Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 21.04.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II „Е” състав, в публично заседание на тридесет и първи януари през две
хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. с-я АДРИАНА АТАНАСОВА
при секретаря Елеонора Георгиева
разгледа докладваното от съдия Сантиров гр. д. № 3590/2019 г. по описа на СГС, за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение от 03.12.2018 г., постановено по гр.д. №20200/2018
г., по описа на СРС, 128 състав, са отхвърлени исковете, предявени от Н.Н.А.,
излежаващ наказание „доживотен затвор без право на замяна“ в затвора в гр.
Пазарджик, срещу Г.Д.„И.НА Н.”, гр. София, с правно основание чл.71, ал. 1, т.
1 и т. 2 от 33Дискр, поради това че не му е осигуряван физически достъп до
библиотеката на затвора, като неоснователни. Със същото решение
ищецът е осъден
да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3, вр. ал. 8 ГПК сумата от 100
лв., представляваща разноски в производството пред СРС.
Първоинстанционното решение е обжалвана от ищеца Н.Н. А.,
чрез пълномощника си - ада В. К. ,с надлежно учредена представителна власт по
делото, с оплаквания за неправилност на същото поради допуснати от
първоинстанционния съд нарушения на материалния закон и необоснованост.
Поддържа, че разпоредбата на чл. 165, ал. 1 от Закона за И.НА Н. и задържането
под стража (ЗИНЗС) следва да се тълкува и прилага еднакво за всички затвори на
територията на Република България, поради което достъпът до библиотека следва
да бъде осигурен на всички лишени от свобода, включително и на ищеца. Сочи, че
в този смисъл е и чл. 154, ал. 2 от Правилника за прилагане на ЗИНЗС, даващ
възможност на лишените от свобода на достъп до библиотеките най-малко един път
седмично. Ето защо счита за неправилен извода на районния съд, че сравними
сходни обстоятелства би имало винаги, когато се сравняват лишени от свобода със
същите наказания в един и същи затвор, но не и в различни затвори. Сочи, че в
затворите в гр. Стара Загора, гр. Пловдив и гр. София, лицата с наказание доживотен
затвор имат предоставен достъп до библиотеката, за разлика от затвора в гр.
Пазарджик, в който излежава присъдата си ищеца. Счита, че това поведение на
ръководството на затвора е дискриминационно. Изтъква, че в хода на делото
ответникът не е навел никакви доводи, нито е ангажирал доказателства за това,
че е налице обективна пречка, която да възпрепятства възможността на ищеца да
ползва и посещава библиотеката. С оглед на това намира за неправилни изложените
от районния съд мотиви, че не следвало да се сравняват лишените от свобода със
същите наказания в различните затвори, тъй като самите сгради имали различна
архитектура и предоставяли различни битови условия за осъдените. По изложените
съображения моли обжалваното решение да бъде отменено, а предявения иск изцяло
уважен.
Въззиваемият
- ответник Г.Д.„И.НА Н.“ не е депозирал отговор в законоустановения двуседмичен
срок. С писмено становище от 30.01.2020 г. оспорва въззивната жалба като
неоснователна и моли първоинстанционното решение да бъде изцяло потвърдено.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано
лице - страна в процеса, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо, постановено
в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в
съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Настоящата съдебна инстанция
напълно споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд и по
силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като по този начин те
стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт. По конкретно
наведените оплаквания във въззивната жалба, съдът намира следното:
Предвид
доводите, релевирани във въззивната жалба, възприетата от първоинстанционния
съд фактическа обстановка не е спорна пред настоящата инстанция, а и същата
кореспондира на представените пред СРС писмени доказателства.
От
приложеното по делото и неоспорено от ищеца писмо, изготвено от началник на
затвора в гр. Пазарджик, ст. комисар В.К.(лист 41 от делото на СРС) се
установява, че Н. А. е осъден на доживотен затвор и заедно с останалите
затворници, на които е наложено същото наказание, е настанен при условията на
специален режим в зоната за повишена сигурност и охрана в корпуса на затвора,
поради което му е наложен ограничителен режим на придвижване и не може да
посещава библиотеката, а книги са му предоставяни след заявка, чрез посещения
от библиотекаря на затвора.
Както
в исковата молба, така и в хода на цялото съдебно производство ищецът поддържа,
че ответникът е осъществил пряка и непряка дискриминация спрямо него по признак
„лично положение“, с искане съдът да признае този акт и да осъди ответника да
го преустанови. Предявените искове намират своето правно основание в
разпоредите на чл. 71, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗЗДискр., а тяхната основателност
ищецът обосновава с обстоятелството, че не му е осигурен физически достъп до
помещението в затвора, в което се намира библиотеката, като книги са му
предоставяни единствено от библиотекаря на затвора, при посещенията му в
килията.
