№ 2833
гр. София, 09.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на петнадесети април през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Албена Александрова
Членове:Петър Ив. Минчев
Анна Кофинова
при участието на секретаря ПОЛИНА В. ВАСИЛЕВА
като разгледа докладваното от Петър Ив. Минчев Въззивно гражданско дело
№ 20241100509873 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК
С решение № 3723 от 29.02.2024г., постановено по гр.д. № 57512/2022г. по описа на
СРС, 39-ти състав, е отхвърлен предявеният от Р. Ж. Б. срещу „Юробанк България“ АД иск с
правно основание чл. 270, ал. 2 ГПК за прогласяване нищожността на решение № 1689 от
20.10.2015г., постановено по т.д. № 2424/2013г. по описа на СГС, ТО, VI-2 състав. Със
същото решение Р. Ж. Б. е осъден да заплати на „Юробанк България“ АД на основание чл.
78, ал. 3 ГПК сумата от 1200 лева, представляваща сторените по делото разноски.
С решение № 7443 от 23.04.2024г., постановено по гр.д. № 57512/2022г. по описа на
СРС, 39-ти състав, е оставена без уважение молбата на Р. Ж. Б. за допълване на решението от
29.02.2024г. Със същото решение /с характер на определение в тази му част/ е оставена без
уважение и молбата на Р. Ж. Б. за изменение на решението от 29.02.2024г. в частта за
разноските.
Срещу решение № 3723 от 29.02.2024г. в частта, с която е отхвърлен предявеният иск
с правно основание чл. 270, ал. 2 ГПК за пригласяване нищожността на решение № 1689 от
20.10.2015г., постановено по т.д. № 2424/2013г. по описа на СГС, ТО, VI-2 състав, в частта
относно присъдените с него съдебни разноски, е подадена в срок въззивна жалба от Р. Ж. Б..
Жалбоподателят твърди, че атакуваното чрез иска решение на СГС, ТО в частта за
разноските е постановено извън правораздавателната власт на съда, тъй като с него съдът
бил присъдил разноски, сторени в различно заповедно производство, а не в това, по което е
1
издадена заповедта за изпълнение предмет на установителните искове по реда на чл. 422, ал.
1 ГПК /в частта относно произнасянето по установителните искове решението не се
оспорва/. Въззивникът сочи, че по ч.гр.д. № 36219/2012г. по описа на СРС, ГО, 66-ти състав,
била издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК срещу него, както и срещу
солидарните длъжници „Рос Паркет“ ЕООД, „Вип Паркет“ ЕООД, Рос Инвестмънт“ ЕООД,
„Евро Паркет“ ЕООД и „Лукс Паркет“ ЕООД в полза на „Банка Пиреос България“ АД за
сумата от 206 840,76 евро – главница по договор за кредит № 033/2007г., ведно със законната
лихва считано от 26.07.2012г. до изплащане на вземането, сумата от 1758,19 евро,
представляваща възнаградителна лихва за периода от 15.04.2012г. до 25.07.2012г., сумата от
246,80 евро – мораторна лихва за периода от 15.06.2012г. до 25.07.2012г., сумата от 775,98
евро – такса за периода от 09.01.2012г. до 25.07.2012г., сумата от 285 лева – нотариални
такси, сумата от 8322,74 лева – разноски за държавна такса и сумата от 4611,37 лева –
юрисконсултско възнаграждение. За установяване на вземанията по тази заповед за
изпълнение било образувано т.д. № 2424/2013г. по описа на СГС, ТО, VI-2 състав.
Паралелно с това било образувано и друго заповедно производство между същите
страни, а именно ч.гр.д. № 38218/2012г. по описа на СРС, 75-ти състав, по което също била
издадена заповед за изпълнение, но за вземания по друг договор за кредит – договор №
032/2007г. Вземанията по тази заповед за изпълнение били предмет на установяване по реда
на чл. 422, ал. 1 ГПК по т.д. № 2101/2013г. по описа на СГС, ТО, VI-7 състав.
