№ 183013
гр. София, 11.12.2024 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 35 СЪСТАВ, в закрито заседание на
единадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Ц.Р.Ц
като разгледа докладваното от Ц.Р.Ц Частно гражданско дело №
20241110167535 по описа за 2024 година
Производството е по чл. 410 ГПК.
Образувано е по заявление за издаване на заповед за изпълнение, депозирано от
„Т.С“ ЕАД срещу Д. Д. Н..
Съгласно чл. 411, ал. 2, т. 5 ГПК съдът разглежда заявлението в разпоредително
заседание и издава заповед за изпълнение в срока по ал. 1, освен когато длъжникът
няма обичайно местопребиваване или място на дейност на територията на Република
България.
В ГПК не се съдържа легална дефиниция на понятието „обичайно
местопребиваване“, а неговото съдържание е изяснено в практиката на Съда на ЕС,
която разглежда същото като място, което изразява определена интеграция в
социалната и семейната среда, като за тази цел трябва по-специално да се вземат
предвид продължителността, редовността, условията и причините за престоя на
територията на държава-членка, както и причините за преместването в тази държава,
гражданството, мястото и условията за обучение в училище, лингвистичните познания,
както и семейните и социални отношения, поддържани от лицето в посочената
държава (Решение на Съда на ЕО, ІІІ-ти състав от 02.04.2009 г. по дело C-523/07). В
същото време съгласно чл. 48, ал. 7 КМЧП под „обичайно местопребиваване“ се
разбира мястото, в което лицето се е установило преимуществено да живее, без това
да е свързано с необходимост от регистрация или разрешение за пребиваване или
установяване.
От изложеното следва, че разглежданото понятие отразява фактическата връзка
на едно лице с територията на съответната държава.
Предвид обстоятелството, че заповедното производство в настоящия си етап се
развива като едностранно, то за да се извърши преценката по чл. 411, ал. 2, т. 5 ГПК
следва да се вземе предвид и регистрирания настоящ адрес на длъжника, при липсата
на други обективни данни за действителното му обичайно местопребиваване.
Последният извод се основава и на чл. 94 ЗГР според който настоящ адрес е адресът,
на който лицето живее (ал. 1), като всяко лице има само един настоящ адрес (ал. 2), а
настоящият адрес на българските граждани, на които мястото на живеене е в чужбина,
се отразява в регистъра на населението само с името на държавата, в която живеят (ал.
3). В този смисъл е и Решение № 85 от 04.05.2016 г. по гр.д. № 251/2016 на III г.о.,
ВКС, според което настоящият адрес е адресът, на който живее лицето и той отразява
1
неговото действително местоживеене.
В случая, от изисканата от съда служебно справка по реда на Наредба №
14/19.11.2009г., е видно, че в Национална база данни „Население“ е вписано, че
лицето, посочено като длъжник в заявлението по чл. 410 ГПК е с настоящ адрес извън
територията на Република България от 2005 г.
Ето защо, с оглед разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 5 ГПК, заявлението следва да
бъде отхвърлено.
Воден от горното, съдът
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК с
вх. № 360641/11.11.2024 г., подадено от „Т.С“ ЕАД срещу Д. Д. Н..
РАЗПОРЕЖДАНЕТО подлежи на обжалване с частна жалба пред Софийския
градски съд в едноседмичен срок от връчването му на заявителя.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
2