№ 3880
гр. София, 19.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично
заседание на единадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Николай Димов
Членове:Велина Пейчинова
Евгени Ст. Станоев
при участието на секретаря Христина Ц. Цветкова
като разгледа докладваното от Евгени Ст. Станоев Въззивно гражданско дело
№ 20241100504690 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 10670/21.06.2023 г., постановено по гр.д. № 9852/2023 г.
по описа на СРС, 35 състав, е уважен осъдителен иск с правно основание
чл. 36, ал. 3 ЗАдв. за осъждане на ответника Й. Д. М., ЕГН **********,
действащ лично и със съгласието на майка си Г. И. Е., ЕГН ****, да заплати на
ищеца адв. Е. М. С., ЕГН **********, сумата от 500 лв., представляваща
адвокатско възнаграждение за извършена правна защита и съдействие по гр.д.
№ 20397/20221 г. по описа на СРС, 149 състав, ведно със законната лихва от
датата на подаване на исковата молба – 24.02.2023 г., до окончателното
изплащане на вземането.
С решението е разпределена и отговорността за разноски, като
ответникът е осъден на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплати на ищеца
сумата от 50 лв.
Срещу така постановеното решение е депозирана въззивна жалба от Г.
Е. И., майка на ответника Й. М..
Въззивната жалба изрично е потвърдена от ответника Й. М. с молба,
1
озаглавена „Жалба“ от 10.11.2023 г. в дадения от първоинстанционния съд
срок.
В първоначално подадената жалба се поддържа, че изпълнението на
решението на районния съд е непосилно за финансовото състояние на
ответника. Съдът е сезиран с молба за разсрочване на дължимата сума или за
отпор на сметката на ответника.
Извън срока за въззивно обжалване и в изпълнение на указанията на съда
ответникът Й. М. е потвърдил въззивната жалба, депозирана от Г. И.. Моли
решението да бъде отменено, а искът – отхвърлен.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна е подала отговор на
въззивната жалба, с който я оспорва като неоснователна. Счита решението на
районния съд за правилно и моли същото да бъде потвърдено.
Съдът, като обсъди доводите на страните и представените по делото
доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна
следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от
легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което
същата е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По
въпросите относно правилността той е ограничен от посоченото в жалбата,
като следи служебно за правилното приложение на императивна правна
норма, както и за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на
ненавършилите пълнолетие деца /ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г.,
на ВКС, ОСГТК/.
Предмет на въззивна проверка е решението на районния съд в
осъдителната част. В частта, с която част от исковите претенции са
отхвърлени, решението е влязло в сила като необжалвано.
В случая постановеното от районния съд решение е валидно и
допустимо.
По същество на спора съдът приема следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба, с която е предявен
2
осъдителен иск с правно основание чл. 36, ал. 3 ЗАдв. за осъждане на
ответника Й. Д. М., ЕГН **********, действащ лично и със съгласието на
майка си Г. И. Е., ЕГН ****, да заплати на ищеца адв. Е. М. С., ЕГН
**********, сумата от 500 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за
извършена правна защита и съдействие по гр.д. № 20397/20221 г. по описа на
СРС, 149 състав, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата
молба – 24.02.2023 г., до окончателното изплащане на вземането.
Предявен е осъдителен иск с правно основание чл. 36, ал. 3 ЗАдв., като
основателността му е предпоставена от това по делото ищецът да установи
при условията на пълно и главно доказване следните правопораждащи факти:
1) наличието на валидно възникнало между страните правоотношение въз
основа на сключен договор за поръчка; 2) точно изпълнение на задълженията
на довереника по договора; 3) размер и изискуемост на вземането за
адвокатско възнаграждение.
При установяване на горните обстоятелства в тежест на ответника е да
докаже правоизключващите си възражения, както и това, че уговореното
възнаграждение е било в размер на 10 % от цената на продаваните имоти.
Договорът за поръчка е неформален договор, поради което може да бъде
сключван във всякаква форма, включително устна или с конклудентни
действия, доколкото в последния случай страните недвусмислено да личи, че
доверителят е възложил поръчка, която довереникът е приел, поради което
облигационното отношение може да бъде доказвано с всякакви
доказателствени средства при спазване на императивните разпоредби на ГПК.
Договорът за правна защита и съдействие е разновидност на договора за
поръчка (извършване на правни действия от името на доверителя за негова
сметка – процесуално представителство), но често съдържа и елементи на
договора за изработка (изготвяне на молби, жалби и други процесуални
документи). Договорът е уреден в специалния Закон за адвокатурата.
