Р
Е Ш Е
Н И Е
№ ……........./.…..08.2020 г., гр. София
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав,
в публично съдебно заседание на осми юли през 2020 година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
ЧЛЕНОВЕ :
ЙОАНА ГЕНЖОВА
мл.съдия
КРИСТИНА ГЮРОВА
секретар Алина
Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело
номер 7098 по описа за 2019
година, и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258-273 от ГПК.
С решение № 12790 от 15.01.2019 г. постановено по гр.д. №
17822/2018 г.
на СРС, 61 състав, е признато
за установено по отношение на Д.П.Т. съществуването на
вземането на "Т.С." ЕАД за сумата 1003,16лв. цена на топлинна енергия, доставена
в обект, находящ се в гр. София, ж.к. „Овча купел“,
бл. ******, за периода от 01.12.2014г. до 30.4.2017г., ведно със законната
лихва, считано от 04.1.2018г., до изплащане на сумата, на основание чл. 422 вр. чл. 415 ГПК вр. чл. 79 ЗЗД,
за сумата 21,87лв. такса за дялово разпределение, ведно със законната лихва,
считано от 04.01.2018г., до изплащане на сумата, на основание чл. 422 вр. чл. 415 ГПК вр. чл. 79 ЗЗД,
за което е издадена заповед за изпълнение па парично задължение по чл. 410 ГПК
от 16.01.2018г. по ч.гр.д. № 518 по описа за 2018г. на Софийския районен съд,
като са отхвърлени иска с правно
основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ за разликата над уважения размер от
1003,16лв. до пълния предявен размер 1250,02лв., представляваща стойността на
доставена топлинна енергия за периода от 01.05.2014г.- 30.11.2014г., иска с
правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 86 ЗЗД за сумата
152,04лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата за цена на
топлинна енергия за периода от 15.11.2015г. до 11.12.2017г., иска с правно
основание чл. 422 ГПК вр. чл. 86 ЗЗД за сумата
5,53лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
главницата за такса за дялово разпределение, като неоснователни. Със същото
решение са отхвърлени изцяло предявените от "Т.С." ЕАД срещу Л.Б.Т.,
искове за установяване вземането на „Т.С.“ ЕАД за сумата 416,67лв. цена на
топлинна енергия, доставена в същото горепосочено жилище, за периода от
01.05.2014г. до 30.4.2017г., ведно със законната лихва, считано от 04.1.2018г.,
до изплащане на сумата, иска на основание чл. 422 вр.
чл. 415 ГПК вр. чл. 79 ЗЗД, за сумата 50,68лв. а
обезщетение за забава върху главницата за цена на топлинна енергия за периода
от 15.11.2015г. до 11.12.2017г., иска с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 86 ЗЗД за сумата 21,88лв. такса за дялово разпределение,
ведно със законната лихва, считано от 04.01.2018г., до изплащане на сумата, на
основание чл. 422 вр. чл. 415 ГПК вр.
чл. 79 ЗЗД, и иска за сумата 1,84лв. обезщетение за забава в размер на
законната лихва върху главницата за такса за дялово разпределение, на основание
чл. 422 вр. чл. 415 ГПК вр.
чл. 86 ЗЗД, за което е издадена заповед за изпълнение па парично задължение по
чл. 410 ГПК от 16.01.2018г. по ч.гр.д. № 518 по описа за 2018г. на Софийския
районен съд, като неоснователни.
С
решението първоинстанционният съд се е произнесъл и
по разноските, като е осъдил ответницата Д.П.Т. да заплати на ищеца разноски за
първоинстанционното и заповедното производство, и
съответно е осъдил ищеца да заплати на ответника Л.Б.Т. разноски за първоинстанционното
производство.
