Р
Е Ш Е
Н И Е
№……….
гр. София, 10.12.2020 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Наказателно
отделение, ХІІ въззивен състав, в публично съдебно заседание проведено на
единадесети ноември две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНИ ЗАХАРИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
1. ДОРОТЕЯ КЕХАЙОВА
2. НАТАЛИ ГЕНАДИЕВА
при
участието на секретаря Гергана Цветкова и прокурор Н. Русинов при СГП и след като разгледа
докладваното от младши съдия Генадиева ВНЧД № 3449/2020 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на глава XXI
НПК.
Образувано е по
протест на СРП срещу определение от 16.07.2020 г. по НЧД 19915/2019 г. по описа
на СРС, НО, 18-ти състав, с което съдът на основание чл. 306, ал. 1, т. 1 от НПК е определил на осъдения А.М.П. едно общо най-тежко наказание измежду
наложените му с влезли в сила съдебни актове по НОХД № 21626/14. И НОХД №
17552/14г. и двете по описа на СРС, а именно „лишаване от свобода“ в размер на
три години, като изпълнение на наказанието е отложено с изпитателен срок от пет
години.
С протеста се
релевират доводи за неправилност на определението на първостепенния съд, тъй
като според държавното обвинение определянето на едно общо наказание само между
условни присъди води до рестартиране на изпитателния срок, респективно до
влошаване на положението на осъденото лице. Сочи се и че докато няма основания
за привеждане в изпълнение на някоя от условните присъди те са неизпълними и се
явяват нетърпени наказания. В подкрепа на доводите си прокурора се позовава на
ТР № 38/57г. на ВС. По изложените съображения се иска отмяна на атакуваното
определение.
В проведеното
пред въззивния съд съдебно заседание прокурорът поддържа протеста по изложените
в него подробни аргументи и моли същият да бъде уважен, а атакуваното
определение да бъде отменено.
Защитата от своя
страна също излага съображения за основателност на подадения протест. Според нея групирането на условните осъжданията на П., влошават
неговото процесуално положение. Отправеното към настоящата инстанция претенция
е за отмяна на определението.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, като обсъди събраните в хода на наказателното производство доказателства,
прецени изложените в протеста доводи и сам служебно провери изцяло извършените
процесуални действия и правилността на атакуваното определение, намира за
установено следното:
От приложената
по делото справка за съдимост се установява, че лицето А.М.П., ЕГН: **********,
е осъждан два пъти, като осъжданията му са както следва:
1.По НОХД № 21626/2014 година по описа
на СРС, с Присъда от 13.05.16г, влязла в сила на 31.12.2018г. му е наложено
наказание „лишаване от свобода“ за срок от три години, чието изтърпяване е било
отложено по реда на чл. 66 от НК с изпитателен срок от пет години. Деянието е
извършено в периода от 13.11.13г. до 02.12.2013г.
2. По НОХД № 17552/2014 година по описа
на СРС, с Определение, влязло в сила на 04.10.2019г. му е наложено наказание „
лишаване от свобода“ за срок от десет месеца, чието изтърпяване е било отложено
по реда на чл. 66 от НК с изпитателен срок от три години, за деяние извършено
на 24.02.2014 г.
От изложеното е видно, че са налице условията на чл. 25, ал.1, вр. чл. 23, ал.1 от НК, за определяне на общо наказание по НОХД № 21626/2014 година по описа на СРС и НОХД № 17552/2014 година по описа на СРС, тъй като деянията са извършени преди да е имало влязла в сила присъда за което и да е от тях. Правилно първоинстанционния съд въз основа на тези фактически данни е посочил, че следва да бъде наложено наказание в размер на най-тежкото, а именно „лишаване от свобода“ за срок от три години, наложено по НОХД № 21626/2014 година по описа на СРС. На следващо място съдът след самостоятелна преценка е приел, че не е необходимо осъденият П. да изтърпи определеното общо наказание ефективно, като на основание чл. 25, ал. 4 от НПК вр. с чл. 66 от НК е отложил изпълнение на определеното едно общо най- тежко наказание.
Въззвния съд напълно се солидаризира с изводите на първостепенния съд, че в настоящия случай са налице предпоставките за групиране на наказанията на осъдения А.П., съгласно разпоредбите на чл.25, ал.1, във връзка с чл.23 НК, които предвиждат определянето на общо наказание винаги когато е налице съвкупност от престъпления, включително когато „едно лице е извършило няколко отделни престъпления, преди да е имало влязла в сила присъда за което и да е от тях”.
