№ 20099
гр. София, 06.12.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 182, в публично заседание на
единадесети септември през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Я.Е.В.П.
при участието на секретаря И.И.И.
като разгледа докладваното от Я.Е.В.П. Гражданско дело № 20211110128804
по описа за 2021 година
Производството е по реда на глава ХIII от Гражданския процесуален
кодекс.
Образувано е по искова молба (уточнена с молба от 20.10.2021 г.) на
/ФИРМА/ срещу А. С. П..
Ищецът твърди, че е цесионер по рамков договор за прехвърляне на
парични задължения (цесия) от 1.12.2016 г., като съгласно приложение № 1
към него от 2.12.2019 г. между /ФИРМА/ и ищеца, в полза на последния са
прехвърлени вземанията по договор за паричен заем от 4.01.2019 г., сключен
между /ФИРМА/ като заемодател и ответницата като заемател, заедно с
всички привилегии, обезпечения и принадлежности. Сочи, че по договора за
паричен заем ответницата не е извършвала плащания. Претендира
присъждането на следните суми: 500 лв. – главница по договор за заем; 87,61
лв. – договорна лихва за периода от 3.02.2019 г. до 1.10.2019 г., 24,15 лв. –
мораторна лихва за периода от 4.02.2019 г. до 25.09.2020 г., за които суми е
издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 50639/2020 г. на СРС, 161 състав.
С оглед изложеното, моли съда да постанови решение, с което да
признае за установено, че ответницата му дължи посочените суми.
Ответницата, чрез назначения особен представител, е депозирала
отговор на исковата молба в законоустановения срок, с който оспорва
исковата молба като неоснователна. Твърди се, че договорът за паричен заем
от 4.01.2019 г. е невалиден, поради липса на представителна власт за
подписалия го от името на дружеството служител. Прави се възражение за
нищожност на договора, тъй като бил завишен годишния лихвен процент по
заема, както и годишния процент на разходите по кредита. Не бил представен
1
разходен разплащателен документ. Цесията не била надлежно съобщена на
длъжника от заемодателя. Оспорва се представеното с исковата молба
приложение № 1 от 2.12.2019 г., тъй като не било подписано от цедента и
цесионера. Твърди се още, че не били представени доказателства относно
покупната цена на вземанията, за да се удостовери валидното правно
действие на цесията. Оспорва се тарифата на /ФИРМА/, относима към
договори за паричен заем. Оспорва се размера на вземанията. Оспорва се
потвърждението за сключена цесия, тъй като не носело подписа на
управителя на дружеството цедент. Не било датирано уведомлението за
сключена цесия, изпратено до ответника, като същото било и закъсняло –
възможно било ответницата вече да е изпълнила задължението си към
първоначалния кредитор.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое
убеждение и съобразно чл. 235 ГПК във връзка с посочените от страните
доводи, намира от фактическа и правна страна следното:
Предявени са по реда на чл. 422, във вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК
установителни искове с правна квалификация чл. 79, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 9
ЗПК, във вр. с чл. 99 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
По тези искове в доказателствена тежест на ищеца е да установи
наличието на облигационно правоотношение, възникнало по силата на
процесния договор за паричен заем № ********* от 4.01.2019 г.; че
кредитодателят е изпълнил задълженията си по договора, при което за
ответника е възникнало задължение за връщане на усвоената сума; че е
настъпил падежът на задължението за връщане на сумата; прехвърляне на
вземанията към длъжника на ищеца и уведомяване на ответника за
извършената цесия; размерът на претендираната сума.
По делото е представен договор за паричен заем ********** от 4.01.2019
г., сключен между /ФИРМА/ и А. С. П.. По силата на договора заемодателят
се задължава да предаде на заемателя сумата от 500 лв., а заемателят се
задължава да върне същата при следните условия: в деветмесечен срок при
девет равни месечни вноски от по 91,54 лв., в които са включени част от
дължимата главница, лихва и такса за експресно разглеждане. Датата на
последната вноска по договора е 1.10.2019 г. Посочено е, че фиксираният
лихвен процент по заема е 40,28%, а годишният процент на разходите по
кредита – 49,44%.
