№ 618
гр. Сливен, 04.11.2022 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в закрито заседание на четвърти ноември през две хиляди двадесет
и втора година в следния състав:
Председател:Мария Ян. Блецова Калцова
Членове:Стефка Т. Михайлова Маринова
Симеон Ил. Светославов
като разгледа докладваното от Стефка Т. Михайлова Маринова Въззивно
гражданско дело № 20222200500218 по описа за 2022 година
Производството е по чл.248 от ГПК.
Образувано е по молба от 24.10.2022г. на въззивника Н. Г. М. чрез
пълномощника адв. Н. П. с искане за изменение на постановеното по делото Решение
№258/06.10.2022г. по въззивно гр.д.№218/2022г. на СлОС, в частта относно
присъдените й разноски за адвокатско възнаграждение за двете въззивни и за
касационната инстанции, с искане за присъждането им в пълен размер.
Молителката посочва, че при определяне на разноските съдът неправилно е
приложил разпоредбата на чл. 7, ал. 1, т. 4 от НМРАВ - приложима за неоценяеми
искове, вместо разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 3 от НМРАВ. Посочва, че предявения
установителен иск не е неоценяем, а такъв с определен установим материален интерес.
Предметът на същия не били факти с правно значение или други неимуществени
права, които не се оценяват в пари, а права, които имат имуществен характер, макар и
непаричен. В изложението на касационната жалба била посочила, че материалният
интерес от всеки ден допълнителен платен годишен отпуск съответствал на
обезщетението, което би получила при ползване на този отпуск, тъй като
претендираните отпуски били платени и по време на тях работникът получавал от
работодателя обезщетение, равняващо се на брутното трудово възнаграждение,
изчислено на база получено възнаграждение през предходния месец. Сочи още, че по
делото е приложен фиш от полученото брутно трудово възнаграждение за месеца,
предхождащ месеца, на подаване на касационната жалба, съобразно който съдът можел
да установи точния размер на претендираните за установяване права. Ако
установителният иск бил неоценяем, то не би било налице основание за допускане до
1
касация, а въпреки това и видно от материалите по делото, същият е допуснат до
касация, именно поради обстоятелството, че имал материален интерес над 5000 лв. В
допълнение се сочи, че НМРАВ определял само долната граница – минималните
размери на адвокатските възнаграждения и конкретните размери следвало да се
съобразят с фактическата и правна сложност на делото. В случая делото разкривало
правна сложност, тъй като казусът съдържал конституционноправни и
гражданскоправни елементи от правото на ЕС, поради което за аргументацията на
основателността на иска са използвани теоретични знания и съдебна практика от
всички посочените отрасли на правото. Разпоредбата на чл. 78, ал. 5 от ГПК имала
предвид не всяко надвишаване на минималните размери на сторените разноски за адв.
възнаграждение, а само „прекомерните“ такива. При съпоставка между платените
разноски за всяка инстанция и минималните размери, предвидени в НМРАВ,
определени съобразно чл. 7, ал. 2, т. 3 от НМРАВ, ставало ясно, че сторените разноски
не са прекомерни спрямо минималните такива. С оглед изложеното, молителката М.
моли съда да измени решението, като бъдат присъдени разноски в размерите, които са
претендирани, договорени и направени за всяка съдебна инстанция.
В срока по чл. 248, ал. 2 от ГПК е постъпил отговор от ГД“Изпълнение на
наказанията“ гр. София, с който се оспорва молбата като неоснователна. Посочено е, че
предявеният иск не бил осъдителен за присъждане на обезщетение за неизползван
допълнителен отпуск, поради което е необосновано да се иска присъждане на разноски
за адв. възнаграждение съобразно разпоредбата на чл. 7, ал. 2 от НМРАВ, нито пък
съобразно чл.7, ал. 6 от същата. Въпросът за размера на неоценяеми искове, какъвто
бил настоящия, бил уреден в чл. 7, ал. 1, т. 4 от НМРАВ. Счита, че присъдените
разноски са правилно и справедливо определени. Моли съда да остави молбата без
уважение.
Съдът, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема
следното:
Молбата е процесуално допустима - подадена е от легитимирано лице в срока по
чл.248, ал.1 ГПК.
Разгледана по същество е неоснователна.
Постановено е Решение №258/06.10.2022г. по настоящото дело №218/2022г., с
което е отменено изцяло първоинстанционно Решение №1366/23.11.2018г. по гр.д.
№64/2018г. на Сливенски районен съд и вместо него е постановено ново, с което е
признато по отношение на ГДИН, че Н. Г. М. има право на 90 дни допълнителен
платен годишен отпуск за положен извънреден труд над 50 часа на тримесечие за
периода от 25.02.2003г. до 30.06.2013г., като иска за разликата над признатите 90 дни
до претендираните 132 дни е отхвърлен като неоснователен.
С Решението са присъдени разноски на Н. М. по съразмерност, както следва:
2
545,45лв. за първоинстанционното производство; 614,55лв. за двете въззивни
инстанции и 410лв. за касационното производство пред ВКС.
В мотивите си, съдът е посочил, че за първоинстанционното производство няма
да редуцира разноските на основание чл.78, ал.5 от ГПК, но е намерил възражението за
прекомерност за основателно за въззивните и касационната инстанция. Базата, въз
основа на която съдът е изчислил по съразмерност разноските за двете въззивни
инстанции и за касационната такава е определена по реда на чл.7, ал.1, т.4 от Наредба
№1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждение, приложима за
неоценяемите искове, съответно в редакцията към момента на сключване на всеки
един от договорите за правна защита и съдействие.
Настоящият съдебен състав намира доводът за неправилно приложение на
разпоредбата на чл. 7, ал. 1, т. 4 от НМРАВ за неоснователен. Предметът на иска е
субективно непарично право за съществуване правото на допълнителен платен
годишен отпуск, преди да е прекратено служебното правоотношение. Едва след
прекратяването на служебното правоотношение субективното право придобива
паричен, притезателен характер /в този смисъл е и решението на ВКС, с което
предходното въззивно решение е отменено/. Именно факта на неоценяем иск е
обусловил и подлежащността на касационно обжалване на въззивното решение, а не
цената на иска.
Предвид това, не се налага преразглеждане на разноските за двете въззивни
инстанции, като съдът е отчел фактическата и правна сложност на спора пред тях,
както и извършените поцесуални действия. По отношение на присъдените разноски
пред ВКС съдът също е взел предвид минимума от 600лв., като е приложил принципа
на съразмерност.
С оглед гореизложеното, молбата на ищцата - въззивник за изменение на
присъдените разноски за въззивните и касационната инстанции, следва да бъде
оставена без уважение като неоснователна. Съдът при определяне на разноските за тези
инстанции не е действал неправилно или по грешка и не са налице основания да си
измени решението в тази част.
Ръководен от изложеното и на основание чл.248 от ГПК, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молба, вх.№СД-05-01-5163/24.10.2022г., подадена
от Н. Г. М. чрез адв. Н. П. за изменение на Решение №258/06.10.2022г. по въззивно
гр.д.№218/2022г. на СлОС, в частта относно присъдените й разноски за адвокатско
възнаграждение за двете въззивни и за касационната инстанции, с искане за
присъждането им в пълен размер, като неоснователна.
3
Определението може да бъде обжалвано с частна жалба пред ВКС на РБ в
едноседмичен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4