Установената
в чл. 2 цел на Закона за защита от дискриминацията -да се осигури на всяко лице
правото на равенство пред закона и равенство в третирането, се осигурява чрез
предвидената в чл. 4 ал. 1 забрана за всяка пряка или непряка дискриминация,
основана на пол, раса, народност, етническа принадлежност, човешки геном,
гражданство, произход, религия или вяра, образование, убеждения, политическа
принадлежност, лично или обществено положение, увреждане, възраст, сексуална
ориентация, семейно положение, имуществено състояние или на всякакви други
признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република
България е страна. Пряка дискриминация е всяко по-неблагоприятно третиране на
лице на основата на признаците по чл. 4, ал. 1 от посочения закон, отколкото се
третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни
обстоятелства. Неблагоприятно третиране според легалната дефиниция на това
понятие, съдържащо се в §1, т.7 от ДР на ЗЗДискр., е всеки акт, действие,
бездействие, което пряко или косвено засяга права или законни интереси, а
според §1, т.8 ДР ЗЗДискр. изразът „на основата на признаците по чл.4 ал.1”
означава на основата на действителното, настояще или минало, или предполагано
наличие на един или повече от тези признаци у дискриминираното лице или у лице,
с което то е свързано, или се предполага, че е свързано, когато тази връзка е
причина за дискриминацията. Непряка дискриминация е поставяне на лице на
основата на признаците по чл. 4 ал. 1 в по-неблагоприятно положение в сравнение
с други лица чрез привидно неутрална разпоредба, критерий или практика, освен
ако тази разпоредба, критерий или практика е обективно оправдана с оглед на
законова цел и средствата за постигане на целта са подходящи и необходими.
Съгласно
чл.6 ЗЗДискр. забраната за дискриминация действа спрямо всички при упражняването
и защитата на предвидените в Конституцията и законите на Република България
права и свободи.
Тълкуването
на съдържанието на горепосочените разпоредби налага извод, че по-неблагоприятно
третиране или поставянето в по-неблагоприятно положение е обусловено от
нарушаване по признаците по чл.4 ал.1 ЗЗДискр., на установени правила,
предвиждащи права и свободи. Предвид това и доколкото по-неблагоприятното
третиране на лишени от свобода в зависимост от това в кое затворническо
заведение изтърпяват наказанието си не е сред предвидените в чл.4, ал.1 от
ЗЗДискр. или в друг закон признаци, то не представлява дискриминация по признак
лично или обществено положение(изцяло в този смисъл и Решение №224/14.08.2012
г., по гр.д. №777/2011 г., IV г.о. на ВКС). Ето защо и различното третиране на
ищеца и на останалите затворници, изтърпяващи наказанието „доживотен затвор“ в
затвора в гр. Пазарджик, в сравнение с тези затворници, изтърпяващи същото
наказание в други затвори на територията на Р. България, и изразяващо се в предоставен
на последните достъп до затворническата библиотека чрез физическото ѝ
посещаване, само по себе си не представлява дискриминация по признак „лично
положение“. В този смисъл признакът по чл. 4 ЗЗДискр. не се състои и изразява в
начина на третиране на едно лице, а третирането е в резултат на притежавания
признак – арг. от чл. 4, ал. 2 ЗЗДискр. (така и Определение №1289/16.11.2012
г., по гр. дело № 851/2012 г., III г.о. на ВКС). Ето защо и правилно районният
съд е преценил като релевантно при извършване преценката за липсата на осъществена
дискриминация обстоятелството, че и на останалите затворници с присъда
„доживотен затвор“ в затвора в гр. Пазарджик, е бил ограничен достъпът до
помещението, в което се намира библиотека, доколкото тази преценка се основава
на сравними сходни условия по смисъла на чл. 4, ал. 2 ЗЗДискр.
Отделно
от гореизложеното и предвид конкретно наведените доводи относно приложното поле
на чл. 165, ал. 1 ЗИНЗС съдът намира следното:
Съгласно
чл. 75 ЗИНЗС лишените от свобода могат да се ползват от всички установени от
закона права с изключение на правата, от които са лишени с присъда, които са им
отнети или ограничени изрично със закон или друг нормативен акт и от правата,
чието упражняване е несъвместимо с изпълнение на наказанието.
