№ 1509
гр. София, 13.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично
заседание на деветнадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година
в следния състав:
Председател:Николай Димов
Членове:Велина Пейчинова
ГЕОРГИ К. КАЦАРОВ
при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова
като разгледа докладваното от ГЕОРГИ К. КАЦАРОВ Въззивно гражданско
дело № 20231100511909 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258– 273 ГПК.
С решение № 20102072 от 04.09.2023 год., постановено по гр.дело № 71451/2019 г. на
СРС, ІII Г.О., 155 състав, е признато за установено, че „ЧЕЗ Електро България“ АД /чийто
правоприемник във въззивното производство се явява „Електрохолд Продажби“ ЕАД/, ЕИК
*********, дължи на „Капрера Инвест“ ЕООД, ЕИК **********, на основание чл. 422, ал.1
ГПК, вр. чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.99, ал.1 ЗЗД, сумата от 39, 36 лева, представляваща
недължимо платена с разписка № 04000256079508/09.07.2014 г. по фактура №
**********/07.08.2013 г. от „Треп“ ООД с ЕИК *********, на което ищцовото дружество се
явява частен правоприемник по силата на договор за цесия от 07.09.2017 г., за която сума е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №
32230/2019 г. по описа на СРС, 155 състав. Със същото решение ответникът е осъден да
заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 225 лв., представляваща разноски
по делото.
Във въззивната жалба се твърди, че постановеното решение е неправилно и
незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалноправните разпоредби на закона,
по съображения подробно изложени в жалбата. Иска се неговата отмяна и постановяване на
ново, с което предявеният иск да бъде отхвърлен. Претендират се разноски.
Въззиваемата страна-ответник „Капрера Инвест“ ЕООД оспорва основателността на
подадената въззивна жалба. Иска нейното отхвърляне и потвърждаване на
първоинстанционното решение. Претендира разноски.
От фактическа страна съдът установява следното:
Производството по гр.дело № 71451/2019 г. на СРС, ІII Г.О., 155 състав е образувано по
искова молба с вх. № 2032166/06.12.2019 г., подадена от „Капрера Инвест“ ЕООД, в която се
твърди, че по силата на договор за цесия от 07.09.2017 г. „Треп“ ЕООД продало на ищеца
вземането си в размер на 39,36 лв., представляващо недължимо платена сума по разписка №
1
04000256079508 от 09.07.2014 г. и фактура № ********** от 07.08.2013 г., което цедентът
имал срещу „ЧЕЗ Електро България“ АД. Също така твърди, че на 13.09.2017 г. „Треп“
ЕООД уведомило „ЧЕЗ Електро България“ АД за извършената цесия. Излага твърдения, че
„Треп“ ЕООД платило на ответника сумата от 39,36 лв. по фактура № ********** от
07.08.2013 г., в качеството си на абонат на ответника за имот, находящ се в гр. София,
Национален парк „Витоша“, хижа „Бели брези“, с клиентски № 210007930686, за периода от
30.01.2012 г. до 10.07.2014 г., когато електрозахранването било прекъснато неправомерно, а
посочената фактура е била издадена за достъп до електроразпределителната мрежа за месец
юли 2013 г. Твърди, че с влязло в сила съдебно решение по гр.д. № 22653/2012 г. по описа на
СРС, 48 състав, съдът е приел за установено по отношение на ответника, че
електрозахранването е било спряно неправомерно, но независимо от съдебното решение
„Треп“ ЕООД не е имало достъп до електрозапределителната мрежа до 10.07.2014 г., тъй
като ответникът претендирал процесната сума от „Треп“ ЕООД за възстановяване на
електрозахранването.
Въз основа на изложеното е поискано признаване за установено, че ответникът дължи на
ищеца сумата от 39,36 лв., платена недължимо по разписка № 04000256079508 от 09.07.2014
г. и фактура № ********** от 07.08.2013 г. и по договор за цесия от 07.09.2017 г.
Ответникът „ЧЕЗ Електро България“ АД оспорил иска по основание и размер. Излага
твърдения, че процесуалният представител на ищеца водел множество дела срещу
ответника, като на 09.07.2014 г. платил задълженията на „Треп“ ЕООД към ответника по над
20 ежемесечни фактури, след което ги цедирал на дружества на баща си. Оспорва
извършената процесна цесия като нищожна, позовава се на съдебна практика. Излагат се
твърдения за прикриване на посочената връзка в схема, в която участват и други адвокати, с
които посоченият адвокат е регистриргал адвокатски дружества. Сочи се, че по силата на
над 20 броя договори за цесия пред съда са образувани граждански дела по идентични по
съдържание искови молби, с единствена цел присъждане на възнаграждения за адвокат.