Групирането на
наказанията се извършва винаги при наличието на няколко кумулативни
предпоставки, част от които са императивно определени в разпоредбата на чл. 23,
ал.1 от НК, а именно:
- извършването на две или повече
престъпления в съвкупност / преди да е влязла в сила присъда за което и да е от
тях/
- еднородност на наложените наказания
/според практиката на върховните съдилища, може да касае поне две от
наказанията в групата/
-
за групиращите се наказания да не е настъпило цялостно помилване,
амнистия или реабилитация /тази
предпоставка се извежда от съответните
текстове, регламентиращи тези институти
в общата част на НК/.
Без съмнение в
настоящия случай А.П. е извършил престъпленията по НОХД № 21626/2014 год. и
НОХД № 17552/2009 год. по описа на СРС при условията на реална съвкупност, тъй
като деянията са извършени преди да е влязла в сила присъда за което и да е от
тях, така че правилно първостепенният
съд е определил едно общо най- тежко наказание за тях съобразно правилата на
чл. 25, ал. 1 вр. с чл.23, ал.1 и 3 от НК.
На следващо
място следва да бъде отбелязано, че съгласно практика на ВКС, утвърдена като
ръководна за съдилищата още с Т.р. 9/1960-ОСНК, и преутвърдена като
задължителна с Постановление № 4/1965-Пл. на ВС, т.9 и с ТР № 3/2009-ОСНК, основното,
което съда следва да съблюдава при групирането е т.нар. принцип за
най-благоприятното за осъдения съчетание при изтърпяването на наказания, които
са наложени за няколко престъпления, и за тях е прието, че се намират
едновременно в реална съвкупност и в рецидив. Т.е това е изключително важно в
случаите, в които не всички осъждания на лицето се намират в условията на съвкупност,тъй
като е възможно включването им в различни групи, което би довело до различна
продължителност на изтърпяване на наказанията като общ сбор. В настоящия случай
това не е така, тъй като П. е осъден само с две присъди и е невъзможно
определянето на различни групи, за да подлежи на преценка кое е най -благоприятното
за осъдения съчетание. Отделно от това следва да бъде отбелязано, че принципа
за най- благоприятния за осъдения начин, никога не е бил (и не може да бъде)
разбиран и като възможност подлежащите на групиране наказания да не бъдат
изобщо групирани.
Настоящия състав
единствено не споделя виждането на първостепенния съд, че изпитателния срок
започва да тече от влизане в сила на последния съдебен акт, наказанието по
които подлежи на кумулация. Последователна е практиката, че изпитателният срок
на условното наказание губи самостоятелното си правно значение, когато бъде
погълнато от определено по съвкупност общо наказание, чието изпълнение също се
отлага по чл. 66 НК. /Решение № 216/21.04.2011г. по к.д. № 1283/2011 г. на ВКС,
І НО, съдия Б.И./. Действително началния момент на изпитателния срок на
групираното наказание „лишаване от свобода”, може да тече само за в бъдеще,
тоест, от влизане на определението в сила, както е посочил и прокурора в
депозирания протест. Поради което изводите на държавното обвинение, че в случая
се получава рестартиране на срока на изпитателния срок са верни. От друга
страна обаче настоящия състав не може да се съгласи със становището на
прокурора, че само на това основание следва да се откаже определянето на едно
общо най- тежко наказание. Това становище не намира никаква опора в настоящата
законодателна уредба, както между впрочем е отбелязано и в самия протеста, като
е отчетена и необходимостта от законодателна промяна.
