Р Е Ш Е Н И Е
град
София, 28.04.2021 година
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в
публично съдебно заседание на двадесет и пети март през две хиляди двадесет и
първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.:
АДРИАНА АТАНАСОВА
при
секретаря ЦВЕТЕЛИНА ПЕЦЕВА и с участието на прокурор ………… разгледа докладваното
от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №13214 по
описа за 2019 година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение №79167 от 29.03.2019г., постановено по гр.д.№80378/2015г. по описа на СРС, І Г.О., 45-ти състав, е признато за установено по предявените
от „Т.С.” ЕАД срещу Х.Т.М., Г.Й.М. и Р.Й.М. установителни искове с правно основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.79,
ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ и чл.86, ал.1 от ЗЗД, че Х.Т.М. дължи на „Т.С.” ЕАД следните суми: сумата от 798.51 лв., представляваща стойност на незаплатена топлинна
енергия за периода от м.06.2012г. до м.04.2014г., за топлоснабден имот, находящ
се в град София,
ж.к.“***********, абонатен №132465, сумата от 53.04 лв., представляваща
главница за такси за дялово разпределение, за периода от м.06.2012г. до м.04.2014г., ведно със
законната лихва върху двете главници, считано от датата на подаване на
заявлението по чл.410 ГПК – 21.07.2015г. до окончателното плащане на вземането,
сумата от 156.66 лв., представляваща
мораторна лихва върху главницата за отопление на имота, за периода от
31.07.2012г. до 10.07.2015г., сумата от 10.27 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за
такси за дялово разпределение, за периода от 31.07.2012г. до 10.07.2015г.; че Г.Й.М. дължи
на „Т.С.” ЕАД следните суми: сумата
от 199.63 лв., представляваща
стойност на незаплатена топлинна енергия, за периода от м.06.2012г. до
м.04.2014г., за топлоснабден имот, находящ се в град София, ж.к.“***********, абонатен №132465, сумата от 13.26 лв., представляваща
главница за такси за дялово разпределение, за периода от м.06.2012г. до м.04.2014г., ведно със
законната лихва върху двете главници, считано от датата на подаване на
заявлението по чл.410 ГПК – 21.07.2015г. до окончателното плащане на вземането,
сумата от 39.16 лв., представляваща
мораторна лихва върху главницата за отопление на имота, за периода от
31.07.2012г. до 10.07.2015г., сумата от 2.57 лв., представляваща мораторна лихва върху
главницата за такси за дялово разпределение, за периода от 31.07.2012г. до
10.07.2015г.; че Р.Й.М. дължи на „Т.С.”
ЕАД следните суми: сумата от 199.63 лв., представляваща
стойност на незаплатена топлинна енергия, за периода от м.06.2012г. до
м.04.2014г., за топлоснабден имот, находящ се в град София, ж.к.“***********, абонатен №132465, сумата от 13.26 лв., представляваща
главница за такси за дялово разпределение, за периода от м.06.2012г. до м.04.2014г., ведно със
законната лихва върху двете главници, считано от датата на подаване на
заявлението по чл.410 ГПК – 21.07.2015г. до окончателното плащане на вземането,
сумата от 39.16 лв., представляваща
мораторна лихва върху главницата за отопление на имота, за периода от
31.07.2012г. до 10.07.2015г., сумата от 2.57 лв., представляваща мораторна лихва върху
главницата за такси за дялово разпределение, за периода от 31.07.2012г. до
10.07.2015г.; като е
отхвърлен иска с правно основание чл.422 от ГПК, вр. чл.86 от ЗЗД по отношение процесната сума за мораторна лихва върху главницата за отопление
на имота за сумата от 0.09 лв., представляваща разликата между призната сума от 234.98 лв. до пълно предявената
сума от 235.07 лв.,
като недоказан по размер, и за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410
от ГПК от 26.08.2015г. по ч.гр.д. №42823/2015г. по описа на СРС, І Г.О., 45-ти състав. С решението е осъдена Х.Т.М. да заплати на „Т.С.” ЕАД сумата от 132.68 лв., представляваща сторени разноски в заповедното производство; както и сумата от 612.93 лв., представляваща сторени разноски в исковото производство. С решението е осъден Г.Й.М. да заплати на „Т.С.” ЕАД сумата от 33.17 лв., представляваща сторени разноски
в заповедното производство; както и сумата от 153.23 лв., представляваща сторени разноски в исковото
производство. С
решението е осъден Р.Й.М. да
заплати на „Т.С.”
