№ 9373
гр. С., 20.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 56 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и трети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Н. Д. С. М.
при участието на секретаря П. Н. Н.
като разгледа докладваното от Н. Д. С. М. Гражданско дело №
20231110113045 по описа за 2023 година
Производството е образувано по искова молба от „Т. С.” ЕАД срещу М. Л. М. и
М. Л. М., с която са предявени обективно кумулативно съединени осъдителни искове с
правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ищцовото дружество твърди, че е налице облигационно правоотношение с
ответниците, в качеството им на собственици на имот с адрес гр. С., ж.к. „С. Р.“ бл. 87,
вх. Д, ап. 94, аб. № 30****, произтичащо от качеството им на наследници на Л. М. Н.,
възникнало въз основа на договор за продажба на топлинна енергия при Общи
условия, чиито клаузи съгласно чл. 150 ЗЕ са обвързали потребителите без да е
необходимо изричното им приемане. Поддържа, че съгласно тези ОУ е доставял на до
имота за процесния период топлинна енергия, за която не е заплатена дължимата цена.
Сочи, че отговорността на ответниците за част от периода следва от качеството им на
наследници на имота, а за друга част от периода – от притежаваното от тях право на
собственост върху процесния имот. Иска се от съда да постанови решение, с което да
осъди всеки от двамата ответници поотделно да му заплати следните суми: 892,64 лв.,
представляваща стойността на незаплатената топлинна енергия за периода от
01.05.2019 г. – 30.04.2021 г., ведно със законната лихва за забава от 13.03.2023 г. до
изплащане на вземането, сума в размер на 181,50 лв., представляваща мораторна лихва
за забава върху главницата за реално доставена топлинна енергия, начислена за
периода от 15.09.2020 г. до 21.02.2023 г., сума в размер на 9,41 лв., представляваща
главница за дялово разпределение за периода 01.02.2020 г. – 30.04.2021 г., ведно със
законната лихва за забава от 13.03.2023 г. до изплащане на вземането, както и сумата в
1
размер на 2,10 лв., представляваща мораторна лихва за забава върху сумата за
главница за услугата дялово разпределение, начислена за периода от 31.03.2020 г. до
21.02.2023 г.
Ответникът М. Л. М. в срока по чл. 131 ГПК е подала отговор на исковата
молба, в който оспорва исковете по основание. Оспорва наличието на облигационно
правоотношение с ответника въз основа на качеството собственик на процесния имот.
Релевира възражение за изтекла погасителна давност. Счита, че исковете следва да
бъдат отхвърлени.
Ответникът М. Л. М. не е подал отговор на исковата молба.
Третото лице помагач на страната на ищеца „Т. С.“ ЕООД изразява становище,
според което дяловото разпределение е извършено съобразно действащите норми.
Съдът, като обсъди доводите и възраженията на страните и събраните по
делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
По исковете с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ:
Основателността на предявените искове за осъждане на ответниците да
заплатят на ищеца претендираната цена по договор за продажба на доставена топлинна
енергия и за дялово разпределение се обуславя от кумулативното наличие на следните
предпоставки: валидно правоотношение по договор за доставка на топлинна енергия,
извършена от ищеца реална доставка на топлинна енергия в твърдяния обем през
процесния период и на претендираната стойност, изискуемост на задължението за
плащане на продажната цена. Съобразно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК в тежест на
ищеца е установяване на горните предпоставки при условията на пълно и главно
доказване. Липсата на една от предпоставките води до неоснователност на
претенцията. В случай, че ищецът установи посочените по-горе обстоятелства,
ответната страна следва да докаже опровергаващия довода за неизпълнение факт –
точно във времево и количествено отношение изпълнение на задължението за плащане
на потребената топлинна енергия за процесния период.
При така разпределелната доказателствена тежест, съдът намира, че исковете са
неоснователни. Съображенията за това са следните:
Първото релевантно по делото обстоятелство касае установяване налиието на
облигационно правоотношение между страните за доставка на топлинна енергия.
Правната регламентация на правоотношението по продажба на топлинна
енергия се съдържа освен в общата уредба по чл. 183 и сл. Закон за задълженията и
договорите (ЗЗД), още в специалния Закон за енергетиката (ЗЕ). Съгласно последния
правоотношението по продажба на топлинна енергия е договорно, сключвано при
публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и
одобрени от Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР) - чл. 150, ал. 1 ЗЕ.
