Р Е Ш Е Н И Е

 

 

 

№…………                                   17.10.2019 г.                                ГР. П Л Е В Е Н

 

 

В  И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

 

 

 

ПЛЕВЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД      ІІ възз. граждански състав

на ОСЕМНАДЕСЕТИ СЕПТЕМВРИ        две хиляди и деветнадесета година

В открито заседание в следния състав:

 

                                 ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСЕЛА САХАТЧИЕВА

                                          ЧЛЕНОВЕ: РЕНИ СПАРТАНСКА

                                                              КРАСИМИР ПЕТРАКИЕВ

 

Секретар:   АНЕЛИЯ ДОКУЗОВА

Прокурор:  ………………………….

като разгледа докладваното от съдията ПЕТРАКИЕВ

В.ГР.Д.  № 450 по описа за 2019 година

за да се произнесе взе предвид следното:

        

Производство по чл.258 и следващите от ГПК.

 

С Решение № 36/19.03.2019 г., Никополски районен съд по гр. дело № 735/2018 г. по описа на същия съд е признал за установено, между страните,  че Д.С.Б. с ЕГН **********, дължи на „***” ЕООД   гр. София,  с  ЕИК ***,   сумата от  1076.67лв., представляваща главница по Договор за потребителски кредит №FL514796/16.02.2010г. от 18.02.2010г., ведно с договорна лихва в размер на 745.47лв. за периода от 18.02.2010г. до 18.07.2016г.,  мораторна лихва по чл.86 от ЗЗД в размер на 108.97лв. за периода от 19.07.2016г. до 30.08.2018г., договорни такси в размер на 132.50лв.  и законна лихва от датата на постъпване на заявлението в съда – 13.09.2018г. до окончателното изплащане на вземането, за които суми е издадена Заповед за изпълнение № 388/13.09.2018г. по реда на чл.410 от ГПК по ч.гр.д. № 613/2018г. по описа на НРС.

         Осъдил е Д.С.Б. с ЕГН **********  да заплати на “***” ЕООД, сумата от 41.27лв.,  разноски по ч. гр. дело № 613/2018г. на НРС, както и сумата от 41.27лв., представляваща направените разноски по настоящото исково производство.

Срещу така постановеното решение е депозирана въззивна жалба от Д.С.Б. чрез защитника му – адв. С.Б., в която се твърди, че е налице погасителна давност. Съдебната практика приема, че давността започва да тече от момента на изискуемостта на всяка вноска по кредита, като условията за изискуемост на кредита изцяло или част от него се определят от договора между банката и кредитополучателя. Съгласно процесния Договор за потребителски кредит изискуемостта настъпва без да е необходимо волеизявление на страните. С непогасяването на първата вноска по кредита с падеж 19.03.2010 г. целия кредит става изискуем. При това положение, въззивникът счита, че погасителната давност започва да тече от 19.03.2010 г. За периода от 19.03.2010 г. до 13.09.2018 г. кредиторът не е предприел никакви действия, с които да прекъсне давността. Досежно направената цесия, въззивникът твърди, че новият цесионер или страната, прехвърляща задължението си е длъжна да докаже факта на уведомяване на длъжника, като това става единствено с писмо с обратна разписка. В случая, направената цесия е без значение, тъй като тя не е способ, който да прекъсне погасителната давност. Въззивникът моли Окръжния съд, да отмени първоинстанционното решение на Никополски районен съд.

В законоустановения срок е постъпил писмен отговор от „***“ ЕООД чрез пълномощника – адв. М.Н. от ВтАК, в който се изразява становище, че въззивната жалба е неоснователна и недоказана, а решението на първоинстанционния съд е правилно, законосъобразно, постановено при спазване на законовите изисквания и при извършен в пълнота анализ на доказателствения материал. Съдът правилно е констатирал наличието на валидно възникнало и съществувало облигационно отношение между страните, изразяващо се в сключен Договор за потребителски кредит, както и правилно е достигнал до извода, че ответникът не оспорва договора, не възразява, че не е подписан от него и не оспорва, че е усвоил същият, съгласно уговореното. На следващо място, правилни са констатациите нае съда досежно валидно достигнало до знанието на длъжника уведомяване за извършената на 18.01.2016 г. цесия на парични вземания. Досежно направеното възражение за настъпила погасителна давност, въззиваемият изразява становище, че съдът правилно го е анализирал и го е ценил, съобразно всички доказателства и възражения на страните. Правилен е извода на съда, че обявяването на предрочна изискуемост е субективно потестативно право на кредитора, а не негово задължение. Предрочната изискуемост не настъпва автоматично. Не е налице хипотезата на автоматично настъпване на предсрочната изискуемост в настоящия случай, предвид трайно установената съдебна практика, съгласно която, за да е налице настъпване на предсрочна изискуемост е необходимо да са налични кумулативно два елемента: субективен, изразяващ се в достигнало да знанието на длъжника уведомление от кредитора, че счита кредита за предсрочно изискуем и обективен – преустановяване на плащането от страна на длъжника на задължението по кредита. Обективният елемент в случая е налице и същият, не само, че не се спори от ответната страна, но и се признава. Липсва, обаче, субективният елемент, тъй като нито стария, нито новия кредитор са се възползвали от предоставеното им потестативно право да обявят кредита за предсрочна изискуемост, което зависи единствено от личната вола и преценка на кредитора. Поради това, неоснователно е възражението на процесуалния представител на ответника за настъпила погасителна давност, поради предсрочна автоматична изискуемост, с оглед обстоятелството, че срока на договора е изтекъл и окончателния падеж на задълженията по договора за кредит е настъпил на 19.07.2016 г., т която дата започва да тече и погасителна давност. Въззиваемият моли Окръжния съд, да отхвърли въззивната жалба, като недоказана и неоснователна и да потвърди изцяло първоинстанционното решение.

