стопанските субекти и
потребителите са справедливи и прозрачни, което като крайна цел подпомага
общото благосъстояние на европейските потребители и икономиката на
Съюза.
Посочените изисквания от правото на ЕС, предпоставя, че националният съд
има задължение при тълкуване на съответната норма на националното право
да я тълкува и прилага в духа и смисъла на съответното общностно право –
вж. Решение от 10.04.1984 по делото Von Colson, C-14/83 . Съгласно
трайната практика на СЕС – вж. т. 20 от Решение от 12.07.1990 г., Foster, C-
188/89; т. 23 от Решение от 14.09.2000 г., Collino и Chiappero, C-343/98; т.
40 от Решение от 19.04.2007 г., Farell, C-356/05; т. 39 от Решение от
24.01.2012 г., Dominguez, C-282/10, националният съд има задължение да
тълкува националното законодателство в духа на общностния правен ред.
Следователно, за да бъдат осигурени ефективни средства за защита на
потребителите и изпълнение на завишения стандарт за това е необходимо,
2
когато се изследва въпроса за няколко договора, които са сключени със
свързани лица и между свързани лица, съда да изследва релациите и връзките
в отделните договори, но не като отделни правоотношения, които са
независими едно от друго, а като една обща икономическа дейност, която при
кредитирането има лукративна цел – печалба, в който случай различните
правни средства и ползвани договори обслужват икономическата дейност.
Тоест, дори при множество правоотношения, когато те са със свързани лица
или между такива, трябва на отделните правоотношения да се гледа, като на
едно правно и икономическо цяло, за да се постигне ефективната защита на
потребителя, при проверката от страна на съда за спазване на императивните
правила на закона и добрите нрави, в това число и проверката за наличието на
неравноправни клаузи.
В случая предмет на настоящото заповедно производство са вземания, които
произтичат от договор за потребителски кредит, които се твърди, че са
заплатени от поръчителя, който впоследствие ги е прехвърлил на заявителя с
договор за цесия, поради което последният упражнява правата си по чл. 143
ЗЗД срещу основния длъжник по договора за потребителски кредит.
Процесният договор за потребителски кредит е сключен при действието на
Закона за потребителския кредит (Обн. ДВ., бр. 18 от 05.03.2010 г., в сила от
12.05.2010 г.), като правната му уредбата е в чл. 9 ЗПК.
Въз основа на изложените от заявителя фактически обстоятелства и
ангажираните доказателства, настоящият съдебен състав приема, че
уговореното възнаграждение за предоставеното поръчителство, трябва да се
разгледа, като разход по договора за кредит (включително с оглед
изложеното, че е налице хипотеза на свързани лица), който разход следва да
бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите, който е
индикатор за общото оскъпяване на договора за кредит – арг. чл. 19, ал. 1 и
ал. 2 ЗПК. Този извод следва от дефинитивната разпоредба на § 1, т. 1 ДР
ЗПК, според която „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение
за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително
условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият
разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
В разглеждания случай, при цялостният анализ на договора за кредит, съдът
намира, че неговото сключване и получаването на сумата по кредита е било
обвързано от предоставяне на обезпечение по договора от страна на
кредитополучателя. Изводът в тази насока се подкрепя от факта, че
поръчителя и кредитора са свързани лица по смисъла на § 1, т. 5 ДР ТЗ и от
датата на сключване на договорите – 12.03.2020 г.
На следващо място трябва да се вземе предвид и обстоятелството, че
поръчителството по дефиниция e безвъзмездна и едностранна сделка, като
това обстоятелство се променя в зависимост от главния договор, поради
акцесорността на поръчителството, но тази промяна не води до възможност за
уговаряне на възмездно поръчителство. Тоест, законът не допуска
възможност за учредяване на възмездно поръчителство и промяна на неговия
3
едностранен и безвъзмезден характер чрез променянето му в двустранна и
възмездна сделка. Нормата на чл. 9 ЗЗД, допуска страните да уговарят и да
сключват и ненаименовани договори, но в тези случаи, уговорките могат да
бъдат само в рамките на правната характеристика на сделка. Така промяната
на поръчителството от едностранна и безвъзмездна сделка в двустранна и
възмездна сделка, изменя правната характеристика, като придава функции на
правната фигура на поръчителство, които са близки до договора за
застраховка. А договор за застраховка се сключва само с лицата предвидени в
КЗ, респ. се сключват предвидените в закона видове застраховки.
С оглед изложеното, процесния договор за поръчителство на който
заявителят основава вземанията си, е нищожен.