ЕАД сумата от 33.17 лв., представляваща сторени разноски
в заповедното производство; както и сумата от 153.23 лв., представляваща сторени разноски в исковото
производство.
Постъпила е въззивна жалба от ответниците - Х.Т.М., Г.Й.М. и Р.Й.М., чрез
адв.Ал.Ж., с която се обжалва първоинстанционното решение в частта, в която са
уважени предявените искове срещу всеки от тях, както и в частта на възложените
в тежест разноски. Релевирани са доводи за незаконосъобразност
на съдебното решение в обжалваните части, като постановено в нарушение на
материалния закон и на неправилен анализ на събраните по делото доказателства. Твърди
се, че първостепенният съд не е обсъдил в цялост събраните по делото
доказателства, поради което е обосновал неправилен изводът, че между страните е
възникнало валидно облигационно правоотношение с предмет доставка на топлинна
енергия за процесния топлоснабден имот за исковия период от време доколкото
този факт е останал недоказан по делото. Поддържа се, че липсват ангажирани по
делото доказателства, че ответниците са отправили волеизявление до
топлофикационното дружество за доставка на топлоенергия за исковия период,
съответно до тях не е било отправяно валидно предложение в същия смисъл, както
и няма представено валидно обективирано съгласие от ответниците за сключване на
договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при спазване на
одобрени от КЕВР публично известни общи условия. В тази връзка се поддържа, че
ответниците не дължат заплащане на цената на доставената топлоенергия поради
липсата на доказателства, че е била договоряна такава. На следващо място се оспорват
констатациите на съда досежно установяване на реалното количество на доставена
топлинна енергия в процесния топлоснабден имот. Оспорват се изводите на
изслушаните по делото СТЕ и ССчЕ относно дължимостта на претендираните от ищеца
суми, като недоказващи реално потребление. Предвид на изложеното молят съда да
постанови съдебен акт, с който да отмени решението на СРС в обжалваните части и
да постанови друго решение, с което да отхвърли предявените искове спрямо тях. Претендират
присъждане на разноски за двете съдебни инстанции.
Въззиваемата страна - „Т.С.” ЕАД,
депозира писмен отговор, в който взема становище за неоснователност на постъпилата
въззивна жалба. Претендира се присъждане на разноски в т.ч. и юрисконсултско
възнаграждение за въззивната инстанция.
Трето лице-помагач - „Н.” ЕАД не изразява становище по подадената въззивна жалба.
Предявени са от „Т.С.” ЕАД срещу Х.Т.М., Г.Й.М. и
Р.Й.М. при
условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД.
С оглед заявения петитум
на въззивните жалби съдът приема, че предмет на въззивен контрол е
постановеното първоинстанционно решение в частта, в която са уважени исковете срещу
ответниците - Х.Т.М.,
Г.Й.М. и Р.Й.М. за главница и мораторна лихва. В останалата част като необжалваемо
решението на СРС е влязло в сила.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена
подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са събрани
доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят установената
фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не
следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства,
които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и
обстоятелства.
В конкретния случай не е спорно
между страните и се установява от доказателствата по делото, че за процесните
искови суми видно от приложеното ч.гр.дело №42823/2015г. по описа на СРС, І Г.О., 45 състав, въззиваемия-ищец- „Т.С.” ЕАД е
подала заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК на 21.07.2015г. и е постановена на 26.08.2015г. заповед
за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК срещу Х.Т.М., Г.Й.М.
