Решение по дело №16059/2018 на Софийски градски съд

Номер на акта: 969
Дата: 5 февруари 2020 г. (в сила от 5 февруари 2020 г.)
Съдия: Велина Светлозарова Пейчинова
Дело: 20181100516059
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 29 ноември 2018 г.

Съдържание на акта

                        Р     Е     Ш   Е    Н     И     Е

 

                                    град София, 05.02.2020 година

 

       В    И  М  Е  Т  О    Н А     Н  А  Р  О  Д  А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на четиринадесети ноември през две хиляди и деветнадесета година в състав:                              

                                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ

                                                                         ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

                                                                         мл.с.: РОСИ МИХАЙЛОВА

 

при секретаря ЦВЕТЕЛИНА ПЕЦЕВА и с участието на прокурор ………… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №16059 по описа за 2018 година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:

 

            Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

С решение №349334 от 27.02.2018г., постановено по гр.дело №19774/2016г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 63-ти състав, е признато за установено на правно основание чл.422 от ГПК във връзка с чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД по отношение на Л.П.К., че има парични задължения към „Т.С.” ЕАД в размер на: сумата от 1282.90 лв., главница, представляваща стойност на доставена в периода 01.10.2012г. - 30.04.2015г. топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се в град София, ж.к.„*********, ведно със законна лихва върху главницата, считано от 09.11.2015г. до изплащане на вземането, както и на сумата от 150.18 лв., законна лихва за забава върху главницата за периода от 30.11.2012г. до 23.10.2015г., представляващи 5/6 идеална част от задълженията, за които по ч.гр.д. №68526/2015г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 63-ти състав, е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК. С решението са отхвърлени предявените от „Т.С.” ЕАД срещу С.П.К. при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.422 от ГПК във връзка с чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД за признаване за установено, че С.П.К. дължи на „Т.С.” ЕАД следните суми: сумата от 256.58 лв., главница, стойност на доставена в периода 01.10.2012г. - 30.04.2015г. топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се в град София, ж.к.„*********, ведно със законна лихва върху главницата, считано от 09.11.2015г. до изплащане на вземането, както и сумата от 30.04 лв., законна лихва за забава върху главницата за периода от 30.11.2012г. до 23.10.2015г., представляващи 1/6 идеална част от задълженията, за които по ч.гр.д. №68526/2015г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 63-ти състав, е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК. С решението е осъден Л.П.К. да заплати на „Т.С.” ЕАД сумата от 1269.11 лв., направени разноски в исковото производство, както и сумата от 278.66 лв., направени разноски в заповедното производство. С решението е осъдена „Т.С.” ЕАД да заплати на С.П.К. сумата от 300.00 лв., направени разноски.

         Постъпила е въззивна жалба от ищеца - „Т.С.” ЕАД, с която се обжалва решение №349334 от 27.02.2018г., постановено по гр.дело №19774/2016г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 63-ти състав, в частта, в която са отхвърлени предявените от „Т.С.” ЕАД срещу С.П.К. при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.422 от ГПК във връзка с чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД за главница и мораторна лихва, както и в частта на възложените в тежест на ищеца разноски. Инвокирани са доводи за неправилност и незаконосъобразност на първоинстанционното съдебно решение в обжалваните части, като постановено в противоречие на материалния закон. Поддържа се, че неправилен и несъответстващ на доказателствата по делото е изводът на СРС, че ответникът - С.П.К. няма качеството на потребител на топлинна енергия относно процесния топлоснабден имот за исковия период. Поддържа се, че от доказателствата по делото се установява факта, че ответникът - С.П.К. е собственик на 1/6 ид.ч. от процесния топлоснабден имот, предвид на което се явява потребител на топлинна енергия по смисъла на §1, т.42 от ДР на ЗЕ, като без значение за ангажирането на неговата договорна отговорност е обстоятелството дали същият е обитавал имота през исковия период и дали лично е консумирал доставената в имота топлинна енергия. Твърди се още, че от приетото по делото заключение на съдебно-техническа експертиза се установява размера на доставената в имота топлинна енергия за исковия период, съответно доказан е по основание и размер предявения срещу С.П.К. иск с правно основание чл.422 от ГПК във връзка с чл.79, ал.1 от ЗЗД. По изложените аргументи моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени първоинстанционното съдебно решение в обжалваните части и постанови друго, с което да уважи предявените искове срещу ответника  - С.П.К. като основателни и доказани. Претендира присъждане на направените по делото разноски пред двете съдебни инстанции и юрисконсултско възнаграждение.