Установява се обстоятелството, че ответницата е получила от ищеца
сумата по кредита, доколкото съгласно чл. 2, ал. 2 от договора, с подписа си
заемополучателят удостоверява, че е получил сумата по договора, за което
същият служи като разписка. Договорът е подписан от ответницата.
Съгласно чл. 1, ал. 3 от договора, за допълнителната услуга по експресно
разглеждане на заявката за отпускане на паричен заем, заемателят дължи
такса за експресно разглеждане на документи в размер от 236,25 лв., като
съгласно чл. 1, ал. 4 тази такса се разделя на равни части и се включва в
размера на погасителните вноски.
Съгласно чл. 4, ал. 1 от договора заемателят се задължава в срок до три
дни от сключване на договора да осигури обезпечение на задълженията му по
2
договора – поръчител (чл. 4, ал. 1, т. 1 относно условията, на които трябва да
отговаря поръчителят) или банкова гаранция (чл. 4, ал. 1, т. 2). Според ал. 2 от
същата разпоредба при неизпълнение на това задължение заемателят дължи
неустойка в размер на 236,25 лв., която се разсрочва и се дължи на равни
части с всяка месечна вноска.
От представения договор се установява, че същият е подписан от
ответницата, както и от представител на дружеството кредитодател. В тази
връзка неоснователно е възражението на ответницата, че нямало данни каква
е трудовата характеристика на представителя на заемодателя, нито данни за
упълномощаването му – на този порок може да се позове само ненадлежно
представляваната страна, а освен това в случая приложим е и чл. 301 ТЗ.
Основателно е обаче възражението за неравноправност на договора за
кредит. В тази връзка следва да се отбележи, че съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК, договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Съгласно § 1, т. 1 от ЗПК „общ разход по кредита за потребителя" са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва
нотариалните такси.
В случая се установява, че кредитът е договорен при лихвен процент
40,28% и при ГПР 49,44%, но от заключението по допуснатата от съда
съдебно-икономическа експертиза, което съдът кредитира като компетентно
изготвено и обосновано, се установява, че ГПР е изчислен на базата на
главницата и договорната лихва, без да се включват други компоненти.
Същевременно съгласно чл. 1, ал. 3 от договора е уговорена и такса за
„допълнителна услуга“ по експресно разглеждане на заявката за отпускане на
кредит, и то в размер от 236,25 лв. Тази клауза възлага в тежест на
икономически по-слабата страна още едно допълнително възнаграждение в
полза на заемодателя по договора за кредит. Доколкото таксата е дължима
дори потребителят да е изцяло изправна страна и да изпълнява надлежно
всички задължения по договора за кредит, същата следва да се включи при
определяне на годишния процент на разходите по кредита, тъй като води до
неговото оскъпяване. От заключението на вещото лице се установява, че
същата не е включена в ГПР, в нарушение на чл. 11, ал. 10 ЗПК. Вещото лице
уточнява, че в случай че таксата се включи в ГПР, същият би бил 96,69% (в
тази връзка вж. уточненията на вещото лице от проведеното по делото
открито съдебно заседание).
3
Отделно следва да се отбележи, че клаузата по чл. 1, ал. 3 от договора е
неравноправна, поради противоречието ѝ с чл. 10а, ал. 2 ЗПК.
Доколкото кредитодателят не е изпълнил задължението си да посочи
надлежния размер на ГПР, като включи в него всички компоненти, от
значение за общия размер на разходите по кредита, договорът за кредит е
недействителен на основание чл. 22 ЗПК. На основание чл. 23 ЗПК, в този
случай потребителят дължи само чистата стойност на кредита, в случая –
главницата от 500 лв.
Следва да се отбележи, че на самостоятелно основание е недействителна
клаузата, с която е уговорена възнаградителна лихва в размер от 40,28%. В
тази връзка съдът поддържа трайната съдебна практика на ВКС, обективирана
в решение № 906 от 30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 г. на ВКС, II г. о.;
решение № 378 от 18.05.2006 г. по гр. д. № 315/2005 г. на ВКС, II г. о.;
решение № 1270 от 09.01.2009 г. по гр. д. № 5093/2007 г. на ВКС, II г. о.;
определение 901 от 10.07.2015 г. по гр. д. № 6295/2014 г. на ВКС, IV г. о. и
др., съгласно която противоречаща на добрите нрави е уговорка в договор за
потребителски кредит, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща
трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити - двукратния
размер на законната лихва. В случая уговорената възнаградителна лихва
надвишава трикратния размер на законната лихва.