Излага твърдения за наличие на договорни отношения между „Треп“ ЕООД и „ЧЕЗ Електро
България“ АД, както и че „Треп“ ЕООД е неизправната страна в техните взаимоотношения.
Направено е възражение за настъпила погасителна давност по отношение на
претендираното вземане.
По делото е представена фактура № **********/07.08.2013 г., издадена на „Треп“ ЕООД,
в която за клиентски № 210007930686 е начислено задължение в размер на 39,36 лв. с
включен ДДС.
Според разписка № 04000256079508 на 09.07.2014 г. е платена сумата от 42, 75 лв.,
представляваща главница в размер на 39, 36 лв. и 3, 39 лв., дължими по фактура №
*********/07.08.2013 г. за задължение за електроенергия за периода 26.06.2013 г. –
26.07.2013 г.
С договор за цесия от 07.09.2017 г., сключен между „Треп“ ЕООД /цедент/ и „Капрера
Инвест“ ЕООД /цесионер/ е прехвърлено вземането по фактура № *********/07.08.2013 г.,
платено с разписка № 04000256079508/09.07.2014 г.
Чрез услугата „Телепоща“ е изпратено уведомление до „ЧЕЗ Електро България“ АД за
извършената цесия, което съобщение е получено от представител на
електроразпределителното дружество на 13.09.2017 г.
По делото се съдържа Решение № I-48-202/10.01.2013 г. постановено по гр. дело №
22653/2012 г. по описа на СРС, 48 състав, с което е признато за установено, че „Треп“ ЕООД
не дължи на „ЧЕЗ Електро България“ АД сумата от 7 794,09 лв., начислена за доставена
електроенергия за периода от 01.08.2004 г. до 29.02.2008 г. за имот в гр. София, Национален
парк „Витоша“, хижа „Бели брези“, с абонатен № 94113011, клиентски № 210007930686,
като погасена чрез плащане, както и сумата от 390,41 лв., начислена за доставена
електроенергия за периода от 01.08.2004 г. до 29.02.2008 г. за имот в гр. София, Национален
парк „Витоша“, хижа „Бели брези“, с абонатен № 94113011, клиентски № 210007930686,
поради недоставяне на енергия в посоченото количество и стойност, сумата от 4 191,20 лв.,
2
начислено обезщетение за вреди от забавено плащане на главница за процесния период от
общо 8 184,50 лв. за периода до 19.03.2012 г., поради невъзникване на задължение за
плащане на същата.
Съобразно тези доказателства съдът постановил своето решение, в което приел, че на
09.07.2014 г. цедентът „Треп“ ЕООД погасил задължение към ответника „ЧЕЗ Електро
България“ ЕАД на стойност 39, 36 лв., което било признато за недължимо съгласно Решение
№ I-48-202/10.01.2013 г. постановено по гр. дело № 22653/2012 г. по описа на СРС, 48 състав.
Сключеният с „Капрера Инвест“ ЕООД договор за цесия бил валиден и било прието, че
ищецът имал активна легитимация по материалното правоотношение. Въпреки отправената
през 2017 г. покана до ответника, той не погасил недължимо платената сума. По тези
съображения съдът уважил иска.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд
следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в
жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Разгледано по
същество е и правилно, поради което въззивният съд препраща на основание чл. 272 ГПК
към неговите мотиви, но съобразно изложените доводи във подадената от ответника
въззивна жалба следва да добави следното:
Като неоснователни следва да се преценят доводите за неправилност и необоснованост
на обжалваното решение. Противно на изложеното във въззивната жалба обжалваното
решение е обосновано. Обжалваното решение е и правилно. Неоснователни са изложените
доводи във въззивната жалба във връзка със събраните по делото доказателства и приетите
за установени с тях обстоятелства от първата съдебна инстанция. Изводите на съда са
обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства.
На следващо място в настоящия случай, при предявен иск с правно основание чл.55,
ал.1, пр.1 от ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже извършено плащане, а ответникът от своя
страна носи доказателствена тежест да установи наличие на основание за същото.
