Решение по дело №188/2024 на Административен съд - Шумен

Производството е по реда на чл.145 и сл. от АПК, във вр. с във вр. с чл.44 ал.1 и чл.40 ал.1 т.6 от Закона за чужденците в Република България/ЗЧРБ/.

Делото е образувано по жалба на Л. С., гражданка на Република Турция, с адрес в [населено място], общ.Каолиново, чрез адв.С. П. от ШАК депозирана срещу Заповед № 372-з-1375/24.04.2024г. на Директор на ОД на МВР- Шумен, с която е постановено отнемане на правото ѝ на постоянно пребиваване в Република България, на основание чл.40 ал.1 т.6 и чл.44 ал.1 от Закона за чужденците в Република България и е определен е срок за доброволно изпълнение на задължението за връщане от 14 дни, на основание чл.39б ал.1 от ЗЧРБ.

Жалбоподателят оспорва заповедта, като сочи, че липсват фактическите основания на чл.40 ал.1 т.6 и чл.44 ал.1 от ЗЧРБ, понеже са налице обстоятелства налагащи отсъствието ѝ от страната, свързани със здравословното ѝ състояние- заболяване „бронхиална астма“. Твърди, че е уязвимо лице, съгласно разпоредбата на чл.8 от КЗПЧ и административният орган не е отчел смегчаващите вината обстоятелства и субективната индивидуалност на казуса, а именно жалбоподателката е родена в България и е с родители, които са български граждани.

В открито съдебно заседание, жалбоподателят не се явява лично. От упълномощен процесуален представител- адв.П. е депозирано становище, в което се поддържа жалбата и се сочат основания за незаконосъобразност на акта и противоречието му с целта на закона. Счита, че не са налице основания за прилагане на процесната ПАМ и по изложените аргументи отправя искане за нейната отмяна и присъждане на разноските по делото.

Ответната страна– Директор на ОД на МВР– Шумен, чрез процесуалния си представител гл.юрисконсулт И.С., оспорва жалбата, като изразява становище, че административният акт е издаден от компетентен орган, в кръга на правомощията му, при липса на допуснати съществени нарушения в хода на производството. Релевира доводи за материална законосъобразност на ЗППАМ, като сочи, че жалбоподателката няма изградени трайни семейни и социални връзки с България, като нейните родители също не са посещавали последните години страната. Няма доказателства здравословното ѝ състояние да пречи на пребиваването ѝ в България. Въз основа на изложените съображения моли за решение, с което жалбата да бъде отхвърлена. Претендира присъждане на разноски.

Съдът като съобрази аргументите изложени от страните, събраните по делото доказателства, обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното:

С. Л. е родена на [дата]. в Република България, с родители, които са български граждани, но не е предприела правни действия за придобиване на българско гражданство. Същата е гражданин на Република Турция и от 2020г. е с разрешено постоянно пребиваване в Република България на осн.чл.25 ал.1 т.9 от ЗЧРБ.

Със съобщение изх.№ 37200-8264/05.04.2024г., връчено на 12.04.2024г., жалбпоподателката била уведомена, на осн.чл.26 ал.1 от АПК, че започва производство за налагане на ПАМ за отнемане на правото на постоянно пребиваване в страната, като ѝ е дадена възможност да представи възражения и доказателства по образуваното производство. Били депозирани обяснения, в които Л. С. посочва, че ѝ е известно условието да не отсъства от страната за повече от 12 последователни месеца, но по лекарска забрана свързана със заболяване от астма, било рисковано да пътува. Представени били медицински документи от лечебно заведение в Република Турция. С Предложение № 372р-8696 от 22.04.2024г., изготвено от разпитания по делото свидетел заемащ длъжността Началник група Миграция при ОД на МВР ст.инспектор И. П., било предложено по отношение на лицето да бъде наложена ПАМ, предвид наличието на предпоставки по чл.40 ал.1 т.6 от ЗЧРБ.

