№ 1083
гр. София, 06.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 101-ВИ СЪСТАВ, в публично
заседание на шестнадесети юни през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:ВЕСЕЛКА Н. ЙОРДАНОВА
при участието на секретаря БИСТРА П. ТОДОРОВА
като разгледа докладваното от ВЕСЕЛКА Н. ЙОРДАНОВА
Административно наказателно дело № 20211110206649 по описа за 2021
година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.145 – чл.178 от АПК, във вр. чл. 72,
ал. 4 от Закона за Министерството на вътрешните работи /ЗМВР/.
Образувано е по жалба на М. Н. К. с ЕГН – **********, чрез адв.Ж. Й.
от САК със съдебен адрес гр.София, ул.“21-ви Век” № 36Б, ап.39 срещу
Заповед за задържане на лице рег. № 441 от 16.03.2021 г. на К. А. Д. –
полицай в група „Охрана на обществения ред” в сектор „Охранителна
полиция” към 06 Районно управление при Столична дирекция на вътрешните
работи. /06 РУ –СДВР/.
В жалбата се излагат доводи за нищожност на оспорената заповед,
поради допуснати съществени пороци при нейното издаване, засегнали
формата и съдържанието й, които са нарушили правото на защита на
задържаното лице. Отделно от това се сочи неправилно приложение на
материалния закон и несъответствие на заповедта с целите на закона.
Акцентира се на обстоятелството, че в заповедта за задържане не са посочени
въобще фактическите основания, послужили за нейното издаване. Обръща се
специално внимание, че по този начин жалбоподателят не е бил запознат с
1
конкретната причина за задържането му, както и каква е била конкретната цел
за издаване на заповедта. Отбелязването в заповедта „чл.144 от НК – заплаха
за убийство” според жалбоподателя не е достатъчно основание да се приеме,
че същият е запознат с фактическите обстоятелства по неговото задържане.
Допълнително се отбелязва, че жалбоподателят е бил привлечен в качеството
на обвиняем за деяние от 12.01.2021 г., което е близо два месеца преди датата
на задържането му. По изложените съображения се иска отмяна на
атакувания акт като изцяло нищожен, като същевременно се претендират и
сторените по делото разноски.
Ответникът по делото не изпраща представител и не изразява
становище по жалбата.
Софийска районна прокуратура, редовно призована, не изпраща
представител.
Софийски районен съд, като обсъди релевираните с жалбата доводи
и прецени събраните по делото доказателства, намира за установено
следното от фактическа страна:
На 16.03.2021 г. младши инспектор К. А. Д. – полицай в група „Охрана
на обществения ред” в сектор „Охранителна полиция” към 06 Районно
управление при Столична дирекция на вътрешните работи издал Заповед за
задържане на лице рег. № 441 от 16.03.2021 г. за задържане на лицето М. Н. К.
с ЕГН – **********, адресно регистриран в гр./адрес/ в помещение за
временно задържане на 06 РУ –СДВР. Като основание за задържане на лицето
била посочена разпоредбата на чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР с отбелязването чл.144
от НК – заплаха за убийство.
Заповедта била предявена на задържаното лице, което я подписало. На
23.04.2021 г. по реда на чл.149, ал.5 от АПК срещу заповедта е депозирана
жалба до съда, въз основа на която е образувано настоящото производство.
Видно от приложени по делото материали по досъдебно производство
№ 526/2021г., по описа на 06 РУ -СДВР, пр.пр.№ ДН3749/2021г., по описа на
СРП, жалб.М. Н. К. с ЕГН – ********** е бил привлечен в качеството на
обвиняем по посоченото ДП за престъпление по чл.144, ал.3 във вр. с ал.1 от
НК. На 14.07.2021 г. делото е внесено с обвинителен акт в СРС, НО, където е
образувано НОХД № 10202/2021 г., по описа на СРС, НО, 98 състав.
2
При така установеното от фактическа страна, съдът направи следните
правни изводи: Жалбата на М. Н. К. е процесуално допустима, предвид факта,
че в нея се навеждат доводи за нищожност на заповедта, а искане за
обявяване на нищожност може да се депозира без ограничение във времето
по аргумент от нормата на чл.149, ал.5 от АПК, подадена от лице с правен
интерес, чиито права са засегнати от издадения акт.