Отделно от горното трябва да се спомене, че според императивната правна
норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите не може да се
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове или във валута, определена с постановление на
Министерски съвет на Република България (основен лихвен процент – 0,1 %
плюс 10 пункта), което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат
да надхвърлят 50 % от взетата сума. Клаузите в договор, надвишаващи
определените по ал. 4 размери са нищожни – арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК. При
съпоставката с договора за потребителски кредит и възнаграждението в
договора за поръчителство, чисто аритметически размера на дължимите
възнаграждение не удовлетворява предвиденото в чл. 19, ал. 4 ЗПК, като
надвишава предвидения размер, а отделно от това липсват каквито и да било
индиции, че възнаграждението по договора за поръчителство изобщо е
предвидено ГПР на договора за потребителски кредит. Тоест, същото
практически с оглед свързаността на лицата има значението на „скрита
възнаградителна лихва“, която обаче не е включена в оскъпяването на
ползваната сума.
Следователно договорът за поръчителство е нищожен, поради което
заявлението за издаване на заповед за изпълнение следва да бъде отхвърлено
в частта, с която се иска осъждане за възнаграждението по него.
Претендираната сума за разходи и такси за извънсъдебно събиране, съдът
намира че противоречи на чл. 33, ал. 1 ЗПК. Според цитираната разпоредба,
при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забавата. Ето защо валидността на
уговорките, от които произтичат тези вземания, преценени с оглед на
императивната норма на чл. 33, ал. 1 ЗПК, води до извод за тяхната
нищожност. Освен това тези уговорки противоречат и на чл. 10а, ал. 2 ЗПК,
която разпоредба също е с императивен характер. От изложеното в
заявлението не се установява да е изпълнено изискването видът, размерът и
действието, за което се събират такси да са ясно и точно определени в
договора за потребителски кредит. Кредиторът може да събира само такси и
комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски
кредит, съгласно чл. 10а, ал. 1 ЗПК. От твърденията в заявлението не може да
се направи несъмнен извод за такъв характер на начислените такси,
доколкото не се изброяват извършените дейности или допълнителни услуги в
полза на кредитополучателя. Напротив, изрично е посочено, че тези такси са
пряка последица от неизпълнение на длъжника и имат за цел обезщетяване на
разходи по събиране на кредита. Трайно и безпротиворечиво се възприема в
съдебната практика, включително и от настоящия състав, че дейността по
4
събиране на кредит представлява действие по неговото управление и попада в
хипотезата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Както се посочи по-горе, таксите и
разноските са основани на забавата на длъжника, която е последица от
договорно неизпълнение и не съставлява допълнителна услуга по смисъла на
чл. 10а, ал. 1 ЗПК.
Поради всичко гореизложено настоящият състав счита, че клаузата на
договора за паричен заем, на основание на която са начислени разходи за
извънсъдебно събиране на вземането, както и договорът за предоставяне на
поръчителство са нищожни, не обвързват длъжника по договора за заем и не
следва да бъдат включени в заявената заповед за изпълнение. Що се отнася до
останалите, посочени в заявлението вземания, не са налице основания за
отказ за издаване на заповед за изпълнение и такава следва да се издаде.
Искането за присъждане на разноски не следва да се уважава в цялост. Чл. 13,
т. 2 НЗПП, поставен в раздел I на Наредбата – Първична правна помощ –
препраща към чл. 21, т. 1 и 2 ЗПП – правна помощ за постигане на
консултация или документи за завеждане на дело. Следващите две точки от
закона предвиждат процесуално представителство или производство при
задържане. Логическото тълкуване на тези разпоредби води до извода, че
правната помощ по реда на чл. 21 ЗПП, а оттам и по реда на чл. 13, т. 2 НЗПП
се отнася за искови, а не за заповедно производство. Аргумент в подкрепа на
този извод е и изричната разпоредба на чл. 26 НЗПП, която предвижда
отделен ред за определяне на възнаграждение за защита по заповедно
производство и която е поставена в изцяло различен раздел от чл. 13 НЗПП, а
именно Процесуално представителство по граждански и административни
дела. Съдът намира, че разпоредбата на чл. 13 НЗПП е неприложима в
конкретното дело и разноски на това основание не следва да се присъждат.
Исканите разноски на основание чл. 26 НЗПП се явяват прекомерни спрямо
фактическата и правна сложност на делото и следва да се намалят до
минималния предвиден размер от 50 лева.
Така мотивиран, Софийският районен съд
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ Заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК,
подадено от „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕАД, ЕИК
********* със седалище и адрес на управление гр. София, ул. П.В. срещу П.
ПЛ. ГР., ЕГН: ********** с адрес гр. София, ул. С. за сумата от 231,20 лв. –
възнаграждение по договор за поръчителство, за 45 лв. – разходи и такси за
извънсъдебно събиране както и за търсени разноски в размер на 50 лева на
основание чл. 13, т. 2 от Наредба за заплащане на правната помощ и за сумата
над 50 лева до 150 лева – разноски на основание чл. 26 от Наредба за
заплащане на правната помощ.
ДА СЕ ИЗДАДЕ заповед за изпълнение за останалите посочени в
заявлението суми.
РАЗПОРЕЖДАНЕТО може да бъде обжалвано в едноседмичен срок от
съобщението до заявителя с частна жалба пред Софийски градски съд.
Препис от разпореждането да се връчи на заявителя.
5
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6