С оспорената в настоящото производство Заповед № 372-з-1375/24.04.2024г. на Директор на ОД на МВР- Шумен, е постановено отнемане на правото на постоянно пребиваване в Република България на Л. С., на основание чл.40 ал.1 т.6 и чл.44 ал.1 от Закона за чужденците в Република България, като е определен е срок за доброволно изпълнение на задължението за връщане от 14 дни, на основание чл.39б ал.1 от ЗЧРБ. В мотивите към заповедта е посочено, че при извършената, във връзка с чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ, справка в АИС "Граничен контрол" се установило, че Л. С. не е пребивавала на територията на Република България за период, по-голям от 12 последователни месеца и че за времето от 01.01.2020г. до 03.04.2024г., общият ѝ престой е около 29 дни. Прието е, че това показва, че лицето не се е установило трайно в Република България и е основание за отнемане на постоянното пребиваване, съгласно чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ. От данните по преписката е установено, че Л. С. живее постоянно в Република Турция, сочените от нея писмени доказателства за отсъствието ѝ не са относими и лицето не принадлежи към категорията на уязвимите лица, като няма производство по ЗУБ.

Прието е също, че отнемането на правото на пребиваване не създава непреодолими пречки то да бъде получено отново, спазвайки изискванията на ЗЧРБ и че турските граждани може да влизат и с краткосрочни визи в страната без пречки.

По делото са представени и приети като доказателства писмени документи, които са част от административната преписка и представени от жалбоподателката- копие от издаденото разрешение за пребиваване № ********* от 14.10.2020г., валидно до 06.09.2024г./л. 14/, издадено с правно основание- чл. 25 ал. 1 т. 9 от ЗЧРБ, както и паспорт издаден от Република Турция, Справка за чужденец– АИС БДС и Справка за пътуване на лице– чужд гражданин, в която са отразени влизанията и излизанията от територията на Република България на жалбоподателката за периода от 01.01.2020г. до 03.04.2024г./л.36/. От справката е видно, че за този период, малко повече от 4 години, са регистрирани 5 влизания на територията на страната и четири излизания, като общият брой дни, през които жалбоподателката е пребивавала в Република България, според регистрираните влизания и излизания в страната, възлиза на 29/двадесет и девет/ дни. От същата справка се установява, че най-дългите престои на жалбоподателката на територията на Република България са били един път за период от 18 дни, два пъти за периоди от по 4- 5 дни, вкл. дните на влизане и на излизане от страната, като във всички останали случаи престоите са били от по 3 дни. За периода от 22.10.2021г. до 21.06.2023г. е налице отсъствие от страната, както и от други държави-членки на ЕС.

По делото от жалбоподателя са представени и са приети като доказателства Доклади на пациент, издаден на Л. С. от Университетски Болници „Хаджеттепе“ на турски език и в превод на български език, от които се установява, че жалбоподателката е с поставена диагноза на 13.04.2004г. „бронхиална астма“. Няма данни да е била хоспитализирана. Видно от доклад за прием на лекарства от Университет за здравни науки от 22.03.2024г. ѝ е назначено лечение с медикаменти за диагноза астма с алергичен произход за период от две години. Тези доказателства са били представени и в хода на административното производство и са съобразени при издаване на оспорения административен акт.

Изложената фактическа обстановка съдът прие за установена въз основа на всички събрани в хода на съдебното дирене годни, относими и допустими доказателства. Същата се подкрепя от приобщените доказателства, представляващи административната преписка по издаване на акта. Въз основа на тази фактическа обстановка, съдът формира следните правни изводи:

Предмет на оспорване е Заповед за налагане на принудителни административни мерки, която е индивидуален административен акт и съгласно разпоредбата на чл.46 ал.1 от ЗЧРБ, във връзка с чл.44 ал.1 от с.з., може да се обжалва при условията и по реда на АПК, от което следва, че подлежи на обжалване и съдебен контрол в рамките на общия 14-дневен срок, регламентиран в чл.149 ал.1 от АПК. Оспорването е направено от лице с правен интерес– адресат на акта, за когото същият е породил неблагоприятни правни последици.