Следователно в доказателствена тежест на въззивника- ответник, съобразно разпоредбата на
чл.154, ал.1 ГПК е да установи, че са налице всички предпоставки за възникване на спорното
вземане, а именно, че е налице валидно правно основание за получаване на вземането и
същото е дължимо от въззиваемата страна- ищец. По въпроса за разпределението между
страните на доказателствената тежест относно релевантните за спора факти по иск с правно
основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, са постановени от ВКС на основание чл. 290 ГПК: решение
№ 556/ 13.07.2010 г. по гр.дело № 46/2009 г. на ІV г.о.; решение №721/03.01.2011 г. по
гр.дело № 401/2009 г. на ІV г.о.; решение №211/26.11.2013 г. по т.дело № 1082/2012 г. на ІІ
т.о.; решение № 138/07.10.2009 г. по т.дело № 375/2009 г. на ІІ т.о.; решение № 556/13.07.2010
г. по гр.дело № 46/2009 г. на ІV г.о.; решение № 739/15.11.2010 г. по гр.дело №316/2010 г. на
ІV г.о.; решение №26/28.02.2013 г. по т.дело№ 297/ 2012 г. на ІІ т.о., в които е прието, че по
иска за неоснователно обогатяване в тежест на ищеца е да докаже своето обедняване и
обогатяването на ответника, както и причинната връзка между тях, а в тежест на ответника е
да докаже основанието на своето обогатяване, ако твърди, че е налице такова. По иска по
чл.55, ал.1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже какво е получил ответникът, а ответникът - на
какво основание го е получил, ако твърди, че някакво основание съществува.
Правопораждащият факт е този на плащането /в тази насока е и т.1 на ППлВС №1/1979 г./,
поради което ищецът доказва само настъпването на този факт, а в доказателствена тежест на
ответника е да установи съществуването на основание да получи, съответно да задържи
3
даденото - да докаже факти, изключващи правото на ищеца да получи връщане на даденото.
Ако получилият облагата не докаже по несъмнен начин, че има основание да я задържи, то
той дължи нейното връщане. По делото ответникът излага и доказва фактите, изключващи
правото на ищеца да получи връщане на даденото. В настоящия случай, ищецът е доказал по
делото извършено плащане на сумата от 39, 36 лв. по сметка на ответника. Това
обстоятелство не се оспорва от страна на ответника. Ответникът обаче, не е ангажирал
доказателства по делото, че е налице валидно правно основание за получаване на сумата от
39, 36 лв., както и че същата е дължима от въззиваемата страна- ищец. В процесния случай,
ответникът не е доказал по делото наличие на валидно правно основание за получаване на
процесната сума. Следователно получената от въззивника- ответник процесна сума в размер
на 36, 39 лв. се явява дадена при начална липса на основание, тъй като към момента на
самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице
в имуществото на друго/ от имуществото на ищеца в това на ответника по делото/. При това
положение се налага извода, че са налице основания в закона въззивникът- ответник да
върне на ищеца получената без правно основание сума.
На следващо място, съгласно разпоредбата на чл.94а, ал.1 от ЗЕ, енергийното
предприятие - краен снабдител осигурява снабдяването с електрическа енергия на обекти на
битови и небитови крайни клиенти, които обекти са вече присъединени към
електроразпределителната мрежа на ниво ниско напрежение в съответната лицензионна
територия; като съгласно разпоредбите на чл.97, ал.1, т.4 и чл.98а от ЗЕ продажбата на
електрическа енергия на крайни клиенти става по регулирани от ДКЕВР цени и при общи
условия на енергийното предприятие – краен снабдител. В §1, т.15 от ДР на ЗЕ се съдържа
легална дефиниция на понятието „достъп“, според която това е правото за използване на
преносната мрежа и/или разпределителните мрежи за пренос на електрическа енергия или
природен газ срещу заплащане на цена и при условия, определени с наредба. Приложима
към процесния период е Наредбата за регулиране на цените на електрическата енергия /обн.