         Въззиваемата страна - С.П.К., депозира писмен отговор, в който изразява становище за неоснователност на подадената въззивна жалба от ищеца. Твърди се, че правилно СРС е обосновал краен извод, че ответникът - С.П.К. не е потребител на топлинна енергия досежно процесния имот за исковия период, тъй като по делото е останал недоказан факта, че същият е обитавал и ползвал имота. Излага се още, че по делото не е доказано възникването на облигационно правоотношение между С.П.К. и топлофикационното дружество с предмет доставка на топлинна енергия за процесния топлоснабден имот за исковия период, което е достатъчно основание да се приеме, че С.П.К. не дължи на ищеца претендираните суми за главница и мораторна лихва. Твърди се още, че своевременно в срока по чл.131 от ГПК е направено възражение за изтекла погасителна давност досежно част от претендираните от ищеца суми. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди първоинстанционното съдебно решение в обжалваните части, като постановено при правилно прилагане на материалния закон. Претендира присъждане на разноски, направени пред настоящата инстанция. Представя списък по чл.80 от ГПК. Прави възражение за прекомерност досежно претендирано от въззивника юрисконсултско възнаграждение.

Третото лице-помагач - Т.с.” ЕООД, не взема становище по подадената въззивна жалба от ищеца.

Постъпила е въззивна жалба от ответника - Л.П.К., с която се обжалва решение №349334 от 27.02.2018г., постановено по гр.дело №19774/2016г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 63-ти състав, в частта, в която са уважени предявените от „Т.С.” ЕАД срещу Л.П.К. при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.422 от ГПК във връзка с чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД за главница и мораторна лихва, както и в частта на възложените в тежест на ответника разноски. Наведени са аргументи за незаконосъобразност на съдебното решение в обжалваните части, като постановено в нарушение на материалния закон. Поддържа се, че в хода на съдебното производство е останал недоказан факта на възникналите договорни отношения между страните за доставка на топлинна енергия. Твърди се, че от приложен по делото нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот от 20.12.2008г. е видно, че трето неучастващо по делото лице - Ц.М.К.е запазила за себе си пожизнено и безвъзмездно правото на ползване върху продадените от нея идеални части от процесния имот, предвид на което се поддържа, че същата се явява ползвател на имота и дължи на ищеца стойността на доставената в имота топлинна енергия. На следващо място се оспорват констатациите на съда досежно установяване на реалното количество на доставена топлинна енергия в процесния топлоснабден имот. Предвид на изложеното моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени решението на СРС в обжалваните части и да постанови друго решение, с което да отхвърли предявените искове срещу Л.П.К.. Претендира присъждане на разноски за двете съдебни инстанции.

Въззиваемата страна - „Т.С.” ЕАД, не депозира писмен отговор, в представена молба от 13.11.2019г. се взема становище относно неоснователността на въззивната жалба на ответника. Моли съда да постанови съдебен акт с който да уважи изцяло предявените искове спрямо двамата ответници. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.

Трето лице-помагач - „Т.С.” ООД не изразява становище по подадената въззивна жалба на ответника.

         Предявени са от „Т.С.” ЕАД срещу Л.П.К. и С.П.К. при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.422 от ГПК във връзка с чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД за ангажиране на разделната отговорност на ответниците.

         С оглед предмета на подадените въззивни жалби предмет на съдебен контрол е изцяло постановеното първоинстанционно решение.

Софийският градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са събрани доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят установената фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и обстоятелства.