Жалбата срещу ПАМ е депозирана в срока по чл.149 ал.1 от АПК и е процесуално допустима. Процесната заповед за налагане на принудителна административна мярка "Отнемане правото на пребиваване на чужденец в Република България", по отношение на жалбоподателката е издадена на 24.04.2024г., като същата е връчена на 08.05.2024г., срещу подпис на лицето. Жалбата против Заповедта е подадена до Административен съд– Шумен чрез пълномощник на 16.05.2024г. или в рамките на законоустановения срок за обжалване. Съдът не споделя направеното възражение от ответната страна, че жалбата е недопустима като просрочена, предвид узнаването за издадения акт на 30.04.2024г., когато на адреса на жалбоподателката в [населено място] е било връчено съобщение изх.№ 372000- 10117 на Началник група „Миграция“. Видно от текста на съобщението, приложено на стр.30 от делото, Л. С. е уведомена, че с издадена ПАМ ѝ е отнето правото на постоянно пребиваване в РБ, понеже е установено отсъствието ѝ от територията на страната за период от 12 последователни месеца. Посочено е пред кой орган и съд подлежи на обжалване заповедта. Към тази дата със Закона за изменение и допълнение на АПК обнародван в ДВ, бр.77 от 2018г. е отменена и не действа разпоредбата на чл.61 ал.2 от АПК, която предвижда възможността съобщаването на административния акт да се извърши чрез отправяне на писмено съобщение, включително чрез електронна поща или факс, ако страната е посочила такива. Към настоящия момент административният акт се съобщава по реда на чл.18а в тридневен срок от издаването му на всички заинтересовани лица. В случая, видно от съдържанието му, изпратеното съобщение представлява извадка от постановения административен акт, като с получаването му не може да се приеме, че е дадена възможност на жалбоподателката да се запознае с мотивите на същия в тяхната цялост. Поради което, съдът намира, че за жалбоподателя не е започнал да тече срокът за обжалване на акта до датата на надлежното му връчване на 08.05.2024г., поради което жалбата е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно разпоредбата на чл.168 ал.1 от АПК, съдът следва да се произнесе по законосъобразността на обжалвания административен акт към момента на издаването му, като проверява дали е издаден от компетентен орган и в съответната форма, спазени ли са процесуалноправните и материално правните разпоредби по издаването му и съобразен ли е с целта, която преследва законът. Преценявайки фактическите обстоятелства, релевантни за правния спор, както и след проверка на административния акт, съобразно критериите, визирани в разпоредбата на чл.146 от АПК, административният съд приема жалбата за неоснователна, по следните съображения:

При извършена служебна проверка за законосъобразност на оспорената заповед, с която се налага принудителна административна мярка по чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ, във връзка с чл.18, ал.1, т.15 от Правилника за устройството и дейността на МВР, настоящият съдебен състав констатира, че тя е издадена от законово оправомощен по силата на чл.44, ал.1 от Закона за чужденците в Република България/ЗЧРБ/, компетентен орган– Директор на ОД на МВР– Шумен, /съгласно Заповед № 372з-1353/24.04.2024г. за възлагане на задължения на стр.62/т. е. издадена е от административен орган, материално и териториално компетентен да издава заповеди за налагане на принудителна административна мярка– отнемане на правото на пребиваване на чужденец в Република България.

Съгласно на чл.44, ал.2 от ЗЧРБ, компетентните органи следва да отчитат посочените в тази разпоредба кумулативно изискуеми се предпоставки, обуславящи налагането на принудителните административни мерки, а именно продължителността на пребиваване на чужденеца на територията на Република България, категориите уязвими лица, наличието на производства по Закона за убежището и бежанците/ЗУБ/ или производства за подновяване на разрешение за пребиваване или друго разрешение, предоставящо право на пребиваване, семейното му положение, както и съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата по произход на лицето. Съдът намира, че преди налагането на принудителната административна мярка с оспорената заповед, административният орган е изследвал тези предпоставки и това изрично е посочено и в мотивите към заповедта. Предвид горното, настоящият съдебен състав намира, че органът е издал заповедта, след като е изяснил всички факти и обстоятелства от значение за случая и в случая не са налице нарушения на административно-производствените правила, т. е. по отношение на оспорената заповед не е налице отменителното основание по чл.146, т.3 от АПК. По тези съображения настоящият съдебен състав намира за неоснователно и оплакването в жалбата, поддържано както в съдебно заседание, така и в депозираната писмена защита, че административният орган не е обсъдил в цялост административната преписка, както и всички относими към случая факти и доказателства и че е постановил заповедта си при неизяснена фактическа обстановка и при дискриминационен метод.