ДВ бр. 17/02.03.2004 г., отм. ДВ бр.38/23.04.2013г./. Съгласно чл.2, т.10 от същата, цените по
които се заплаща за достъп до електропреносната и електроразпределителните мрежи, се
регулират по предвидения в същия ред, по който ред ДКЕВР осъществява ценово
регулиране. За процесния период продажбата на електрическа енергия се регламентира и от
Правилата за търговия с електрическа енергия /обн., ДВ, бр.64 от 17.08.2010 г., отм., бр.66 от
26.07.2013 г., в сила от 26.07.2013 г./. Съгласно чл.25, ал.1 от същите, потребителите на
крайните снабдители, които използват разпределителните мрежи при публично известни
общи условия, заплащат всички мрежови услуги, включително добавки за зелена енергия и
енергия от високоефективно комбинирано производство на крайния снабдител, а съгласно
чл.26, ал.1 мрежовите услуги се заплащат върху използваната електрическа енергия съгласно
показанията на средствата за търговско измерване в местата на измерване, определени в
съответствие с Правилата за измерване на количеството електрическа енергия и договорите
по чл. 11, т. 1, 2 и 3 по утвърдените от ДКЕВР цени. Дължимостта на цената за достъп до
електроразпределителната мрежа не е обвързана с потреблението на електроенергия, а само
с предоставената мощност или ангажирания от потребителя капацитет на мрежата. Липсата
на потребление на електроенергия в свързания с електроразпределителната мрежа обект не
води до отпадане на задължението на потребителя да заплаща определената цена за достъп
до електроразпределителната 4 мрежа. Освобождаването от такова задължение след
присъединяване към визираната мрежа, сключване на договор за продажба на ел. енергия и
предоставянето на заявената от потребителя и договорена между страните по договора
мощност, може да е следствие само от прекратяване на облигационната връзка по визирания
договор или от преустановяване на достъпа до електроразпределителната мрежа. При
прекъсване на електрозахранването в електроснабдения обект и демонтиране на средствата
за търговско измерване от страна на преносното предприятие - краен снабдител, както е в
процесния случай, разпределителната мрежа не се ползва, не се потребява електрическа
енергия, като възможността да бъде използвана договорената мощност е преустановена.
Независимо дали това прекъсване е правомерно, тъй като се дължи на неизпълнение на
задължението за заплащане на цената на потребена електрическа енергия /каквато право за
4
продавача е предвидено в чл.123а от ЗЕ и чл.42, ал.2 от Общите условия/, или е
неправомерно /този въпрос има значение само относно евентуалната отговорност за вреди
между страните/ – и в двете хипотези потребителят е лишен от достъп до разпределителната
мрежа. След като последната не се използва от потребителя не по негово желание, а поради
липсата на техническа възможност за това, вследствие на прекъсване на захранването и
демонтиране на електромерите от страна на ответното дружество, заплащането на цена за
достъп до нея като вид мрежова услуга не се дължи от потребителя, тъй като фактически
такава не му е била предоставена. Обективно потребителят не е бил присъединен към
електроразпределителната мрежа в този период, тъй като предоставянето на ел. мощност
към процесния обект е било преустановено от снабдителя, с оглед на което в тежест на
същия не могат да се възлагат разходи за поддръжката и управлението на тази мрежа. От
това следва, че плащането на сумата по издадената от ответника фактура е лишено от
правно основание, поради което подлежи на връщане на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД.
Изложените по-горе съображения дават основание на съда да направи извод, че в хода
на производството по делото при доказателствена тежест за ответника, същия не е
ангажирал доказателства, от които да се установи по несъмнен начин, наличието на
предпоставки за получаване на преведената на 09.07.2014 г. сума в размер на 36, 39 лв. по
негова сметка, а именно, че е налице валидно правно основание за получаване на процесната
сума, както и че същата е дължима на ответника от страна на въззиваемата страна- ищец. В
тази връзка предявения от ищеца срещу ответника установителен иск с правно основание
чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.55, ал.1, пр.1-во от ЗЗД за признаване за установено вземане на
ищеца по отношение на ответника за сумата от 36, 39 лв. се явява изцяло основателен и
доказан, и като такъв правилно е бил уважен от първоинстанционния съд за посочения
размер.
С оглед на изложеното и поради съвпадане на приетите от двете инстанции изводи,
въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, като неоснователна, а обжалваното
с нея решение, като правилно и законосъобразно, следва да бъде потвърдено на основание
чл.271, ал.1 от ГПК.
По отношение на разноските за въззивното производство. При този изход на спора на
въззивника- ответник не се следват разноски за настоящата въззивна инстанция.
Въззиваемата страна-ищец „Капрера Инвест“ ЕООД не претендира разноски, поради
което на нея не се присъждат такива.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20102072/04.09.2023 г., постановено по гр. дело №
71451/2019 г. по описа на СРС, III Г.О., 155 състав.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по арг. на чл. 280, ал.
3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5