С оспорваното по исков ред решение Софийският градски съд правилно бил посочил,
че се произнася относно вземанията по заповедта за изпълнение, издадена по ч.гр.д. №
36219/2012г. по описа на СРС, ГО, 66-ти състав /които били предмет на исковете/, но
независимо от това съдът не бил присъдил разноските, сторени в това заповедно
производство, а по другото такова - ч.гр.д. № 38218/2012г. по описа на СРС, 75-ти състав –
което нямало връзка с предмета на делото. С оглед на това въззивникът счита, че съдът се е
произнесъл извън своята правораздавателна власт, като бил присъдил разноски, сторени в
друго заповедно производство, което било напълно различно от това, във връзка с което се
водил процесът. От друга страна съдът нямал основание да се произнася по каквито и да
било разноски в заповедните производства, тъй като те вече били присъдени с издадените
заповеди за изпълнение. Също така била налице абсолютна неразбираемост на
постановеното решение в частта за разноските, като неговият смисъл не могъл да бъде
изведен дори чрез неговото тълкуване. Моли съдът да отмени първоинстанционното
решение в обжалваната част и да постанови друго, с което да прогласи нищожността на
решението на СГС в частта относно присъдените разноски. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника
„Юробанк България“ АД, в който са развити съображения за неоснователност на въззивната
жалба. Ответникът поддържа, че съдебното решението е нищожно, когато е постановено от
лице без съдийска правоспособност или от едноличен съдия вместо от съдебен състав,
каквито хипотези не били налице. Сочи, че волята на съда в процесното решение била
напълно ясна и конкретна, като съдът се бил произнесъл по разноските по заповедта за
2
изпълнение, издадена по ч.гр.д. № 36219/2012г. по описа на СРС, ГО, 66-ти състав. В никоя
част от оспорваното решение съдът не бил обсъждал вземанията по заповедта за
изпълнение, издадена по ч.гр.д. № 38218/2012г. по описа на СРС, 75-ти състав и не се бил
произнасял по тях, включително по разноските. Ответникът признава, че бил допуснал
техническа грешка в исковата си молба, с която бил претендирал вземанията по ч.гр.д. №
36219/2012г. по описа на СРС, ГО, 66-ти състав, но по отношение на разноските в исковата
молба неправилно било посочено ч.гр.д. № 38218/2012г. по описа на СРС, 75-ти състав. Тази
техническа грешка, обаче, не била рефлектирала върху съдебния акт, с който съдът се бил
произнесъл само относно вземанията и разноските по заповедта за изпълнение, издадена по
ч.гр.д. № 36219/2012г. по описа на СРС, ГО, 66-ти състав. Сочи, че съдът в производството
по чл. 422, ал. 1 ГПК бил длъжен да се произнесе и по разноските в заповедното
производство, както и че евентуалните оплаквания на ищеца относно разноските следвало
да бъдат релевирани по реда и в срока по чл. 248 ГПК. Моли съда да потвърди обжалваното
решение. Претендира разноски.
В законоустановения срок е постъпила и въззивна жалба, подадена от Р. Ж. Б. срещу
постановеното по реда на чл. 250 ГПК решение № 7443 от 23.04.2024г., по гр.д. №
57512/2022г. по описа на СРС, 39-ти състав, с което е оставена без уважение молбата на
жалбоподателя за допълване на решението от 29.02.2024г. С нея въззивникът преповтаря
оплакванията си, изложени във въззивната жалба срещу основното решение и сочи, че
неправилно първоинстанционния съд бил отказал да се произнесе по всички наведени от
него доводи за нищожност на решението, включително по отношение на твърдението му, че
същото било нищожно поради пълна неразбираемост на мотивите в частта за разноските,
която била непреодолима чрез тълкуване. Сочи, че с исковата си молба по т.д. № 2424/2013г.