По отношение материалната законосъобразност на оспорената заповед, съдът намира следното:

Съгласно разпоредбата на чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ, отнемане на правото на пребиваване на чужденец в Република България се налага, когато се установи, че чужденецът, получил разрешение за дългосрочно или постоянно пребиваване, е отсъствал от територията на държавите- членки на Европейския съюз, за период от 12 последователни месеца, освен в случаите на обявено извънредно положение или на разрешено постоянно пребиваване по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13, 16 и чл. 25 г, както и по отношение на членове на семейство на лице по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13 и 16 за срока на обявено извънредно положение не се счита за отсъствие отсъствието на чужденеца, получил разрешение за дългосрочно или постоянно пребиваване, от територията на държавите– членки на Европейския съюз, за период от 12 последователни месеца. Аналогично, с разпоредбата на чл. 9, § 1, буква "в" от Директива 2003/109/ЕО е регламентирано, че чужденецът губи правото си на статут на дългосрочно пребиваващ при отсъствието от територията на общността за период от 12 последователни месеца. От събраните по делото доказателства е безспорно, а не се твърди друго от жалбоподателката Л. С., че за релевантния период от 01.01.2020г. до 30.04.2024г. тя е отсъствала от територията на Република България, както и от територията на другите държави– членки на Европейския съюз, за по-голям период от законово изискуемия, за който може да бъде санкционирана с отнемане на правото на постоянно пребиваване.

С последните две предложения на нормата на чл.40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ законодателят е посочил случаите, при които е изключено прилагането на принудителна административна мярка– отнемане правото на постоянно пребиваване на чужденец от Р. България поради отсъствие за период, по-дълъг от 12 последователни месеца, като в конкретния случай, нито една от посочените хипотези на изключение, не е налице.

Анализът на нормата на чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ категорично сочи, че изискването за пребиваване в Р. България или друга държава– член на ЕС, е свързано императивно с точно определен срок от време, а при наличните и безспорни данни по делото за отсъствията на жалбоподателката от територията на страната ни или на друга държава– членка на ЕС, е установено, че същата не е спазила това императивно изискване на закона. При това положение административният орган действа в условията на обвързана компетентност и след като провери наличието на условията и предпоставките, визирани в правната норма, е длъжен да действа по нормативно предписания му начин. Като е съобразил изложеното по-горе и всички посочени обстоятелства, Директорът на ОДМВР– Шумен правилно и в изпълнение на законовите разпоредби е отнел правото на постоянно пребиваване в Република България на жалбоподателката.

На следващо място, предвид доводите, изложени в депозирана писмена защита от процесуалния представител на жалбоподателя, че наложената принудителна мярка е в противоречие с нормата на чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ, следва да се посочи, че съгласно тази разпоредба, при налагане на принудителните административни мерки компетентните органи отчитат продължителността на пребиваване на чужденеца на територията на Република България, категориите уязвими лица, наличието на производства по Закона за убежището и бежанците или производства за подновяване на разрешение за пребиваване или друго разрешение, предоставящо право на пребиваване, семейното му положение, както и съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата по произход на лицето. Видно е от подробните мотиви към оспорената заповед, че това е сторено в конкретния случай и всички тези обстоятелства, които имат значение относно съществуването или несъществуването на трайни връзки със страната, са анализирани, отчетени и взети предвид при постановяването на административния акт. По делото не се установява жалбоподателката да има изградени семейни, социални и културни връзки в България и същата не е уязвимо лице по смисъла на §1, т.4б от ДР на ЗЧРБ, като по отношение на нея няма образувани производства по реда на Закона за убежището и бежанците.

На последно място, при анализа на фактите по настоящото производство следва да се вземе предвид и разпоредбата на чл.8 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи/КЗПЧОС/, доколкото основните доводи в представената писмена защита са в насока, че оспорената заповед противоречи на тази норма. Съгласно цитираната норма, която е част от вътрешното право, на основание чл.5, ал.4 от Конституцията на Р. България и има предимство пред нормите на вътрешното право, които ѝ противоречат, всеки има право на зачитане на неговия личен и семеен живот. В § 2 на чл.8 от Конвенцията изчерпателно са регламентирани основанията, на които това право може да бъде ограничено, с оглед охраната на интереси с приоритетна значимост – намесата на държавните власти в ползването на правото на зачитане на личния и семейния живот е недопустима, освен в случаите предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите, т. е. намесата в личния и семейния живот е допустима и правомерна само, когато предвиденото в закона основание за налагане на ПАМ е в кумулативна даденост с наличие на някоя от изчерпателно предвидените в чл. 8, ал. 2 от КЗПЧОС предпоставки.