С определение № 527 от 09.06.2022 г. по гр. дело № 151/2022 г. на ВКС
се приема, че: „приемането на норми като визираните в чл. 19, ал. 4 и ал. 5
ЗПК, не представляват законов регламент с пряко значение за преценката на
съда в кои случаи и в каква степен договорни възнаградителни вземания за
лихви при кратно надвишаване на определеният от МС процент на законна
лихва, противоречат на добрите нрави и не изключват тази преценка за
случаи, при които оскъпяването е под посочения в закона праг на годишния
процент на разходите. Когато законодателят, ръководейки се на свой ред от
изтъкнатите по-горе принципи, които прилага и съда, въведе норма като
коментираната във въпроса, нейното нарушаване влече нищожност поради
противоречие със закона, което именно прaвно положение съдът императивно
е длъжен да съобразява в обсега на дължимата защита и санкция. Това
положение не изключва съдебната проверка за съответствие на всеки договор
с добрите нрави, включително след влизане в сила на имеративна норма,
посочила законодателно максималния праг на търпимост за някои уговорки, в
този смисъл и крайна граница за годишния процент разходи по потребителски
кредит, чието прекрачване пряко влече нищожност съгласно чл. 22 ЗПК.“
Ето защо съдът приема, че разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК
регламентира максималния размер на годишния процент на разходите по
потребителски кредити и възнаградителната лихва като компонент от него,
наред с другите разходи, посочени в чл. 19, ал. 1 ЗПК, би била нищожна,
когато надхвърля петкратния размер на законната лихва - арг. от чл. 19, ал. 5
ЗПК. Нормативното лимитиране на ГПР обаче не е аргумент да се приеме, че
договорна клауза, предвиждаща размер на възнаградителната лихва до
петкратната стойност на законната лихва, е всякога валидна и при липса на
изрична законодателна уредба не лишава съда от правомощието му служебно
да провери съответствието й с добрите нрави. Този извод следва от
обстоятелството, че ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК законодателят е
4
поставил не конкретно към възнаградителната лихва, а за всички разходи,
като по този начин се цели да се предотврати прекомерното оскъпяване на
кредита чрез въвеждането на твърде високи преки или косвени разходи,
комисиони и възнаграждения от всякакъв вид.
На следващо място съдът приема, че на самостоятелно основание е
недействителна и клаузата по чл. 4, ал. 2 от договора за кредит. Същата
възлага в тежест на икономически по-слабата страна – потребителя –
задължение за заплащане на неустойка, равняващо се на почти половината от
размера на главницата по договора за кредит, в случай че потребителят не
представи обезпечение по чл. 4, ал. 1 в срок. Очевидно клаузата цели в полза
на кредитодателя да се кумулира още едно скрито възнаграждение под
формата на „неустойка“, и то такава, обезпечаваща не главното задължение, а
акцесорното такова за предоставяне на обезпечение. Така уговорена клаузата
заобикаля и чл. 16 от ЗПК, уреждаща задължението на кредитодателя да
извърши предварителна оценка на кредитоспособността на потребителя,
като възлага в негова тежест допълнителен разход, в случай че не обезпечи
предоставения му кредит след сключването на договора.
При това положение съдът намира, че доколкото договорът за кредит е
недействителен на основание чл. 22 ЗПК, а от друга страна отделни клаузи от
него са неравноправни и на самостоятелно основание, потребителят дължи
връщане само на чистата стойност на кредита – присъждането в рамките на
това производство е допустимо, съгласно наложилата се съдебна практика,
поддържана и от настоящия състав – вж. например решение № 50174 от
26.10.2022 г. по гр. д. № 3855/2021 г. на ВКС, IV г. о., постановено по реда на
чл. 290 ГПК, вр. чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, в което е прието, че при установена в
хода на исковото производство по чл. 422 ГПК недействителност на договор
за потребителски кредит съгласно чл. 23 ЗПК, предявеният иск следва да бъде
уважен с установяване на дължимата на основание чл. 23 ЗПК чиста стойност
на кредита, без да е необходимо вземането за чистата стойност да бъде
предявено от кредитора с иск по чл. 55 ЗЗД.