по описа на СГС, ТO, VI – 2 състав „Юробанк България“ АД била поискала потвърждаване
на разноски в заповедното производство в общ размер на 12 934,11 лева, но било посочено,
че същите са дължими по ч.гр.д. № 36218/2012г. по описа на СРС, 75-ти състав, в което били
присъдени разноски в размер на 11 157,22 лева. С осъдителния диспозитив на решението
били присъдени разноски без изобщо да е поискано присъждането им и без да е посочено по
кой номер на дело са сторени. С оглед на това волята на съда била напълно неразбираема и
съдът бил излязъл извън пределите на своята правораздавателна власт като бил присъдил
непоискани разноски. От същите пороци страдал и осъдителният диспозитив за присъдените
разноски в исковото производство по реда на чл. 422 ГПК, тъй като с исковата молба било
поискано единствено дружеството „Рос Паркет“ ЕООД да бъде осъдено да заплати на ищеца
разноски за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение, но с постановеното решение
съдът бил осъдил всички ответници, включително жалбоподателя Р. Ж. Б., да заплатят
разноските солидарно, каквото осъждане не било поискано. От друга страна самото
осъждане на „Рос Паркет“ ЕООД било неразбираемо, тъй като съдът бил присъдил само част
от претендираните разноски, но липсвал отхвърлителен диспозитив за останалите. Моли
съдът да отмени решението.
В тази въззивна жалба е инкорпорирана и частна жалба срещу решение № 7443 от
3
23.04.2024г. в частта му /с характер на определение/, с което е оставено без уважение
искането на жалбоподателя за изменение на първоинстанционното решение в частта за
разноските. Сочи, че съдът неправилно и необосновано бил отхвърлил възражението му за
прекомерност на разноските на ответника, като не бил обсъдил обстоятелствата, на които
жалбоподателят се бил позовал, за да обоснове прекомерността, както и практиката на СЕС.
Съдът не бил взел предвид факта, че не бил представен договор за правна защита и
съдействие, а единствено фактура и преводно нареждане, поради което разноските били
недоказани. Моли въззивния съд да отмени решението в тази част и да допусне изменение
на първоинстанционното решение в частта за разноските.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника
„Юробанк България“ ЕАД, с който същата се оспорва като неоснователна. Изложени са
твърдения, че не били налице предпоставките на чл. 250 ГПК, тъй като се касаело за
произволни тълкувания и голословни твърдения и възражения, които били изложени пред
първоинстанционния съд и последният ги бил счел за неоснователни. Моли съда да
потвърди решението.
По отношение на инкорпорираната жалба по чл. 248, ал. 3 ГПК въззиваемата страна
сочи, че съдът правилно бил определил дължимия размер на адвокатското възнаграждение с
оглед проведените четири открити съдебни заседания по делото и крайния изход от спора.
Моли съда да остави жалбата без уважение.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, и взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
По въззивната жалба срещу основното решение от 29.02.2024г.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и
допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални
норми.
Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща
към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите в жалбата е
необходимо да се добави и следното:
Нищожното решение, за разлика от недопустимото, не е годно да породи правни
последици, ето защо това е единственият порок, който освен по пътя на обжалването може
да се релевира чрез възражение или по исков ред безсрочно - чл. 270 ал. 2 ГПК. Исковият ред
е самостоятелна форма на защита и може да бъде реализирана след като инстанционният ред
за разглеждане на спора е изчерпан. При обжалване въззивната и касационната инстанция са
длъжни да следят служебно за валидността на решението, но когато този порок не е
констатиран и не е отстранен /съответно когато актът не подлежи на инстанционен контрол/,
4
поради необходимостта правният спор да се разреши с валиден съдебен акт, ГПК предвижда
възможност за предявяване на иск за прогласяване на нищожността, безсрочно. Искът е
установителен и неоценяем. При липса на специална разпоредба, която да изключва общите
правила за подсъдността, важат разпоредбите на чл. 103 и 104 ГПК. Искът е родово
подсъден на районния съд, независимо от това дали се иска прогласяване нищожност на акт
на районен, въззивен или касационен съд. Разпоредбата на чл. 270 ал. 1 ГПК определя
правомощията на въззивния съд при релевирана или констатирана нищожност на
първоинстанционното решение при обжалването му, но не определя подсъдността на иска
по чл. 270 ал. 2 ГПК /в този смисъл Решение № 123 от 04.04.2012 г. по гр. д. № 777/2011 г., Г.