Въззивният съд,
споделя становището на първата инстанция, че определянето на едно общо най-
тежко наказание само измежду условни наказания е всякога допустимо, когато са
налице предпоставките за това, визирани в закона. Освен това при определяне на
съвкупността първостепенния съд не е влошил положението на осъденото лице,
каквито са основните възражения на прокурора и защитата. Това се извежда от
обстоятелството, че всякога съдът първо определя едно общо най –тежко измежду
наказанията на лицето определени му за деянията в съвкупността, след което
извършва преценка дали следва да се
приложи разпоредбата на чл. 24 от НК, като се увеличи наказанието с до една
втора, изхождайки от обществената
опасност на дееца и целите визирани в чл. 36 от НК. Едва накрая съдът дължи
произнасяне по въпроса дали определеното общо най- тежко наказание да бъде
изтърпяно ефективно или да бъде отложено по реда на чл. 25, ал.4 вр. с чл. 66,
ал. от НК. Първостепенния съд не е приложил нито една от двете възможности
предвидени в закона. Приложението на която и да е от тях определено би довело
да по неблагоприятни последици за осъденото лице П.. Предвид изложеното
настоящия състав счита, че определеното на осъдения П. едно общо най- тежко
наказание „лишаване от свобода“, чието изпълнение е отложено по реда на чл. 66,
ал. 1 от НК се явява най- благоприятно за дееца.
Въззивния съд не споделя становището на прокурора, че
наложените на осъдения наказания „лишаване от свобода“ чието изтърпяване е отложено
по реда на чл. 66 от НК се явяват нетърпяно наказание, съгласно ТР№38/1957 на
ОСНК. Действително условното осъждане се характеризира с отсрочване и поставяне
под условие изпълнението на едно вече наложено наказание, т.е изпълнението на
наложеното от съда наказание „лишаване от свобода“ ще бъде изпълнено само при
определени предпоставки. С визираното обаче от прокурора тълкувателно решение се
цели да бъде изяснена разпоредбата на чл. 39, ал. 3 от НК/отм./, нова – чл. 25,
ал. 2 от НК. Съгласно посочената разпоредба „ако наказанието по някои от
присъди е изтърпяно изцяло или отчасти, изтърпяното наказание се приспада, ако
то е еднородно с другото". В тази връзка върховните съдии са пояснили, че
под "изтърпяно" наказание следва да се разбира само действително
изтърпяното наказание, т. е. това, което лицето действително е изтърпяло -
лишаване от свобода, предварителното задържане или за четеното време поради
работа. Както и че опростеното чрез помилване наказание не е и не може да се
разглежда като изтърпяно наказание. Изводът, който са направили върховните съдии се свежда до това, че опростеното чрез
помилване наказание не може да се групира с други осъждания, съответно
опростеното наказание да се приспада от определеното общо най-тежко наказание.
В диспозитива на решението просто е посочено, че същото важи и за наказанията
които не подлежат на изпълнение. В тази група със сигурност не попадат
определението от съда наказание лишаване от свобода, което е отложено по реда
на чл. 66, ал. 1 от НК. Единно е становището както на съдебната практика, така
и на правната доктрина, че условните
присъди подлежат на групиране. Освен това същото се извежда пряко и от закона.
Несъмнено верни
са доводите на прокурора, че съдът е задължен преди постановяване на присъдата
да събере данни за предишните осъждания на дееца и при постановяването й да
даде отговор на въпроса, дали деянието се намира в съвкупност с деянията по
предишни присъди, като определи общо най- тежко наказание, респективно извърши
преценка дали същото подлежи на ефективно изтърпяване. Неизвършването на това
групиране обаче не води до незаконосъобразност на съдебния акт, тъй като
процесуалния закон е предвидил, че когато съдът пропусне да го извърши с
присъдата, това произнасяне се извършва по реда на ч 306, ал. 1,т.1 от НПК,
както е и в настоящия случай. Предвид изложеното несъстоятелни са доводите на
прокурора, че единствено съдът които е разглеждал делото по същество е бил
длъжен да извърши преценка, дали наказанието да се отложи по реда на чл. 66 от НК или да се постанови неговото ефективно изтърпяване. Само за изчерпателност
следва да се обърне внимание, че ако с последната присъдата е определено общо наказание измежду всички
осъждания и не са установени нови данни, следващо искане за групира би било
недопустимо. Единствено, ако се открият
нови присъди неизвестни до този момент, въпросът за групиране на наказанията на
осъденото лице ще подлежи на нова самостоятелна преценка.
По изложените
съображения, депозирания протест се явява неоснователен, а обжалваното
определение, като правилно и законосъобразно следва да се потвърди изцяло.
Така мотивиран и
на основание чл.338 от НПК, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА определение
от 16.07.2020 г. по НЧД 19915/2019 г. по описа на СРС, НО, 18-ти състав.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване и протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.