Жалбата е подадена след срока по чл.149, ал.1 от АПК - заповедта е
връчена на лицето на 16.03.2021 г. , а жалбата е подадена на 23.04.2021 г. в
СРС. Съгласно чл.149, ал.5 от АПК обаче административните актове могат да
се оспорят с искане за обявяване на нищожността им без ограничение във
времето. Съгласно Тълкувателно решение № 3/2013 г. на ВАС по т. д. №
1/2012 г. при оспорване на административните актове с искане за обявяване
на нищожност правният интерес за оспорващия следва да се преценява към
момента на подаване на жалбата. В конкретния случай за жалбоподателя е
налице правен интерес, тъй като с оспорената Заповед е бил задържан за срок
до 24 часа по ЗМВР. Същата заповед не е била предмет на съдебен контрол,
относно нейната законосъобразност. Предвид това следва жалбата да бъде
разгледана по отношение на искането за обявяване на нищожността й.
Разгледана по същество, жалбата е неоснователна по следните
съображения:
Доколкото в АПК не съществуват изрично формулирани основания за
нищожност на административните актове, теорията и съдебната практика
/напр. Решение № 2742 от 24.02.2012 г. на ВАС по адм. д. № 6335/2011 г. / са
възприели критерия, че такива са петте основания за незаконосъобразност
по чл. 146 АПК, но тогава, когато нарушенията им са особено съществени.
Нищожен е само този акт, който е засегнат от толкова съществен порок, че
актът изначално, от момента на издаването му не поражда правните
последици, към които е насочен. Съобразно това и с оглед на всеки един от
възможните пороци на административните актове, теорията е изградила
следните критерии, кога един порок води до нищожност и кога същият води
3
до унищожаемост: 1). Всяка некомпетентност винаги е основание за
нищожност на акта; 2). Порокът във формата е основание за нищожност, само
когато е толкова сериозен, че практически се приравнява на липса на форма и
оттам - на липса на волеизявление; 3). Съществените нарушения на
административно-производствените правила са основания за нищожност,
също само ако са толкова съществени, че нарушението е довело до липса на
волеизявление (например - поради липса на кворум); 4). Нарушенията на
материалния закон касаят правилността на административния акт, а не
неговата валидност, поради което нищожен би бил на посоченото основание
само този акт, който изцяло е лишен от законова опора - т. е. не е издаден на
основание нито една правна норма и същевременно засяга по отрицателен
начин своя адресат. Само пълната липса на условията или предпоставките,
предвидени в приложимата материалноправна норма, и липсата на каквото и
да е основание и изобщо на възможност, за който и да е орган да издаде акт с
това съдържание би довело до нищожност на посоченото основание; 5).
Превратното упражняване на власт е порок, водещ до незаконосъобразност
като правило и само ако преследваната цел не може да се постигне с никакъв
акт, посоченият порок води до нищожност.
В настоящия случай следва да бъде обелязано, че упражняването на
правомощието по чл. 72 от ЗМВР е в условията на оперативна
самостоятелност и при предоставена на полицейския орган възможност да
прецени при наличие на нормативно установените фактически предпоставки
да наложи или не принудителната административна мярка. Следователно,
извършваната от съда проверка при оспорване на заповед, издадена на
основание чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР, обхваща преценката дали
административният орган е разполагал с оперативна самостоятелност и
спазил ли е изискванията за законосъобразност на административния акт,
очертани в нормата на чл. 146 АПК, като се има предвид направените по-горе
уточнения относно нищожността на акта.
На първо място, като безспорен критерий за нищожност, е очертана
липсата на компетентност на административния орган да издаде акта.
Компетентността на административния орган представлява кръга от въпроси
от сферата на изпълнителната власт, които той едновременно е овластен и
задължен да решава. Конституцията на Република България и АПК
4
прогласяват принципа на законоустановеност на компетентността на
административните органи. Те могат да действат само въз основа на закона и
в рамките на правомощията си, а актовете и действията им извън тях са
винаги нищожни- не пораждат правни последици. В Тълкувателно решение
№ 2/91 г. на ОСГК на Върховния Съд е посочено, че "всяка некомпетентност
води до нищожност".
В настоящия случай обжалваният административен акт е издаден от
компетентен орган - полицейски орган по смисъла на чл. 57, ал. 1 от ЗМВР и в
кръга на предоставените му от закона правомощия. Заповедите за задържане
на лице се издават от полицейски органи, а такива според разпоредбата на чл.