К., І г. о. на ВКС/. Искът по чл. 270, ал. 2 ГПК е приложим по отношение на всички видове
съдебни актове, които създават привидност за валидна правораздавателна воля. Интересът
на ищеца следва от обстоятелството, че атакуваният съдебен акт създава привидност за
формирана воля на правораздавателен орган със съществени неблагоприятни последици за
лицето, от което трябва да бъдат изпълнени /в този смисъл Определение № 64 от
23.01.2015г., постановено по ч.гр.д. № 141/2015г. на ВКС, IV г.о., ГК/.
В конкретната хипотеза правният интерес произтича от обстоятелството, че с
атакуваното решение ищецът в настоящото производство Р. Ж. Б. е осъден да заплати на
ответника „Юробанк България“ АД разноски в заповедното и исковото производство, и след
неговото стабилизиране решението е добило изпълнителна сила, която ищецът е задължен
да търпи.
Също така между страните няма спор и от събраните от първоинстанционния съд
писмени доказателства /заверени преписи от постановените съдебни актове/ се установява,
че атакуваното решение № 1689 от 20.10.2015г., постановено по т.д. № 2424/2013г. по описа
на СГС, ТО, VI-2 състав, е влязло в сила на 26.02.2020г., след като е потвърдено с решение
№ 2104 от 06.08.2018г., постановено по т.д. № 6551/2017г. по описа на САС, ТО, 5-ти състав,
и недопуснато до касационно обжалване с определение № 124 от 26.02.2020г., постановено
по т.д. № 1045/2019г. по описа на ВКС, I т.о., ТК. Следователно инстанционният ред за
оспорване валидността на решението е изчерпан. Развитото производство по поправка на
очевидна фактическа грешка в атакуваното решение е ирелевантно за допустимостта на иска
за прогласяване на неговата нищожност, доколкото двата процесуални способа касаят
различни видове пороци на съдебния акт. Освен това решение № 260664 от 07.11.2022г.,
постановено по т.д. № 2424/2013г. по описа на СГС, TO, VI-2, с което е оставено без
уважение искането на ищеца Р. Желязков Б. за поправка на очевидна фактическа грешка в
процесното решение, е потвърдено с решение № 646 от 24.10.2023г. по описа на САС, ТО,
13-ти състав, а последното не е допуснато до касационно обжалване с определение № 3185
от 29.11.2024г. постановено по т.д. № 1370/2024г. по описа на ВКС, I т.о., ТК.
Относно основанията за нищожност на решението, съдът намира следното.
Изведените от съдебната практика основания за нищожност на съдебния акт се
изразяват в постановяване от орган, който не е на длъжност, даваща му право да го издаде;
извън правораздавателната власт на съда; когато не е подписан от болшинството на
5
съдебния състав или не е съставен в писмена форма; при абсолютна неразбираемост волята
на съда, когато тя не може да бъде изведена и по пътя на тълкуването; когато повелява
изпълнение на нещо, което е неизпълнимо с оглед научните и технически постижения на
съвременната цивилизация или изпълнение на действие, което съставлява престъпление и
изобщо, ако е несъвместимо с основите на нашия правопорядък /в този смисъл са
разясненията, дадени с т. 8 от Постановление № 1 от 10.XI.1985 г., Пленум на ВС, Решение
№ 880 от 16.12.2009 г. на ВКС по гр. д. № 2697/2008 г., IV г. о., ГК, Решение № 361 от
7.05.2009 г. на ВКС по гр. д. № 706/2008 г., I г. о., ГК, Решение № 1188 от 19.11.2008 г. на
ВКС по гр. д. № 4694/2007 г., I г. о., ГК, мотивите към Тълкувателно решение 1/2011г. на
ОСГК на ВКС и др./.
