Решение по дело №1621/2023 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК, вр. чл. 63в от ЗАНН.

Образувано е по касационна жалба на „В.К.“ АД, ЕИК ********* срещу Решение № 804/29.05.2023. на Районен съд – Варна по АНД № 20233110201089/2023 г., с което е потвърдено НП № В-000358/06.06.2022 г. на Директор на Регионална дирекция за областите Варна, Добрич, Шумен, Търговище, Разград и Силистра към Главна дирекция „Контрол на пазара“ при КЗП, с което на „В.К.“ ООД, ********* /преобразувано чрез промяна на правната форма от дружество с ограничена отговорност в акционерно дружество, считано 12.04.2023 г./ е наложено административно наказание „Имуществена санкция“ в размер на 3000 (три хиляди) лева на осн. чл. 45, ал.1 от Закон за потребителския кредит /ЗПК/ за нарушение по чл. 11, ал.1, т.10, вр.чл.19, ал.1 ЗПК.

Първоинстанционното решение се атакува с доводи, че е постановено в нарушение на материалния закон при неправилно тълкуване и прилагане на материалноправните норми, като излагат подробно съображенията си. Иска се от касационната инстанция да отмени въззивното решение.

В съдебно заседание касаторът редовно призован, не се явява, не се представлява. В писмено становище се поддържа жалбата на посочените в нея основания.

Ответникът по касация - Директор на Регионална дирекция за областите Варна, Добрич, Шумен, Търговище, Разград и Силистра към Главна дирекция „Контрол на пазара“ при КЗП не е изразил становище по спора.

Представителят на Окръжна прокуратура – Варна изразява становище за неоснователност на касационната жалба.

Касационната жалба е подадена в законния срок от лице, участвало във въззивното производство, решението по което е неблагоприятно за него, поради което съдът приема, че жалбата е допустима.

Разгледана по същество, в рамките на предявените касационни основания, съобразно правилото на чл. 218, ал.1 от АПК, настоящият състав счита същата за неоснователна по следните съображения:

В производството пред въззивния съд е установена следната фактическа обстановка: „В.К." ООД извършва търговска-банкова дейност в стопанисвания от него обект, находящ се в гр. Варна, ***. По време на проверката обектът е работил и обслужвал клиенти. Проверката е извършена по повод постъпила жалба с вх.№В-03-303/28.02.2022 год., в която потребителката е описала, че при сключен договор за паричен заем Standard 14 в размер на 1500 лв., с включени такси и неустойки задължението по договора става 3156,78 лв. Не е предоставен погасителен план, а неустойката не е включена в годишен процент на разходите /ГПР/. При проверката в обекта са изискани три броя договори за предоставяне на потребителски кредити, заедно с всички документи към тях. С писмо вх.№В-03-303/22.03.2022г. са депозирани изисканите документи. В чл.5, ал.2 от предоставения от жалбоподателката договор за паричен заем Standard 14 №5716146/15.07.2021 г., е посочено, че в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, посочено в ал.1, Заемателят дължи неустойка в размер на 550 лв. Годишен процент на разходите в чл. З, ал.1, т.8 от Договора е 49.34%, като размерът му включва главница, лихва и такса за експресно разглеждане. В ГПР заемодателят не е включил неустойката, в размер на 550 лв., която е разсрочена и се заплаща на равни части към всяка от погасителните вноски, посочени в чл.2, ал.1, т.4 от Договора. Годишния процент на разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на Договора, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В посочената величина следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са включени всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. Посочените в договора ГПР от 49.34% и дължимата вноска с включена неустойка не съответстват на действителните, тъй като още при самото му сключване, е предвидено уговорката в чл.5, ал.2 неустойка да се плаща разсрочено във времето, заедно със седмичните вноски. Административно-наказващият орган приел, че „В.К." ООД не е спазило изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, като не е включило неустойката за предоставяне на обезпечение в ГПР. Според чл.19, ал.1 от ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. ГПР се изчислява по специална формула. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са включени всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. Като дата на извършване на нарушението било посочено - 15.07.2021 г., а място на извършване на нарушението - гр. Варна.

От така описаните факти районният съд е направен извод, че въззивникът е нарушил разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, за което служители на КЗП – РД за областите Варна, Добрич, Шумен, Търговище, Разград и Силистра съставили срещу него АУАН, с който е открито производство по ЗАНН. Въз основа на акта е издадено и процесното НП. В него изцяло са възприети констатациите на актосъставителя така, както са отразени в АУАН. Съдът приема, че административно-наказателното производство е протекло при липса на съществени процесуални нарушения, като са спазени предвидените в закона срокове. НП е издадено от компетентен орган, притежава изискуемите реквизити, нарушението е описано достатъчно ясно, за да не възпрепятства защитата на санкционираното дружество. Вмененото във вина на въззивника нарушение е индивидуализирано в степен, позволяваща му да разбере в какво е обвинен и срещу какво да се защитава. Посочени са нарушените материално правни норми, като наказанието за нарушението е индивидуализирано.