В
част втора от ЗИНЗС са регламентирани редът и начинът за изпълнение на
наказанието „лишаване от свобода“, като в отделна глава (петнадесета) са
предвидени особени правила за лицата, изтърпяващи наказанието „доживотен
затвор“ и „доживотен затвор без замяна“, което се изпълнява в отделни затвори
или в обособени отделения към другите затвори (арг. от чл. 197 ЗИНЗС). В
правилника за прилагане на ЗИНЗС е уточнено, че тези лица се държат в постоянно
заключени помещения при засилен надзор и охрана, а участието им в колективни
мероприятия е само с осъдени от същата категория (чл. 213, изр. второ и трето).
Съгласно чл. 214 от Правилника изолацията на осъдените на доживотен затвор от
останалите лишени от свобода се спазва и при конвоиране, лечение, свиждане,
престой на открито и други случаи на напускане на помещението.
Сочената
от въззивника разпоредба на чл. 165 ЗИНЗС, предвиждаща във всеки затвор
затворническо общежитие и поправителен дом да съществува библиотека, за която
се осигуряват достъп на всички лишени от свобода, следва да се тълкува с оглед
нейното систематично място в закона и предвидените рестриктивни мерки относно
местата за изтърпяване на наказанието доживотен затвор в отделни затвори или в
обособени отделения към другите затвори, съгласно разпоредбата на чл. 197, ал.
1.
Визираните
норми ясно сочат законодателната концепция относно приложението на различен и
по-ограничен режим на затворниците с наложено наказание „доживотен затвор“, в
сравнение останалите затворници, изтърпяващи по-леко наказание, и силно
ограничената възможност на първите, сред които е и ищеца, да се придвижват в
останалата част на сградата на затвора и да контактуват с останалите
затворници. Такива по-засилени рестриктивни мерки е възможно да доведат и до
ограничаване в определена степен на права на затворника, които той притежава по
силата на разпоредба на ЗИНЗС и доколкото тези права са несъвместими с
действието на присъдата и изпълнението на наказанието, в който смисъл е и чл.
75, т. 3 ЗИНЗС. Именно такъв е и настоящия случай относно приложението на
сочената във въззивната жалба норма на чл. 165, ал. 1 ЗИНЗС, предвиждаща във
всеки затвор затворническо общежитие и поправителен дом да се създава
библиотека, за която се осигуряват достъп на всички лишени от свобода, както и
нормата на чл. 154, ал. 1 от ППЗИНЗС. Силно ограничената възможност на ищеца да
се придвижва, с оглед начина на изтърпяване на наказанието му в отделно крило
на затвора, и предвид че библиотеката не се намира на същото място (според
показанията на ищцовия свидетел Рудов библиотеката е на третия етаж, а той
слизал да носи книги на ищеца в отделението, в което се помещавали осъдените на
доживотен затвор), води до извод, че неосигуряването на ищеца да посещава
библиотеката не е проява на дискриминационно отношение нито към него, нито към
останалите затворници, които изтърпяват същото наказание, а обективна последица
от изпълнението му. Не е налице неравно третиране спрямо ищеца поради факта, че
в други затвори пряк достъп до библиотека е позволен на затворници със същото
наказание. Неосигуряването на такива посещения, предвид вече разяснените
особености при режима на изтъпяване на наказанието „доживотен затвор“, не е
противоправен резултат в дейността на ответника, нито се установява тази отлика
в достъпа до библиотечния фонд на затвора да е в резултат от притежаван от ищеца
признак по чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр. Аргумент в тази насока е и фактът, че
създадената организация в затвора във връзка с ползването на библиотечния фонд
– на ищеца са носени книги по заявка, обезпечава пряката и непосредствена цел
на чл. 165 ЗИНЗС, а именно преди всичко всеки от затворниците да ползва
библиотечния фонд и в този смисъл правото на достъп до библиотеката, находяща
се в различно място в затвора от това, където излежава своята присъда ищеца, не
може да се счита за нарушено.
Тъй като
правните изводи на двете инстанции съвпадат изцяло, решението на СРС следва да
бъде потвърдено, а въззивната жалба оставена без уважение.
При този изход
на спора ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника, на основание чл.
78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 273 ГПК, разноски за юрисконсултско възнаграждение за
въззивното производството в размер на 100 лв.
Доколкото
се касае за неоценяеми искове, за които не са предвидени изключения по чл. 280,
ал. 3, т.1-3 ГПК, въззивното решение подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран,
Софийският градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 03.12.2018 г., постановено по гр.д. №20200/2018
г., по описа на СРС, 128 състав.
ОСЪЖДА Н.Н.А., ЕГН **********,
излежаващ наказание в затвора в гр. Пазарджик, да заплати на ГД „И.НА Н.”,
сумата от 100,00 лв., представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение
пред СГС.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано пред ВКС по правилата на чл.
280 ГПК в едномесечен срок от връчването на препис на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: