Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 04.02.2021 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в
публично съдебно заседание на първи декември през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Димитринка
Костадинова-Младенова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа
докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №5991 по
описа за 2020
год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 13.01.2020
год., постановено по гр.дело №23331/2018 год. по описа на СРС, ГО, 56 с-в, В.Г.Н. е осъден да заплати на „Т.С.“
ЕАД по искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 150 ЗЕ и
с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 2050.24 лв., представляваща 4/6 части от главницата за доставена
топлинна енергия за периода от 01.03.2015 год. до 30.04.2016 год., за
топлоснабден имот с абонатен №261056, ведно със законната лихва върху тази
суми, считано от датата на подаване на исковата молба – 11.04.2018 год. до
окончателното й изплащане, сумата от 347.75 лв., представляваща 4/6 части от обезщетение за забава в размер на законната
лихва за периода от 16.09.2015 год. до 13.02.2018 год., сумата от 3.21 лв., представляваща 4/6 части от главницата за възнаграждение
за услугата дялово разпределение по фактури, издадени пред периода от 31.05.2015
год. до 30.04.2016 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
датата на подаване на исковата молба – 11.04.2018 год. до окончателното й
изплащане и сумата от 0.79 лв., представляваща 4/6 части от
обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 15.09.2015 год.
до 13.02.2018 год., като исковете за главници са отхвърлени като погасени по
давност в останалата им част до пълните предявени размери и периоди, а
акцесорните искове – за разликата до пълните предявени размери; Т.Г.А. и И.Г.А.
са осъдени да заплатят на „Т.С.“ ЕАД по искове с правно основание чл. 79, ал.
1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 150 ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата
от по 512.56 лв., представляваща 1/6 част от
главницата за доставена топлинна енергия за периода от 01.03.2015 год. до
30.04.2016 год., за топлоснабден имот с абонатен №261056, ведно със законната
лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 11.04.2018
год. до окончателното й изплащане, сумата от по 86.94 лв., представляваща 1/6 част от обезщетение за забава в размер на законната
лихва за периода от 16.09.2015 год. до 13.02.2018 год., сумата от по 1.62 лв., представляваща 4/6 части от главницата за възнаграждение
за услугата дялово разпределение по фактури, издадени пред периода от
31.05.2015 год. до 30.04.2016 год., ведно със законната лихва върху тази сума,
считано от датата на подаване на исковата молба – 11.04.2018 год. до
окончателното й изплащане и сумата от по 0.20 лв. представляваща 1/6 част от обезщетение за забава в размер
на законната лихва за периода от 15.09.2015 год. до 13.02.2018 год., като
исковете за главници са отхвърлени като погасени по давност в останалата им
част до пълните предявени размери и периоди, а акцесорните искове – за
разликата до пълните предявени размери, като ответниците са осъдени да заплатят
на ищеца „Т.С.“ ЕАД на основание чл. 78, ал. 1 и 8 ГПК направените разноски по
делото, както следва: В.Г.Н. – в размер на 406.47 лв., а ответниците Т.Г.А. и И.Г.А.
– в размер на по 101.62 лв., а ищецът „Т.С.“ ЕАД е осъден да заплати на всеки
един от ответниците на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по
делото в размер на по 42 лв.
Горепосоченото
решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.С.“
ЕООД.
Срещу решението в
частта му, в която са уважени
предявените искове, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответниците В.Г.Н., Т.Г.А. и И.Г.А..
Жалбоподателите поддържат, че неправилно първоинстанционният съд уважил
исковете по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като приел, че фактурите са публикувани в
интернет страницата на ищеца. Това обстоятелство обаче на било установено по
делото. Липсвала покана за изпълнение, което обуславяло извод за
неоснователността на акцесорните претенции. Исковете за главници също били
неоснователни. На 13.06.2018 год. ответницата Т.А. като съсобственик на
процесния имот била заплатила сумата от 1 878.25 лв. за топлинна енергия и
65.99 лв. за дялово разпределение, или общо сумата от 1 944.24 лв. Същият
ден било подадено и възражение за изтекла погасителна давност. Към посочената
дата ищецът не бил претендирал други задължения на ответницата. Процесната сума
никога не била начислявана с фактури, достигнали до знанието на ответниците,
нито фигурирали в интернет страницата на ищеца. Вещото лице по
съдебно-счетоводната експертиза било посочило, че няма плащания към ищеца,
които да се отнасят до процесния период, но този констатации не били направени
въз основа на проверка в счетоводството на ищеца. Заключението било изготвено
въз основа на документи, представени от ищеца, поради което и не следвало да
бъде кредитирано. Освен това топлинната енергия за периода 2014 – 2015 год.
била неправилно начислена – въз основа на служебен разход на максимална мощност
на отоплителните тела съгласно чл. 61, т. 6.5 от Наредбата за
топлоснабдяването. Тази разпоредба противоречала на Закона за защита на
потребителите, същата била неравноправна. Ето защо молят решението на СРС да
бъде отменено в обжалваната му част, а исковете – отхвърлени. Претендират и
присъждането на направените разноски по делото.
Ответникът по жалбата „Т.С.“ ЕАД счита,
че решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната част.
Третото
лице-помагач „Т.С.“ ЕООД не изразява становище по въззивната жалба.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във
въззивната жалба пороци
на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:
Предявени са за
разглеждане искове с
правно основание чл. 150, ал. 1 ЗЕ вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в
обжалваната му част, но е частично неправилно.
Безспорно е във
въззивното производство, а и от съвкупната преценка на писмените доказателства по
делото се установява, че процесният имот е бил
топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която се намира този имот/ е била присъединена
към топлопреносната мрежа, както и че ответниците са
съсобственици на апартамент №71, находящ се в гр.София, жк.“*****/като ответникът
В.Г.Н. притежава
4/6 ид.ч. от него, а ответниците Т.Г.А. и И.Г.А.
– по 1/6 ид.ч./, за който при ищеца се води клиентска партида №261056, поради което
и следва да се приеме, че същите се явяват потребители на топлинна енергия за
битови нужди по смисъла на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ /приложима редакция, Изм. – ДВ,
бр. 74 от 2006 год./, респ. имат качеството на битови клиенти съгласно § 1,
т. 2а от ДР на ЗЕ вр. с чл. 153, ал. 1 ЗЕ /редакция ДВ, бр. 54 от 2012 год., в
сила от 17.07.2012 год./ – виж и задължителните за съдилищата разяснения,
дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 2/2017 год. на ВКС по тълк.дело №
2/2017 год., ОСГК.
Съгласно разпоредбата
на чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното
предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява
при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и
одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия
се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в
градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им
публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл.
150, ал. 2 от закона/. В случая несъмнено е, че Общите условия на ищцовото
дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани, като по делото не са
релевирани нито твърдения, нито има данни, че ответниците са упражнили правото си
на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради
изложеното, въззивният съд приема, че между страните по делото са били налице
договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с
включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия.
Според чл. 139,
ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост,
се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за
извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл. 148/ и
в действалата през процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за
топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./.
Установено е въз основа на писмените
доказателства по делото – индивидуални
справки за отопление и топла вода, както и от заключението по допусната и
изслушана в първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза,
което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирано, че
през исковия период в процесния имот е имало монтирани 4 бр. отоплителни тела с
4 бр. разпределители, както и 2 бр. водомери за топла вода, че делът на ответниците
за сградна инсталация,
отопление на имота и битово горещо водоснабдяване са били изчислени в
съответствие с правилата на действащата нормативна уредба – като за периода
2014 год. – 2015 год. бил начисляван
служебен разход на максимална мощност по реда на т. чл. 61, т. 6.5 от Наредба
№16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването, поради това, че не е бил
осигуряван достъп до имота за извършване на отчет, като ищецът бил отчитал за
своя сметка технологични разходи, а измервателните уреди били изправни.
Следователно доказана е по несъмнен и категоричен начин по делото потребената
от ответниците топлоенергия в определено количество, като въззивният съд
приема, че при определяне на дължимите суми с изравнителните сметки е спазена
нормативно установената методология. Следва да се
посочи, че разпоредбата на чл. 70, ал. 2 от горепосочената наредба
установявана задължение за всички потребители да осигуряват достъп на
представители на фирмата за дялово разпределение за извършване на отчет на
уредите, като съгласно чл. 70, ал. 4 от
наредбата на потребителите, неосигурили достъп за отчет, за всички
отоплителни тела в имота се
начислява енергия по реда на т. 6.5 – от приложението по чл.
61, ал. 1 като отоплителни тела без уреди.
По делото нито са релевирани твърдения, нито са ангажирани доказателства, че
ответницците са осигурявали достъп до имота през процесния период, а
доказателствената тежест е била тяхна. В този смисъл възражението на
жалбоподателите, че дяловото разпределение е било извършвано неправилно, се
явява неоснователно.
Доводите на жалбоподателите, че т. 6.5 –
от приложението по чл.
61, ал. 1 от горепосочената наредба противоречи
на чл. 143, т. 5 и 15 ЗЗП не следва да
бъдат обсъждани, тъй като посочените разпоредби регламентират хипотези на неравноправни
клаузи в потребителски договори, а не нищожност на разпоредби от подзаконов
нормативен акт, какъвто е Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за
топлоснабдяването.
Стойността на доставеното количество
топлинна енергия през исковия период в размер на 3 797.52 лв. е доказана
по несъмнен и категоричен начин по делото въз основа на заключението по
съдебно-техническата експертиза и заключението по съдебно-счетоводната
експертиза, което подлежи на кредитиране /чл. 202 ГПК/, а въз основа на
последното е установено също така, че цената на услугата дялово разпределение
за периода от м.май 2015 год. до м.април 2016 год. възлиза на 56.07 лв.
С оглед
счетеното за основателно своевременно релевирано от ответниците възражение за
погасителна давност на вземанията за стойността на топлинната енергия и цената
на услугата дялово разпределение, които се отнасят за периода преди м.февруари 2015
год., първоинстанционният съд е приел, че ищецът се легитимира като кредитор на
вземания за периода от м.март 2015 год. до м.април 2016 год. в общ размер на
3 075.36 лв. – стойност на топлинна енергия и в общ размер на 6.45 лв. –
цена на услугата дялово разпределение, като договорната отговорност на
ответниците законосъобразно е била ангажирана до размер, съответстващ на дела
им в съсобствеността, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване
на исковата молба до окончателното изплащане /срещу изчисленията на размера на
непогасените вземания за главници не са наведени оплаквания в жалбата, поради
което с оглед ограничения характер на въззивното обжалване – чл. 269, изр. 2 ГПК, жалбоподателите не биха могли да постигнат присъждането на суми в размери,
по-малки от установените в атакувания съдебен акт/.
Първият
спорен по същество въпрос във въззивното производство е свързан с това дали
процесните задължения са погасени чрез осъществени от ответниците плащания.
Възражението им в тази насока е неоснователно, тъй като е видно от приетите
като доказателства по делото служебен бон и фискални бонове, както и посоченото
в последните основание за плащане, че със заплатената сума в общ размер на
1 944.24 лв. са погасени задължения за период, който следва процесния, а
именно от м.юли 2016 год. до м.април 2018 год.
Следващият спорен
между страните въпрос е свързан с това дали ответниците са в забава по
отношение на задълженията си за стойността на доставената топлинна енергия и
извършената услуга дялово разпределение. В тази връзка настоящият съдебен
състав приема следното:
Съгласно
действалите през процесния период Общи условия на ищеца, в сила от 12.03.2014
год., месечната дължима сума за доставена топлинна енергия на клиента се
формира въз основа на определения за него дял от топлинната енергия за
разпределение в сградата – етажна собственост и обявената за периода цена, за
която сума се издава ежемесечно фактура от продавача – чл. 32, ал. 1, а след
отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните
сметки от търговеца, продавачът издава за отчетния период кредитни известия на
стойността на фактурите по ал. 1 и фактура за потребеното количество топлинна
енергия за отчетния период, определено на база изравнителните сметки – чл. 32,
ал. 2.
Клиентите са
длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1
в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на
продавача – чл. 33, ал. 1 от горепосочените Общи условия. Изравнителният резултат
води до възникване на ново вземане в полза на топлопреносното предприятие,
когато начислените прогнозни месечни вноски са в по-малък размер от стойността на
действително доставеното количество топлинна енергия – в този случай според чл.
33, ал. 2 от Общите условия, клиентите са длъжни да заплащат стойността на
фактурата по чл. 32, ал. 2 за потребено количество топлинна енергия за отчетния
период, в 30-дневен срок от датата на публикуването на интернет страницата на
продавача.
Настоящият
съдебен състав приема, че публикуването на месечните дължими суми за топлинна
енергия по чл. 32, ал. 1 от Общите условия и на стойността на фактурата по чл.
32, ал. 2 /в която се отразява и стойността на услугата дялово разпределение –
виж и чл. 36, ал. 2 от Общите условия/, представлява по своето естество
уговорен между страните начин, по който кредиторът отправя искането си
/поканата си/ за изпълнение, т.е. той решава кога да поиска изпълнение.
Следователно и доколкото страните по правоотношението не са определили срок за
изпълнение, то следва да се приема, че длъжникът изпада в забава, след като
бъде поканен от кредитора – чл. 84, ал. 2 ЗЗД, в който смисъл са и формираните
от СРС изводи.
В
разглеждания случай по делото не са ангажирани категорични доказателства от
страна на ищеца /чиято е била доказателствената тежест – чцл. 154, ал. 1 ГПК/,
че ответниците са били поставени в забава по отношение на задълженията за
заплащане на цената на доставената топлинна енергия и предоставената услуга
дялово разпределение през процесния период, поради което и при приложение на
неблагоприятните последици от правилата за разпределение на доказателствената
тежест въззивният съд счита, противно на приетото от СРС, че релевираните
претенции по чл. 86, ал. 1 ЗЗД се явяват неоснователни и подлежат на отхвърляне
Ето защо
решението на СРС следва да бъде отменено в частта му, в която са уважени
предявените срещу всеки един от ответниците искове по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, които
претенции подлежат на отхвърляне. Първоинстанционното решение трябва да бъде
отменено и в частта му, в която ответниците са осъдени да заплатят на ищеца
разноски за първоинстанционното производство, както следва: В.Г.Н. – за разликата над 347.49 лв., Т.Г.А. – за
разликата над 86.89 лв. и И.Г.А. – за разликата над 86.89 лв.
В останалата
обжалвана част решението на СРС следва да бъде потвърдено, като правилно.
По отношение на разноските:
С оглед изхода от настоящия спор и на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът следва да бъде осъден да заплати на жалбоподателите
/ответниците/ неприсъдената част от разноските в първоинстанционното
производство за възнаграждение за един адвокат, както следва: на В.Г.Н. – в размер на 23.11
лв., на Т.Г.А. и на И.Г.А. – размер на по 22.89 лв., както и направените
разноски във въззивното производство за държавна такса в общ размер на 10.46 лв.
/дължимата държавна такса за въззивното производство възлиза 72.09 лв./ и за
възнаграждение за един адвокат в общ размер на 43.51 лв., съразмерно с
уважената част от въззивната жалба, респ. отхвърлената част от исковете.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК
настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р
Е Ш И
:
ОТМЕНЯ решението от 13.01.2020 год., постановено по гр.дело
№23331/2018 год. по описа на СРС, ГО, 56 с-в, в частта му, в която са
уважени предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу В.Г.Н., Т.Г.А. и И.Г.А. искове с
правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, както и в частта му, в която
ответниците са осъдени да заплатят на ищеца „Т.С.“ ЕАД разноски за
първоинстанционното производство, както следва: В.Г.Н. – за разликата над
347.49 лв., Т.Г.А. – за разликата над 86.89 лв. и И.Г.А. – за разликата над
86.89 лв., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ
предявените от „Т.С.” ЕАД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление:***, срещу
В.Г.Н. с ЕГН **********, със съдебен адрес: адв. И.М.,***, искове с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 347.75 лв., представляваща 4/6 части от обезщетение за
забава в размер на законната лихва върху главницата, представляваща стойност на
доставена топлинна енергия, за периода от 16.09.2015 год. до 13.02.2018 год. и
за сумата от 0.79 лв., представляваща
4/6 части от обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
главницата, представляваща цена на услугата дялово разпределение, за периода от
15.09.2015 год. до 13.02.2018 год.
ОТХВЪРЛЯ
предявените от „Т.С.” ЕАД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление:***,
срещу Т.Г.А. с ЕГН **********, със съдебен адрес: адв. И.М.,***, искове с
правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 86.94 лв., представляваща 1/6 част от обезщетение за
забава в размер на законната лихва върху главницата, представляваща стойност на
доставена топлинна енергия, за периода от 16.09.2015 год. до 13.02.2018 год. и
за сумата от 0.20 лв. представляваща
1/6 част от обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата,
представляваща цена на услугата дялово разпределение, за периода от 15.09.2015
год. до 13.02.2018 год.
ОТХВЪРЛЯ
предявените от „Т.С.” ЕАД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление:***,
срещу И.Г.А. с ЕГН **********, със съдебен адрес: адв. И.М.,***, искове с
правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 86.94 лв., представляваща 1/6 част от обезщетение за
забава в размер на законната лихва върху главницата, представляваща стойност на
доставена топлинна енергия, за периода от 16.09.2015 год. до 13.02.2018 год. и
за сумата от 0.20 лв. представляваща
1/6 част от обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата,
представляваща цена на услугата дялово разпределение, за периода от 15.09.2015
год. до 13.02.2018 год.
ПОТВЪРЖДАВА решението
от 13.01.2020 год., постановено по гр.дело №23331/2018 год. по описа на СРС,
ГО, 56 с-в, в останалата му обжалвана част.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК *****, със седалище и адрес на
управление:***, да заплати на В.Г.Н. с ЕГН **********, със съдебен адрес:
адв. И.М.,***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски в
първоинстанционното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 23.11
лв.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК *****, със седалище и адрес на
управление:***, да заплати на Т.Г.А. с ЕГН ********** и И.Г.А. с ЕГН **********,
и двамата със съдебен адрес: адв. И.М.,***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК
направените разноски в първоинстанционното производство за възнаграждение за
един адвокат в размер на по 22.89 лв.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК *****, със седалище и адрес на
управление:***, да заплати на В.Г.Н. с ЕГН **********, Т.Г.А. с ЕГН **********
и И.Г.А. с ЕГН **********, и тримата със съдебен адрес: адв. И.М.,***, на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски във въззивното производство за
държавна такса в размер на 10.46 лв. и за възнаграждение за един адвокат в
размер на 43.51 лв.,
Решението е постановено при участието на привлечено от
ищеца трето лице-помагач „Т.С.“ ЕООД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/