и Р.Й.М. за заплащане на
сумите, посочени в заявлението, при условията на разделна отговорност. В срока по чл.414 от ГПК са
подадени от длъжниците възражения, поради което дължимите от тях суми, посочени в заповедта на
изпълнение, са предмет на предявените в настоящото производство установителни
искове.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Въззивната жалба, с която съдът е
сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана
страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на
въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не
е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни
норми. За да постанови обжалваното съдебно решение в частта, в която
са уважени предявените установителни искове с правно основание
чл.422 от ГПК
във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД срещу ответниците - Х.Т.М., Г.Й.М. и Р.Й.М., първоинстанционният съд е приел, че вземанията за
главница за всеки от тях до уважения размер са дължими поради проведено
доказване на количеството и стойността на потребената от ответниците топлоенергия, а относно
вземанията за обезщетение за забава е прието, че ответниците са изпаднали в забава, тъй като задължението за заплащане на
цената на топлинната енергия е срочно. При правилно разпределена
доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на
задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е
обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху
приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа
доводите на жалбоподателите във връзка с неговата правилност. Въззивният състав
споделя изцяло мотивите на първоинстанционния съд относно дължимостта на вземанията
за доставка на топлинна енергия и на вземанията за обезщетение за забава,
предмет на исковите претенции, до които размери исковете са уважени срещу ответниците - Х.Т.М., Г.Й.М. и Р.Й.М., поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към
тях. Независимо от това, предвид доводите изложени в жалбата досежно
незаконосъобразността на първоинстанционното решение в обжалваните части, следва да се добави и следното:
Във връзка с твърденията на ищеца настоящият спор има за
предмет правоотношения по повод на договор за доставка на топлинна енергия при
общи условия. Избраният от законодателя подход във връзка с уредбата на
последната облигация е същата да възниква, съществува и да се прекратява при
законовоустановените предпоставки, съобразно действащата нормативна уредба, без
да отдава правно значение на наличието или липсата, както и без да изисква насрещни
изявления от страните по облигацията. Противно на поддържаното във въззивната
жалба настоящият състав намира, че по делото е доказан факта на възникналите
договорни отношения между страните за доставка на топлинна енергия. Предвид
нормата на чл.153 от
Закон за енергетиката /ЗЕ/ всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или
нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия. Законова
дефиниция на понятието битов клиент на топлинна енергия е дадена с разпоредбата
на §1, т.2а от ДР на ЗЕ,
съобразно която в редакцията й към процесния период битови клиенти на топлинна енергия са физически лица –
ползвател или собственик на имот, които ползват електрическа или топлинна
енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо
водоснабдяване или природен газ за домакинството си. Горната законова уредба
определя, че потребител по силата на
закона на доставяната топлинна енергия
за битови нужди е собственикът на
топлоснабдения имот, освен в случаите, когато върху имота има учредено
ограничено вещно право на ползване. В конкретния случай по делото не е спорно
обстоятелството, което се установява от приетите писмени доказателства - Нотариален акт за собственост върху жилище,
дадено като обезщетение срещу недвижим имот за мероприятия по реда на ЗТСУ №33, том ІV, н.д. №633/08.06.1979г.
и
удостоверение за наследници на Й.Г.М., че през процесния период – м.06.2012г. –
м.04.2014г. ответниците са съсобственици на процесния имот, при следните квоти:
за Х.Т.М. – 4/6
ид.ч., за Г.Й.М. и Р.Й.М. по 1/6 ид.ч. за всеки от тях, предвид
на което и по горните мотиви на съда се явяват ползватели на доставяната в
имота топлинна енергия през процесния период. В случая единствен
правнорелевантен факт досежно възникването на договорното правоотношение между
страните е факта кой е собственикът, респективно носителят на ограничено вещно
право на ползване върху имота за исковия период от време. За възникването на облигационното
правоотношение между страните с предмет доставка на топлинна енергия в
процесния топлоснабден имот, е ирелевантно обстоятелството кой от
съсобствениците упражнява фактическата власт върху имота. В тази връзка
доводите, изложени във въззивната жалба, че по делото е останал неизяснен факта
кой от съсобствениците обитава имота, са изцяло неотносими към кокретния правен
спор и като такива не следва да се обсъждат. Както се посочи по-горе по делото
е доказано, че ответниците са съсобственици на имота през исковия период,
поради което правилно е прието от СРС, че същите се явява потребители на
топлинна енергия за битови нужди по аргумент на чл.153, ал.1 от ЗЕ и §1, т.2а
от ДР на ЗЕ и имат задължение да заплащат стойността на доставяната от ищеца
топлинна енергия в процесния имот за исковия период, която съответства на притежаваната
от всеки от тях идеална част от правото на собственост върху имота. При тези аргументи е налице основание в закона за
ангажиране на договорната отговорност на ответниците.