Окръжният съд, като прецени доводите, изложени в жалбата и доказателствата по делото, намира за установено следното от фактическа страна:

Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок от активно легитимирана страна, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество е частично основателна.

Правилно и обосновано на събраните по делото писмени доказателства съдът е приел и изложил фактическата обстановка, която накратко е следната:

Безспорно между страните е,  че “***“ АД/ с предишно наименование ****“АД/ и Д.С.Б. са  сключили Договор за потребителски кредит №FL514796/16.02.2010г. от 18.02.2010г., съгласно който Банката е предоставила на кредитополучателя потребителски кредит в размер на 1 260 лв.   Съгласно чл.3 главницата по кредита се олихвява през първата година от срока за издължаването му с фиксирана годишна лихва в размер на 12.00 %. За всяка следваща година до крайния срок на погасяване на кредита, кредитополучателя се задължила да заплаща на Банката годишна лихва, формирана от сбора на базовия лихвен процент на Банката за потребителски кредити за съответния период на начисляване на лихвата и договорна надбавка в размер на 4.25 пункта. Към момента на сключване на договора БЛП на “***“ АД за потребителски кредити е в размер на 12.75 %,  годишният процент на разходите (ГПР) по кредита е 16.50 %.   Крайният срок за погасяване на кредита, вкл. и на дължимите лихви  е до 18.07.2016г., съгласно чл.6 от договора,  като кредитополучателя се е задължил да върне същият на равни месечни /анюитетни/ вноски, включващи главница и лихва, посочени като  размер вчл.7 от договора и в приложеният по делото, Погасителен план до 18-то число на месеца, съгласно чл.8, б.“ а“ от договора.

Въззиваемият не е оспорил договора и не възразява по неговата действителност - че не е подписан от него,  или че не е усвоил същият, съгласно уговореното.

Установено е, че с Договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 18.01.2016г. “***“ АД е прехвърлило на “***” ЕООД дружество възмездно вземанията по Договор за потребителски кредит №FL514796/16.02.2010г.

Видно от приложените на л.11-14, 4 бр. известия за извършената цесия и покана за доброволно погасяване на задължението в 15- дневен срок от съобщението, са били изпратени на адреса, който въззивника е декларирал в молбата за потребителски кредит/л.9 от делото/, и вписан в самият договор, са върнати с отбелязването, че адресата е „напуснал адреса“ и „в Плевен“. 

Основните възражения на въззивника, както пред първата инстанция така и пред въззивния съд са по отношение погасяването на задължението по давност. За да ги отхвърли РС-Никопол е приел, че договорът за кредит е с посочен падеж 18.07.2016г. и следователно към 13.09.2018г. не е изтекла петгодишната давност. Тези изводи на първата инстанция се споделят частично от настоящия въззивен състав.

Съществен елемент за определяне на задължението са неговите отделни съставки. Както е посочено в самата искова молба се претендира сумата от 1076.67лв., представляваща главница дължима по Договор за потребителски кредит №FL514796/16.02.2010г. от 18.02.2010г., ведно с договорна лихва в размер на 745.47лв. за периода от 18.02.2010г. до 18.07.2016г.,  мораторна лихва по чл.86 от ЗЗД в размер на 108.97лв. за периода от 19.07.2016г. до 30.08.2018г., договорни такси в размер на 132.50лв.  и законна лихва от датата на постъпване на заявлението в съда – 13.09.2018г. до окончателното изплащане на вземането. Т.е. в случая имаме две различни по вид задължения – главница от заем/кредит и възнаградителна лихва по него, които се погасяват с изтичането на различна давност съгласно чл.110 и чл.111 от ЗЗД. Това са и двете основни съставки на иска, основани на сключения между страните договор за кредит.

Съгласно чл. 114 от ЗЗД давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. Ето защо за да се установи дали процесното вземане е погасено по давност, следва да се установи дали е настъпила предсрочна изискуемост за вземането, така както твърди въззивния жалбоподател. Настоящият състав намира, че обстоятелството, че за вземането не е била налице предсрочна изискуемост е бил безспорно пред Никополски районен съд, доколкото нито в заявлението за издаване на заповед за изпълнение, нито в исковата молба, ищцовото дружество е навеждало доводи, че по отношение на претендираните суми е била обявявана предсрочна изискуемост. Не може да се приеме, твърдението, че предсрочната изискуемост на вземането е настъпила автоматично.

Доколкото в чл.15 от договора за кредит е предвидено, че при неплащане на която е да е месечна вноска вземането на кредитора става автоматично предсрочно изискуем, не съответства на дадените в т. 18 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС разяснения. В този смисъл е и константната съдебна практика обективирана в решение № 64/09.02.2015 г. по г. д. № 5796/2014 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 161/08.02.2016 г. по т. д. № 1153/2014 г. на ВКС, ІІ т. о.

Предсрочната изискуемост на кредита не настъпва автоматично при спиране на плащанията на погасителните вноски. Наличието на обективната предпоставка е необходимо, но не е достатъчно условие за трансформиране на кредита в предсрочно изискуем. Отнемането на преимуществото на срока по договора е субективно право, установено в полза на кредитора. Преценката дали да го упражни и кога, принадлежи изцяло на титуляра на това право, от което следва, че настъпването на предсрочната изискуемост предпоставя осъществяването на два юридически факта - неизпълнението на длъжника по отношение на една погасителна вноска и нарочно волеизявление на кредитора за отнемане преимуществото на срока му. Изложеното позволява да се направи извода, че предсрочната изискуемост не възниква по право от обективния факт на неизпълнението по отношение на една погасителна вноска, доколкото настъпването й е кумулативно обусловено и от упражняването на субективното правомощие на кредитора. Ето защо настоящият състав приема, че по отношение на вземането на кредитора срещу въззивника не е настъпила предсрочна изискуемост, тъй като кредиторът не е упражнил субективното си право да обяви кредита за предсрочно изискуем, доколкото не се навеждат твърдения, а и не са представени доказателства в тази насока.

С оглед изложеното следва да се прецени от кой момент започва да тече погасителната давност за вземането по процесния договор за кредит.

Вземането за сума, предоставена по договор за кредит (главница) се погасява с обща 5 годишна давност, тъй като вземането не попада в категорията на "периодични плащания" по смисъла на чл. 111, б. "в" от ЗЗД. Съгласно Тълкувателно решение № 3/18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, понятието "периодично плащане" се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи единен правопораждащ факт, чийто падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или определяеми без да е необходимо периодите да са равни и плащанията еднакви. При договора за потребителснки кредит се касае за единно вземане, чието изпълнение е разсрочено във времето, т. е налице е един правопораждащ факт – договора за кредит, като въз основа не него не възникват отделни нови вземания през различен период от време, а се касае за едно възникнало вече вземане, за което кредиторът е изразил воля, че ще приема изпълнение на части през определен период от време.

Съгласно чл. 114, ал. 1 от ЗЗД, давността тече от момента, в който вземането е изискуемо. Ето защо следва да се съобрази, че задължението, поето от въззиввника, е да внася анюитетни вноски за погасяване на задължението по договора за кредит и следователно давността тече отделно за всяка анюитетна вноска от датата, на която плащането и е било дължимо по отношение на банката, т. е от падежа на всяка вноска. В този смисъл е и константната практика, обективирана в решение № 90/31.03.2014 г. по гр. д. № 6629/2013 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 196/22.06.2016 г. по гр. д. № 956/2016 г. на ВКС, ІV г. о. В настоящия случай се претендират средствата, необходими за плащане на вноските за периода от 19.03.2010 г. до 19.07.2016г., включващи главница и възнаградителна лихва, а заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК е подадено на 13.09.2018 г., т. е погасени по давност се явяват всички анюитетни вноски дължими преди 13.09.2013г. Останалите вноски в частта за главницата за погасяване на задължението на Б., чийто падеж е настъпил след 13.09.2013 г., дължими съгласно погасителния план по договора за кредит суми с падежа от 19.09.2013 г. до 19.07.2016 г., не са погасени по давност, т. е. дължими са вноските за главница по договора за кредит в общ размер 727.46 лева. Ето защо искът е основателен и доказан до този размер.