При съобразяване формата и съдържанието на атакуваното решение № 1689 от
20.10.2015г., постановено по т.д. № 2424/2013г. по описа на СГС, ТО, VI-2 състав, съдът
намира, че същото е постановено в законоустановената писмена форма, от надлежен съдебен
състав и е подписано от всички членове на състава. Решението не повелява изпълнението на
нещо, несъвместимо с правопорядъка в държавата.
Относно поддържаните от въззивника оплаквания за нищожност на решението в
частта за разноските поради постановяването му извън правораздавателната власт на съда и
поради пълна непреодолима неразбираемост на мотивите, съдът намира следното.
В настоящото производство няма спор и от приетите от СРС преписи от съдебни
актове се установява, че на 02.10.2012г. е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 36219/2012г. по описа на
СРС, 66-ти състав, с която е разпоредено длъжниците „Виал-Паркет“ ЕООД, „Вип Паркет“
ЕООД, „Рос Инвестмънт“ ЕООД, „Евро Паркет“ ЕООД, „Лукс Паркет“ ЕООД и Р. Ж. Б., да
заплатят солидарно на кредитора „Банка Пиреос България“ АД сумата от 206 840,76 евро –
главница по договор за кредит № 033/2007г., ведно със законната лихва считано от
26.07.2012г. до изплащане на вземането, сумата от 1758,19 евро, представляваща
възнаградителна лихва за периода от 15.04.2012г. до 25.07.2012г., сумата от 246,80 евро –
мораторна лихва за периода от 15.06.2012г. до 25.07.2012г., сумата от 775,98 евро – такса за
периода от 09.01.2012г. до 25.07.2012г., сумата от 285 лева – нотариални такси, сумата от
8322,74 лева – разноски за държавна такса и сумата от 4611,37 лева – юрисконсултско
възнаграждение. Също така няма спор и от извършените вписвания в публичния ТРРЮЛНЦ
се установява, че на 19.11.2019г. е вписано преобразуване на „Банка Пиреос България“ АД
чрез вливане в „Юробанк България“ АД, като последната е универсален правоприемник на
кредитора в посоченото заповедно производство.
Също така от приетия от СРС препис от исковата молба по т.д. № 2424/2013г. по
описа на СГС, ТО, VI-2 състав се установява /и това не се оспорва от двете страни/, че
предмет на производството са искове по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване на
вземанията, за които е издадена описаната по-горе заповед за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 36219/2012г. по описа на
СРС, 66-ти състав.
6
Спорният между страните въпрос касае произнасянето на съда по разноските в
заповедното и исковото производство. В тази насока въззивният съд намира, че с
атакуваното решение са присъдени именно разноските, за които е издадена цитираната по-
горе заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 36219/2012г. по описа на СРС, 66-ти състав. Както в
мотивите на акта /стр. 5, абз. 3/, така и в неговия диспозитив /абз. 1, ред 21/ съдът изрично е
посочил, че се произнася именно по вземанията, за които е издадена тази заповед за
изпълнение, като същевременно съдът не е реферирал към заповедта за изпълнение,
издадена по ч.гр.д. № 36218/2012г. по описа на СРС, 75-ти състав, нито към която и да било
друга заповед. В мотивите си в частта за разноските /стр. 30/ съдът е посочил, че на
основание т. 12 от ТР № 4 от 18.06.2014г. по т.д. № 4/2014г., ОСГТК на ВКС, присъжда
разноски в заповедното производство съобразно изхода от спора в исковото такова, а
въпросът по кое заповедно производство е произнасянето е изяснен в мотивите на
решението по допустимостта на исковете /стр. 5 и 6/, в които съдът подробно е описал
процесуалните действия по приложеното към делото на СГС ч.гр.д. № 36219/2012г. по описа
на СРС, 66-ти състав /издаване на заповед за изпълнение, депозиране на възражения в срок,
спазване на срока по чл. 415, ал. 1 ГПК/, които са довели до разглеждането на предявените
установителни искове и тяхната процесуална допустимост.
Наред с това, в мотивите относно разноските съдът е посочил, че сторените от ищеца
„Банка Пиреос България“ АД /праводател на „Юробанк България“ АД/ разноски в
заповедното производство са в общ размер от 12 934,11 лева, която сума напълно
кореспондира с разноските, включени в заповедта за изпълнение по ч.гр.д. № 36219/2012г.