Съдът в настоящия състав намира, че наложената принудителна административна мярка с оспорената заповед не е в противоречие с разпоредбата на чл.8 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, както и намира, че това е така, тъй като с така издадената заповед за налагане на ПАМ– "Отнемане правото на пребиваване на чужденец в Република България", по никакъв начин не се нарушава правото на семеен живот на жалбоподателката, за чието семейството е установено, че живее постоянно в Република Турция. От горното следва, че така наложената ПАМ няма да ограничи или попречи на нейните лични отношения и контакти с други нейни роднини, и нарушаване на семейни връзки и социални контакти, доколкото жалбоподателката няма такива в Република България.

Съдът не споделя доводите, поддържани в жалбата, за наличието на сериозни здравословни проблеми, които представлявали факти, с които административният орган не се е съобразил при постановяване на своя акт. Според настоящия съдебен състав, представените медицински документи не доказват невъзможност, поради наличието на сериозни здравословни проблеми, Л. С. да пребивава в Република България през законовия период от последователни 12 месеца. Поставената ѝ диагноза е от преди двадесет години или преди придобития статут на постоянно пребиваваща. От втория документ, който е издаден непосредствено преди оспорената ПАМ, става ясно, че по отношение на заболяването е налице поддържаща медицинска терапия, назначена за следващите две години. Медицинските документи по никакъв начин не може да установят и докажат невъзможност за жалбоподателката да пътува и да пребивава за някакъв период от време Република България. Твърденията, че е бил налице риск за нея през периода от пандемия от Ковид-19 се опровергават от предприетите кратки посещения в страната именно през 2020г. и 2021г.

В рамките на съдебното производство жалбоподателят имаше възможност да ангажира доказателства, установяващи факти и обстоятелства, различни от тези, които са приети за установени от административния орган. Такива не бяха представени.

В контекста на горното и съобразно установеното от фактическа страна, съдът приема, че оспорената заповед е съобразена с материалния закон и неговата цел. Събраните по преписката и ангажираните пред съда доказателства сочат наличието на всички елементи от фактическия състав, съставляващ основание за прилагане на принудителната административна мярка, като преценката на административния орган е формирана при цялостно изясняване на фактите и липса на процесуални нарушения, поради което оспорената заповед е законосъобразна, а подадената срещу нея жалба като неоснователна следва да бъде отхвърлена. В този смисъл е и практиката на ВАС- Решение № 12265 от 11.12.2023г. на ВАС по адм. д. № 7245/2023 г., IV о. и др.

С оглед изхода от спора и поради своевременното искане за присъждане на разноски от процесуалния представител на ответника, на основание чл.143, ал.3 от АПК жалбоподателят дължи заплащане на разноските по делото. Съдът като съобрази характера на спора, разпоредбата на чл.78, ал.8 от ГПК, във вр. с чл.37 от Закона за правната помощ и чл.24 от Наредбата за заплащането на правната помощ, намира, че в полза на държавното учреждение ОД на МВР- [населено място] (в чиято структура е Директор на ОДМВР– Шумен, следва да се присъдят разноски, представляващи юрисконсултско възнаграждение в размер на 80 лева.

Водим от горното Шуменският административен съд

Р Е Ш И :

ОТХВЪРЛЯ оспорването по жалба на Л. С. с [ЕГН], гражданка на Република Турция, с адрес в [населено място], общ.Каолиново, обл.Шумен срещу Заповед № 372-з-1375/24.04.2024г. на Директор на ОД на МВР- Шумен, с която е постановено отнемане на правото ѝ на постоянно пребиваване в Република България, на основание чл.40 ал.1 т.6 и чл.44 ал.1 от Закона за чужденците в Република България и е определен е срок за доброволно изпълнение на задължението за връщане от 14 дни, на основание чл.39б ал.1 от ЗЧРБ.

ОСЪЖДА Л. С. с [ЕГН], гражданка на Република Турция, с адрес в [населено място], общ.Каолиново, да заплати на ОД на МВР– [населено място] сума в размер на 80 (осемдесет) лева разноски по делото.

Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния административен съд на Република България, в 14/четиринадесет/ - дневен срок от съобщаването или връчването му на страните.

Препис от решението, на основание чл. 138, ал. 3, във вр. с чл. 137, ал. 1 от АПК, да се изпрати или връчи на страните по делото.