Ответникът е оспорил материалноправната легитимация на ищеца да
претендира процесните суми, поради липса на надлежно уведомяване на
извършената цесия.
От представените по делото доказателства се установява, че между
/ФИРМА/ и ищеца е сключен рамков договор за прехвърляне на вземания
(цесия) от 1.12.2016 г. Видно от приложение № 1 от 2.12.2019 г. вземанията
по договора за кредит, сключен между цесионера и ответницата, са
прехвърлени в полза на ищеца, което обстоятелство не се оспорва от
ответницата. Оспорва се надлежното съобщаване за извършената цесия.
В случая уведомлението за извършената цесия, както и самият рамков
договор и приложение № 1 от 2.12.2019 г. са приложени към исковата молба
и са били връчени на особения представител на ответницата, поради което
същата е била уведомена за цесията в хода на настоящото производство.
Получаването на уведомлението от длъжника е факт, настъпил в хода на
процеса, който е от значение за спорното право и поради това следва да бъде
съобразен при решаването на делото. Доколкото законът не поставя
специални изисквания за начина, по който следва да бъде извършено
5
уведомлението, то получаването на същото в рамките на съдебното
производство по предявен иск за прехвърленото вземане не може да бъде
игнорирано. Уведомление, изходящо от цедента, но приложено към исковата
молба на цесионера и достигнало до длъжника със същата, съставлява
надлежно съобщаване за цесията, съгласно чл. 99 ал.3 пр. първо ЗЗД, с което
прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл.
99 ал. 4 ЗЗД. Това следва да бъде съобразено като факт, от значение за
спорното право, настъпил след предявяване на иска, на основание чл. 235 ал.3
ГПК – в този смисъл е решение № 126 от 30.10.2020 г. по т. д. № 2042 / 2019 г.
на ВКС, II т.о. и цитираната там съдебна практика.
Горните изводи не се променят от факта, че в случая длъжникът е
представляван от особен представител, назначен по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК.
Действително, уведомлението за цесия е материалноправно изявление, но в
практиката се приема, че особеният представител може да получава
изявления с материалноправни последици – извод в този смисъл може да се
направи и от приетото в Решение № 198 от 18.01.2019г. по т.д. № 193/2018 на
ВКС, I т.о., както и от определение № 72 от 5.02.2021 г. по т.д. № 1188/2020 г.
на ВКС, I т.о., с което не е било допуснато касационно обжалване на решение
по гр.д. № 1220/2019 г. на Окръжен съд Бургас, като е ВКС е посочил, че в
синхрон с установената съдебна практика съставът на ОС-Бургас е приел, че е
допустимо изявлението по чл. 99, ал. 3 ЗЗД, адресирано до длъжника, да бъде
прието от особения му представител по чл. 47, ал. 6 ГПК.
Ето защо неоснователно е възражението на ответницата, че същата не е
била уведомена за извършената цесия.
Основателен е искът с правна квалификация чл. 86, ал. 1 ЗЗД. При
съобразяване на специалната норма на чл. 23 ЗПК, установяваща изискуемост
на вземане за чистата стойност на кредита и при недействителност на
договора за потребителски кредит /отричането на валидността на част или
дори на целия договор няма да изключи задължението на потребителя да
върне чистата стойност на кредита/, следва извод, че целта на защитата на
потребителя не е отричането с обратна сила на договарянето в цялост, а само
изключване на обвързаността на потребителя с породени от такова
договаряне задължения, накърняващи баланса на интересите на насрещните
страни. Това тълкуване е съответно и на общия принцип на закрила на
потребителя срещу обвързване с отделни клаузи, наложени му от
недобросъвестния кредитор, като в резултат на обявената недействителност
отпада само възмездността на кредит, сключен в рамките на търговската
дейност на кредитора, а се съхранява сделка със съдържание на безвъзмезден
заем – вж. решение № 3432 от 28.11.2022 г. по в. гр. д. № 3194/2022 г. на СГС,
III-Б състав. В този смисъл остатъчното задължение на потребителя е именно
за връщане на главницата по получения кредит, а не за реституция на
дадената сума по повод несъществуващ /недействителен/ договор - в този
смисъл виж цитираното по-горе решение № 50174 от 26. 10. 2022 год. на ВКС
по гр. дело № 3855/2021 г., IV г. о. Доколкото в конкретния случай
главницата (чистата стойност на кредита) се претендира по договор за заем,
който е ограничен с определен срок, то след изтичане срока на договора
ответницата е изпаднала в забава. В случая лихвата за забава се претендира от
датата, следваща датата на последната погасителна вноска по договора, до
6
25.09.2020 г., съгласно направеното уточнение на исковата молба. Съдът
служебно съобразява, че претендираният размер съответства на дължимия,
като се вземе предвид и действието на Закона за мерките и действията по
време на извънредното положение.