57, ал.1 от ЗМВР са органите на Главна дирекция "Национална полиция",
Главна дирекция "Борба с организираната престъпност", Главна дирекция
"Жандармерия, специални операции и борба с тероризма", Главна дирекция
"Гранична полиция", областните дирекции, дирекция "Миграция", дирекция
"Вътрешна сигурност", дирекция "Международно оперативно
сътрудничество" и звената "Общинска полиция", които пряко осъществяват
някоя от дейностите по чл. 6, ал. 1, т. 1 – 3, 7 и 8. Видно от приложеното
удостоверение на Началник 03 сектор към отдел „Човешки ресурси” при
СДВР младши инспектор К. А. Д. е назначен на длъжност полицай в група
„Охрана на обществения ред” в сектор „Охранителна полиция” към 06
Районно управление при Столична дирекция на вътрешните работи, съгласно
Заповед № 513з-10890/20.07.2020 г. на Директора на Столична дирекция на
вътрешните работи, която длъжност изпълнява и към момента. В тази връзка
твърденията на жалбоподателя за нищожност на оспорената заповед, поради
липса на компетентност, са изцяло неоснователни.
Нищожен би бил и акт, който не е издаден въз основа на закон или
подзаконов нормативен акт, но същият засяга правата и законните интереси
на адресатите му. В случая оспореният акт е издаден на основание конкретна
правна норма от ЗМВР.
На следващо място, като критерий за нищожност може да се приеме
засягане на установената в закона форма при издаването на акта, до степен на
същественост толкова сериозна, че да може да се приравни на липса на акт–
липса на волеизявление, абсолютна липса на мотиви, устно волеизявление,
когато според закона е задължителна писмена форма и др., което в случая не е
5
налице. Заповедта е издадена в предвидената от закона писмена форма,
съдържа реквизитите по чл. 59, ал. 2 от АПК, като са посочени фактическите
и правни основания за налагането на принудителната мярка.
Съгласно разпоредбата на чл. 74, ал. 1 от ЗМВР заповедта за
задържане на лице трябва да е издадена в писмена форма, а алинея 2 на
същата разпоредба посочва какво трябва да е съдържанието на самата
заповед, а именно – името, длъжността и местоработата на полицейския
орган, издал заповедта; фактическите и правните основания за задържането;
данни, индивидуализиращи задържаното лице; датата и часът на задържането;
ограничаването на правата на лицето по чл. 73, както и правата на
задържаното лице.
Съдът намира, че в случая е спазена предвидената от закона форма, така
както предвижда чл. 74, ал. 1 от ЗМВР – издадена е писмена заповед за
задържане, връчена на адресата, като в същата са вписани името, длъжността
и местоработата на служителя, издал заповедта, както и данните,
индивидуализиращи задържаното лице – три имена, ЕГН и адресна
регистрация, фактическите и правните основания за задържането, датата и
часът за задържането. Разяснени са правата на задържаното лице и му е
връчено копие от заповедта.
При постановяването на заповедта са спазени законово установените
процесуални изисквания, като на задържаното лице са разяснени правата му
на жалба и на адвокатска защита. Относно доводите на жалбоподателя за
липса на фактически и правни основания за задържането му в оспорената
заповед, с което е нарушено правото му на защита, съдът намира същите за
неоснователни, доколкото видно от заповедта в нея е посочено като
квалификация и словесно описание престъплението, за което са били налице
данни към момента на издаването й. Не се установява мярката да е наложена
в противоречие с целта на закона.
Предвид това в случая не се констатира грубо нарушение на
императивни норми с характер на основни правни принципи, допуснати от
административния орган при издаване на акта, които да доведат до
нищожност на същия.
При това положение съдът намира, че атакуваната Заповед не е
6
нищожна, а наведените в тази връзка доводи от страна на жалбоподателя са
неоснователни, още повече, че по- голяма част от тях касаят материалната
законосъобразност на акта, а не валидността на акта, поради което следва
жалбата да се отхвърли.
Мотивиран от горното, Софийски районен съд, НО, 101 състав,
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ жалбата на М. Н. К. с ЕГН – **********, чрез адв.Ж. Й. от
САК със съдебен адрес гр.София, ул.“21-ви Век” № 36Б, ап.39 срещу Заповед
за задържане на лице рег. № 441 от 16.03.2021 г. на К. А. Д. – полицай в група
„Охрана на обществения ред” в сектор „Охранителна полиция” към 06
Районно управление при Столична дирекция на вътрешните работи. /06 РУ –
СДВР/.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба в 14 - дневен
срок от съобщаването му до страните пред Административен съд София
– град.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7