Неформалният характер на договора за поръчка се отнася и за частното
му проявление – договор за правна защита и съдействие. Често договорът се
сключва в писмена форма – чл. 36, ал. 2 ЗАдв., но същата има само
доказателствена цел. При сключването се уговарят всички задължения на
доверителя и довереника, включително размер и начин на плащане на
адвокатско възнаграждение. Правоотношението винаги е възмездно – арг. от
3
чл. 36, ал. 1 ЗАдв., за разлика от общото правило на чл. 286 ЗЗД, съгласно
което възнаграждение за поръчката се дължи само ако е изрично уговорено.
Липсата на писмена форма на договора за правна защита и съдействие не
лишава адвоката от правото му на възнаграждение. Съгласно чл. 36, ал. 3
ЗАдв. при липса на договор, по искане на адвоката, адвоката от Европейския
съюз или клиента адвокатският съвет определя възнаграждение съгласно
наредбата на Висшия адвокатски съвет. Изискуемостта на възнаграждението
настъпва от момента на изпълнение на поръчката – от извършването от страна
на адвоката на уговорените в договора действия. В този смисъл – Решение №
102 от 16.07.2018 г. по гр. д. № 3762 / 2017 г. на Върховен касационен съд, 3-то
гр. отделение.
В Решение № 208 от 22.06.2015 г. по т. д. № 3961 / 2013 г. на Върховен
касационен съд, 2-ро тър. отделение е прието, че „Съгласно чл. 36, ал. 3 от
Закона за адвокатурата, при липса на договор, определящ размера на
възнаграждението, определянето се извършва на основа на Наредбата за
установяване на минималните размер на адвокатските възнаграждения. В
тази хипотеза, съдът не може да замести волята на страните по
договарянето на справедливия и обоснован размер на адвокатското
възнаграждение, като присъди възнаграждение, определено по Наредбата.
Законът за адвокатурата и Наредбата изрично предвиждат, че липсваща
воля по договарянето на възнаграждение може да бъде заместена само от
Адвокатския съвет по реда на чл. 36, ал. 3 ЗАдв. Съдът не е в
правомощията си да определя размера на възнаграждението по едно
правоотношение, отличаващо се с доверителния си елемент и свободата на
договаряне“.
В Решение № 94 от 20.04.2021 г. по гр. д. № 2752 / 2020 г. на Върховен
касационен съд, 4-то гр. отделение върховните съдии посочват, че „Правото
на адвоката да получи възнаграждение от полагане на труд в изпълнение на
възложеното му от доверителя по договор за такава услуга възниква тогава,
когато е налице възлагане и положен труд“.
По делото не се спори по отношение на наличието на облигационно
отношение между страните, както и че ищецът е изпълнил точно
задълженията си във връзка с поръчката. Същото се установява от
представените по делото доказателства.
4
Следователно в тежест на ответника въззивник е възникнало
задължението за заплащане на адвокатско възнаграждение.
Доколкото между страните не е бил сключен договор за правна защита и
съдействие, в който да е посочен размерът на адвокатското възнаграждение, то
съгласно чл. 36, ал. 3 ЗАдв. Адвокатският съвет е единственият компетентен
орган, който може да определи размер на същото. В изпълнение на
правомощието си с Протокол № 2/2023 г. от 11.01.2023 г. Софийски
адвокатски съвет е определил размер на дължимото адвокатско
възнаграждение от 500 лв., който съдът, както бе посочено по-горе, няма
правомощия да ревизира.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд е ограничен от посоченото във
въззивната жалба, когато контролира правилността на решението. Следва да
се отбележи, че съдът не констатира наличие на императивна правна норма,
чието приложение следва да приложи служебно. В този смисъл Решение №
288/29.12.2015 г. по гр.д. № 2293/2015 г. на III Г.О. на ВКС. Следователно
въззивната жалба, в която не са релевирани конкретни оплаквания срещу
първоинстанционното решение, следва да бъде оставена без уважение, а
последното – потвърдено. Посочените в жалбата от 10.11.2023 г. доводи извън
потвърждението на въззивната жалба, подадена от Г. И., не следва да бъдат
обсъждани, доколкото са релевирани след изтичането на срока по чл. 259, ал. 1
ГПК за въззивно обжалване.
По отношение на разноските:
При този изход от настоящото производство право на разноски има
въззиваемият. Такива не са претендирани.
С оглед цената на предявените искове и на основание чл. 280, ал. 3 ГПК
настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.
Мотивиран от гореизложеното, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 10670/21.06.2023 г., постановено по гр.д.
№ 9852/2023 г. по описа на СРС, 35 състав.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
5
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6