С оглед гореизложеното предявените искове се явяват основателни за
сумата от 500 лв. – главница по договор за заем; 24,15 лв. – мораторна лихва
за периода от 4.02.2019 г. до 25.09.2020 г. Предвид изводите на съда, че
договорът за кредит е недействителен на основание чл. 23 ЗПК и по него се
дължи само чистата стойност на кредита и претендираната лихва за забава,
неоснователен е искът за присъждане на договорна лихва.
При този изход на спора право на разноски имат и двете страни.
Разноските, направени от ищеца, включват държавна такса за исковото и
заповедното производство, депозит за възнаграждение на вещото лице,
депозит за възнаграждение на особен представител, както и юрисконсултско
възнаграждение за исковото и за заповедното производство. Последното се
определя служебно от съда, като за заповедното производство
юрисконсултското възнаграждение е в размер от 100 лв., съобразно чл. 78, ал.
8 ГПК, във вр. с чл. 37 ЗПП, във вр. с чл. 25 от Наредбата за заплащането на
правната помощ. За заповедното производство юрисконсултското
възнаграждение е в размер от 50 лв.
Общият размер на разноските на ищеца е 1013,49 лв. Съобразно
уважената част от иска на ищеца следва да се присъди сумата от 868,34 лв.
Ответницата, представлявана от особен представител, не твърди да е
направила разноски в настоящото производство.
Така мотивиран, Софийски районен съд
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАВЕНО по предявените по реда на чл. 422, във вр.
с чл. 415, ал. 1 ГПК от /ФИРМА/, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление /АДРЕС/, срещу А. С. П., ЕГН **********, с адрес /АДРЕС/,
искове с правна квалификация по чл. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 9 ЗПК, във
вр. с чл. 99 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответницата А. С. П., ЕГН **********,
дължи на ищеца /ФИРМА/, ЕИК *******, следните суми: 500 лв. (петстотин
лева), представляваща чистата стойност на кредита по договор за паричен
заем № ********* от 4.01.2019 г., сключен между А. С. П. и /ФИРМА/,
вземанията по който са цедирани на /ФИРМА/, ведно със законната лихва,
считано от 20.10.2020 г. до окончателното погасяване на задължението; 24,15
лв. (двадесет и четири лева и петнадесет стотинки), представляваща
обезщетение за забава, начислено върху главницата от 500 лв. за периода от
4.02.2019 г. до 25.09.2020 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 50639/2020 г. на
Софийски районен съд, 161 състав, като ОТХВЪРЛЯ предявения иск за
сумата от 87,61 лв. (осемдесет и седем лева и шестдесет и една стотинки),
представляваща договорна лихва, дължима по договор за паричен заем №
********* от 4.01.2019 г., сключен между А. С. П. и /ФИРМА/, вземанията по
който са цедирани на /ФИРМА/, за която сума е издадена заповед за
7
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 50639/2020 г.
на Софийски районен съд, 161 състав.
ОСЪЖДА А. С. П., ЕГН **********, с адрес /АДРЕС/, да заплати на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК /******, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление /АДРЕС/, сумата от 868,34 лв. (осемстотин шестдесет и осем лева
и тридесет и четири стотинки), представляваща направени от ищеца разноски
за исковото и заповедното производство, съразмерно с уважената част от
исковете.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд по реда на
глава ХХ от Гражданския процесуален кодекс в двуседмичен срок от
съобщението.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8