На следващо място неоснователни
са възраженията на ответниците за
необоснованост на решението предвид недоказан обем и качествени показатели на
доставената до топлоснабдения имот топлинна енергия. От събраните по делото
писмени доказателства и при кредитиране заключението на вещото лице по приетата
СТЕ съдът приема за установено, че при спазване на чл.125 ЗЕ, чл.139 ЗЕ и чл.141 ЗЕ в жилището на ответниците е доставяна топлинна енергия при
дялово разпределение на същата в сградата етажна собственост и отчитане и
заплащане на потребената топлинна енергия на месечни вноски, определени по
прогнозна консумация и изравнителна сметка. При кредитиране заключението по СТЕ
съдът приема за установено по делото, че количеството на топлинна енергия,
отдадена от сградна инсталация, е изчислено по формула, съгласно приложението
към чл.61, т.6.1. от Наредба №16-334. Следователно се налага извода, че сумите
за топлинна енергия за имота на ответниците са начислени в съответствие с действащата за исковия
период Наредба за топлоснабдяване и ЗЕ. Заключението по СТЕ е дадено от вещо
лице, специалист в областта топлотехника, мотивирано е вкл. с посочени формули
за извършване на разпределението, като е даден отговор на поставените му
задачи, предвид на което и съдът във връзка с чл.202 ГПК намира, че
следва да го кредитира. Заявените с въззивната жалба общи възражения съдът
намира, че не сочат необоснованост на заключението и като отчита че не са
подкрепени от събрани по делото доказателства, приема за неоснователни. На
следващо място съдът приема, че по делото ищецът
е доказал факта, че уредите за отчитане на топлинна енергия са изправни. В
приетото по делото заключение на СТЕ експертът –топлотехник изрично е посочил,
че при направените от него справки е
установил, че общият топломер, монтиран
в абонатната станция в жилищната сграда, е
преминал през метрологичен контрол и е изправен. Следователно начислените от ищеца суми за
потребена топлинна енергия доказват реалните количества доставена на същия
топлинна енергия.
Решението е постановено при
правилно приложение на материалния закон
и изследване на счетоводните записвания при дружеството-доставчик, а не се
базира единствено на известията за фактура, издавани от ищеца до абонатите на
топлофикационното предприятие. В този смисъл и правно обосновано СРС е
кредитирал заключението по приетата по делото ССчЕ във връзка с чл.182 ГПК и приел за
доказана стойността на доставената в имота топлинна енергия. От
заключението на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че няма данни за
направени плащания от ответниците, погасяващи процесните задължения. С оглед на
това съдът намира, че предявените установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр.с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД са основателни и като такива правилно са
били уважени спрямо всеки от ответниците за пълните предявени размери.
На следващо място съдът приема за
неоснователен доводът във въззивната жалба, че претендираните вземания не са
изискуеми доколкото не е доказано, че ответниците не са получавали данъчни
фактури за стойността на потребената в имота топлинна енергия. В ОУ към
договора за доставка на топлинна енергия е определен срок за заплащане на
дължимата от купувача месечна цена на доставената топлинна енергия - 30 дни от
изтичането на периода, за който се отнася. В този смисъл и на основание чл.84, ал.1 ЗЗД, считано
от деня следващ последния ден от горния срок купувачът на топлинна енергия
изпада в забава за изпълнение на задължението си за заплащане на цената на
доставената му топлинна енергия и дължи обезщетение в размерите по чл.86 ЗЗД, независимо че
избраният ред за начисляване на енергията е по прогнозни и една изравнителна
сметки. Неполучаването на фактура не освобождава
потребителя от задължението да заплаща консумираната за съответния период
топлинна енергия.