За да постанови решението си, районният съд е изложил доводи, че въззивникът е нарушил разпоредбата на чл. 11 ал.1 т.10 от ЗПК, като не е включил неустойката за предоставяне на обезпечение в ГПР. Съгласно сключения договор при непредоставяне от страна на потребителя в срок обезпечение в полза на кредитора, към дължимите суми се начислява и неустойка в размер на 550 лева. Клаузата възлага в тежест на потребителя задължение в срок от три дни след сключването на договора да осигури физическо лице-поръчител, което да поеме солидарно задължение в полза на заемодателя за връщане на всички дължими погасителни вноски, лихви, разходи и неустойки. То подлежало на предварителна проверка с оглед неговата възможност за поемане на солидарния дълг, като следвало да отговаря на определени изисквания. Въззивният съд приема, че съдържанието на посочените клаузи от договора и общите условия и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество "неустойката" представлява скрито възнаграждение за кредитора, което не е включено към ГПР, като по този начин се заобикаля и нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съдът посочва, че на основание чл. 19, ал. 1 ЗПК и § 1, т. 1 от ДР на ЗПК е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния договор ГПР е 49,34 %, но от съдържанието на договора потребителят не може да си направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Според решаващият състав на ВРС условията, при които възниква задължението на потребителя да заплати неустойка за непредоставяне на обезпечение имат характер на сигурен разход, който следва да бъде включен изначално при формирането на ГПР. Това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно е оскъпяването му по кредита. Всичко това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13 ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. С оглед на това съдът е направил извод, че за да е спазена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, то е необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Неспазвайки посоченото изискване на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК санкционираното дружество е извършило вмененото му нарушение.

Решението на РС - Варна е правилно и законосъобразно.

Производството по АНД №20233110201089/2023г. на ВРС е второ по ред по жалбата на „В.К.“ АД срещу наказателно постановление № № В-000358/06.06.2022г. на Директор на Регионална дирекция за областите Варна, Добрич, Шумен, Търговище, Разград и Силистра към Главна дирекция „Контрол на пазара“ при КЗП, след като с Решение № 276 от 02.03.2023г., постановено по КАНД № 52/2023 г. касационен състав на Административен съд Варна е отменил Решение № 1496/12.11.2022г. по АНД № 2594/2022 г. по описа на ВРС. При новото разглеждане на делото въззивният съд, след цялостна проверка на издаденото наказателно постановление, доводите на страните и събраните доказателства приема, че от обективна страна административното нарушение по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, за което е санкционирано дружеството е извършено.

Достигнатият от РС – Варна правен извод за материална законосъобразност на наказателното постановление е правилен и напълно се споделя от настоящия тричленен съдебен състав.

Касационният жалбоподател е небанкова финансова институция по чл. 3 от Закона за кредитните институции. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон – Закона за потребителския кредит. Разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. Нарушение е налице, тъй като в договора кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютна стойност на ГПР. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият от 49,34 %/. По този начин потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт. В договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК.

Правилен е изводът на районния съд, че предпоставките при които възниква задължението на потребителя да заплати неустойка за непредоставяне на обезпечение има характер на сигурен разход и следва да бъде включен изначално включено при формиране на ГПР. Неустойката представлява обезщетение за претърпените от неизпълнението на договорното задължение вреди и има санкционен характер. В случая обаче чрез неустойката кредиторът обезпечава неизпълнение на договорно задължение, което не е нито пряко нито косвено обвързано с основното задължение на потребителя по връщане на заемната сума. Неустойката изпълнява роля на обезпечаване неизпълнението на длъжника да обезпечи отпускания му кредит. При липса на обезпечение законът допуска единствено възможност за кредитора да обяви вземането за предсрочно изискуемо и да пристъпи към събирането му, ведно с уговорените в договора разходи. Предвид изложеното съдът не споделя възражението на касатора, че в случая е приложима разпоредбата на чл. 19, ал. 3 от ЗПК, който предвижда, че в ГПР не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора. Неустойката в случая надхвърля рамките на чисто санкционния си характер и натоварва длъжника с допълнителни разходи само поради формалното неизпълнение на задължението си да даде исканото от кредитора обезпечение, което по начина, по който е регламентирано е обективно неизпълнимо. При това положение и изначалното предвиждане на неустойката да се кумулира към погасителните вноски, следва извод, че тя води единствено до скрито оскъпяване на кредита, като излиза изцяло извън присъщите й функции. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката всъщност се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя.

Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяване на вреди за кредитора, който е бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника още преди сключването на договора, съгласно чл. 8, § 1 от Директива 2008/48 на ЕП и на Съвета от 23.04.2008г., задължаващ кредитора преди сключването на договор за кредит да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение може да включва и справка в съответната база данни. Преддоговореното задължение на кредитора да направи оценка на кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото цели да предпази потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, допринася за постигането на целта на Директивата. /§ 40-43 от Решение от 27.03.2014 г. по дело С-565/12 на четвърти състав на СЕС./ В този смисъл клауза, която предвижда, че се дължи неустойка при неосигуряване на поръчител, което задължение става изискуемо след 3 дни от подписване на договора за потребителски кредит е в пряко противоречие с целта на Директивата. На практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтича и от разпоредбата на чл. 16 от ЗПК.

Предвид изложеното, настоящият касационен състав не намира основания да приеме, че са налице сочените от касатора основания за незаконосъобразност на въззивното решение, поради което последното следва да бъде оставено в сила.

Предвид горното и на основание чл.221 ал.2 от АПК във връзка с чл. 63в от ЗАНН, Административен съд – Варна,

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 804 от 29.05.2023 г., постановено по АНД № 20233110201089/2023 г. по описа на Районен съд - Варна, с което е потвърдено НП № В-000358/06.06.2022г. на Директор на Регионална дирекция за областите Варна, Добрич, Шумен, Търговище, Разград и Силистра към Главна дирекция „Контрол на пазара“ при КЗП, с което за на осн. чл. 45, ал.1 от ЗПК за нарушение по чл. 11, ал.1, т.10, вр.чл.19, ал.1 от ЗПК на „В.К.“ ООД, /към момента АД/ е наложена имуществена санкция в размер на 3000 /три хиляди/ лева.

Решението е окончателно.

	Председател:
	Членове: