Р Е Ш Е Н
И Е
№ 3404
гр.Пловдив, 10.11.2016г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, ХХІІ гр.с., в открито съдебно заседание на десети октомври две
хиляди и шестнадесета година, в състав
Председател:
Росица Кюртова
секретар: Катя Янева,
като разгледа докладваното от съдията гр.дело №3298
по описа на съда за 2016г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен иск с правно основание чл.55, ал.1,
предложение първо ЗЗД.
Ищецът И.Г.К., ЕГН **********, съдебен адрес ***,
офис №*, твърди, че сключил с ответната банка договор за кредит №70795582 от
07.11.2007г., по силата на който ответникът му предоставил ипотечен кредит в
размер 53 000 лв. с цел рефинансиране на друг кредит. Уговорена била възнаградителна
лихва, като годишният лихвен процент се формирал от сбора на два компонента: 1.
пазарен (променлив) компонент, наречен базов (базисен) лихвен процент –
референтен лихвен индекс едномесечен SOFIBOR, в размер 5,699 % към момента на
сключване на договора, и 2. непазарен (фиксиран) компонент, наречен „надбавка“,
в размер 2,501 %. Годишният лихвен процент към момента на сключване на договора
бил 8,20%. Уговорен бил срок за погасяване – 25.10.2032г., чрез анюитетни
вноски съгласно погасителен план. Твърди, че наред с договора, подписал и
„Условия за усвояване, обслужване на кредита и изпълнение на задълженията по
договора за банков кредит“, изготвени по образец на банката, които били
неразделна част от индивидуалния договор. В тези условия – т.11.1.3, било
предвидено, че уговореният годишен лихвен процент в договора се фиксира в
размера по т.4.1.а (8,20 %) и не се променя, освен когато пазарните условия
водят до необходимост от увеличаването му най-малко с 1 пункт. Там било
предвидено още, че кредитополучателят дава съгласието си кредиторът да променя
едностранно лихвения процент, съответно размера на анюитетната вноска, без да е
необходимо за това да се сключва допълнително споразумение между страните, при
нарастване на базовия лихвен процент с повече от един пункт от размера,
определен в деня на сключване на договора, като кредиторът уведомява
кредитополучателя за извършената промяна в 1-седмичен срок. Ищецът поддържа, че
клаузата на т.11.1.3 от ОУ е нищожна, тъй като е неравноправна и противоречи на
закона, а евентуално и на добрите нрави. Твърди, че въз основа на тази нищожна
клауза банката е променяла лихвата по ползвания кредит, което принудило ищеца
да погаси дълга си предсрочно. Оспорената клауза ограничавала възможността за
промяна на лихвения процент само в полза на кредитора, като регламентирала
единствено случаите на увеличаване на лихвения процент, с което създавала
неоправдана привилегия за другата страна. За това същата попадала в приложното
поле на чл.143 ЗЗП, като освен общата хипотеза на чл.143 ЗЗП, била налице и
специалната такава по т.12 от същата разпоредба, доколкото при увеличаване на
лихвения процент за ищеца не съществувала възможност да се откаже от договора.
Клаузата не била уговорена индивидуално, за това била нищожна на основание чл.146
ЗЗП. Същевременно ищецът бил потребител по смисъла на §13 ДР ЗЗП. Излага
твърдения, че в периода на действие на договора стойностите на едномесечния
SOFIBOR са били в намаляваща тенденция, но банката не е отчитала намаляването
на този променлив компенент. Поддържа, че клаузата на т.11.1.3 не поражда
правно действие, поради което приложима е тази на т.11.1 от договора, според
която размерът на лихвата по отпуснатия кредит се формира единствено и само
като сбор на посочените по-горе два компонента, въведен е плаващ лихвен
процент, при който олихвяването на кредита е поставено в зависимост от
промените в едномесечния SOFIBOR, представляващ обективен и необусловен от
волята на страните по кредитното правоотношение индекс, като в противоречие с
тези уговорки в оспорената клауза на т.11.1.3 се ограничавала възможността за
промяна на лихвения процент по кредита само до случаите, в които тази промяна
ползва кредитополучателя. Освен, че противоречала на закона, клаузата на
т.11.1.3 ОУ противоречала и на добрите нрави. Последните изисквали, в случаите
на уговорена плаваща лихва, с оглед реципрочност в правното положение на двете
страни по договора, да се отчитат всички движения на лихвата, независимо от
тяхната посока. Поддържа се, че в резултат от прилагането на нищожната клауза
ищецът заплатил недължима лихва в общ размер 11 367,96 лв. (след изменение
на исковата претенция, допуснато с определение от 10.10.2016г.) Посочената сума
била разлика между платените, от една страна, и действително дължими според
уговореното в договора суми, от друга. По изложените съображения е формулиран
петитум ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца сумата 11 367,96 лв.,
представляваща недължимо събрани възнаградителни лихви по договор за ипотечен
кредит №70795582 от 07.11.2007г. в периода от 26.02.2011г. до 19.01.2016г.,
ведно със законна лихва от датата на исковата молба до окончателното плащане.
Претендират се съдебноделоводни разноски.
Ответникът “УНИКРЕДИТ БУЛБАНК”АД, ЕИК *********,
представлявано от Л. К. Х. и А. К., седалище и адрес на управление ........., оспорва
предявения срещу него иск. Възразява, че са начислявани и събирани дължимите
лихви съобразно условията на сключения между страните договор и общите условия
към него. С договора се предоставяла финансова услуга и намирали приложение
разпоредбите на чл.144, ал.2, т.1 и ал.3, т.1 ЗЗП, даващи право на търговеца да
извършва промяна. Възразява, че клаузите в договора са уговорени индивидуално.
Ищецът имал възможност да предлага промяна в клаузите, но не го направил.
Съгласно договора банката имала право да извършва едностранна корекция в посока
увеличение, а от друга страна размерът на възнаградителната лихва не можел да
бъде по-нисък от този, определен при сключването на договора, поради което
намалението било свеждано до този размер. Ответникът определил по-висок размер
на лихвата в съответствие с решение на управителния си съвет и указания от БНБ,
като за това увеличение ищецът е бил уведомяван. Възразява още, че по подадена
от ищеца жалба, ответникът е възстановил на последния сумата 2 259,96 лв.,
начислена и събрана в повече въз основа на допусната техническа грешка.
Възразява и, че искът е погасен по давност. По изложените съображения моли същият
да бъде отхвърлен. Претендира разноски.
Съдът, след като обсъди
събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за
установено от фактическа страна следното:
Няма спор за това, че на
07.11.2007г. между ищеца, от една страна, като кредитополучател, и ответното
дружество, като кредитодател, е сключен договор за банков кредит, обезпечен с
ипотека върху недвижим имот. Конкретното съдържание на договора се установява от приложените на л.8 – л.11 по
делото преписи. Установява се, че ответникът е поел задължение да предостави на
ищеца кредит в размер 53 000 лв. с цел – рефинансиране, подлежащ на
усвояване еднократно, а ищецът – да погаси кредита, чрез месечни анюитетни
вноски в срок до 25.10.2032г. Няма спор за това, че кредитът е изцяло усвоен. В
т.4 от договора е уговорен годишен лихвен процент за периода на олихвяване
(25.11.2007г. – 25.10.2032г.), формиран от две величини: 1. базисен лихвен
процент и 2. надбавка. Няма спор в отношенията между страните, че първият
компонент е променлив, а надбавката е фиксирана в договора константа (отговор
на искова молба на л.36). Според посоченото в т.4 от договора базисният лихвен
процент се определя по т.т.10.3 и 10.4 от условията по кредити на физически
лица. Няма спор, че условията по кредити на физически лица са приети от
кредитополучателя и съставляват неразделна част от договора за кредит. В т.10.3
от същите е посочено, че за базисен лихвен процент за съответния период на
олихвяване се прилага утвърденият от управителния съвет на банката, съответно
от оторизирани от него да го определят органи и/или служители на банката,
лихвен процент за кредити в съответната валута, както следва: т.10.3.1 за
кредити в лева – едномесечен SOFIBOR – равен на индекса, закръглен до третия десетичен
знак, публикуван на страницата „SOFIBOR“ на REUTERS в 11.00 ч. българско
време два работни дни преди първия работен ден на месеца до деня, предхождащ
първия работен ден на следващия месец включително. Или уговорено е базисният
лихвен процент да се формира на база индекса SOFIBOR, отчитан всеки месец в
рамките на периода на олихвяване, като съгласно т.11.1.1 от раздел ІІ от
договора, озаглавен „Условия за усвояване, обслужване на кредита и изпълнение
на задълженията по договор за банков кредит №70795582 от 07.11.2007г.“,
приложимият към съответния период на олихвяване от действието на този договор
базов лихвен процент се определя от управителния съвет на банката или
оторизирани от него органи или лица въз основа на конкретно посочения индекс,
установен в т.т.10.3 и 10.4 от ОУ. В т.4.1а от договора са посочени стойността
на БЛП при подписване на договора, която е в размер 5,699 %, и стойността на
надбавката (константна величина) в размер 2,501 %, както и общият размер на
годишния лихвен процент към датата на договора в размер 8,20 %. Съгласно
т.11.1.3 от „Условия за усвояване, обслужване на кредита и изпълнение на
задълженията по договор за банков кредит №70795582 от 07.11.2007г.“ при
кредити, издължавани чрез анюитетни вноски, годишният лихвен процент по кредита
за съответния лихвен период от лихвения план се фиксира в размера по т.4.1а (8,20 %) и не се променя, освен когато
пазарните условия водят до необходимост от увеличаването му най-малко с един
пункт. Кредитополучателят дава съгласието си кредиторът да променя едностранно размера на годишния лихвен
процент за дадения лихвен период по лихвения план по т.4.1а, определен съгласно
предходната точка, съответно размера на анюитетната вноска, без за това да е
необходимо сключване на допълнително споразумение между страните, при нарастване на базисния лихвен процент
с повече от един пункт от размера, определен от кредитора в деня на сключването
на настоящия договор или от размера му, формиран след промяна по реда на
настоящата точка.
Установява се от приложения по делото протокол
№38/14.10.2008г., че управителният съвет на ответната банка е взел решение
базовият лихвен процент по договори за кредит в български лева да се определя
от едномесечния SOFIBOR плюс премия,
установена от ГОД или оторизиран от него служител (т.3.1 от протокола на л.52).
Видно от протокола на л.66, на 05.06.2009г. управителният съвет на банката е
взел решение за увеличаване на премията за непогасени кредити на физически лица
в лева, в това число такива с индекс SOFIBOR.
По делото е прието
заключение на съдебно-счетоводна експертиза, от което се установява, че при
сключване на процесния договор едномесечният SOFIBOR е възлизал на 5,699%, а за
процесния период от 26.02.2011г. до 19.01.2016г. бележи трайна тенденция на
дългосрочно и значително намаление – от 2,120 % до 0,254 %. Месечните стойности
на индекса са систематизирани по дати в приложена към заключението таблица. За
целия период е прилаган лихвен процент по кредита в размер 8,20 %, който не е
променян при намаляване нивата на пазарния индекс. Вещото лице е извършило
самостоятелни изчисления по определяне на годишния лихвен процент за периода на
база действителните стойности на едномесечния SOFIBOR, формиращ базовия лихвен
процент, и уговорената в договора константна надбавка от 2,501 %, в резултат от
което е дадена заключение, че ако лихвеният процент е съобразяван с изменението
на пазарния интекс (в посока намаляване) през процесния период ищецът е
следвало да плати по кредита лихва в размер 8 163,40 лв. За сметка на това
през същия период по договора за кредит ищецът е заплатил възнаградителни лихви
в общ размер 19 531,36 лв. Разликата между двете стойности се равнява на
11 367,96 лв., като при изчисляване на тези суми от вещото лице е
съобразена извършена от ответника поради техническа грешка корекция през една
част от периода на лихвения процент и възстановена вече на ищеца сума в размер
2 259,96 лв.
Разпитани са двама
свидетели. От показанията на св.В. В. се установява, че същата консултирала
ищеца при сключване на процесния договор. Предложила договора на база каталога
от документи в системата на банката, които били по образец. Дала на ищеца
възможност да се запознае със съдържанието на образеца. Последният не предложил
нови клаузи или изменение в съществуващите. Принципно за промени в
предварително подготвените образци било необходимо да се подаде нарочна молба,
по която се взимало становището на правен отдел и други органи на банката.
Принципно свидетелката разяснявала тази възможност на клиентите. Г-н К.
погасявал кредита чрез превод от работна заплата. Промяната на лихвените
проценти се оповестявала в интернет-сайта на банката и в офисите. За това се
уведомявал и клиента по начин, посочен в договора – по и-мейл или на адреса с
писмо. От показанията на св.П. К. се установява, че кредитът бил сключен от
ищеца с цел рефинансиране на кредит от друга банка. Свидетелката е негова
съпруга и солидарен длъжник. Представен им бил договор с общи условия,
предварително подготвени. Категорично им било отказана промяна в клаузите на
договора или на общите условия с обяснение, че същите са стандартни екземпляри,
утвърдени от управителния съвет. Приели да сключат договора, защото имали
необходимост от парични средства. Уведомления за това да са променяни лихвените
проценти по договора не били получавали.
При така установената
фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното:
Ищецът е „потребител“ по смисъла на §13, т.1 от
Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите (в сила от
10.06.2006г. и е действащ към датата на сключване на процесния договор за
кредит) – физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги,
непредназначени за извършване на търговска или професионална дейност. Ето защо
същият се ползва от закрилата, предвидена в този закон. За пълнота следва да се
отбележи, че по отношение процесния договор не се прилага Законът за
потребителския кредит (ДВ, бр.53/2006г., в сила от 01.10.2006г., отм.ДВ,
бр.18/2010г.) на основание чл.3, ал.3, т.5 и ал.5, т.1 от същия, тъй като
кредитът е над 40 000 лв. и е обезпечен с ипотека върху недвижим имот.
Неравноправните клаузи в потребителски договори са
уредени в гл.VІ от Закона за защита на потребителите. В чл.143 е дадена
дефиниция на неравноправна клауза и са изброени хипотези, при които една клауза
в договор следва да се счита за такава. Според посочената разпоредба неравноправна
клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която
не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Изброяването
на хипотезите, при които една уговорка в договора се явява неравноправна, не е
изчерпателно, поради което във всеки един случай следва да се прецени дали не
са налице общите критерии, дадени в чл.143 ЗЗП, дори и клаузата да не попада в
нито един от примерно посочените случаи на т.1 до т.17 от цитираната норма. Преди
да се обсъждат предпоставките по чл.143 ЗЗП, обаче, следва да бъде извършена
преценка за това дали клаузите не са индивидуално уговорени, тъй като съгласно
чл.146, ал.1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са
уговорени индивидуално, или индивидуално уговорените клаузи не са нищожни,
макар и да попадат в хипотезите по чл.143 ЗЗП. В ал.2 е дадена дефиниция на
индивидуално уговорени клаузи чрез метода на изключването, според която не са
индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради
това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено
в случаите на договор при общи условия. В конкретния случай няма спор, че
клаузите на договора, сключен с ищците, са изготвени предварително, като това
важи в пълна сила и за клаузите от условията към договора. Съгласно чл.146,
ал.4 тежестта за доказване на това, че определено условие от договора е
индивидуално уговорено, пада върху търговеца, а от страна на ответника пълно и
главно доказване в тази насока не е проведено. От показанията и на двамата
разпитани свидетели се установява, че на ищеца е предложен образец на договор и
на общи условия към него, изготвени предварително и одобрени от управителния
съвет на банката. Св.В. заявява само принципно, че разяснява на клиентите
възможността за промяна на клаузите, при това тази евентуална възможност е
свързана с неравнопоставена и продължителна процедура, при която клиентът
трябва да подаде молба и по последната да се вземе становище от органите на
кредитора. Съществуването на такава процедура само по себе си е индиция, че
възможностите на кредитополучателя до преговаря не са равни с тези на
кредитора, което е необходимо условие, за да бъде счетена една клауза от
договор за индивидуално уговорена. Следва да се отбележи, че за конкретния
случай свидетелката няма спомен да е разяснявала такива права на ищеца, а от
показанията на св.К. се установи, че на същия подобна възможност не е дадена. При
внимателен прочит на текста на чл.146, ал.2 ЗЗП и с оглед граматичното му
тълкуване, може да се заключи, че в случаите на клаузи, изготвени
предварително, законът презумира, че потребителят не е имал възможност да влияе
върху съдържанието им – доколкото се използва изразът „клаузите са изготвени
предварително и поради това
потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им“, ето защо
презумпцията следва да бъде оборена пълно и главно от ответника, чрез
провеждане на съответното обратно доказване. Това в случая не е сторено, тъй
като доказването на ответника е разколебано от доказателствата (свидетелски
показания), ангажирани от ищеца, както и от собствените му доказателства,
събрани чрез разпит на св.В.. В заключение съдът намира, че оспорената клауза
не е индивидуално уговорена по
смисъла на закона и за нея са приложими разпоредбите на чл.143 и сл.ЗЗП, в това
число тази на чл.147, според която клаузите на договорите, предлагани на
потребителите, трябва да бъдат съставени по ясен и недвусмислен начин. При
съмнение относно смисъла на определено условие то се тълкува по благоприятен за
потребителя начин.
По въпроса за неравноправните клаузи в договор за
банков кредит е формирана съдебна практика по реда на чл.290 ГПК, в това число
Решение №424/02.12.2015г. по гр.д.№1899/2015г. по описа на ВКС, ІV г.о., според
която неравноправна по смисъла на чл.143 ЗЗП е клауза, в която е предвидена
възможност за кредитора да променя лихвения процент едностранно в случаите,
когато липсва яснота относно методиката и математическия алгоритъм за начина на
формиране на едностранно променената лихва, когато изменението само формално е
обвързано от посочен в договора индекс (EUROBOR, SOFIBOR и пр.) и липсва обвързаност на конкретния размер
на повишението на лихвата с размера на покачване на индекса – независимо от
размера на изменение на индекса единствено от банката зависи с колко точно ще
измени лихвата и тя не е длъжна да се съобразява с конкретното изменение на
пазарния индекс, както и когато липсва
възможност за реципрочно намаляване на лихвата при понижаване на индекса. В
посоченото касационно решение е възприето изцяло виждането на въззивната
инстанция, според което неравноправна е
клауза, в която не е предвидена възможност за намаляване на лихвата при промяна
на индекса в посока понижаване и е установена забрана за намаляване на лихвата
под първоначално уговорения размер.
Съдът изцяло споделя горното виждане и намира, че
оспорената от ищеца клауза на т.11.1.3 от договора за банков кредит е
неравноправна. В същата е предвидено, че лихвата се фиксира в размера по
т.4.1а, а именно 8,20 %, определен като сбор от индекса SOFIBOR към датата на подписване на договора, принципно
уговорен като променлива величина, от една страна, и непроменливата надбавка от
2,501%. Предвидено е още, че този размер не може да бъде променян, освен когато
се налага увеличаването му при нарастване на посочения индекс. Не е предвидена
реципрочна възможност за намаляване на лихвения процент при понижаване нивата
на индекса SOFIBOR. В клаузата на т.11.1.1 и в тази по т.4 е
предвидено, че базисния лихвен процент съответства на този по т.10.3 ОУ
(едномесечен SOFIBOR), същевременно е предвидено и, че същият ще се определя от
орган на банката, което дава възможност на последната да се съобрази, но и да
не се съобрази с официалните индекси, съответно същата не е обвързана да
определя БЛП само и единствено от индекса. В тази насока са и представените по
делото протоколи, удостоверяващи решения на управителния съвет, според които в
течение на действие на договора за кредит, едностранно от кредитора е взимано
решение към БЛП да се прибави освен едномесечният SOFIBOR и т.нар.“премия“,
каквато не е предвидено в договора и общите условия, съответно при формиране на
годишния лихвен процент е включен компонент, неупоменат в договора, наложен
едностранно от кредитора на основание т.11.1.1 и т.11.1.3 от раздел ІІ към
договора за кредит. При това положение съдът намира, че кредиторът е увеличавал
лихвения процент на основание оспорената клауза, като не е допуснал намаляване
на БЛП под стойностите на същия към датата на сключване на договора, въпреки
намаляването на индекса, от който същият е обвързан, и като е добавял към този
индекс неуговорен в договора компонент, при което независимо от намаляването на
индекса, БЛП изкуствено е поддържан на нивото на същия при сключването на
договора.
При тълкуване клаузите на договора по реда на
чл.20 ЗЗД може да се направи извод, че целта на обвързването на базовия лихвен
процент с индекса SOFIBOR в договора е била годишният лихвен процент да се
определя в зависимост от конкретните пазарни условия, от които този индекс е
зависим. След като страните са се съгласили, че размерът на възнаградителната
лихва, която кредитополучателят се е задължил да заплаща на банката, ще се
определя при съобразяване промяната на пазарните условия, отразяващи се в
стойността на базисния лихвен процент, за да е налице равнопоставеност, рискът
от промяната в тях следва да се носи и от двете страни по търговската сделка. В
договора следва да е предвидена възможността да бъдат съобразявани всички
изменения на пазара и на съответния пазарен индекс, а не както е в случая те да
се отчитат, само когато ползват една от страните по сделката и то по-силната
икономически, каквато е банката. Ето защо и липсата на възможност да бъде
изменен лихвения процент, когато индексът се понижи, поставя кредитополучателя
в неравнопоставено положение спрямо търговеца, за който е договорена обратната
възможност за увеличаване на възнаградителната лихва при повишаване на същия
индекс. В отношенията му с банката, кредитополучателят е в положение на
по-слаба страна и от гледна точка на степента му на информираност и на
възможностите, които му се предоставят да преговаря, поради което в случаите, в
които търговецът използва това и се стига до приемането от потребителя на
предварително установени условия, които в негова вреда създават неравновесие
между правата и задълженията на страните, безспорно се нарушават изискванията
за добросъвестност при сключване на договорите. Спазване на принципа на
добросъвестност изисква в облигационните отношения да бъде осигурена защитата
на всеки признат от нормите на правото интерес, а не само на индивидуалния
такъв на някоя от договарящите страни. Тези изисквания в случая са нарушени с
включване на процесната клауза в договора, доколкото с нея се предвижда
ограничаване възможностите на потребителя, с което се стига не просто до липса
на защита, но и до незачитане на неговите интереси. Ето защо съдът намира, че
оспорената клауза от договора за кредит, както и клаузата на т.4 в частта,
според която БЛП се определя съгласно т.11.1.1, и клаузата на т.11.1.1 в
частта, според която БЛП се определя от управителния съвет на банката или
оторизирани от него органи и/или лица, са неравноправни по смисъла на чл.143
ЗЗП. Тези клаузи не задължават банката да намалява лихвата при намаляване на
пазарния индекс, дават право на същата да увеличава лихвата при увеличаването
му, при това прилагането на увеличението на индекса е поставено в зависимост от
волята на кредитора – опосредено е от изричен негов акт, а не е налице
автоматизъм на промяната и обвързаност на същата единствено от това условие.
Следва да се отбележи, че по наличието на неравноправни клаузи в потребителски
договор съдът се произнася и служебно, поради което няма пречка да бъдат приети
за неравноправни и клаузи, които не се сочат от ищеца, но са свързани с
оспорената от него клауза в договора.
В конкретната хипотеза са налице не само общите
предпоставки по чл.143 ЗЗП, но и специалните такива по т.10 и т.12 – клаузата на
т.11.1.3 позволява на търговеца да променя едностранно условията на договора
въз основа на непредвидено в него основание, доколкото липсва ясна, конкретна,
предвидена в договора или ОУ и достъпна за потребителя методика, по силата на
която да се определи БЛП; както и дава право на търговеца да увеличава цената,
без потребителят да има право да се откаже от договора, доколкото такова право
в процесния договор не е предвидено. Съдът намира за неоснователни възраженията
на ответника, че процесният договор има за предмет „финансови услуги“, поради
което приложими са изключенията по чл.144, ал.2,, т.1 и ал.3, т.1 ЗЗП. Посочените разпоредби изключват
прилагането на чл.143, т.10 и т.12 в определени хипотези, нито една от които не
се покрива с настоящата. В чл.144, ал.2, т.1 ЗЗП се предвижда, че не е
неравноправна клауза, в която е предвидена въможност при наличие на основателна
причина да се промени лихвен процент, но само при условие, че другата страна по
договора има право незабавно да прекрати договора. Подобно право в настоящия
договор не е уредено. Разпоредбата на чл.144, ал.3, т.1 пък предвижда
изключения по отношение сделки с финансови инструменти, каквито договорите за банкови
кредити не са (В този смисъл Решение №95/13.09.2010г. по т.д.№240/2015г. по
описа на ВКС, ІІ т.о.) Освен това, за да е приложимо изключението, следва
обстоятелствата, налагащи промяната, поставени извън контрола на търговеца, да
са ясно формулирани в договора за кредит, като в същия следва да се съдържа и
ясна методика и алгоритъм за начина на формиране на едностранно променената
лихва, което в случая, както се каза, не е спазено. (Решение №424/02.12.2015г.
по гр.д.№1899/2015г. по описа на ВКС, ІV г.о.)
Освен изложеното, съдът намира, че клаузите на т.4
и т.4.1а от договора, касаещи начина на определяне на ГЛП, не са съставени по
ясен и недвусмислен начин, поради което по никакъв начин не е ясно дали на
потребителя е предложен и той се е съгласил с минимален (фиксиран) размер на лихвата
от 8,20 % за целия срок на договора, или пък този размер само отразява
стойностите на БЛП (едномесечния SOFIBOR) към датата на подписване на договора
и подлежи на промяна в рамките на договора при промяна в индекса с оглед
клаузите на т.10.4 и т.10.3.1 от Условията по кредити на физически лица. С
оглед разпоредбата на чл.147, ал.2 ЗЗП, която изисква всяко съмнение да се
тълкува по благоприятен за потребителя начин, както и с оглед признанията на
ответника, съдържащи се в отговора, че първият от компонентите – БЛП, обвързан
от индекса, е променлива величина, съдът намира, че действителната воля на
договарящите следва да бъде тълкувана в полза на потребителя, като се приеме,
че в договора е уговорен годишен лихвен процент, съставен от БЛП – едномесечен SOFIBOR,
определян по официални стойности за всеки месец от срока на договора, като
променлива величина, плюс надбавка от 2,501 %, като постоянна величина.
Нищожните клаузи не пораждат правно действие в
отношенията между страните. Договорът е нищожен в тази част и може да бъде
прилаган в останалата му действителна част. Като се изключат горепосочените
клаузи, които съдът намира за неравноправни, следва да се приеме, че фиксирана
в процесния договор не е цялата лихва, а само т.нар. надбавка. В останалата й част
(относно компонента БЛП) лихвата зависи от размерите на едномесечния SOFIBOR и
е променлива за процесния период от време, което води до периодична промяна в
годишния лихвен процент (т.нар.плаваща лихва). Възраженията на ответника, че размерът
на възнаградителната лихва не може да бъде по-нисък от този, посочен в т.4.1а
от договора, са неоснователни. От една страна, както се каза по-горе, клаузата
на т.11.1.3, според която лихвата се фиксира в този размер и не може да се
променя, освен при увеличение, е неравноправна. От друга страна, с включването
на „премия“ към БЛП, когато индексът SOFIBOR се е понижавал, банката реално е
увеличила годишния лихвен процент, който е следвало да се равнява на
едномесечния SOFIBOR за съответния период плюс надбавка от 2,501 %.
В производството по предявен иск с правно
основание чл.55, ал.1, предложение първо ЗЗД ищецът следва да докаже
предаването на сочената от него сума на ответника и нейното получаване от
последния, а в тежест на ответника е да установи пълно и главно наличието на
правно основание за получаване на сумата. Според Постановление
№1 от 28.V.1979г.
по гр.д.№1/79г. на Пленума на ВС, първият фактически състав на чл.55, ал.1 ЗЗД изисква предаване, съответно получаване на нещо
при начална липса на основание, т.е. когато още при самото получаване липсва
основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на
друго. Начална липса на основание е налице в случаите, когато е получено нещо
въз основа на нищожен акт.
От заключението на съдебно-счетоводната
експертиза, което съдът изцяло кредитира като обективно и компетентно
изготвено, се установява, че в периода от 26.02.2011г. до 19.01.2016г. (няма
спор, че на последната дата е погасен кредитът) ищецът е надвнесъл възнаградителни
лихви в размер 11 367,96 лв., определен като разлика между действително
дължимите по реда на т.4 от договора, от една страна, и реално заплатените от
друга. Доколкото в изводите си по-горе съдът намери, че тази разлика е получена
въз основа на нищожни клаузи от договора за кредит, заплащането на посочената
сума се явява лишено от основание. Ответникът не е доказал пълно и главно
наличието на годно правно основание за получаване на претендираната сума, както
му е указано с доклада по чл.146 ГПК. Ето защо следва да се приеме, че в полза
на ищеца съществува вземане в размер 11 367,96 лв. – недължимо платени по
договора за банков кредит възнаградителни лихви в периода от 26.02.2011г. до
19.01.2016г.
Възражението за погасяване на вземането по давност
е неоснователно. Вземанията с правно основание чл.55 и сл ЗЗД се погасяват с
общата петгодишна давност, като задължението за връщане възниква от момента на
плащането в хипотеза по чл.55, ал.1, предложение първо ЗЗД. (Постановление №1
от 28.V.1979г. по гр.д.№1/79г. на Пленума на ВС). Ищецът претендира лихви,
заплатени в периода от 26.02.2011г. до 19.01.2016г. Според приложения
погасителен план вноските са платими в срок 25-то число на всеки месец, което
ще рече, че в претенцията не е включена вноската, изплатена на 25.02.2011г.,
съответно първата платена от ищеца вноска по лихвите за процесния период от
време е тази за месец март 2011г., чиято изискуемост настъпва на 25.03.2011г.,
като няма твърдения или данни плащането на тази вноска да е извършено по-рано
от падежа, което евентуално би било в тежест на ответника, в чиято тежест е да
докаже пълно и главно възражението си за погасителна давност. От посочената
дата на първото за периода плащане – 25.03.2011г., до датата на исковата молба
17.03.2016г. са изтекли по-малко от 5 години, поради което съдът намира, че
вземането на ищеца не е погасено по давност.
В обобщение, искът с правно основание чл.55, ал.1,
предложение първо ЗЗД се явява доказан и основателен и следва да се уважи, като
ответникът бъде осъден да заплати на ищеца сумата 11 367,96 лв., платени без
основание възнаградителни лихви за периода от 26.02.2011г. до 19.01.2016г. по
процесния договор за банков кредит, ведно със законна лихва от датата на
исковата молба, която има характер на покана, до окончателното й плащане.
С оглед изхода на спора, на основание чл.78, ал.1 ГПК на ищеца се дължат деловодни разноски. Ищецът е направил разноски за:
държавна такси в общ размер 454,72 лв. (л.24 и л.131), възнаграждение за вещо
лице в размер 200 лв. (л.94), като претендира и адвокатско възнаграждение,
заплатено изцяло според представения договор за правна защита и съдействие на
л.107, в размер 900 лв. Общият размер на разноските от 1 554,72 лв. следва
да бъде присъден в тежест на ответната страна.
Мотивиран от горното,
съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА “УНИКРЕДИТ БУЛБАНК”АД, ЕИК *********, представлявано от Л.
К. Х. и А. К., седалище и адрес на управ, да заплати на И.Г.К., ЕГН **********,
съдебен адрес ***, офис №*, сумата 11
367,96 лв. (единадесет хиляди триста шестдесет и седем лева и 96 ст.), представляваща
разлика между дължими и заплатени от ищеца възнаградителни лихви в периода от 26.02.2011г.
до 19.01.2016г. по договор за банков кредит №70795582 от 07.11.2007г., ведно
със законна лихва от датата на исковата молба – 17.03.2016г., до окончателното
плащане, както и сумата 1 554,72 лв.
(хиляда петстотин петдесет и четири лева и 72 ст.) – деловодни разноски в
производството по гр.д.№3298/2016г. по описа на ПРС, ХХІІ гр.с.
Решението подлежи на
обжалване пред ОС Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:/п/
/Росица Кюртова/
Вярно с оригинала
ВА