Основателно се явява възражението за изтекла погасителна давност и по отношение на претендираната възнаградителна лихва за периода от 19.03.2010г. до 19.08.2015г. Това е така, защото съгласно чл. 111, б. "в" от ЗЗД с изтичане на тригодишна давност вземания за лихва се погасяват. Заявлението е подадено на 13.09.2018г., като погасени по давност са вземанията за лихва възникнали преди 13.09.2015г. и дължими тели след тази дата, които съгласно погасителния план и определените части във вноските за лихва са в размер на 23.31лв. /изчислени по реда на чл.162 от ГПК/, в която си част и искът е доказан по размер и основание.

Мораторната лихва сама по себе си е обезщетение за неизпълнение /забавено плащане/ на главното задължение, защото лихвите не могат да носят лихви, и се изчислява за отделен период, като същата не е част от задължението по самия договор. Тя се претендира за периода 19.07.2016г. до 30.08.2018г., за който период не е погасена по давност и следователно въззивникът дължи заплащането на заявените с иска 108.97лв.

Договорните такси са самостоятелно перо, но те важат за целия срок на договора и не са част от самото задължение за кредит, а са заплащане на услуга. Затова и по отношение на тях е приложима датата на падежа, посочена на самия договор – 18.07.2016г., от която дата са изискуеми. И по отношение на тях не е изтекла погасителна давност и следва да бъде присъдена претендираната им сума от 132.50лв.

За пълнота на изложението, макар да не се оспорва договора за цесия следва да се отбележи, че същият е надлежно сключен и валидени е произвел действие по отношение прехвърлянето на вземането. Същевременно за да породи действие спрямо длъжника договора за цесия, цесията следва да му бъде съобщена от цедента съобразно предвиденото в разпоредбата на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД.

Приложено е по делото и съобщение до длъжника от името на първоначален кредитор, за което обаче липсват доказателства, че е достигнало до ответника. Въпреки това посоченото съобщение е било приложено към исковата молба, инициирала настоящото производство, и по този начин е било връчено на ответника, сочен като длъжник, с което са изпълнени изискванията на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, съобразно константната съдебна практика.

С оглед на изложеното, решението на РС-Никопол се явява неправилно, в частта, в която е признал за установено, че Д.Б. дължи на „***” ЕООД   гр. София,  с  ЕИК ***,   разликата между дължимите 727.46 и претендираните 1076.67лв., представляваща главница по Договор за потребителски кредит №FL514796/16.02.2010г. от 18.02.2010г., както и разликата между дължимите 23.31лв. до претендираните 745.47лв. - договорна /възнаградителна/ лихва за периода от 18.02.2010г. до 18.07.2016г. и следва да бъде отменено, като вместо него се постанови друго по същество на спора, с което искът в тези му части да бъде отхвърлен.

В останалите си части обжалваното Решение на Никополски районен съд е валидно, допустимо и обосновано на доказателствата по делото в съответствие с разпоредбите на Закона, липсват основания за неговото изменение или отмяна и поради това следва да бъде потвърдено.

С оглед всичко гореизложено, Окръжният съд

 

Р Е Ш И:

 

ОТМЕНЯ на осн. чл.271 от ГПК Решение № 36/19.03.2019 г., постановено от Никополски районен съд по гр. дело № 735/2018 г., в частта, в която: признал за установено,  че Д.С.Б. с ЕГН **********, дължи на „***” ЕООД   гр. София,  с  ЕИК ***,   разликата между дължимите 727.46 и претендираните 1076.67лв., представляваща главница по Договор за потребителски кредит №FL514796/16.02.2010г. от 18.02.2010г., както и разликата между дължимите 23.31лв. до претендираните 745.47лв. - договорна /възнаградителна/ лихва за периода от 18.02.2010г. до 19.09.2015г., като вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявения с правно основание чл.422 ал.1 от ГПК иск от „***” ЕООД   гр. София,  с  ЕИК *** против Д.С.Б. с ЕГН ********** за разликата между дължимите 727.46лв. и претендираните 1076.67лв., представляваща главница по Договор за потребителски кредит №FL514796/16.02.2010г. от 18.02.2010г., както и за разликата между дължимите 23.31лв. до претендираните 745.47лв. - договорна /възнаградителна/ лихва за периода от 18.02.2010г. до 19.09.2015г., като погасен по давност.

ПОТВЪРЖДАВА на осн. чл.272 от ГПК Решение № 36/19.03.2019г., постановено от Никополски районен съд по гр. дело № 735/2018 г.,  в останалата обжалвана част като ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване на основание чл.280 ал.3 т.1 от ГПК.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :                                  ЧЛЕНОВЕ :