В конкретния случай не е спорно между страните и се установява от доказателствата по делото, че за процесните искови суми видно от приложеното ч.гр.д.№68526/2015г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 63-ти състав, въззивникът-ищец - „Т.С.” ЕАД е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК на 09.11.2015г. и е издадена на 16.11.2015г. заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК срещу Л.П.К. и С.П.К., при условията на разделна отговорност, при следните дялове: за Л.П.К. - 5/6 ид.ч. от приетите за дължими парични задължения за главница и лихва, за С.П.К. -  1/6 ид.ч. от приетите за дължими парични задължения за главница и лихва. В срока по чл.414 от ГПК са подадени от длъжниците - Л.П.К. и С.П.К. възражения, поради което дължимите от тях суми, посочени в заповедта на изпълнение, са предмет на предявените в настоящото производство установителни искове.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивните жалби, с които съдът е сезиран, са допустими - подадени са в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирани страни в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледат по същество.

Разгледани по същество въззивната жалба на ищеца е ОСНОВАТЕЛНА, а въззивната жалба на ответника е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното решение е валидно /не е постановено в нарушение на правни норми, които регламентират условията за валидност на решенията – постановено е от съд с правораздавателна власт по спора, в законен състав, в необходимата форма и с определеното съдържание/, както и е допустимо /съдът е разгледал предявените искове като им е дал правилна правна квалификация/.

          За да постанови обжалваното съдебно решение, в частта, в която са уважени предявените искове срещу Л.П.К., първоинстанционният съд е приел, че вземанията, предмет на предявените искове, са дължими поради проведено доказване на количеството и стойността на потребената от ответника - Л.П.К. топлоенергия, както и че същият е изпаднал в забава, тъй като задължението за заплащане на цената на топлинната енергия е срочно. Въззивният състав споделя изцяло мотивите на първоинстанционния съд относно дължимостта на вземанията, предявени с исковите претенции, за които исковете са уважени досежно ответника - Л.П.К., поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към тях. 
                    Относно обжалваното съдебно решение, в частта, в която са отхвърлени предявените установителни искове срещу ответника - С.П.К., първостепенният съд е приел, че този ответник макар и собственик на 1/6 ид.ч. от процесния топлоснабден имот не е ползвал имота, поради което няма качеството потребител на топлинна енергия за исковия период. Прието е, че потребител на топлинна енергия през исковия период се явява другия ответник - Л.П.К., който е ползвал имота през исковия период от време, поради което предявените искове срещу С.П.К. са неоснователни и като такива са отхвърлени. Настоящият съдебен състав намира, че изложените от първоинстанционния съд мотиви, на основание на които са отхвърлени предявените установителни искове срещу С.П.К. са незаконосъобразни и не съответстват на правилното прилагане на закона и трайно установената съдебна практика. 

Във връзка с доводите релевирани в подадените въззивни жалби досежно незаконосъобразността на обжалваното решение, съдът приема следното:

Основателността на исковите претенции по чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.153, ал. 1 ЗЕ и чл.86, ал.1 ЗЗД се обуславя от доказването от ищеца на следните правопораждащи спорните материални права факти: съществуване на договорни отношения между страните за доставка на топлинна енергия; реално доставена такава през процесния период, размерът на която да възлиза на претендираната сума; вземането да е станало изискуемо; длъжникът да е изпаднал в забава.

В случая ответникът - С.П.К. оспорва наличието на облигационна връзка между него и ищцовото дружество за доставка на топлинна енергия в процесния имот през исковия период, т.е. по същество оспорва материалната си легитимация да отговаря по предявените искове.

Съгласно т.1 от ТР №2/17.05.2018г. по тълк. д. №2/2017г. на ОСГК на ВКС: "Собствениците, респективно бившите съпрузи като съсобственици, или титулярите на ограниченото вещно право на ползване върху топлоснабдения имот, дължат цената на доставената топлинна енергия за битови нужди съгласно разпоредбите на ЗЕ в хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, освен ако между ползвателя на договорно основание и топлопреносното предприятие е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за същия имот, през времетраенето на който ползвателят като клиент на топлинна енергия за битови нужди дължи цената й". В мотивите към т.1 е прието следното, че собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване в качество на клиенти на топлинна енергия /по смисъла на т.2а от §1 ДР ЗЕ, публикувана в ДВ, бр.54 от 17.07.2012г., редакция относима към процесния период/ са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл.153, ал.1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия. Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл.153, ал.1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице придобива качеството "клиент" на топлинна енергия за битови нужди ("битов клиент" по смисъла на т.2а §1 ДР ЗЕ) и като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното предприятие. Договорът между това трето ползващо лице и топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се презумира с установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот.  Ако такъв договор с топлопреносното дружество не бъде сключен, двамата ответници като съсобственици дължат цената на доставената топлинна енергия за битови нужди съобразно дяловете си в съсобствеността.

В настоящия случай от представените по делото писмени доказателства се установява по категоричен начин, че процесният имот, находящ се в град София, ж.к.„*********, през исковия период е бил съсобствен между ответниците, при квоти - 5/6 ид.ч. за ответника - Л.П.К. и 1/6 ид.ч. за ответника - С.П.К.. По делото не са представени доказателства, които да обосноват извод, че ответникът - Л.П.К. е сключил с ищцовото дружество писмен договор, по силата на който да е станал единствен клиент и единствено задължено лице за цената на доставяната в процесния имот топлинна енергия. Следователно отговорни за цената на доставената в процесния имот през исковия период топлинна енергия са съсобствениците на процесния топлоснабден имот по аргумент  на чл.153, ал.1 ЗЕ, а в случая по делото е доказано, че това са двамата ответници и всеки от тях дължи заплащане на задълженията за топлоснабдения имот за заявения период съобразно квотата им в съсобствеността. По тези аргументи незаконосъобразен и изцяло противоречащ на задължителната съдебна практика /ТР №2/17.05.2018г. по тълк. д. №2/2017г. на ОСГК на ВКС/ е изводът на СРС, че ответникът - С.П.К. след като през исковия период не е ползвал реално имота не дължи заплащане на стойността на доставената топлинна енергия, съобразно притежаваната от него идеална част от правото на собственост.

На следващо място неоснователен е доводът на въззивника-ответник - Л.П.К., че през процесния период имотът е ползван от трето за спора лице Цветана Кръстева, която през 2008г. е продала на Л.П.К. собствените си 4/6 ид.части от правото на собственост върху имота, като е запазила за себе си пожизнено право на ползване (факт се установява от приложен по делото нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот №071, том VІІ, рег.№33086, дело №1195/2008г.), предвид на което същата се явява "клиент" на топлинна енергия за битови нужди ("битов клиент" по смисъла на т.2а §1 ДР ЗЕ) и като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното предприятие. От анализа на събраните по делото доказателства е видно, че третото за спора лице Ц.К.- майка на двамата ответници, е починала преди исковия период и учреденото в нейна полза право ползване върху имота е прекратено с настъпване на смъртта й по аргумент на чл.59, ал.1 от ЗС. 

На следващо място неоснователни са възраженията на въззивника -ответник - Л.П.К. за необоснованост на решението предвид недоказан обем и качествени показатели на доставената до топлоснабдения имот топлинна енергия. От събраните по делото писмени доказателства и при кредитиране заключението на вещото лице по приетата СТЕ съдът приема за установено, че при спазване на чл.125 ЗЕ, чл.139 ЗЕ и чл.141 ЗЕ в процесния топлоснабден имот е доставяна топлинна енергия при дялово разпределение на същата в сградата етажна собственост и отчитане и заплащане на потребената топлинна енергия на месечни вноски, определени по прогнозна консумация и изравнителна сметка. При кредитиране заключението по СТЕ съдът приема за установено по делото, че количеството на топлинна енергия, отдадена от сградна инсталация, е изчислено по формула, съгласно приложението към чл.61, т.6.1. от Наредба №16-334. Следователно се налага извода, че сумите за топлинна енергия за имота на ответниците са начислени в съответствие с действащата за исковия период Наредба за топлоснабдяване и ЗЕ. Заключението по СТЕ е дадено от вещо лице, специалист в областта топлотехника, мотивирано е вкл. с посочени формули за извършване на разпределението, като е даден отговор на поставените му задачи, предвид на което и съдът във връзка с чл.202 ГПК намира, че следва да го кредитира.

На следващо място въззивният съд счита за неоснователно поддържаното от въззивника -ответник - Л.П.К. възражение за изтекла погасителна давност досежно част от претендираните суми за главница. Подробно първостепенният съд е изложил аргументи като се е съобразил с ТР №1/2010г. на ОСГТК, ВКС, на основание на които е приел, че задълженията за плащане на цената на доставяна топлинна енергия представляват периодични задължения по смисъла на чл.111, б."в", пр.3 ЗЗД и се погасяват с изтичане на кратката тригодишна погасителна давност. В конкретния случай въззивният съд препраща към мотивите изложени от СРС, съгласно които е прието, че периода, за който са претендираните задължения, не е погасен по давност.

Предвид на изложеното въззивният съд приема, че от общата сума за доставка на топлинна енергия за исковия период - 01.10.2012г. - 30.04.2015г. отговорността на ответника - С.П.К., собственик на 1/6 ид.ч. от процесния топласнабден имот, следва да се ангажира за сумата от 256.58 лв., главница, представляваща стойност на доставена в периода 01.10.2012г. - 30.04.2015г. топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се в град София, ж.к.„*********, ведно със законна лихва върху главницата, считано от 09.11.2015г. до изплащане на вземането. Следователно постановеното съдебно решение в частта, в която е отхвърлен така предявения иск срещу ответника - С.П.К., следва да се отмени като неправилно и незаконосъобразно, постановено в противоречие на събраните по делото доказателства и на материалния закон и да се постанови друго, с което предявеният установителен иск с правно основание чл.422 от ГПК във връзка с чл.79, ал.1, предл.1-во от ЗЗД срещу ответника - С.П.К. да се уважи. Постановеното съдебно решение в частта, в която е уважен така предявения иск срещу ответника - Л.П.К., следва да се потвърди като правилно и законосъобразно.

Решението е постановено при правилно приложение на материалния  закон и в частта, в която е уважен предявения иск за вземания по чл.86, ал.1 от ЗЗД срещу ответника - Л.П.К. за сумата от 150.18 лв., законна лихва за забава върху главницата за периода от 30.11.2012г. до 23.10.2015г.. Предвид разпоредбата на чл.32 от ОУ към договора за доставка на топлинна енергия е определен срок за заплащане на дължимата от купувача месечна цена на доставената топлинна енергия - 30 дни от изтичането на периода, за който се отнася. В този смисъл и на основание чл.84, ал.1 ЗЗД, считано от деня следващ последния ден от горния срок купувачът на топлинна енергия изпада в забава за изпълнение на задължението си за заплащане на цената на доставената му топлинна енергия и дължи обезщетение в размерите по чл.86 ЗЗД, независимо че избраният ред за начисляване на енергията е по прогнозни и една изравнителна сметки. Първостепенният съд е изчислил размера на дължимото обезщетение за забава върху размера на непогасената главница за исковия период от време като е кредитирал приетото по делото заключение на съдебно-счетоводна експертиза. В тази връзка правилно СРС е уважил изцяло предявения иск срещу ответника - Л.П.К. с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД за сумата, за която е предявен. По горните аргументи основателен се явява и предявения иск срещу ответника - С.П.К. с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД за сумата от 30.04 лв., законна лихва за забава върху главницата за периода от 30.11.2012г. до 23.10.2015г..  Следователно постановеното съдебно решение в частта, в която е отхвърлен така предявения иск срещу ответника - С.П.К., следва да се отмени като неправилно и незаконосъобразно, постановено в противоречие на събраните по делото доказателства и на материалния закон и да се постанови друго, с което предявеният установителен иск с правно основание чл.422 от ГПК във връзка с чл.86, ал.1 от ЗЗД срещу ответника - С.П.К. да се уважи.

По разноски:                      

С оглед изхода на спора пред настоящата съдебна инстанция право на разноски има въззивника-ищец - „Т.С.” ЕАД.

Съгласно т.12 на ТР №4/2013г. от 18.06.2014г. на ОСГТК съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл.422, респ. чл.415, ал.1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство. Следователно постановеното решение, в частта, в която са възложени в тежест на ответника - Л.П.К. разноски направени в заповедното и исковото производство, изчислени съобразно притежаваната от него квота от съсобствеността е правилно и законосъобразно и като такова в тази част следва да бъде потвърдено. 