Предвидена е писмена форма на договора, която не е форма за действителност, а за
доказване. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един
местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след
2
първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от
потребителите (чл. 150, ал. 2 ЗЕ), в отклонение от правилото на чл. 16, ал. 1 ЗЗД.
Характерна особеност за правоотношението по продажба на топлинна енергия е
обстоятелството, че за възникването на договорната връзка не е необходимо изрично
волеизявление, като същото следва по силата на законовата презумпция на чл. 153, ал.
1 от Закона за енергетиката, в приложимата за процесния период редакция, съгласно
която всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда в режим на
етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са клиенти/потребители на топлинна енергия и са длъжни
да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да
заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната
наредба. Следователно, за да се приеме, че ответната страна има качеството
потребител на топлинна енергия, то достатъчно е да се установи, че същата е
собственикът/ползвател на недвижим имот и е налице решение на Общото събрание на
етажните собственици за присъединяване към топлопреносната мрежа. Предоставяйки
съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на
ограниченото вещно право на ползване са подразбирани клиенти на топлинна
енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично
оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на
клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с
топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови
нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия.
В константната и задължителна съдебна практика безпротиворечиво е изведено,
че изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ на собствениците и титулярите на
ограниченото вещно право на ползване като клиенти (потребители) на топлинна
енергия за битови нужди и страна по продажбеното правоотношение с
топлопреносното предприятие, не е изчерпателно. Клиенти (потребители) на топлинна
енергия могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ,
ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно
носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно
са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този
имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното
предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице придобива качеството „клиент“
на топлинна енергия за битови нужди („битов клиент“ по смисъла на т. 2а, пар. 1 ДР от
ЗЕ) и като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на
топлопреносното предприятие. В този смисъл са мотивите към т. 1 от
Тълкувателно решение № 2/17 г. по т. д. № 2/17 г. на ОСГК на ВКС.
Въз основа на така очертаната нормативна уредба, в случая съдът приема, че не е
установено първото правнорелевантно обстоятелство – наличието на облигационно
правоотношение по продажба на топлинна енергия между страните по делото.
За установяване на релевантния факт – принадлежност на правото на собственост
върху процесния имот от ответниците, са ангажирани следните доказателства: списък
на живущите в апартаменти в бл. 87, ул. „Т. К.“, вх. Д, в който е отбелязано Л. М. Н.
срещу ап. 94 /л. 14/, както и списък на етажни собственици /л. 18/, в който обаче Л. Н.
не фигурира, нито е посочен собственик на ап. 94. Представен е и втори списък на
етажни собственици, без посочена дата в него, в който срещу № 24 е записано името на
Л. М. Н. за абонатен № 30****. В списък на етажните собственици, приложен
Протокол от проведено общо събрание от 19.09.2002 г., Л. М. Н. не е отбелязан като
3
собственик на апартамент в сградата, който да е присъствал на общото събрание. По
делото е било уважено доказателственото искане на ищеца за изискване от Столична
община, Дирекция „Инвестиционно отчуждаване“ доказателство за собственост на
процесния апартамент, като по делото е постъпил отговор от Направление
„Архитектура и градоустройство“, съгласно който по отношение на същия не се
съхраняват документи за това имотът да е бил предоставен в обезщетение на отчужден
собственик.
Същевременно по делото липсва пряко доказателство, от което да се установява
принадлежността на правото на собственост или учредяване на ограничено вещно
право на ползване в полза на наследодателя на ответниците. Не е представена и
декларация за откриване на партида на негово име, както и такава на името на
наследниците.
На следващо място, съдът съобрази обстоятелството, че адресът на процесния
имот е регисгрираният постоянен адрес на двамата ответници и настоящ такъв на
ответника М. М., с дата на заявяване от 1980 г., но нито един от двамата ответници не
е бил намерен на този адрес. В случай, че връчването на книжа по делото бе
осъществено на същия, това обстоятелство би могло да се ползва като индиция за
принадлежността на правото на собственост или наличие на облигаионно отношение,
въз основа на което имотът се ползва от ответниците, но само при наличие на други
косвени доказателства, от които също да се извежда такова заключение.
При тези констатации съдът намира, че двата списъка, в които наследодателят на
ответниците Л. М. е отразен, не са достатъчни да обосноват извод за принадлежността
на правото на собственост по отношение на имота в негова полза. Първият списък е
такъв на обитателите, като той би могъл да бъде такъв и на облигационно основание
или на учредено право на ползване, което се погасява със смъртта на ползвателя, ако не
е установено за по-кратък срок (чл. 59, ал. 1 ЗС). Поначало изводът за осъществяване
на правнорелевантен факт може да почива на представени по делото косвени
доказателства, но при положение, че същите в съвкупност водят до единствено
възможен извод. В случая това условие не е удовлетворено. Извод, че е доказано
правото на собственост на наследодателя на ответниците върху процесния имот въз
основа на ангажираните по делото доказателства, би представлявало предположение, а
е недопустимо съдебните решения да се основават на предположения.
От представено по делото удостоверение за наследници на Л. М. Н. /л. 54/ се
установява, че той е починал на 26.04.2011 г., като е оставил наследници по закон –
съпругата си Р. М. М.а, починала на 23.09.2020 г., и синовете си – М. Л. М. и М. Л. М..
Доколкото обаче не се установи при принадлежността на правото на собственост в
полза на наследодателя, то не се установява и ответниците да са придобили същото.
Поради изложеното съдът намира, че не е доказан при условията на пълно и
главно доказване първия правнорелевантен факт – наличие на облигационно
отношение с ответниците, обосновано от принадлежността на правото на собственост
или на ограничено вещно право на ползване, учредено в тяхна ползва.
Предвид недоказване на първия правопораждащ факт елемент от гореописания
фактически състав, не подлежат на изследване останалите събрани по делото
доказателства.
По иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
Основателността на иска предполага наличие на главен дълг и забава в
4
погасяването му. С оглед неоснователността на главния иск, следва да бъде отхвърлен
и акцесорният такъв за лихва.
По разноските:
При този изход на спора право на възнаграждение имат ответниците, но същите
не са направили такива.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Т. С.“ ЕАД, ЕИК: ********* срещу М. Л. М., ЕГН
********** осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150
ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 892,64 лв., представляваща стойността на
незаплатената топлинна енергия за периода от 01.05.2019 г. – 30.04.2021 г., ведно със
законната лихва за забава от 13.03.2023 г. до изплащане на вземането, сума в размер на
181,50 лв., представляваща мораторна лихва за забава върху главницата за реално
доставена топлинна енергия, начислена за периода от 15.09.2020 г. до 21.02.2023 г.,
сума в размер на 9,41 лв., представляваща главница за дялово разпределение за
периода 01.02.2020 г. – 30.04.2021 г., ведно със законната лихва за забава от
13.03.2023 г. до изплащане на вземането, както и сумата в размер на 2,10 лв.,
представляваща мораторна лихва за забава върху сумата за главница за услугата
дялово разпределение, начислена за периода от 31.03.2020 г. до 21.02.2023 г , като
неоснователни.
ОТХВЪРЛЯ предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т. С.“ ЕАД, ЕИК:
********* срещу М. Л. М., ЕГН ********** искове с правно основание чл. 79, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 892,64 лв., представляваща
стойността на незаплатената топлинна енергия за периода от 01.05.2019 г. – 30.04.2021
г., ведно със законната лихва за забава от 13.03.2023 г. до изплащане на вземането,
сума в размер на 181,50 лв., представляваща мораторна лихва за забава върху
главницата за реално доставена топлинна енергия, начислена за периода от 15.09.2020
г. до 21.02.2023 г., сума в размер на 9,41 лв., представляваща главница за дялово
разпределение за периода 01.02.2020 г. – 30.04.2021 г., ведно със законната лихва за
забава от 13.03.2023 г. до изплащане на вземането, както и сумата в размер на 2,10 лв.,
представляваща мораторна лихва за забава върху сумата за главница за услугата
дялово разпределение, начислена за периода от 31.03.2020 г. до 21.02.2023 г , като
неоснователни.
Решението е постановено при участието на „Т. С.“ ЕООД като трето лице
помагач на страната на ищеца.
5
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в 2 – седмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6