Правилно първоинстанционният съд е приел, че ответниците след като не са
заплатили в уговорения в ОУ към договора за доставка срок дължимите от тях
вземания за доставка на топлинна енергия са изпаднали в забава и дължат
обезщетение за забава. Досежно определяне на размера, до който са уважени предявените
установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр.с чл.86, ал.1 ЗЗД спрямо всеки от ответниците, СРС е
кредитирал заключението на ССчЕ, което не е оспорено от страните.
В случая
не се установява допуснато нарушение от СРС и при присъждането на разноски на
ищеца, като дължимостта на последните следва от нормата на чл.78, ал.1 ГПК. Първостепенният съд при
постановяване на съдебното решение в частта на разноските се е съобразил с т.12 на ТР №4/2013г. от 18.06.2014г. на ОСГТК, съгласно
което съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл.422, респ. чл.415,
ал.1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в
заповедното производство.
С оглед на изложените съображения и поради съвпадение на
изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд атакуваното
решение в обжалваните части, вкл. и в частта на разноските определени съобразно
изхода на спора, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на
основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По разноските в настоящото
производство:
С оглед изхода на спора пред настоящата
инстанция право на разноски има въззиваемия-ищец. На основание чл.81 и чл.273 във вр. с
чл.78, ал.1 във вр. с ал.8 от ГПК въззивниците - ответници следва да бъде
осъдени да заплатят на въззиваемия - ищец разноски за юрисконсултско
възнаграждение, като възложените в тежест на всеки от въззивниците - ответници
разноски за юрисконсултско възнаграждение следва да се изчислят съобразно
притежаваните от всеки от тях идеални части от правото на собственост върху
процесния имот. При определяне размера на дължимото юрисконсултско възнаграждение
съдът следва да се съобрази с разпоредбата на чл.78, ал.8 от ГПК (изм. и доп.,
бр.8 от 24.01.2017г.), която постановява, че размерът на възнаграждението,
което следва да се присъди, когато юридическото лице е защитавано от
юрисконсулт, се определя от съда и не може да нахвърля максималния размер за
съответния вид дело, определен по реда на чл.37 от ЗПП. Нормата на чл.37 от ЗПП
препраща към Наредба за заплащане на правната помощ, като в случая следва да
намери приложение разпоредбата на чл.25, ал.1 от Наредбата, като дължимото от въззивниците - ответници в полза на дружеството -
ищец – въззиваем, юрисконсултско възнаградение следва да се определи от съда в
размер на 100.00 лв., който е съобразен с
извършените от юрисконсулта правни действия – подаден е само писмен отговор,
без явяване в съдебно заседание, и при отчитане на ниската фактическа и правна
сложност на спора. По делото няма доказателства за други сторени
разноски от дружеството - ищец – въззиваем,
поради което такива не се дължат. С оглед на горното съдът намира, че
въззивника-ответник - Х.Т.М. следва да бъде осъдена да заплати на въззиваемата страна - „Т.С.”
ЕАД сумата от 66.66 лв., съответно въззивника-ответник - Г.Й.М. и въззивника-ответник - Р.Й.М. следва да бъдат
осъдени да заплатят на въззиваемата страна - „Т.С.” ЕАД
всеки от тях по 16.67 лв..
Воден
от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №79167 от
29.03.2019г., постановено по гр.д.№80378/2015г. по описа на СРС, І
Г.О., 45-ти състав, в
обжалваните части.
ОСЪЖДА Х.Т.М.,
с ЕГН **********, с адрес: ***; да
заплати на „Т.С.”
ЕАД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:***; сумата от 66.66 лв., представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение пред настоящата
инстанция.
ОСЪЖДА Г.Й.М.,
с ЕГН **********, с адрес: ***; да заплати на „Т.С.” ЕАД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:***; сумата от 16.67 лв., представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение
пред настоящата инстанция.
ОСЪЖДА Р.Й.М.,
с ЕГН **********, с адрес: ***; да
заплати на „Т.С.”
ЕАД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:***; сумата от 16.67 лв., представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение
пред настоящата инстанция.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1./ 2./