С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция постановеното първоинстанционно решение в частта, в която са присъдени в полза на ответника - С.П.К. разноски следва да се отмени. На основание чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК в полза на ищеца - „Т.С.” ЕАД следва да се присъдят разноски, сторени в заповедното и исковото производство, изчислени съобразно притежаваната от този ответник квота от съсобствеността, а именно сумата от 55.73 лв., сторени разноски в заповедното производство, както и сумата от 238.40 лв., сторени разноски пред първата инстанция, в която сума се включва и юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв., чийто размер е определен на основание чл.37, ал.1 от ЗПП във вр. с чл.25, ал.1 от Наредбата за заплащане на правната помощ.

С оглед изхода на спора п ято сума се включва и 100 лв.,в размер на 100 лв.,  сумата от първоинстанционно решение в частта, в която са присъдени в ползаред настоящата инстанция на основание чл.81 и чл.273 във връзка с чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК право на разноски има въззивника-ищец - „Т.С.” ЕАД за сумата от 50.00 лв., разноски за внесена държавна такса за въззивно обжалване, както и за сумата от 100.00 лв., юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция, дължимо на основание чл.37, ал.1 от ЗПП във вр. с чл.25, ал.1 от Наредбата за заплащане на правната помощ.

По подадената въззивна жалба от ответника - Л.П.К., която е неоснователна, въззивният съд не присъжда в полза на възизваемата страна - „Т.С.” ЕАД разноски за юрисконсултско възнаграждение доколкото няма подаден писмен отговор от същата, както и неин процесуален представител не се явява в съдебно заседание. При това положение в полза на въззиваемата страна - „Т.С.” ЕАД не се дължи юрисконсултско възнаграждение на основание чл.78, ал.8 от ГПК.

Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав

                                        

Р  Е  Ш  И :

 

ОТМЕНЯ решение №349334 от 27.02.2018г., постановено по гр.дело №19774/2016г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 63-ти състав, в ЧАСТТА, в която са отхвърлени предявените от „Т.С.” ЕАД срещу С.П.К. при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.422 от ГПК във връзка с чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД за признаване за установено, че С.П.К. дължи на „Т.С.” ЕАД следните суми: сумата от 256.58 лв., главница, стойност на доставена в периода 01.10.2012г. - 30.04.2015г. топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се в град София, ж.к.„*********, ведно със законна лихва върху главницата, считано от 09.11.2015г. до изплащане на вземането, както и сумата от 30.04 лв., законна лихва за забава върху главницата за периода от 30.11.2012г. до 23.10.2015г., представляващи 1/6 идеална част от задълженията, за които по ч.гр.д. №68526/2015г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 63-ти състав, е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, както и в ЧАСТТА, в която е осъдена „Т.С.” ЕАД да заплати на С.П.К. сумата от 300.00 лв., направени разноски

И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от „Т.С.”ЕАД, рег. по ф.д.1084/1993г. по описа на СГС, със седалище и адрес на управление:*****, срещу С.П.К., с ЕГН **********, с адрес: ***; при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.422 от ГПК във връзка с чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД, че С.П.К. дължи на „Т.С.” ЕАД следните суми: сумата от 256.58 лв., главница, стойност на доставена в периода 01.10.2012г. - 30.04.2015г. топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се в град София, ж.к.„*********, ведно със законна лихва върху главницата, считано от 09.11.2015г. до изплащане на вземането, както и сумата от 30.04 лв., законна лихва за забава върху главницата за периода от 30.11.2012г. до 23.10.2015г., представляващи 1/6 идеална част от задълженията, за които по ч.гр.д. №68526/2015г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 63-ти състав, е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК.

ПОТВЪРЖДАВА решение №349334 от 27.02.2018г., постановено по гр.дело №19774/2016г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 63-ти състав, в останалата обжалвана част.

ОСЪЖДА С.П.К., с ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на “Т.С.”ЕАД, рег. по ф.д.№1084/1993г., със седалище и адрес на управление:***, на основание чл.81 и чл.273 във връзка с чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК сумата от 55.73 лв., сторени разноски в заповедното производство, сумата от 238.40 лв., сторени разноски пред първата инстанция, както и сумата от 150.00 лв., общо сторени разноски пред СГС.

         РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :                    

 

 

                                      ЧЛЕНОВЕ : 1./              

 

 

                                                          2./