по описа на СРС, 66-ти състав, в размер на 8322,74 лева за държавна такса и 4611,37 лева за
юрисконсултско възнаграждение, или общо 12 934,11 лева. Именно тази сума съдът е
разпределил съобразно изхода от спора, като е присъдил част от нея на ищеца до размера от
11 968,80 лева поради частичното уважаване на исковете с оглед уваженото възражение за
прихващане. За сравнение, разноските включени в сочената от въззивника заповед за
изпълнение, издадена по ч.гр.д. № 36218/2012г. по описа на СРС, 75-ти състав, са в общ
размер от 11 157,22 лева.
Предвид изричното посочване на конкретната заповед за изпълнение в мотивите и
диспозитива на съдебния акт, както и при пълното съответствие на сумите по съдебното
решение с тези по заповедта за изпълнение, включително и разноските, съдът намира, че
правосъдната воля на съда в атакуваното решение е напълно ясна и не се нуждае от
тълкуване, още по-малко може да се приеме, че е налице пълна неразбираемост. Липсва и
твърдяното от въззивника произнасяне по разноски, сторени в различно заповедно
производство, доколкото съдът е разпределил отговорността за разноски именно в
заповедното производство по ч.гр.д. № 36219/2012г. по описа на СРС, 66-ти състав, както е
посочено в акта. Като допълнение следва да се уточни, че евентуалното присъждане на
разноски по друго дело не осъществява сочения от въззивника порок по постановяване на
решение извън правораздавателната власт на съда. Такъв порок би бил налице в случаите, в
които съдът се е произнесъл по спор, чието разрешаване не е включено изобщо в
7
компетентността на българските съдилища като правоприлагащи органи. Произнасянето по
съдебните разноски в гражданското съдопроизводство поначало е включено в
правораздавателна власт на българските граждански съдилища, поради което решението в
тази му част не е нищожно на това основание. В случай, че съдът се произнесе по разноски
сторени в друго производство, несвързано с разглежданите искове, актът му в тази част, в
зависимост от характера на нарушението, би могъл да бъде неправилен поради неправилна
преценка на съда кои разноски се включват в разпределянето с оглед изхода от спора, или
процесуално недопустим поради произнасяне извън предмета на спора, но не нищожен
поради липса на правораздавателна власт.
Неоснователно е и оплакването на въззивника за липса на основание за произнасяне
по разноските в заповедното производство, тъй като същите били присъдени със заповедта
за изпълнение и за тях бил издаден изпълнителен лист. Както е изяснено с цитираната и в
оспорвания акт т. 12 от Тълкувателно решение № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, съдът, който
разглежда иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл.415, ал.1 ГПК, следва да се произнесе
за дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство, като съобразно
изхода на спора разпредели отговорността за разноските както в исковото, така и в
заповедното производство. Това разрешение касае както хипотезите на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК, така и тези по чл. 417 ГПК. Незабавното изпълнение на
вземанията не оказва влияние върху факта, че заповедта за изпълнение не е влязла в сила,
нито върху задължението на съда да преразпредели отговорността за разноски в заповедното
производство съобразно основателността на предявените установителни искове.
Без значение за валидността на акта е и доводът на въззивника, че в исковата си
молба ищецът по посоченото търговско дело /ответник по настоящото/ бил посочил, че
претендира разноските в заповедното производство по ч.гр.д. № 36218/2012г. по описа на
СРС, 75-ти състав. При предявени искове за установяване на вземанията по една заповед за
изпълнение, съпроводени с искане за присъждане на разноски по друга, е налице
нередовност на исковата молба, която подлежи на отстраняване по реда на чл. 129, ал. 2
ГПК. Независимо дали тази нередовност е отстранена или не, обаче, изложените по-горе
разяснения, дадени с тълкувателното решение, задължават съда да се произнесе по
разноските сторени в същото заповедно производство, във връзка с което са предявените
установителните искове. Дори съдът да се е произнесъл по нередовна искова молба в частта
за разноските, това обстоятелство не води до нищожност на постановения акт.
Сходно е положението и по отношение на довода на въззивника, че с исковата молба,
по която съдът се е произнесъл, било поискано само един от ответниците да бъде осъден да
заплати дължимите разноски в исковото производство, а не всички ответници солидарно.
Дори съдът да е игнорирал подобно изрично искане на ищеца, постановеният от него
съдебен акт, с който е осъдил останалите ответници да заплатят разноските, би бил
процесуално недопустим поради произнасяне извън пределите на искането /плюс петитум/,
а не нищожен поради липса на правораздавателна власт на съда или поради неразбираемост
на мотивите.
8
Предвид гореизложеното съдът намира, че оспореното по реда на чл. 270, ал. 2 ГПК
решение не страда от пороци, водещи до неговата нищожност, и е правно валидно. Ето защо
първоинстанционното решение в обжалваната част, с която е отхвърлен предявеният от Р. Ж.
Б. иск за нищожност на решението в частта относно съдебните разноски, е правилно и
следва да бъде потвърдено в тази част.
По въззивната жалба срещу допълнителното решение от 23.04.2024г.
Обжалваното допълнително решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и
нарушение на императивни материални норми.
Както беше изяснено по-горе, съдебните актове не се подчиняват на основанията за
нищожност на правните сделки, уредени в чл. 26 ЗЗД, хипотезите на тяхната нищожност не
са законоустановени, а се извеждат от съдебната практика. Отделните възприети в
практиката пороци, водещи до нищожност на съдебния акт, не представляват отделни
искове в условията на обективно съединяване. Искът по чл. 270, ал. 2 ГПК е един и негов
предмет е правната валидност на атакувания съдебен акт, а развитите в исковата молба
различни доводи за неговата нищожност подлежат на разглеждане от съда в мотивите на
решението, като фактическите и правни изводи на съда по тях предпоставят крайния му
извод относно спорния предмет.
Видно от мотивите на първоинстанционното решение, съдът се е произнесъл по
всички пороци, водещи до нищожност на съдебния акт, като е констатирал, че нито един от
тях не е налице. На стр. 3, последен абзац, първоинстанционният съд е посочил, че
„решението е в писмена форма, мотивите и диспозитивът му са ясни и разбираеми, като е
подписано от председателя на постановилия го съдебен състав. В тази вързка не са налице
основания то да бъде прогласено за нищожно. Нито едно от посочените от ищеца основания
за порочност на решението не води до неговата нищожност.“ Следователно
първоинстанционният съд е разгледал всички сочени от ищеца пороци, водещи до
нищожност на атакуваното съдебно решение, в това число твърдяната липса на
правораздавателна власт на съда и твърдяната непоправима неразбираемост на акта.
Съображенията на въззивника, че първоинстанционният съд не е изложил конкретни
мотиви по неговите правни доводи, представляват оплаквания за необоснованост и
неправилност на основното решение, с което е отхвърлен искът по чл. 270, ал. 2 ГПК, а не
основание за неговото допълване от първоинстанционния съд. Евентуалната липса на
мотиви по конкретни правни доводи подлежи на коригиране от въззивния съд по реда на
инстанционния контрол, а не на допълване от първоинстанционния съд по реда на чл. 250
ГПК. Доколкото първоинстанционният съд се е произнесъл по предмета на предявения иск
така, както е заявен с исковата молба, липсва основание за допълване на решението и
правилно искането в тази насока е оставено без уважение.
По жалбата по реда на чл. 248, ал. 3 ГПК
Инкорпорираната във въззивната жалба срещу допълнителното решение от
23.04.2025г. жалба срещу определението на съда по реда на чл. 248 ГПК /съдържащо се в
9
същото решение/, с което първоинстанционният съд е оставил без уважение молбата на
жалбоподателя за изменение в частта за разноските на основното решение от 29.02.2024г., е
процесуално допустима. Същата е подадена в рамките на указания от съда двуседмичен
срок за обжалване от легитимирана страна – ищец по делото.
Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с молба за изменение на решението в частта
за разноските, подадена в срока по чл. 248, ал. 1 ГПК от ищеца в производството, който е
представил списък по чл. 80 ГПК. Ето защо обжалваният акт е процесуално допустим, а по
отношение на неговата правилност съдът намира следното.
На първо място неоснователно е оплакването на жалбоподателя, че сторените от
„Юробанк България“ АД разноски в първоинстанционното производство са недоказани
поради липса на представен договор за правна защита и съдействие. Както е изяснено с т. 1
от Тълкувателно решение № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС, договорът за правна защита и
съдействие е неформален, поради което не съществува правна пречка той да се съдържа и в
друг документ, включващ неговото съществено съдържание. В случая представената в
първоинстанционното производство /л. 205/ фактура № 1031 от 24.03.2023г., издадена от
Адвокатско дружество „Д. и Бъчваров“ на „Юробанк България“ АД носи подписите и на
двете страни, в нея е посочено, че е уговорена правна помощ по делото на СРС, уговореното
възнаграждение от 1200 лева с ДДС, както и начинът на плащането му – по банков път.
Следователно фактурата съдържа всички елементи от същественото съдържание на
договора за правна защита и съдействие и представянето на отделен такъв не се явява
необходимо. От представеното преводно нареждане пък се установява, че уговорената сума
от 1200 лева е платена от „Юробанк България“ АД на адвокатското дружество по
уговорения начин на 31.03.2023г. Следователно извършването на разхода е доказано от
ответника.
Неоснователно е и оплакването на жалбоподателя за прекомерност на присъдените
разноски. Макар първоинстанционният съд да не е съобразил тълкуванието, дадено с
Решение от 25.01.2024г. на СЕС по дело C-438/2022, като се е позовал на минимумите,
установени в Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, това
обстоятелство е ирелевантно за правилността на крайния извод на съда. Присъденият размер
на възнаграждението от 1200 лева не се явява прекомерен с оглед средното ниво на правна и
фактическа сложност на делото, релевираните от ищеца няколко пороци, водещи до
нищожност на съдебния акт, събраните писмени доказателства, проведените четири открити
съдебни заседания пред първоинстанционния съд, както и извършените от представителя на
ответника процесуални действия, включително с оглед развилото се впоследствие
производство по чл. 250 ГПК.
Предвид гореизложеното, съдържащото се в решението от 23.04.2024г. определение
по чл. 248 ГПК следва да бъде потвърдено.
По разноските във въззивното производство.
10
При този изход от спора, право на разноски има единствено въззиваемата страна
„Юробанк България“ АД. Същата е сторила разноски за адвокатско възнаграждение в размер
на 1000 лева, платени изцяло по банков път съгласно представения договор за правна защита
и съдействие и преводно нареждане. Възражението на въззивника, че с преводното
нареждане не се установявало плащането е неоснователно, доколкото същото съдържа
уникален регистрационен номер и дата на изпълнение на транзакцията. Възражението на
въззивника за прекомерност на адвокатското възнаграждение е основателно. Във въззивното
производство не е провеждано съдебно дирене, приключило е в едно открито съдебно
заседание и извършените от процесуалния представител на ответника действия се изразяват
в подаване на отговор на двете въззивни жалби и представителство в откритото заседание.
Като взе предвид тези обстоятелства съдът намира, че на въззиваемата страна следва да бъде
присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 600 лева.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 3723 от 29.02.2024г., постановено по гр.д. №
57512/2022г. по описа на СРС, 39-ти състав, в обжалваната част.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 7443 от 23.04.2024г., постановено по гр.д. №
57512/2022г. по описа на СРС, 39-ти състав, постановено по реда на чл. 250 ГПК и чл. 248
ГПК.
ОСЪЖДА Р. Ж. Б., с ЕГН: ****, с адрес: **********, да заплати на „Юробанк
България“ АД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.
„Околовръстен път“ № 260, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 600 лева,
представляваща разноски във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с касационна жалба пред Върховния
касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на
страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11