Това решение е обжалвано в срок от ищеца
“Т.С.” ЕАД в частите, в които предявените от дружеството искове срещу Л.Б.Т. са били отхвърлени изцяло и в частите, в
които предявените от дружеството искове срещу Д.П.Т. са били отхвърлени
частично, респ. и обусловената от това в част за разноските. Излагат се доводи
за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон относно
погасителната давност, тъй като следвало да се съобрази от съда, че предмет на
исковете са вземанията по издадената обща фактура от м.07.2015 г., за периода
м.05.2014-м.04.2015 г., изискуемостта на която настъпила на 15.09.2014 г. и се
отнася за ТЕ за исковия период и към подаване на заявлението по чл.410 от ГПК
давността не е изтекла. Сочи и несъобразяване с приложимите към исковия период
Общи условия на ищеца за продажба на ТЕ за битови нужди на потребители в София
от 2008 г. според които върху неплатените в срок месечни задължения зе дължи лихва за забава след изтичане на 30 дни от месеца,
за който се дължи цената на топлинна енергия /ТЕ/. По исковете срещу ответника Л.Б.Т. възразява, че по делото има доказаелсва той да е собственик на топлоснабдения
имот през процесния период, респ. има учредено вещно
право на ползване, и като етажен собственик има задължения към ищеца,
независимо дали реалноползва жилището или не. Моли да
се уважи въззивната жалба, като се отмени решението в обжалваните част, вкл. и
в частта за разноските, като исковете се уважат в пълен размер, прави и искане
за разноски.
Ответниците Л.Б.Т. и Д.П.Т. оспорва жалбата с писмен отговор чрез
пълномощник адв. И.Д. като считат решението в
обжалваните части за правилно, доколкото няма по делото доказателства Л.Б.Т. да е собственик на 1/ 4 ид.ч.
от процесното жилище, и правилно е приложен института
на погасителната давност, а лихва за забава не седэължи
поради липсата на покана и нищожност на клаузата за това от ОУ на ищецаМолят жалбата да не се уважава, претендират разноски
за адвокатско възнаграждение.
Софийски градски съд, действащ като въззивна
инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира
следното по предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното решение е валидно, а
в обжалваните части и допустимо.
При произнасянето
си по правилността
на обжалваното решение, съгласно чл.269, изр. второ
от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС, въззивният
съд е ограничен до релевираните във въззивните жалби на страните оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и на приложимите материално правните
норми, както и до проверка правилното
прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако
тяхното нарушение не е въведено като
основание за обжалване.
В случая с въззивната
жалба ищецът е направил оплакване относно установяване на факт с правно
значение-правото на собственост/вещно право на ползване на ответника Л.Б.Т. , несъобразяване с чл.32, ал.2 от ОУ и невключване на сумите по изравнителните
сметки при отчитане на погасени по давност суми, дължимост на лихви за забава
30 дни свлед изтичане на месеца, за която сеотнася задължението за главниците, които оплаквания относно
фактите и приложимото право, очертава обхвата на въззивната
проверка за правилност, но не и други факти, поради които са отхвърлени
исковете, доколкото за тях няма оплакване с въззивната
жалба.
Не
се установи при въззивната проверка нарушение на
императивни материално правни норми.
С
доклада на първоинстанционния съд по чл.146 от ГПК,
който възпроизвежда проекто доклада по чл.140 от ГПК,
е указано на ищеца, че следва да докаже твърдяното облигационно отношение между
страните. Относно доказателствените искания на ищеца,
представените и посочени от него такива са били събрани. С въззивната
жалба ищецът не е направил оплакване за допуснато от първоинстанционния
съд нарушение по събиране на доказателствата, поради които въззивният
съд се произнася при преценка на същия доказателствен
материал. Събраните по делото писмени доказателства не са такива, които да са
годни да установят, че ответника Л.Б.Т. притежава правото на
собственост/ респ. вещно право на ползване,
върху останалата 1/ 4 ид.ч. от процесното жилище. Безспорно е установено, че ответникът Д.П.Т.
е прехвърлила на ответника Л.Т. 3/ 4 ид.ч. от правото
на собственост върху процесното жилище, като е
запазила вещното право на ползване върху теци 3/ 4 ид.ч. Затова с
решението в необжалвавите части е прието за
установено, че тя, като вещен ползвател на 3/ 4 ид.ч.
от процесното жилище, дължи на ищеца посочените в
решението суми. По отношение на Л. Т.не се доказва от събраните по делото
доказателства същият да притежава правото на собственост върху останалата 1/ 4 ид.ч. от същото жилище, доколкото искът срещу него ередявен за задължения като потребител в качеството му на
собственик. Приетият в доказателствено копие н.а.
86/2015 г. удостоверява съгласно чл.586 от ГПК, само правото на собственост на прехвърлителя върху прехвърлените 3/ 4 ид.ч.
, но е и дали приобретателя Л.Т. има други права в
съсобствеността. нито да притежава вещно право на ползване върху тази друга 1/
4 ид.ч. Представеният от ищеца списък на етажни
собственици не е такъв документ, тъй като не се ползват с такава материална
удостоверителна сила - не попада сред документите, удостоверяващи придобиване
правото на собственост съгласно чл.77 от ЗС
и чл.18 от ЗЗД – такива могат да
са писмени договори в нотариална форма, други писмени договори за придобиване
на държавен или общински имот, др. актове по силата на закона : съдебни решения
за признаване право на собственост, постановления за възлагане при публична
продан. Ето защо като не е доказано ответникът Л.Т. да има качеството
собственик на 1/ 4 ид.ч. от процесния
имот , извън придобитата от него гола собственост на 3/ 4 ид.ч.
от същия имот, то същия няма качеството потребител за тази 1/ 4 ид.ч (а за другите 3/4 ид.ч.
качеството потребител има вещния ползвател Д.Т.), то исковете срещу
него за установяване на задължения за 1/ 4 ид.ч. за ТЕ за имота, се явяват неоснователни и подлежат на отхвърляне. Това оплакване с въззивната жаллба е
неоснователно.
Неоснователно
е и оплакването на въззиника-ищец относно погасителната
давност и приложението на чл.139 от ЗЕ и чл.32 от ОУ. Първоинстанционният
съд е основал решението си на база приетото заключение на СТЕ, сочещо, количеството
потребена ТЕ и по реда на чл.162 от ГПК от сумата е
приспаднал размера на потребената ТЕ за времето до 30.11.2014 г., които е счел за
погасени по давност. Тези констатации и правни изводи въззивният
съд споделя и на основание чл.272 от ГПК препраща към тях.
В допълнение и по оплакването в жалбата
следва да се добави следното : съгласно чл. 155, ал. 1, т. 1 или т. 2 ЗЕ задълженията
на потребителите за заплащане на месечни вноски /равни или прогнозни/ не са в
зависимост от изравнителния резултат в края на съответния отчетен период, а
имат самостоятелен характер. Изравнителният резултат не влияе на дължимостта на месечните вноски в установените за тях
срокове, а до възникване на ново вземане в полза на една от страните по
облигационното отношение в размер на разликата между начислената суми по
прогнозните вноски и стойността на действително доставеното количество топлинна
енергия, отчетено в края на периода. В зависимост от това дали начислените
прогнозни месечни вноски са в по-голям или по-малък размер от стойността на
действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в края на периода,
то това ново вземане възниква в полза на потребителя или в полза на топлопреносното предприятие. Ето защо давността върху
прогнозните вземания до 13.09.2014 г. и са погасени по давност, вкл. и тези по факурата от 31.07.2015 г. , която даже сочи, че за ищеца няма
изравнително ново вземане, тъй като реалната консумация на ТЕ за исковия период
е по-малка от прогнозно начисляваната такава. Приетото по делото и неоспорено от
страните заключение на СТЕ сочи дължимите суми за цена на ТЕ за исковия период,
и след приспадане на погасените по
давност суми, и при отчитане дела на ответницата Д.Т. същата дължи сумите, за които исковете
срещу нея са били уважени / в които част и решението е и влязло в сила/, като въззивният съд, при преценката по чл.162 от ГПК намира, че
над уважените размери исковете срещу тази ответница се явяват недоказани и
неоснователни, като съобрази и липсата на оплаквания с жалбата относно начина
на определяне по реда на чл.162 от ГПК от първоинстнационния
съд на размерите на исковете, за които е прието, че са доказани и основателни. По отношение на иска
за вземане за лихви за забава съдът отчита, че в случая са приложими ОУ на
ищеца в сила от 2014 г. , съгласно които потребителят изпада в забава след
покана (публикуване на фактурите), а доказателство за такава покана няма.
Поради съвпадане изводите на
двете съдебни инстанции, решението в обжалваните части следва да се потвърди,
вкл. и в частта за разноските по чл.78, ал.3 от ГПК.
По разноските за въззивната инстанция : По въззивната
жалба на ищеца същият няма право наразноски, тъй като
жалбата му не се уважава.
Въззиваемата страна-ответник Л.Т. само на
основание чл.78, ал.3 от ГПК има право на възстановяване на разноски, доколкото
само той е сключил договор за правна защита с адв.Д.
за въззивната инстанция с който доказва заплащане на
300 лв. за адв.възнаграждение. Възражението на въззивника-ищец
пред въззивния съд за прекомерност се явява
основателно. Въззивният съд намира, че в случая може
да определи размер и под минимума по Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС
в редакцията към датата на договора за правна помощ / т.е. и под 300лв./, поради
липсата на фактическа иправна сложност на спора пред въззивния съд, както и поради наличие на практика в този
смисъл в решения на Съда на ЕС /напр. решение от 23.11.2017 г. по съединени
дела C 427/16 и C 428/16 , Решение от 05.12.2006 г. по съединени дела С 94/04 и
С 202/04 на голямата камара на CEO/. Тези решения сочат на общ извод, че
националната юридсикция / съда в случая/ не е
задължен да се съобразява с ограниченията, наложени относно минималните размери
на адв.възнаграждения, определени с акт на адвокатско
сдружение/ в случая с Наредба на ВАдвС/ и забраната
съда да определя възнаграждение под минимума, определен с такъв акт, както и че
това ограничаване „би могло да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния
пазар по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС“ съгласно решението по т.1 от
решение от 23.11.2017 г. по съединени дела C 427/16 и C 428/16 на СЕС, първи състав по преюдициално
запитване, отправено от състав на Софиски районен
съд. В същото решение се сочи, че „Запитващата юрисдикция следва да провери
дали с оглед на конкретните условия за прилагането ѝ такава правна уредба
действително отговаря на легитимни цели и дали така наложените ограничения се
свеждат до това, което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези
легитимни цели“. Като такива легитимни цели би могло да се считат посочените в
чл.36, ал.2 от ЗАдв-справедливостта и обосноваността
на възнаграждението на адвоката, както и тези посочени в Решение № 9273 от 27
юли 2016 г. по административно дело № 3002 от 2015 г. на ВАС, потвръдено с решение Р№ 5485 от 2 май 2017 г. по
административно дело № 1403 ОТ 2017 г. (обн. - ДВ,
бр. 41 от 2017 г.) - гарантиране от държавата на право на всеки гражданин на
защита при нарушаване на техни права и законни интереси, вкл. и във всички
стадии на процеса - чл. 56 и 122 от Конституцията на Република България, и
на достъпа на гражданите и юридическите
лица до квалифицирана правна помощ и необходимостта от предотвратяване на
всякакъв риск от влошаване на качеството на предоставяните услуги. Или за
конкретния случай съдът следва да прецени дали минималния размер на
адвокатското възнаграждение по Наредбата отговаря на тези цели и критерии:
фактическа и правна сложност на спора, достъп до правосъдие, качество на
услугата, справедливост, и необходимост загубилата страна да понесе поне
значителна част от разноските на противната страна, направени за защита по
делото. При определяне на справедливия
размер в случая, при съобразяване и на изложеното по-горе относно липсата на
сложност на спора пред въззивния съд, и на
легитимните цели, въззивният
съд намира, че това следва да е минимума по чл.25, ал.1 от Наредбата за
правната помощ от 100лв. като друга нормативно определена граница за
възнаграждение за оказвана правна помощ за една съдебна инстанция. Така на ответника
Л.Т. въззиникът-ищец дължи по 100лв. за адвокатско
възнаграждение
Воден от горните
мотиви, СГС
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 12790 от
15.01.2019 г. постановено по гр.д.
№ 17822/2018 г. на СРС, 61 състав, В
ОБЖАЛВАНИ ЧАСТИ, в които са
били отхвърлени предявените
искове от „Т.С.” ЕАД, срещу Л.Б.Т. и Д.П.Т. искове, както
и в частта за равноските.
ОСЪЖДА Т.С.“ ЕАД,
ЕИК *********, със седалище и адрес *** да заплати на
основание чл.78, ал.3 и ал.5 от ГПК, на ответника Л.Б.Т.,
ЕГН ********** ***, сумата 100лв. разноски за въззивната
инстанция.
ОСТАВЯ БЕЗ
УВАЖЕНИЕ исканeто на въззиваемия-ищец „Т.С.“ ЕАД за разноски за въззивната инстанция по чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО е окончателно
съгласно чл.280, ал.3, т.1, предл.първо от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.